Уорд Ларсен
Пасажер 19 (32)

32.

Дейвис излезе от хотела и тръгна на зигзаг към Ел Сентро. Вървеше с нежелание, защото не беше убеден, че там има нещо, което би могло да му помогне. Но все пак крачеше, за първи път без да бърза особено, придържайки се към принципа на акулите — движи се или умри.

Беше дошъл тук, за да открие дъщеря си, и с втора амбиция — ако издържи психически, да разкрие причините за катастрофата. Сега знаеше, че Джен не е жертва на въздушен инцидент, а просто на похищение. А разследването…? То се бе оказало уникално — не бе виждал нищо такова преди. Заключителният доклад — ако изобщо решеше да напише такъв — нямаше да има нищо общо с практиката на текущата поддръжка, обучението на пилотите или капризите на времето. Този нещастен случай бе изцяло дело на човешка ръка… всъщност дори не беше катастрофа, а повече приличаше на местопрестъпление с крила. На всичко отгоре се долавяше засилваща се нова воня, подгрята от най-силния възможен катализатор — ацетиленовата горелка на политиката.

Вицепрезидентът на Съединените щати бе станал баща на незаконородена дъщеря. Това обясняваше много неща, включително защо Дейвис получаваше толкова фокусирана помощ от Вашингтон. Дали и самият президент не беше замесен по някакъв начин? Дейвис се съмняваше, че може да е така. Познаваше лично Трует Таунсенд и всичко в него изглеждаше открито и почтено. Монтанец, на когото бе писнало от игрите в Конгреса, той бе обявил, че няма да се кандидатира за втори мандат, освен ако двете партии не постигнат съгласие по основните въпроси. Патовата ситуация обаче бе продължила и Таунсенд бе удържал на думата си. За жалост на Америка според Дейвис. И ето че сега очевидният му наследник бе изнудван от хора, които се криеха сред притоците на Амазонка.

А Джен бе попаднала в самия център на цялата каша.

Когато стигна Ел Сентро, Дейвис спря на пътното платно и се загледа. Вече бе прекарал два часа днес там в изучаване на карти и снимки, беше задавал въпроси и бе получавал празни погледи вместо отговори. Сградата трептеше в маранята на жестокото слънце, но на Дейвис му се струваше тъмно място, „черна дупка“, която поглъщаше улики, без да изпуска нищо навън. От самото начало на пристигането си се бе придържал към стандартните практики за разследване, но това не му бе помогнало да се приближи до Джен. Маркес бе правил същото и… къде бе сега?

Слънцето сякаш го притискаше в гърба, стоварваше се върху всичко наоколо. Хора, коли, самолети по близката писта — всичко се движеше някак лениво, сякаш самото време бе прегряло. Някакъв камион изгромоля покрай него, оставяйки след себе си облак прах, и за миг Ел Сентро се скри в кафявата мъгла. И в този миг Дейвис осъзна, че му трябва нова посока. Огледа се бавно и съсредоточено, после хвърли поглед към планините в далечината. Замисли се за обгарялото парче земя в джунглата на 140 километра южно. Там ли се криеше решението? Или в някоя пищно обзаведена заседателна зала във Вашингтон? Имаше ли военен транспорт в този момент, пълен с корави мъже и най-нови оръжия, готов да уреди сметките за един човек, който скоро щеше да стане крал?

Изведнъж осъзна, че най-ценното веществено доказателство, което бе открил, е на нощното шкафче в стаята му — айподът на Джен, записал звука по време на похищението. Обърна се и бързо тръгна към хотела.

Когато видя очуканата триетажна фасада на „Хотел де Аеропуерто“ далеч пред себе си, вече дишаше тежко, а ризата бе залепнала на гърба му. Докато пресичаше паркинга, вдигна поглед към стаята си и се закова на място.

Вратата бе открехната. Пред стаята нямаше количка на камериерка. Нямаше сандъче с инструменти на техника по поддръжката. Беше сигурен, че е оставил табелката No Molestar окачена на дръжката на вратата.

От стаята излязоха двама мъже.

Дейвис се отдръпна в сянката на паркиран камион за доставки и продължи да наблюдава. И двамата бяха латино, едри, с груби черти — типове, които нямаше да правят впечатление, ако ги видеше на товарната рампа на склад. Единият бе с футболна фланелка и небръснат. Другият бе с тъмни очила и явно му трябваше диета за сваляне на шкембе. Онзи с очилата затвори вратата грижливо и после двамата тръгнаха към рецепцията. Изглежда, подозренията на Дейвис относно поведението на собственика не бяха неоснователни.

Типът с тъмните очила влезе в рецепцията и през прозореца Дейвис го видя да подава нещо на собственика. Карта за отваряне? Пари? И двете? Казаха си нещо и след малко двамата тръгнаха по улицата.

Вървяха пеша, което бе добре, понеже ако се бяха качили в кола, това щеше да изправи Дейвис пред труден избор — да им попречи да потеглят или да ги пусне да си отидат.

Той тръгна след тях, на достатъчно разстояние, и ги последва през сенките на високите блокове. Минаха през голям парк и на два пъти се скриха зад зеленината, но и двата пъти Дейвис ги откри отново. След това излязоха на булевард „Ла Есперанса“, чиито две платна бяха разделени от ивица дървета, а от двете му страни имаше магазин до магазин — салони за разкрасяване, маркови бутици и невзрачни farmacias, редом с бижутерии за продажба на изумруди на едро. Дейвис вървеше на трийсетина метра зад тях и вече беше плувнал в пот, когато двамата внезапно спряха. Единият извади мобилен телефон и проведе кратък разговор. После двамата се обърнаха и погледнаха право към него.

Не беше нужно да е минал през обучение за контраразузнавач, за да схване, че е засечен. Бяха ги предупредили чрез обаждане по телефона, а това означаваше, че има още един или повече от тях в непосредствена близост. Двамата бързо закрачиха към него. Дейвис усети значителна промяна в степента на риска. Не знаеше нито срещу колко души е изправен, нито къде се намират. Стоеше в самия център на оживен делови квартал, но наоколо нямаше и помен от полиция.

Но кога ли в случай на нужда наблизо е имало полицай?