Уорд Ларсен
Пасажер 19 (27)

27.

Джен изпита облекчение най-сетне да види друг човек. Но облекчението й се изпари, когато си представи защо може да е дошъл.

— Добро утро, Дженифър.

— Аз не съм…

— Моля те, много те моля… — Мъжът махна с ръка, сякаш гонеше някоя от настанилите се в стаята досадни мухи. — Знаем коя си още от пристигането ти тук. И въпреки това продължавам да се чудя… защо твърдеше, че си Кристин Стюарт?

След като бе очаквала този въпрос вече няколко дни, Джен даде единствения отговор, за който бе решила, че няма да замеси Кристин.

— Не знам.

Мъжът я изгледа с подчертано разочарование.

Но Джен контрира с възмущение:

— А вие защо, по дяволите, ме държите затворена?

— Подобен език не подхожда на млади момичета. Баща ти не ти ли го е казвал?

„Че“ или който и да бе този мъж, говореше с лек акцент. Джен реши, че е колумбийски студент, прекарал дълго време в англоговореща страна. Изглеждаше й образован и подбираше думите си прецизно.

— Добре ли е Кристин? — попита тя, преборвайки се с поредното повдигане.

— Госпожица Стюарт се чувства чудесно. Но ти, от друга страна, не изглеждаш добре. — Като че ли понечи да каже още нещо, но се въздържа.

— Какво?

Мъжът наклони глава, сякаш се двоумеше.

— Предполагам, че мога да ти го кажа. Колкото и некомфортно да се чувстваш в момента, ти си несравнимо по-добре от онези, които останаха в самолета.

— Какво означава това?

— Малко след като сте били свалени от самолета, той е излетял отново. И вторият му полет е завършил трагично.

— Трагично? Тоест се е… разбил?

— Да… Така че сега, надявам се, разбираш какъв късмет си извадила.

Догади й се още повече и Джен едва успя да се добере до кофата. Изкашля задавено стомашните си сокове. Когато пристъпите утихнаха, се обърна и макар по брадичката й да се стичаха лиги, погледна мъжа право в очите, за да му демонстрира силата си. Отвори уста да каже нещо, но той я прекъсна:

— Не съм тук, за да отговарям на въпросите ти, Дженифър. Тук съм, за да ги задам въпрос. Много скоро ще изпратя съобщение, което може да доведе до освобождаването ти.

Джен изведнъж почувства замайване, но се постара да се овладее. Отчаяно искаше да разбере какво става.

— Онова, което искам, е някаква незначителна информация, която обаче да е известна само на теб и баща ти. Тя ще послужи, за да се докаже…

— … че ме държите като заложничка, ли?

„Че“ се усмихна.

— Умно момиче си. Това е добре и за двама ни. Трябва някак да убедим баща ти, че си тук и си в безопасност.

Джен затвори очи и се опита да помисли. Част от нея искаше да реагира защитно и да откаже на този човек онова, което му трябваше. Дали самолетът наистина се бе разбил? Или това бе опит да я манипулират? Но ако бе истина… Боже, как ли се измъчваше сега баща й! Тя разшири тази мисъл. Самолетните катастрофи бяха негова специалност. Ако… ако самолетът наистина се бе разбил, дали той щеше да намери начин да вземе участие в разследването? Възможно ли бе вече да е в Колумбия и да я издирва?

Абсолютно.

Мъжът я гледаше нетърпеливо.

Джен се въодушеви от мисълта, че баща й може да е наблизо. Опита се да измисли нещо хитро… някакво кодирано послание, което да му разкрие къде се намира. Това беше безнадеждно, разбира се, защото самата тя не знаеше къде се намира. Така че фактически нямаше избор освен да направи както искаше този мъж и да докаже на баща си, че е жива.

— Преди две седмици баща ми ме заведе на вечеря в много добър ресторант, „Рейно“. Почерпи ме чаша вино и ми каза, че е горд с мен заради това пътуване. Горд, че идвам тук, за да помогна на хората. Подчерта, че това е едно от онези неща, които би направила майка ми.

— Да, това е добре — каза доволен „Че“. — Много добре.

— Но какво ще правите? Ще искате откуп? Баща ми не е богат.

Колумбиецът не каза нищо. Хвърли й последен поглед и излезе. Вратата се затвори и резето изщрака. Отново беше сама.

Тя стана и избута с крак смърдящата кофа в ъгъла на стаята. Върна се при дюшека и легна, изморена и победена. Настроението й отново се развали. Хрумна й нова обезпокоителна мисъл… мисъл толкова тревожна, колкото всичките й останали черни мисли, взети заедно.

За първи път, откакто бе дошла, бе видяла нечие лице. И сега си спомни думите от лекцията за заложниците миналата зима: „Само два вида похитители показват лицата си — аматьорите и онези, които знаят, че жертвите им никога няма да доживеят, за да имат възможност да ги опишат“.

 

 

Соренсен шофира цяла нощ и след едно голямо кафе на разсъмване пристигна в покрайнините на Рали, Северна Каролина. Беше взела колата на зет си, „Акура“ с джипиес система, благодарение на която в осем и половина вече приближаваше целта си. Снощното търсене на Кристин Стюарт се бе оказало безрезултатно, но издирването на майка й бе дало плодове.

Джийн Стюарт живееше в комплекс, наречен Орлов резерват, в северната част на града. Соренсен не бе видяла никакви орли, а още по-малко нещо, което да прилича на резерват, но на портала имаше впечатляваща врата от ковано желязо и до нея необитавана караулка. Пристигна там точно зад училищен автобус и веднага след като десетина деца от малките класове се качиха в автобуса, се вля в колоната джипове и кросоувъри, за да влезе в явно добре поддържания комплекс. Слънцето едва се бе издигнало над хоризонта, но грижещите се за парка работници вече се бяха хванали здраво на работа и организирано косяха морави и подкастряха храсти. Къщите бяха нови и големи, но не чак смайващи. Мястото изглеждаше удобно за живот — безопасно, подредено, поддържано и неразличимо от поне десетината подобни, покрай които бе минала на път за тук. Последва указанията на джипиес системата, за да отиде в задната част на комплекса, и заходи към „Садълбек Корт 1726“.

На Кристин Стюарт по причини, които Соренсен не бе разбрала, бе зачислена охрана от Тайната служба. Нямаше как да установи дали тази охрана не се простира и върху майка й или някой друг от живущите на този адрес. Не видя коли в алеята, нито седани в тъмни цветове, паркирани по улицата или дебнещи в съседната задънена отбивка. За да се увери, мина покрай къщата, зави в първата алея и излезе от другата страна. Отново не видя нищо обезпокоително.

Паркира пред единствения вход за тук. И единствения изход. Видя светлина във високия от пода до тавана прозорец и друга в помещение на втория етаж, което трябва да беше спалня. Стилът на къщата можеше доста свободно да се категоризира като „колониален“, с четири или пет спални, вероятно по-малко на брой бани и тоалетни. Соренсен не бе имала време да проверява дали Джийн Стюарт живее сама, но не беше забелязала споменаването на „господин Стюарт“ или други деца. Мястото обаче изглеждаше твърде голямо за самотна майка, изпратила наскоро единственото си дете да следва, така че Соренсен предположи, че е възможно тук да живее още някой.

Пътеката към входната врата бе настлана с тухли и имаше три гаражни врати, изглеждащи като на преобразуван хамбар — елемент на стила, който бе набрал бърза популярност, но несъмнено щеше да бъде забравен още по-бързо. Соренсен се изправи пред вратата и натисна звънеца, чийто бутон бе оформен като малка конска подкова. След малко вратата се отвори и на прага се появи жената от снимката в „Елкс Лодж“.

Джийн Стюарт беше към петдесетгодишна, със стилна прическа, в която се забелязваха пепеляворуси кичури, и терапевтични обувки с равна подметка. Беше красива, но по онзи начин, който позволява да се забележи трудът, положен, за да се извадят от възрастта й няколко години, а успехът да се припише само на вложените пари и усилия.

— Да? — каза тя. — Какво обичате?

Соренсен бе прекарала дълга нощ зад волана, подготвяйки отговора си на този типичен първи въпрос в комбинация с опциите, които щяха да възникнат в зависимост от това накъде щеше да тръгне разговорът. Бързо показа картата си от ЦРУ, като ловко скри с два пръста емблемата на Управлението. После отговори с прецизно подредени думи:

— Казвам се Ана Соренсен. Идвам във връзка с дъщеря ви, госпожице Стюарт.

Използването на обръщението „госпожица“ беше гамбит, но Соренсен забеляза, че то не направи впечатление. Усмивката на жената угасна.

— О, боже… научихте ли нещо за Кристин? Тя добре ли е?

— Да… или нека бъда по-точна: нямам нова информация. Съжалявам, не исках да ви изплаша. Предполагам, че ситуацията силно ви стресира.

Тежка въздишка.

— Заповядайте, влезте.

Соренсен пристъпи в добре обзаведената дневна, а Стюарт положи усилие да дойде на себе си.

— Направила съм кафе… да ви налея ли?

— Да, би било чудесно — каза Соренсен, макар да усещаше тялото си, сякаш през него преминаваше електрически ток.

— Хората като вас никога не отказват. — И Стюарт се скри в кухнята.

— Малко кофеин никога не е излишен — извика в отговор Соренсен, докато очите й обхождаха стаята. На перваза на каменната камина видя снимки на разбитото семейство. Джийн и Кристин Стюарт на скиписта. Джийн и Кристин Стюарт на плажа. Друга, която като че ли можеше да бъде в комплект с дядо и баба. Следващата беше снимка на по-малката Кристин с приятелка — двете правеха глупави физиономии в предния двор на много по-малка къща.

— Агент Смидърс днес в почивка ли е? — извика Стюарт от кухнята. — Обикновено идва тя.

— Не съм сигурна. Аз ходя само там, където се налага. Но ме информираха за някои неща. Може би ако ми разкажете онова, което ви е известно, това ще ми помогне да запълня някои празноти.

Домакинята се върна с поднос, на който имаше две чаши кафе, сметана и захар. Соренсен взе едната чаша, добави сметана и започна да отпива, надявайки се Стюарт да излезе от разговорливите, които обожават сами да запълват паузите в разговора. Имаше късмет.

— Ами… това е истински кошмар. Вече три дни след разбиването на самолета никой не знае нищо. Знам само, че Кристин се води изчезнала. — Стюарт седна на плюшения диван и подносът изтрака, когато го остави на масичката. Ръцете й затрепериха и тя ги натисна в скута си. — Не знам колко дълго ще издържа. Кристин е всичко, което имам на този свят. Имате ли деца, госпожице Соренсен?

— Не, още не. Но не губя надежда.

— Всички казват, че няма нищо по-лошо от това да загубиш дете. Кимаш, сякаш го разбираш, когато се случи на познат или приятел. Но трябва да ви кажа, че… — Избърса едното си око, опитвайки се да не се разплаче. — Нещо не разбирате, докато не стане реалност.

Соренсен седеше на дивана до Стюарт и това й позволи да хване ръката й. Като офицер от ЦРУ бе добре школувана в подобни жестове. Но това не беше един от тях.

— Не сте я загубили още. Има надежда.

— Надежда? — Гласът на Стюарт секна. — Някакво самолетче пада в джунглата и всички загиват, но тялото на дъщеря ми не е намерено. Това ли наричате надежда?

— Не забравяйте, че тя не е единствената. Всъщност липсват две момичета.

Стюарт я погледна изненадано.

— Какво?

— Не са ли ви казали? — опита се да заглади грешката си Соренсен.

— Не! Казаха ми само, че от Кристин няма следа, че… че… не са я открили сред отломките.

Първото впечатление на Соренсен за Джийн Стюарт бе като за бездушен човек, суетна жена, държаща само на външността си. Сега виждаше, че то може би е погрешно. Може би това бе жена, бореща се за съхранение на разума си, вкопчена в нормалното около себе си, за да се спаси от най-ужасното в живота на една майка. Соренсен се вгледа в измъчените й сини очи и изведнъж усети, че волята да се преструва я напуска.

— Трябва да ви обясня нещо — каза тя. — Аз не работя за Тайната служба.

В насълзените очи на Джийн Стюарт се появи изненада.

— Тук съм от името на един човек, който…

— Не сте… — запъна се Стюарт, — не сте от Тайната служба? — И в трансформация, която напълно изненада Соренсен, мъката на Стюарт мигновено се превърна в гняв. — Вие сте проклета репортерка! — изкрещя тя. — Махайте се от дома ми! — Скочи от дивана и посочи с пръст към вратата.

— Не! Не, не съм репортерка. Просто работя за друга правителствена агенция. Аз…

Стюарт извади от джоба си мобилен телефон и бързо набра номер — с две докосвания, както се прави с програмираните за бързо набиране номера.

— Номерът, на който се обаждам, не е 911! Така че след по-малко от минута тук ще дойде охраната ми. За ваше добро е веднага да се махнете.

— Аз съм от ЦРУ! — каза Соренсен, извади картата си и този път я показа цялата.

Стюарт изчака връзката и веднага съобщи:

— Трябва ми помощ! — После свали телефона и без да поглежда картата на Соренсен, нареди: — Вън! — Хвана я за лакътя и я забута към вратата.

— Добре! — каза Соренсен и издърпа ръката си. — Само ме изслушайте за трийсет секунди и после наистина ще си тръгна, ако продължите да го искате.

Стюарт я изгледа с омраза.

— Говори ли ви нещо името Томас Мълиган?

Поколебаване, но без отричане.

— Той е бил на същия полет с дъщеря ви и е загинал. Казаха ли ви това от Тайната служба?

Този път Соренсен видя пропукване във фасадата.

— Томас беше добър човек — каза Стюарт. — Отиде, за да охранява Кристин. Но е загинал в катастрофата като останалите.

— Не, не като останалите. Томас Мълиган е бил прострелян в сърцето. С два куршума.

Стюарт я изгледа изумено.

— Две момичета липсват в онзи полет — продължи Соренсен. — Няма да твърдя, че знам какво е човек да бъде във вашето положение… да има дете, което може да е в смъртна опасност или дори вече да не е живо. Но познавам човек, който е точно в същото положение — бащата на другото липсващо момиче. По стечение на обстоятелствата той е разследващ самолетни катастрофи и в момента е в Колумбия и рови из джунглата, за да ги открие и двете. Когато научи за Томас Мълиган, се обърна към мен за помощ, защото не разбираше какво става. Приятелят ми ще намери дъщеря си, а покрай нея вероятно и вашата. Но за да успее, трябва да знае защо дъщеря ви заслужава охрана от ТС.

Отвън се разнесоха бързи приближаващи се крачки. Погледът на Соренсен остана прикован върху Стюарт.

— Джен Дейвис — каза й тя. — Така се казва другото момиче. Деветнайсетгодишна студентка с прекрасно бъдеще и баща на границата на лудостта. Защо дъщеря ви е толкова важна?

Твърди крачки отвън. След това безкомпромисен женски глас:

— Госпожице Стюарт, аз съм специален агент Смидърс. Добре ли сте?

Соренсен изгледа Стюарт умоляващо.

И Джийн Стюарт взе решение. Наведе се към нея и бързо зашепна. Соренсен филтрира в съзнанието си виковете от другата страна на вратата и когато след малко тя се отвори с трясък, остана неподвижна и изумена… по причини, нямащи нищо общо с насочения в лицето й на метър от нея пистолет.