Уорд Ларсен
Пасажер 19 (10)

10.

Дейвис намери Маркес в заседателната зала, готов да си тръгва.

— Смятате да работите до късно ли? — попита Маркес.

— Не бих казал, че в момента ме чака семейство да се прибера.

— Научихте ли нещо полезно този следобед?

Дейвис извади двата паспорта и ги хвърли на масата.

— Единият е на Джен. Другият, изглежда, е на момичето, което е седяло до нея, Кристин Стюарт. Намерих ги в джобовете на седалките пред местата им.

Маркес взе двата паспорта и ги прелисти.

— Оставени са на странно място.

— И аз така помислих. Джен много добре знае, че не бива да оставя важни документи на места, където могат да бъдат забравени. Айподът да е там… това не ме изненада. Но и двете момичета да оставят паспортите си в джобовете на седалките?… Тук има нещо… има някаква причина.

Маркес сви рамене като човек, обръгнал на странностите на тийнейджърите в собствения си дом. Прибра паспортите в един шкаф, заключи го и каза:

— Ще ги задържа.

— А вие? — попита Дейвис. — Нещо ново?

— За съжаление не. Нищо след последния ни разговор. Утре сутринта ще отида при съдебния лекар. Там вече ще имат доклади от аутопсиите на двамата пилоти. В десет часа в „Ал Оспитал Оксиденте де Кенеди“. Можете да дойдете.

— Ще дойда. Там ли съхраняват всички тела?

— Да, засега.

— Добре… но преди да си тръгнете, можете ли да ми дадете информацията, с която разполагате за пилотите?

— Разбира се. Имаме досиетата им.

— Бих желал също да видя видеозаписа от салона на заминаващите.

— Ще говоря с Рафаел, преди да изляза. Аз самият вече го гледах четири пъти. Нашият заподозрян, сеньор Умбрис, се появява за съвсем кратко, докато показва бордната си карта на служителя. Изглежда, е пристигнал късно, което на свой ред е показателно. — И Маркес го изгледа в очакване на реакция.

Дейвис обаче не реагира.

— Ако това е всичко — каза Маркес, — ще се видим утре сутринта. Опитайте да се наспите.

Рафаел свърза един монитор в една съседна стая, обучи набързо Дейвис как да работи с програмата и го остави сам. Видеото беше черно-бяло — поглед „рибешко око“ от камера, монтирана точно над изхода за самолета, обърната изцяло към чакалнята. Дейвис превъртя набързо до момент петдесет минути преди часа на излитане.

В началото не се случваше почти нищо и той продължи да превърта напред. Двайсетина минути преди излитането пасажерите започнаха да се редят на опашка. Стояха безгрижно в оградената с ленти пътека и чакаха да се качат на обречения самолет. Дейвис си представи подобна сцена преди век, когато пасажерите на обявения за непотопяем „Титаник“ са чакали на кея в Саутхамптън, Англия, за да се качат на борда. Както винаги в такива случаи съдбата остава незабелязан спътник.

Разгледа пасажерите един по един и в нюанси на сивото видя смесена тълпа; имаше както официално, така и спортно облечени пътници. Едни отиваха в командировка, други на гости, трети на меден месец. А някои на летен стаж. Имаше двайсет и една добри причини хората да вземат полет ТАК Еър 223 и нито един от пасажерите не изглеждаше неспокоен във връзка с предстоящото пътуване, в това число и сладкарят от Картахена, който се качи сред последните и изглеждаше може би най-заинтересован от всички. В него не се забелязваше дори намек на вълнение — нито потни вежди, нито хвърляни крадешком погледи.

Един друг пасажер обаче изискваше повече внимание и Дейвис му го отдели. Седя, без да мърда, и се стараеше да не приема, че тези стерилни кадри може да са последните, запечатали дъщеря му жива. Тя чакаше към края на опашката, облечена в добре познатите му дънки и широка блуза с множество джобове. Беше я купила специално за пътуването и той се бе пошегувал с нея, че изглежда като Индиана Джоунс в женски вариант на студентка от началните курсове. Изглеждаше щастлива и жизнена, изцяло отдадена на голямото си приключение. Видя я да казва нещо на съседката си по място, Кристин Стюарт, която й отговори. Дейвис не можеше да чете по устни, но не се и налагаше: „Откъде си? Какво учиш? Колко време ще останеш?“. Обичайните фрази.

Отново бе поразен от необичайната им прилика. Приблизително на една и съща възраст, с кестенява коса до раменете и крехки телосложения. Насили се да отмести поглед и се опита да разбере кой е последният пасажер от ред 7. Помнеше името му от скицата с разпределение на местата. Томас Мълиган. Мълиган — като онзи удар в голфа^[1]. Насочи вниманието си върху последния в опашката, зад двете момичета. Той местеше погледа си между зоната на терминала и телефона си. Не беше неспокоен. По-скоро съсредоточен. Наблюдателен. Може би търсеше партньор. Изглеждаше сам, но от начина, по който бе облечен — спортно сиво сако и изгладени панталони с ръб — повече приличаше на бизнесмен. Янки търговец в Южна Америка, продаващ сондажно оборудване или перални машини.

Най-интересните кадри се оказаха в самия край на видеото. Всички пристъпваха към изхода и представяха последователно бордните си карти на служителя на „Так Еър“. И тогава Дейвис забеляза Кристин Стюарт леко да се извръща и да казва нещо на Мълиган през рамо.

Дейвис пусна записа отново и отново и на третия път беше сигурен — освен Джен Кристин Стюарт имаше и втори познат на борда.

Явно познаваше Томас Мълиган.

Към единайсет концентрацията на Дейвис започна да отслабва. След видеото се бе заловил с изучаване на двете оранжеви папки, съдържащи досиетата на пилотите. В по-голямата си част това бе държавна информация, състояща се от пилотските им сертификати, резултатите от проверки за надеждност и за минало, медицински разрешения — всичко това извлечено от Колумбийския специален административен отдел за гражданско въздухоплаване, местната версия на американското Федерално управление на гражданската авиация. Останалото идеше от личните досиета на пилотите в „Так Еър“. Във всяка папка имаше снимка на съответния пилот на фона на стена, под корпоративното лого на авиокомпанията. Същата снимка трябваше да присъства и на носената на врата фирмена идентификация, а вероятно беше приложена и в още няколко министерства и правителствени институции.

Дейвис започна с втория пилот.

Уго Морено, 31-годишен, бе втори пилот на полет 223. Беше работил за „Так Еър“ от четири години, като бе натрупал 2500 часа полетно време, в това число 700 на ARJ-35. Морено бе колумбиец и се бе издигал по стълбицата в авиацията по старомодния начин — инструктор пилот в малка правителствена школа, последвано от тригодишен стаж с нощни полети с товарни самолети над Андите, истински тест за майсторство, ако изобщо има такъв. Беше семеен с две деца и живееше в апартамент под наем в околностите на Богота.

Командир Блас Рейна, 45-годишен, бе по-загадъчен. Петнайсет години на служба в „Так Еър“, 9000 часа полетно време, 4500 от които на ARJ-35. Предишният му стаж бе упоменат просто като „в частния сектор“ и включваше пилотиране на няколко самолета, собственост на фирми. Разведен, без деца, адресът му бе пощенска кутия в Кали.

За никой от пилотите нямаше сведение за предприети дисциплинарни мерки, като и двамата имаха солидно обучение.

Преди да затвори папката на Рейна, Дейвис се загледа в командирската му униформа и в този момент нещо го спря по начина, по който бе спрял тази сутрин, гледайки телата в кабината. В съзнанието му отново изплува същата дума: непрофесионално.

Но по какъв начин?

Върна се на папката на Морено и разгледа внимателно неговата снимка. Нямаше никакво съмнение — това бе човекът, когото бе видял сутринта, с тяло най-отгоре и три ленти на пагоните. Самоличността на командир Рейна бе по-трудно потвърдима заради раната в главата, но продължителното вглеждане в снимката изтри всякакви съмнения — той беше другият. Какво тогава го измъчваше? Отново прелисти папката за Рейна и намери стара проверка на миналото му. Формулярът приличаше на оригинална правителствена бланка и макар да нямаше снимка, Дейвис откри на нея отпечатък от палец и подпис в дъното на страница, изпълнена с юридически термини на испански.

И тогава му хрумна идея. Разрови се възможно най-подробно в различните доклади и справки за Рейна и на самото дъно попадна на стара пожълтяла страница — оригиналната му молба за издаване на медицинско удостоверение за годност като пилот. Прегледа антропометричните му данни и най-сетне откри проблема. Много голям проблем. Разбира се, едно различаващо се число можеше да се дължи на обикновена канцеларска грешка. Но извън тази възможност несъвпадението нямаше логично обяснение. Дейвис се върна на снимките на двамата и ги сравни. После прегледа антропометричните данни за Морено. Съпоставени с онова, което бе видял с очите си на мястото на катастрофата, всичко насочваше към силно обезпокоителен сценарий.

Дейвис сплете пръсти на тила си и остана така за момент, размишлявайки как най-добре да подходи. Реши, че идеалната възможност да изясни нещата ще е на следващия ден сутринта по време на срещата с Маркес.

Беше на път да затвори папките, когато го обхвана пристъп на параноя. Извади от правителствените документи старата молба на Рейна за издаване на медицинско и формуляра за извършено проучване на миналото. Потърси копирна машина и откри чисто нова такава в една от страничните стаи. Най-хубавото бе, че беше заредена с хартия и тонер, включена и настроена за незабавна работа. Не за първи път констатира безспорните организационни умения на Маркес. Този човек бе подкарал Ел Сентро като гладко работеща машина за по-малко от денонощие, без никакви следи от монитори без кабели, камери без обективи и прекъсващо електрозахранване. Работата на мястото на катастрофата също набираше скорост и скоро щяха да започнат досадното извозване на останките в постоянния склад. Дейвис бе сигурен, че полковникът вече е помислил и за това.

Копира двата документа и снимките на двамата пилоти, след което сгъна четирите листа и ги прибра в джоба си. Взе от масичката за консумативи две евтини писалки и блокче стикери. Прибра папките, като се погрижи да ги остави в състоянието, в което ги бе намерил, и ги подравни грижливо върху бюрото. След направените открития беше изпълнен с енергия, но едновременно с това и предпазлив. Умората започваше да надделява. Част от него желаеше да остане и да работи цялата нощ, да рови и да пресява, но Дейвис знаеше от опит, че в един момент подобно свръхусилие започва да дава обратен резултат. Нуждаеше се от сън, защото искаше на сутринта да е във върхова форма. Пожела приятелски buenos nochas на двамата войници, поели нощния наряд, но когато стигна до вратата, в съзнанието му се завъртя една мисъл…

Маркес беше добър.

Почти прекалено добър.

Излезе в лепкавата нощ и разтърси глава, за да се освободи от тази натрапчива мисъл. Вдъхна пушека на минаващите коли, към който се примесваше пикантният аромат на месо на грил. Градът сияеше в жълто в далечината, а над него висеше озадаченото небе, по което накъсани облаци в отделни места отразяваха градските светлини, а в други се разкриваха звезди. Нощта сякаш се колебаеше и чакаше насока.

Дейвис ускори ход.

Беше полунощ преди понеделник.

Имаше много неща, над които да помисли.

Дейвис се събу и се опъна на леглото. Пружината изскърца под тежестта му, а тънката като хартия възглавница се оказа неспособна да поеме топката на тила му. Третата доза мотрин бе свършила работа — от главоболието, с което се бе събудил, нямаше и следа, както и от вдървеността след нощта, прекарана на циментовия под. За нещастие най-голямата му болка бе по-остра от всякога.

Затвори очи и по стар навик състави списък на постигнатото. Резултатите определено бяха по-тревожни от обикновено. Измъкване от затвора — изпълнено. Посещение на мястото на катастрофата, на което липсваше тялото на дъщеря му — изпълнено. Находките от деня се блъскаха в главата му като топчетата на лотария в сфера. Знаеше проблема. Всеки факт и подробност, всяка теория и индикатор, всичко се оцветяваше от един неизбежен фон: Джен.

Списъкът на постиженията му, малки или големи, оставаше окуражителен на едно ниво — все още не го бяха повикали в моргата да идентифицира труп. Повечето от находките му бяха с малко по-добри от чисто отрицателни — най-вече неща, които бе доказал, че не са се случили. Но след цялото това усилие не бе по-близо до намирането на дъщеря си или поне до доказването, че е жива. Би дал всичко за дори нищожно доказателство, едно обаждане от болница или от надежден очевидец, зърнал някакъв оцелял. Всъщност продължаваше да се вкопчва в мъничката и чуплива надежда, с която бе пристигнал.

Погледна най-голямото си откритие — айпода на Джен на нощното шкафче. Колко пъти я бе предупреждавал да внимава по време на полет. „Не слагай нищо ценно в джоба на седалката пред теб. Ще го забравиш“. Беше леко засегнат, че не го бе послушала, но пък в случая точно това бе доказало, че е била на борда. И тази тънка като косъм връзка с дъщеря му бе единственото положително нещо.

Бе започнал да зарежда устройството още с влизането си в стаята, така че сега натисна бутона и видя как малкият цветен екран се събужда за живот. Прегледа опциите и докосна символа за музика, после превъртя менютата и стигна до списъка „Любими на Джен“. Зачуди се за любимите песни на дъщеря си. Помнеше плакатите на момчешки банди на стената в спалнята й, но това бе отдавна. Прегледа трите странички със заглавия. Някои му звучаха познато, но повечето бяха пълна загадка за човек толкова далече от изкуството като него. Сега му се искаше да ги бе споделила с него. Искаше му се да бе намерил време да я помоли за това.

„Тапите“ бяха все още свързани към устройството и той ги размота и ги вкара в ушите си. Графикът на Богота заглъхна, ревът на излитащите наблизо самолети утихна. Първото парче бе инструментално изпълнение на група, наречена Down to the Bone. Беше добро.

Дейвис слушаше и се отпускаше, а музиката прочистваше съзнанието му като хладен повей на вятъра. Мислите му загубиха посока с началото на следващата песен — ефирен джаз, този път с вокал. Затвори очи и се предаде.

As the miller told his tale

That her face, at first ghostly,

Turned a whiter shade of pale^[2]…

Дейвис се отнесе тотално в средата на петата песен, загубил представа за време и час. Спа изненадващо добре; чувстваше се по-близо до дъщеря си, отколкото от много време.