Уорд Ларсен
Пасажер 19 (48)

48.

Дейвис каза на момичетата да залегнат на задната седалка и ги покри с тялото си, колкото можеше. Конвоят зад тях изоставаше, но съвсем малко — джипът бе лек и по-чевръст, но не можеше да вдигне скорост заради лошия път. Поне засега никой още не бе започнал да стреля. Дейвис бе почти сигурен, че бе разпознал майор Раул Ечевария — или поне така изглеждаше мъжът на предната седалка във водещия колоната джип.

Участието на Ечевария вече изглеждаше съвсем логично. То обясняваше не само как полицията в Богота така бързо се бе включила, но и качеството на информацията, на която се радваха похитителите на Кристин Стюарт. А бележката с предупреждението, предадена от Ечевария на Дейвис, само допълваше картината. Не така очевидно, но извън всякакво съмнение, бе убийството на полковник Алфонсо Маркес на паркинга пред Ел Сентро. Зад всичко стоеше Ечевария — основата на една клатеща се стена. Мястото на Ечевария в джипа му даваше добра видимост, за да оцени тактическата ситуация. Нямаше нужда колумбийците да съкращават разстоянието, защото само след минути всички щяха да се съберат на едно и също място и дистанцията между тях щеше да стане нула.

Дейвис погледна към небето. Не видя нищо над короните на дърветата от двете страни на пътя. Генерал Джемър Т. Дейвис явно не бе успял да впечатли никого.

И точно в този миг някакво парче хартия прелетя покрай лицето му и забърса бузата му. Той погледна надолу. Кристин и Джен бяха отворили куфара на пода.

— Какво правите? — попита Дейвис и второ листче излетя във въздуха. Залепна за ризата му и той видя, че е банкнота.

— Нещо, което ще ги позабави — каза Кристин.

Кехоу погледна през рамо:

— Ей, чакай! Не можеш да…

Преди да свърши, момичетата вдигнаха куфара високо над главата на Дейвис и седемдесет хиляди стодоларови банкноти излетяха във въздуха като конфети. Изображенията на Бенджамин Франклин се вдигнаха високо и се посипаха по пътя пред носещите се коли. Конвоят се заби право в облака.

— Какво?! — възкликна Макбейн. — Да не си мислите, че ще спрат да ги събират?

— Е… — поколеба се Джен, — май идеята не бе удачна.

— Не, идеята беше страхотна — възрази Кристин. — Последното, което бих искала, е да върна на скапания ми баща всичките тези пари.

Кехоу извъртя очи и изсумтя:

— Очаквам с тръпка да впиша този разход в отчета си.

— Момичетата са прави в едно — обади се Дейвис. — Не бива да се предаваме. — Вдигна празния куфар и го запрати назад. Куфарът подскочи няколко пъти по пътя и удари водещия джип в един от предните фарове.

— Има само едно решение — каза Макбейн. — Когато стигнем полосата, ще паркираме джипа така, че да блокира пътя. Джемър, ти и момичетата хуквате към самолета. Ние с Кехоу ще ги задържим.

— Ще ги задържите? — не схвана Дейвис. — С какво? Имаш автомат с полупразен пълнител, празна засякла берета и две гумени MP5, които не стават даже за тояги. Колко време ще удържите с това срещу двайсет въоръжени до зъби мъже?

— Надявам се достатъчно дълго — отговори му Кехоу, — освен ако нямаш по-добър план. Те не знаят с какво разполагаме, така че ще се предпазливи. Това може да ви спечели достатъчно време, за да излетите.

— Защо да не остана и…

— Не! — прекъсна го Макбейн. — Няма време да спорим. Ти си пилотът, Джемър, значи ти трябва да върнеш момичетата.

Дейвис погледна Кехоу, който не се поколеба дори за миг и потвърди:

— Гадно е, но той е прав. Така ще го направим.

Дейвис знаеше, че от тактическа гледна точка двамата са прави. Това бе единственият път за момичетата към свободата. Беше очевидно също, че Макбейн и Кехоу са готови да рискуват живота си, за да успее планът.

Такива са моментите, когато научаваш важни неща за хората около теб.

Далече пред тях се показа полосата и Дейвис беше на път да даде съгласието си за плана, когато забеляза в небето някакво просветване. Вгледа се, но в този момент минаха под някакви дървета. Когато полезрението му отново се изчисти, Дейвис видя черна точка. Точката се увеличаваше и добиваше форма — издължено тяло и две дълги тънки крила.

— Там! — извика Макбейн, който бе видял същото.

Всички гледаха дрона. Той очевидно се насочваше право към тях и летеше на по-малко от сто метра над дърветата. Не летеше бързо, но пък дроновете не се славеха с висока скорост. Дейвис забеляза явни осцилации в линията на полета — резки корекции, подсказващи, че апаратът лети над забранената за превишаване скорост. Неравномерността в поддържаната скорост пък може би бе индикация за приключване на горивото. За миг като че ли се насочи право към тях, после вдигна носа си и прелетя над главите им. Двигателят се чуваше ясно и явно работеше на предела на мощността си.

Всички, включително Кехоу, се извъртяха в седалките, за да видят как дронът изравни за момент, а после рязко пикира в маневра, насочена право срещу водещия джип на преследвачите им. Шофьорът зави и Дейвис видя как Ечевария се присвива и кляка в последните фатални секунди.

Не че това имаше някакво значение.

Въпреки опита си в разследването на самолетни катастрофи Дейвис досега не бе ставал свидетел на разбиване, особено от толкова близо. Знаеше, че самолетното гориво е лесновъзпламенимо, и това с особена сила се отнасяше до парите в празния резервоар на предатора, които само чакаха искра.

Първоначалната експлозия бе страхотна — самолетът и джипът изчезнаха в огнен облак, който се извиси над дърветата. Дейвис видя следващия джип в конвоя рязко да извива, за да избегне ада, което доведе до това, че се преобърна и заора в средата на пътя. Третият се заби във втория и онова, което последва, остана скрито в гъстия облак черен дим, погълнал всичко наоколо. И тогава последваха вторичните експлозии, резултат от детонацията на мунициите в горящите коли. Имаше много оцелели, но те се разбягаха във всички посоки възможно най-далече, като хлебарки, спасяващи се от пламтяща сграда. Двама бойци излязоха със залитане от облака като че ли с идеята да продължат преследването, но се отказаха, когато панталонът на втория пламна.

Оставаше им по-малко от километър, но Кехоу не свали крак от педала на газта. Изскочиха на полосата и завариха Делакорт и пилота да гледат издигащия се черен облак. И двамата държаха някакви неща. Отначало Дейвис не разбра какви са, но когато Делакорт се затича към команча, зад него се разпиляха карти за игра…

След три минути претовареният команч пое тежко по полосата. Дори с катастрофата на километър от тях никой нямаше желание да изчака да види дали преследвачите им ще се съвземат достатъчно, за да организират последна атака. Дейвис използва и последния сантиметър от полосата за ускорение, преди да се откъсне от нея. Команчът започна бавно да се издига и Дейвис обърна за последен заход над полосата. Ключът за наетата „Чесна Караван“ бе още в джоба му и Дейвис каза на Макбейн да го върже добре за кожуха на тръбата на Пито^[1] на техния самолет, която имаше дълъг червен обтекател и надпис с печатни букви: СВАЛИ ПРЕДИ ПОЛЕТ.

Дейвис отвори страничния прозорец и докато прелитаха над чесната, хвърли навън ключа с обтекателя. Преценката му се оказа точна и ключът падна на крачки зад чесната. Всички видяха пилота — Делакорт бе разбрал от него, че се казва Сегундо — да изтичва, за да го вземе. Още преди полосата да бе изчезнала зад тях Сегундо вече беше завъртял витлото и бе започнал да рулира. Делакорт резюмира късо: „Човек, който знае кога да пасува“.

В малката кабина на команча имаше шестима души и за кратко никой от тях не проговори. Дейвис погледна седящия до него Макбейн и му кимна. После се обърна към останалите, натъпкани в задната част. Момичетата бяха най-отзад, седяха на изцапания с грес мокет. Изглеждаха изтощени, но щастливи. Точно като деца на Бъдни вечер.

Дейвис и Джен се погледнаха в очите и той почувства облекчението й. След това видя устните й да изговарят нещо.

Обърна се напред с уморена усмивка. Насочи самолета в курс към дома и си помисли: „И аз те обичам, моето момиче“.