Уорд Ларсен
Пасажер 19 (45)

45.

Беше неподвижен като самата земя. Движеха се единствено очите му, които следваха преместването на ботуша. Боен ботуш, размер 45, прецени на око Дейвис, стандартен за всяка армия. Видя го как се завърта кръгом. Боецът беше предпазлив, гледаше и се вслушваше, явно чудейки се къде е изчезнал партньорът му. Дейвис усещаше гръдния си кош да се повдига и спуска ритмично върху влажната земя. Безшумни вдишвания на напоения с дъх на мъх въздух. Помръдна минимално, колкото да заеме поза, позволяваща да скочи веднага, ако се наложи. Дясното му ходило напипа опора, после той премести тежестта на лявата си страна от лакътя върху дланта.

Вече не се чуваше никакво шепнене. Мъжът бе изострил сетивата си… ако сега се изправеха един срещу друг, никой нямаше да има предимството на изненадата. Изпращя радио, което разчупи тишината, и в полезрението на Дейвис влезе втори ботуш. Изшумоляване на тъкан при опита на мъжа да заглуши звука от високоговорителя. Това беше грешка. А за Дейвис беше и информация. Радиото означаваше на някакво ниво да има командир, вероятно не военен, но с чин, съответстващ на йерархията на десните паравоенни формирования. Това означаваше, че мъжът е опитен и по подразбиране умее да води ръкопашен бой. Най-важен за Дейвис бе фактът, че това бе човекът, опитал се да го убие.

Едва се сдържаше да не скочи. Проблемът бе дистанцията. Ботушът се намираше на шест метра и не се приближаваше. От това разстояние всеки опитен войник щеше да усети атаката и щеше да има време да извади оръжието си, защото едва ли противникът му бе дошъл тук невъоръжен. Пушка, пистолет. И щеше да успее да дръпне спусъка преди Дейвис да измине дори половината от това разстояние. Разбира се, под влияние на емоцията беше възможно да пропусне първия изстрел. Това често се случваше. Но съществуваше опасността да разполага с автоматично оръжие, което означаваше, че Дейвис ще бъде разкъсан за секунди като стара обувка. Така че се налагаше да е търпелив. Джен бе наблизо и заради нея не биваше да прави глупости.

Ботушите отново направиха изненадващ кръгом и сцената бързо се промени — сега Дейвис виждаше един ботуш и едно коляно на земята. Мъжът бе видял или чул нещо и бе решил да се прикрие. Джен ли бе чул? Или Кристин Стюарт?

Сега вече бе принуден да действа.

Запромъква се напред, като внимаваше да не минава през чупливи клонки и да не размества нищо по пътя си. Измина така двайсет и пет сантиметра… петдесет. Черният ботуш и коляното не помръдваха. Дейвис се приближаваше нащрек — единствената възможност при дебнене на по-добре въоръжен противник. Беше на четири и половин метра от него, когато чу шум. Изшумоляване в храстите.

И тогава всичко отиде по дяволите.

Войникът скочи и откри огън — единичен откос, който разкъса зеленината и стресна птиците. Дейвис скочи и се хвърли напред като защитник, насочил се да прихване нападател. Сега видя за първи път противника си в лице — едър плешив мъж с каменния поглед на строеви сержант. Беше притиснал към гърдите си дългоцевна пушка и когато зърна Дейвис, свали цевта, докато завърташе оръжието в опит да се прицели в него. В него!

Дейвис прелетя последните метър-два в поза на Супермен с ръце, насочени към цевта на пушката. Блъсна я встрани в момента на изстрела, чието изтрещяване заглуши сблъсъка на телата им. Дейвис се опита да завърши атаката си с ръка върху ствола на пушката. Нечия ръка задейства затвора, което доведе до метално изщракване, но нищо повече. Суровият сержант нанесе първи удар със зашеметяващ юмрук в слепоочието на Дейвис, незабавно се извъртя зад него — ход, подсказващ, че е бил борец, — и преди Дейвис да успее да реагира, гърлото му бе притиснато като с лост от чудовищно силна предмишница.

Дейвис опита да откопчи ръката от гърлото си, но не можеше да вмъкне пръстите си достатъчно дълбоко. Извъртя се, за да се окаже отгоре, но дори в тази поза сержантът не го изпускаше. С прекъсване на дишането Дейвис изгаряше повече кислород, отколкото успяваше да поеме. Опита да нанесе удар с тила си, но не улучи — противникът му го бе видял и бе извил главата си встрани. Полезрението на Дейвис застрашително започваше да се стеснява в тъмен тунел и Дейвис знаеше, че цялата тежест и цялата сила на противника му са концентрирани в това задушване.

Посегна назад с две ръце и напипа отляво на себе си крак. С последните остатъци на силите си се разкрачи широко и се изправи с войника на гърба си. Издържайки с мъка сигурно над 230 килограма обща тежест, се наведе напред и изправи ръка, прехвърляйки противника си нагоре в почти вертикално положение. Някой трябваше да отстъпи — и това бе ръката през гръкляна му.

Двамата се разделиха, паднаха на земята. Когато се изправиха почти едновременно, Дейвис дишаше задъхано, а колумбиецът посегна към оръжието си. Патронникът беше празен, затова мъжът хвана цевта и замахна като бейзболист. Дейвис се наведе назад точно навреме и прикладът изсвистя пред носа му.

Плешивият се приготви за втори замах и този път проговори:

— Няма да съм толкова нежен с дъщеря ти.

Не би трябвало да изразходва въздуха си, защото противникът му бе в отбранителна позиция и сериозно наранен.

Но думите му се оказаха фатално непремерени.

Дейвис почувства как в тялото му нахлува вълна от адреналин. Причината бе припомнянето какъв е залогът. Колумбиецът отново замахна с „тоягата“ си — това трябваше да бъде нокаутиращ завършек в черепа на Дейвис. Беше достатъчно близо, за да не пропусне, ако Дейвис се отдръпне, което изглеждаше единствената възможна защита. Вместо това Дейвис се хвърли напред и прикладът на пушката го удари по лявото рамо. Двамата се сблъскаха гърди в гърди, но Дейвис имаше предимство заради инерцията си. Напрегна крака и вдигна сержанта за втори път, този път хоризонтално, като движението завърши в ствола на близкото дърво. Махагон или бразилска череша. Каквото и да бе, беше твърдо като гранит.

Този път въздухът излетя с изсвистяване от гърдите на колумбиеца. Ударът бе омекотен за Дейвис и той, без да изпуска захвата си върху цевта на пушката, заобиколи дървото. Смаяният колумбиец се опита да издърпа оръжието си от ръцете му и Дейвис му го позволи донякъде, защото така пушката се оказа върху торса на мъжа. Преди противникът му да успее да усети опасността, Дейвис се пресегна от другата страна на дървото и напипа стоманения приклад.

Сега двамата се намираха от двете страни на дървото — Дейвис с лице към ствола, а сержантът — с гръб. Хванал здраво двата края на пушката, Дейвис дръпна с две ръце, сякаш бе гребец на стартовата линия. Не беше ритмично движение, а по-скоро трайно, непрекъснато усилие с безмилостно увеличаващ се натиск. Когато пушката опря здраво в гръдния кош на колумбиеца, Дейвис вложи всичките си сили.

Мъжът разбра капана, в който бе попаднал. Започна да се извива енергично, после изпробва да се измъкне надолу, дори вдигна крака от земята, за да увисне с цялата си тежест, но това само усили натиска. Опита се да дере ръцете на Дейвис, но понеже собствените му ръце се намираха под пушката, хванати малко под лактите, опитът му се оказа неуспешен. Тялото му малко по малко биваше смазвано… съдба, почти същата като онази, с която Дейвис се бе разминал на косъм под крилото на самолета.

Като използва ствола на дървото за опора, Дейвис вдигна коляно нагоре, опря го и се огъна силно назад. Натискът рязко нарасна и в гората се разнесе първото изпукване на счупена кост. Ребро най-вероятно, макар да не бе изключено да е гръдната кост. Последва гневно изръмжаване… гърлено, после гъргорещо.

Дейвис продължаваше да опъва.

Движенията от другата страна на дървото станаха трескави — ботушите ритаха, а ръцете се мъчеха да уловят нещо, но безрезултатно, защото намираха само въздух. След минута мъжът внезапно омекна, но Дейвис не се хвана на номера — продължаваше да опъва назад, влагайки всичката сила на крайниците си. Последва нова серия агонизиращи дърпания. Играта на лисица бе гамбит, който в ситуацията може би бе оправдан заради ограничените възможности. Колумбиецът най-сетне намери някаква опора за краката си и рязко се хвърли надясно. Дейвис усещаше, че ръцете му отслабват, и в следващия миг почувства как мерникът на пушката се забива в дланта му, но дори не помисли да я пусне.

Мъжът отново омекна, но този път бавно и спазматично. Остро поемане на въздух бе последвано от ново изпукване, след това трето. Но този път нямаше болезнено изсумтяване, а и спазматичните дърпания бяха спрели. След малко тялото на колумбиеца омекна и се отпусна.

С треперещи от изнемога ръце Дейвис най-сетне пусна единия край на пушката.

Вслуша се във воплите на собственото си тяло и с облекчение осъзна, че няма нищо липсващо, счупено или кървящо. Едва след това заобиколи дървото с пушката в ръка.

Сержантът бе ужасна гледка. Очите му бяха изцъклени, а брадичката му бе потънала в кръв. Горната половина на тялото му бе безформена и изглеждаше като наполовина прерязана. Беше се свлякъл на една страна, пречупен като капак на картонен кашон.

— Господи! — ахна някой наблизо.

Дейвис се извърна и видя Макбейн. Стоеше на десетина крачки встрани и държеше с едната си ръка другата — там се виждаше кръв в мястото, където един от куршумите на сержанта бе намерил целта си. Но Макбейн изглеждаше напълно способен да се държи на крака и дори носеше на рамо пушка, явно взета от първия, с когото Дейвис се бе сблъскал.

— Бил съм в окопите — продължи агентът от УБН, — но не бях виждал такова нещо. Ти просто го… смачка.

Дейвис огледа джунглата около тях.

— Тук това е ежедневие. Нали се сещаш… анакондите и разни други такива гадини. Ти добре ли си?

Макбейн кимна, без да сваля поглед от почти разполовения колумбиец.

— Добрата новина е, че сега разполагаме с три истински пушки — отбеляза Дейвис.

— Всъщност… — Макбейн се поколеба, — струва ми се, че е по-скоро една. Опитах беретата, но засече. — После посочи с очи оръжието в ръцете на Дейвис.

Той също погледна надолу и чак сега видя, че държи „Ремингтън“ с ръчен затвор. След това видя и проблема — цевта бе извита като стоманен банан. Хвърли пушката на земята и каза:

— Добре де… с една пушка.