Уорд Ларсен
Пасажер 19 (47)

47.

Претовареният джип се люшкаше застрашително с Кехоу зад волана и всички се държаха за нещо, за да не бъдат изхвърлени в джунглата. Дейвис седеше отзад, прегърнал през рамо двете момичета. Всъщност изобщо не бе пускал Джен, откакто бе скочила в обятията му.

Макбейн беше отпред до шофьора, говореше по сателитния телефон и се мъчеше да удържа апарата на безопасно разстояние от ухото си, докато джипът подскачаше по дебелите корени на дърветата, прорасли в пътното платно.

— Знаех, че ще дойдеш — каза Джен.

Дейвис я притисна още по-силно до себе си.

— Още не сме напълно в безопасност. Имаме самолет на няколко километра оттук, на същата мека полоса, където са ви свалили с Кристин.

— А има ли и пилот? — попита Джен.

— Аз какъв съм? — Той я изгледа с укор.

— Е… — поколеба се тя, — виждала съм те да пилотираш само в опасни ситуации. Като онзи път в Египет, когато едва не се забихме в…

— Довери ми се — прекъсна я той. — Ще ви измъкна оттук. Най-лошото вече е зад нас.

— Не можем да допуснем това — намеси се Кехоу. — Не сме единствените със средства за комуникация.

— Днес трябваше да дойде бащата на Карлос — каза Кристин. — Сигурно вече е наблизо, а съм чувала, че никога не пътувал самичък.

— Баща му ли? — озадачи се Дейвис. — Че кой пък е той?

Джипът пропадна в дълбок коловоз и всички подскочиха във въздуха. Като почти викаше, за да я чуят над рева на двигателя, Кристин разказа накратко за връзката си с Карлос и спомена, че баща му бил командир на паравоенна част, но освен това имал и тесни връзки с правителството.

— Някаква идея какви точно връзки? — подпита Макбейн.

— Не знам, но Карлос говореше с баща си по телефона всеки ден и винаги разполагаше с добра информация. Знаеше всички подробности за моя полет, включително че агент Мълиган ще ме съпровожда. Знаеше и доста за разследването на катастрофата.

— Знаеш ли фамилното име на Карлос? — попита Макбейн. — Баща му може да е от хората, които УБН следи.

— Винаги съм смятала, че е Дюран — отговори Кристин. — Така се беше записал в университета. Но преди няколко вечери видях негов стар паспорт с различно име — Карлос Ечевария.

— Ечевария? — разочарова се Макбейн. — Това е доста често срещано име.

Дейвис обаче бе изненадан от това, че не е изненадан.

— Не чак толкова често срещано, колкото мислиш — каза той, без да обяснява.

Макбейн отново се залови за сатфона и не след дълго им съобщи лошите новини:

— Кристин е права. Йоргенсен каза, че насам пътуват подкрепления — четири коли, намиращи се на малко над километър на пресичаща пътя пътека.

— От коя посока се приближават? — попита Дейвис.

— От изток. Всеки момент ще подминем включването отдясно на нас.

— А летището? Чисто ли е там?

— В момента да. Делакорт още е там с наемния им пилот. — Макбейн погледна Дейвис в очите и напомни: — Команчът е четириместен. Как, по дяволите, ще се съберем всички?

Дейвис много добре разбираше проблема, но веднъж бе виждал команч, оборудван със седалки за шестима. Или поне си спомняше, че е команч.

— А другият самолет? — продължи Макбейн. — Той е по-голям. Не би ли могъл да пилотираш него?

— Бих могъл, разбира се… но ще ми трябват няколко минути да се ориентирам кое какво е. А и ще трябва да убеждаваме другия пилот да се присъедини към нас. Не мисля, че имаме време за тези неща. — Замълча и след малко продължи, като се опитваше да изглежда уверен: — Няма нищо, команчът ще се справи. Момичетата ще се напъхат в товарния отсек, зад седалките.

Не спомена за тежестта и баланса — фактори, които би отчел, ако не ги преследваха.

— Има и друг проблем — все така безмилостно продължи Макбейн. — Дронът ни почти е изчерпал горивото си и ако не поеме скоро по обратния курс, ще се превърне в планер. Йоргенсен вече изигра картата с правомощията в критична ситуация и няма какво повече да направи. Така че скоро ще останем без очи.

В този момент стигнаха до отклонението и всички погледнаха надясно като маршируваща на парад войскова част. И както можеше да се очаква, подкреплението беше там — на по-малко от стотина метра. Начело подскачаше лек транспортьор с двама души в стрелкова позиция. Трябваше да им се отдаде дължимото — не прахосваха муниции, защото щеше да е чудо да уцелят нещо при скоростта, с която се движеха, и състоянието на пътя, по който се друсаха.

— Няма да се получи — констатира мигновено Макбейн. — Имаме още три километра, а те са точно зад нас. Имаме около минута преднина, но ще са ни нужни поне пет, за да се качим всички в самолета, а и трябва да излетим.

— Три — поправи го Дейвис, който вече си припомняше предполетната проверка на команча. — Но си прав… времето е недостатъчно.

Кехоу бе напълно съсредоточен върху шофирането, но все пак отклони за момент вниманието си, колкото да каже:

— Видях три коли, така че според мен сме изправени срещу двайсет и петима мъже. Нямаме огневата мощ не само да надделеем над част с този размер, но дори да започнем някаква престрелка.

Летището беше пред тях, а пътят не предлагаше никаква възможност да отбият и да потърсят спасение в джунглата. Продължителната пауза бе демонстрация за сушата на идеи. Джипът скърцаше, а окачването му стенеше. Мълчанието наруши Дейвис:

— Мисля, че имаме един патрон повече, отколкото си мислехме… и то доста голям. — После обясни идеята си на Макбейн.

— Не! — възкликна агентът от УБН. — Няма начин някой да одобри това!

Дейвис дръпна сатфона от ръката му.

— Йоргенсен, чуваш ли ме?

— Да, Джемър, чувам те — изграчи глас в слушалката.

— Искам да ме свържеш с момчетата, които водят дрона. Кажи им, че тактическото командване на техния ресурс току-що е прекратено. Сега ще изпълняват заповедите на генерал Джемър Т. Дейвис от Южното командване на Съединените щати…

 

 

В началото на новата смяна в бункера в Панама цареше тишина. Но там винаги си беше тихо. Тихото бучене на охлаждащите вентилатори на компютрите едва се чуваше. Също толкова тихо бе съскането от високоговорителя на стената, настроен на рядко използвана радиочестота. Само допреди два часа най-силният шум в първа смяна бе издавала кафеварката в дъното на стаята.

И тогава бе дошло повикването от Колумбия.

В командния център имаше три работни станции, а пред всяка от тях удобна седалка — троен мултифункционален дисплей, джойстик за контрол на полета и ръчка на дросела отляво. През нощта бяха използвали само средната станция и самотният оператор седеше забил нос в цветните екрани пред себе си. На най-големия се показваше съществената полетна информация и движеща се карта, а на другите се изобразяваше телеметрията от различните датчици и спомагателните полетни данни. Самотната дъска с гъба за триене на стената до оператора доказваше, че днешният график се състои от една-единствена мисия — мисията, която всъщност бе започнала вчера. Единственият друг човек в бункера освен оператора бе супервайзърът му, който седеше зад него. И двамата бяха намръщени. Всички системи на предатора функционираха перфектно, но бе дошъл момент на изпитание и пред тях стояха два критично важни проблема. Единият бе наличното гориво в летателния апарат — на спомагателния дисплей индикаторът вече бе осветен в червено. Другият бе нивото на объркване в бункера.

— Генерал кой? — озадачи се операторът на дрона и пусна за момент джойстика, за да се обърне и да погледне супервайзъра, който бе пилот на ВВС от запаса, с двайсет и две години летателна кариера на шест различни типа летателни машини. Беше един от малкото в неговата възрастова група, прекарали цялата си кариера в пилотска кабина. Последните четири бяха прекарани на същата седалка, на която седеше в момента — управлявайки дистанционно безпилотен летателен апарат.

— Джеми Дейвис? — усъмни се супервайзърът. — Вярно ли чух? Южното командване винаги го дават на генерал с четири звезди!

— Този го чувам за първи път — заяви операторът и отлепи едната слушалка от ухото си. — Не че това означава нещо. Когато се уволних преди две години, можех да ти кажа името на командира на моята ескадрила и може би на онзи, който командваше Първи военновъздушен корпус. Четири звезди дори не съм сънувал, така че началството много не ме е вълнувало. Но си спомням, че преди няколко месеца имаше смяна на командира на Южното командване.

Настъпи кратка тишина.

Безпилотните летателни апарати може и да бяха нови за УБН, но бързо набираха популярност, защото предприемаха смятани по-рано за невъзможни мисии на проследяване над джунглите на Южна Америка. Но предаторът, както всяка нова система, не беше без недостатъци. Основният бе малкото внимание, което се обръщаше на тактическото командване. Понеже дроновете на УБН бяха невъоръжени, имаше само чисто формални съображения кой носи общата отговорност или взема решения за започване на бойни действия. А що се отнасяше до онова, което този екип бе получил заповед да направи… него го нямаше в никое ръководство.

— Откъде получихме тази заповед? — попита операторът.

— По спомагателната шифрована линия… от офиса на местния ръководител.

— Което означава какво… че в момента до Йоргенсен седи генерал с четири звезди?

— Това е възможно — каза супервайзърът, — или може би е прехвърлен към нас през неговия офис. Мен ако питаш, участваме в някаква черна операция.

Двамата се загледаха в големия екран, на който джип с петима потвърдени свои бе преследван от няколко джипа, натъпкани с непотвърдени чужди.

— Макар че… — проточи супервайзърът. — Гледаме това да се развива вече от часове. Май по-скоро е екип на Специалните сили в операция на УБН. Важното за нас е, че нашите на земята се нуждаят от помощта ни.

— В нормални обстоятелства бих координирал това с щаба — каза операторът, — но не мисля, че имаме време. — Наклони изображението на основния екран напред и го върна назад, за да прецени по-точно разстоянията. — Две минути макс… след това ще са на летището и няма да можем да решаваме нищо. Честно казано, дори не съм сигурен дали имаме достатъчно гориво да го направим.

— Страхотно — въздъхна супервайзърът. Предишната му кариера бе протекла изцяло в цивилния сектор — над трийсет години в УБН. Беше на ниво GS-13^[1] и му предстоеше скоро да се пенсионира. Беше командирован тук преди пет дни за половин година — гениално хрумване от негова страна, като се имаше предвид, че зимата в Панама бе несравнимо по за предпочитане от зимата във Вашингтон. Сега вече започваше да преосмисля мъдростта на това решение.

Във високоговорителя изгърмя нов глас, явно включен в защитената линия.

— Говори генерал Дейвис! Искаме помощта ви веднага, дявол да го вземе!

Двамата в бункера се спогледаха. Операторът включи микрофона си.

— Арчър едно, разбрано. Работим по получаване на санкцията.

— Санкция ли? Ти не ме ли чу? Погледни в ИЧ. Залогът тук е човешки живот… в този миг!

Операторът продължи да поддържа курса и шепнешком каза:

— Щастлив съм, че ще решаваш ти.

Супервайзърът вдигна слушалката на червената линия за връзка с УБН и на петия сигнал някой му отговори и му обясни, че го поставя на изчакване.

— Мамка ви! — изруга той и тресна слушалката. — Ясно… сега ще си спечелим едно от две възможни неща: медали или затвор.

— Гласувам да го направим — каза операторът.

— А можеш ли да го направиш?

— Доколкото ми е известно, никога не е било дори опитвано. Но ако се включа на носовата камера… хм, мисля, че има шанс да стане.

Супервайзърът затвори очи за миг.

— Добре, имаш разрешение! И за бога, направи го така, че поне да си струва!