Уорд Ларсен
Пасажер 19 (28)

28.

Докато Соренсен гледаше в дулото на пистолета, Дейвис крачеше по банкета на покрита със засъхнала кал улица. Небето се опитваше да събере сили за ранен следобеден дъжд, но успяваше само да посивее и да посипе хладен ръмеж по северните квартали на Богота.

Когато наближи паркинга на Ел Сентро, видя, че колата на Маркес е махната. Не бе изненадващо, че мястото, където бе паркирана, бе оставено без заграждение.

Влезе в сградата и не видя нито един човек да говори по телефон или да обработва някакви данни. Ечевария не се виждаше никакъв, а малцината присъстващи изглеждаха в шок и някак объркани — говореха тихо по двойки и гледаха в екраните, без да правят нищо. Това можеше да се очаква. Началникът на разследващите бе убит — случваше се за първи път в практиката на Дейвис — и тази трагедия бе довела цялото разследване до пълна парализа.

Което, досети се той, бе главната цел на някого.

Видя на един от плотовете вестник, набързо сгънат на втора страница, където се виждаше заглавие на материал за убийството. Прочете трите абзаца, състоящи се главно от фантазии на репортера, примесени с предпазливи изявления на говорителя на полицията — „някой си“ майор Ечевария от отдела за специални разследвания, — който обещаваше да идентифицира виновния и да го изправи пред съда.

През следващите трийсет минути Дейвис атакува доклада, обобщаващ предния ден, но не намери нищо в подкрепа на теорията си, която се нуждаеше от сериозно рамо. Замисли се дали да не попита дали на летището разполагат с парашути, но се отказа, понеже испанският му бе недостатъчен, за да обясни какво точно му трябва. А и щеше да е безсмислено. Джунглата в района, над който се бе отклонил самолетът, а по-късно и бе паднал, бе под контрола на паравоенни формирования, наричани милиции. Ако командир Рейна бе техен човек, намирането на парашут би било елементарна задача за тях.

„Господи — запита се Дейвис, — нима започвам да се ловя за сламки?“

Схемата, която бе сглобил, беше сложна и ако бе вярна, въпросът кой бе координирал подобна конспирация бе изключително важен. Още по-озадачаващи бяха причините. Усещаше се като отклонил се от трасето маратонец, който продължава упорито да тича, но изобщо не се приближава до финиша. Един отговор обаче можеше да го върне на пътя.

Коя беше Кристин Стюарт?

Погледна вратата на офиса на Маркес. На онова, което до съвсем неотдавна бе офис на Маркес… в минало време. Беше широко отворена и някак подканваща. Стана, отиде до нея и надникна вътре. Стаята бе старателно разчистена кантонерките бяха празни, лавиците — без нищо по тях, дори дъската за писане на стената беше избърсана старателно с препарат. Напомни му за пустия паркинг отвън. Всеки намек за съществуването на полковника бе грижливо и тихо заличен.

Да не би Маркес да бе започнал да задава въпроси за Пасажер 19?

Дейвис се огледа за последен път и видя как някои се правят, че се занимават с разследването. Някои лица му се сториха познати — хора, с които се бе виждал след пристигането си. Никого не бе виждал преди миналата неделя. Освен Делакорт, който вероятно бе на отсрещната страна на улицата, в склада, имаше ли още някой, на когото можеше да се довери и от когото да поиска помощ?

Това роди една тревожна мисъл: на кой от всички тези хора бе имал доверие Маркес?

Отговорът не му хареса.

Соренсен седеше на задната седалка на един форд „Таурус“ със затъмнени стъкла, ръцете й бяха стегнати на гърба с гъвкави белезници. Сега си спомни колата — беше я зърнала за миг при преминаването си покрай къщата — бе чакала кротко в павираната алея на една съседна къща.

От мястото си можеше да гледа двамата агенти на ТС в действие — те още не бяха признали принадлежността си към ТС и просто щяха да я откарат в ареста като „федерални служители“. Жената се казваше Смидърс, а мъжът — Шей. В момента Шей претърсваше колата на зет й, а Смидърс държеше телефона му и разговаряше със Стюарт. Соренсен се чудеше как ли ще обясни на Дийн, че колата и самсунгът му са били конфискувани от Тайната служба.

Хубавото бе, че след цял час чакане не се бе появила униформена полиция. Това означаваше, че агентите се опитват да не раздухват нещата — сигурно вече бяха разбрали коя е и за кого работи. Соренсен почти не се съмняваше, че тези двамата, ако не пряко, то под някаква форма работят за „Джоунс“, с когото се бе срещнала предната вечер в Националния мол. Усещаше, че се търси деликатно решение и че се заобикалят опасни за нагазване тресавища на юрисдикцията. Но най-хубавото от всичко бе, че най-сетне знаеше защо всички са толкова предпазливи.

Джийн Стюарт й бе казала.

Един-единствен въпрос измъчваше Соренсен в момента: беше ли споделила Стюарт с агентите какво й бе признала, преди те да нахлуят? След като докараха колата и вкараха Соренсен на задната седалка в безпомощно състояние, Смидърс бе започнала да разпитва майката на Кристин Стюарт на площадката пред вратата — и продължаваше да я разпитва.

„Каза ли й защо сме тук?“

Това беше въпросът на въпросите и без никакво съмнение Смидърс го повтаряше и повтаряше. Но дали Джин Стюарт щеше да й каже истината? Тайната служба бе охранявала дъщеря й вярно и предано допреди четири дни. В момента обаче за Стюарт бяха по-важни Соренсен и Дейвис, защото те бяха в по-добра позиция да помогнат на Кристин. Ако Стюарт признаеше, че е изтърсила истината, всички щяха да бъдат откарани в териториалния офис на ТС за продължителен разпит. Това бе лошо. Тя просто искаше да се свърже с Дейвис колкото е възможно по-скоро и да му обясни с какво има работа.

Шей, немногословен тип с дебел врат, продължаваше да рови из колата на зет й, а Смидърс сякаш нямаше намерение да си затваря устата. След като видя колко ангажирани са двамата агенти, Соренсен реши да прояви инициатива. Таурусът не беше използван от ТС модел със специално изпълнение, а по-скоро изглеждаше взет под наем за двама агенти с временна задача. Соренсен бе с белезници на гърба, но не бе вързана по някакъв начин към колата. Освен това, за разлика от полицейските коли, тук нямаше блокировки срещу отваряне на вратите от задържаните. Тя сви крака и се опита да подпъхне палеца си под лостчето за отваряне. Първите й два опита бяха неуспешни. На третия сполучи.

Отвори вратата с ритник, измъкна се навън с извиване на тялото и закрачи към Смидърс — вече бе преценила, че тя е водещият агент.

— Хей! — извика Шей зад гърба й. — Къде тръгна?

Соренсен беше преполовила разстоянието, когато Шей я настигна. Сграбчи я за ръката, но тя я освободи с извиване на рамото — ход, който за съжаление можеше да сработи само веднъж. Спря пред площадката и вкара в гласа си всичкото възможно възмущение:

— Агент Смидърс, трябва да обясните някои неща! Аз съм тук по задача, а вие ми пречите да си върша работата.

— И за каква точно работа става дума? — попита ехидно Смидърс.

— Първо трябва да ми махнете тези нелепи белезници!

Смидърс се поколеба, но след това кимна на Шей. Грамадният мъж бръкна в джоба си за клещи и сряза „свинските опашки“.

Соренсен подчертано разтри белезите по китките си.

— Имаме човек в Колумбия, разследващ самолетна катастрофа, а дъщерята на госпожица Стюарт е била в този полет. Напълно естествено е госпожица Стюарт да е разстроена. Дъщеря й официално се води изчезнала, но снощи нашият следовател реши, че тя може да е жива.

— И вие дойдохте затова тук чак от Вашингтон, така ли? За да дадете надежда на бедната жена?

Соренсен изгледа последователно двамата агенти и каза:

— Вие очевидно нямате деца.

Смидърс я изгледа унищожително.

— Сигурна съм, че вече сте проверили самоличността ми. — Вдигна ръка, Смидърс кимна на Шей и той й върна картата.

— Сега ще си тръгна за Вашингтон. Имам да пиша доклад, а предполагам и вие също. Да не затрудняваме взаимно задълженията си повече от необходимото. О… искам си и телефона.

Изпълнена със съмнения, Смидърс се дръпна встрани и се обади по своя телефон. След петминутен разговор го изключи и пак кимна на Шей. Той връчи на Соренсен ключовете за колата й, а Смидърс й подаде телефона на зет й. Но Соренсен не се заблуждаваше — знаеше, че колата ще бъде следена, а телефонът подслушван. Най-вероятно в този момент пред някакъв компютър някакъв служител анализираше дневника на проведените разговори. Рано или късно Джемър щеше да се обади пак, а това означаваше, че се налага да променят начина си на комуникация. Това обаче трябваше да почака.

Соренсен погледна Стюарт, която стоеше до разбитата си много скъпа входна врата.

— Обещавам да ви се обадя веднага щом науча някакви новини за дъщеря ви.

— Не! — сопна се Смидърс, която не искаше да бъде тотално изключена от бъдещото развитие на случая. — Научите ли нещо ново за момичето, първо ще се обадите на нас. — И й подаде картичка с написан на гърба телефонен номер.

Соренсен я взе с фалшива усмивка и каза:

— Приятен ден.

Докато се обръщаше, за миг срещна погледа на Джийн Стюарт. Ако не грешеше, тя май едва доловимо й кимна.