Уорд Ларсен
Пасажер 19 (2)

2.

Пет часа и дванайсет минути — толкова продължава полетът между ВВБ „Андрюс“, Мериленд, и международното летище „Ел Дорадо“, Богота, Колумбия.

Намираха се някъде над Карибите и през малкия кръгъл прозорец Дейвис виждаше лазурносиня вода и някакъв остров под тях. Крачеше неспокойно по пътеката между седалките и от време на време докосваше с глава тавана, който бе с пет сантиметра по-нисък от неговите метър и деветдесет и три. Като на животно в тясна клетка, хълбоците му се удряха в кожените седалки, а обувките му се спъваха в шевовете по мокета.

Имаше на разположение целия самолет. Освен двамата пилоти в кабината единственият друг човек на борда бе умърлушена стюардеса, която бе изслушала историята му и се бе опитала да покаже съчувствие, но отлично знаеше, че няма никакъв шанс да направи полета по-приятен за точно този пасажер. Бе направила всичко по силите си и в началото бе идвала често при него, изкушавайки го с малки бутилчици алкохол, бутилка вино и сандвич в питка. Беше се отказала някъде над островите на Флорида.

Дейвис мечтаеше за едно-единствено нещо — да стъпи най-сетне на земя и да започне да прави нещо. Преди да излетят от „Андрюс“ бе получил едно последно съобщение от Лари — сигналът на телефона му толкова го бе стреснал, че сърцето му едва не бе спряло. Пое дълбоко дъх, преди да отвори съобщението, отчетливо осъзнавайки колко пъти той бе човекът на другия край, комуто предстоеше внимателно да съобщи кошмарната новина на най-близкия на жертвата човек. Но алармата се бе оказала фалшива.

„Все още няма новини. Късмет, Джемър“.

Оттогава бяха изминали три часа и дванайсет минути в агонизираща изолация на единайсет километра над земята.

За стотен път Дейвис отиде до тоалетната отзад и когато излезе, видя на пътеката пред себе си стюардесата — мило добронамерено момиче, казваше се Стейси и може би бе само малко по-голяма от Джен.

— Бих искала да помогна с нещо. Гласът на дъщеря ви звучи прекрасно. — Устата й направи неуспешен опит едновременно да се усмихне и смръщи. Имаше очи на сърна и явно искрено му съчувстваше. Беше облечена в нещо средно между униформа и вечерна рокля, пристегната в кръста. Всеки косъм на русата й коса беше на мястото си, а идеално белите й зъби можеше да се използват за реклама на паста.

Дейвис седна в едно от осемте кресла в салона и каза:

— Тя е всичко за мен.

Стейси седна срещу него и сякаш потъна в меката кожена тапицерия. Между двамата имаше ниска масичка от някакво скъпо дърво.

— Бедният… Бих била щастлива да мога да…

Милата Стейси бе прекъсната от мелодичен сигнал от две ноти. Тя бързо отиде до панела в близост до кабината и взе слушалката. Слуша близо минута, което накара Дейвис нетърпеливо да застане до нея.

— Какво има? — тревожно попита той, щом разговорът свърши.

— Пилотите искат да говорят с вас.

Усещането бе абсолютно ново за Дейвис да живееш в състояние на кошмар. Когато Даян бе загинала, всичко бе съвсем просто — мрачен пътен полицай пред вратата му с едно просто изречение: „Имало е произшествие, сър“. Сега обаче бе съвсем различно — бавно развиващ се процес на изтезание. Всяко позвъняване на телефона можеше да му донесе инфаркт.

— При тях ли? — попита той.

Добрата самарянка Стейси кимна.

Дейвис прекрасно знаеше, че правилата не допускат влизането на пасажери в кабината по време на полет. Но знаеше също, че някои командири се вслушват в гласа на здравия разум. Беше се представил на пилотите, преди да се качи на борда, и беше научил, че той и командирът, който дълго бе летял на С-130, имат повече от неколцина приятели от времето на активната си служба. Вратата на кабината щракна и Дейвис я отвори.

В салона бе много по-светло, отколкото тук, и Дейвис трябваше да присвие очи, за да адаптира зрението си.

— Влизай — покани го командирът, казваше се Майк. — Сядай. — И му посочи сгъваема седалка зад двата стола на пилотите.

Дейвис дръпна седалката, разгъна я и вмести широките си плещи в тясното пространство на кабината. После попита:

— Някакви новини?

— Не — отговори Майк. — Но току-що изпратихме съобщението, както ти поиска. Решихме, че ще искаш да си тук, ако получим отговор.

— Да, искам. Благодаря.

— Съжалявам за дъщеря ти, Джемър — обади се Ед, вторият пилот. — Сигурен съм, че това е най-лошото, което може да чуе човек.

— Прав си. Кога кацаме?

— Два часа до приземяване в Богота. Отиваме направо в митницата. Вече се обадихме да ги известим за твоята ситуация… казахме им, че си специален емисар на Американското бюро за чуждестранна помощ. Нали се сещаш — не се знае дали не носиш тлъст чек или нещо подобно.

Дейвис се усмихна за първи път от осем часа.

— Благодаря — каза той, — това би трябвало да ме прекара по-бързо през цедката. — Стисна с два пръста горната част на носа си. Гърбът и раменете му се бяха сковали, сякаш бе облякъл ризата си мокра и вързана на възел, а сега тя бе изсъхнала. — Какво прекарвате долу? — поинтересува се.

— Долу? — неразбиращо повтори Майк.

— Ами… да. Вижда се, че не превозвате пасажери, затова сметнах, че товарният отсек е пълен с дипломатическа поща или нещо подобно. Казаха ми, че това е редовен полет за Държавния департамент.

Пилотите се спогледаха.

— Държавният департамент? Не-е… онези пичове си имат собствени въздушни сили, макар че от време на време изпълняваме и техни поръчки. Това е частен самолет и в манифеста^[1] ни има един-единствен запис — твоето име.

Дейвис се изненада:

— Може би обратният ви полет ще е пълен.

Майк сви рамене.

— Може, но нали знаеш как стоят нещата в транспортните отдели на големите корпорации — никой нищо не ти казва. Позвъняват ти, вдигаш слушалката и ти казват кога да се явиш трезвен и готов.

Разнесе се сигнал на комуникационната система и на един от екраните се показа известие: „СЪОБЩЕНИЕ“.

Махалото в душата на Дейвис се устреми надолу. Видя Ед да отваря съобщението и всички го прочетоха едновременно:

От ЛГ в НКБТ. Няма развитие. Свържи се в Богота с полковник Алфонсо Маркес.

Дейвис изпусна въздуха от гърдите си и заби пръсти в късата си коса.

— Все още не са установили мястото на катастрофата — обади се Ед. — Това е добре. Самолетът може да е загубил двигател и да се е отклонил, за да кацне на някаква поляна в центъра на нищото.

Възцари се потискаща тишина. Майк набра 0,89 в прозореца за Мах-скорост^[2] на компютъра.

— По-бързо от това не можем да летим, ако не искаме да ни се отлющи боята. Защо не се върнеш в салона и не се опиташ да дремнеш?

— Добре — каза Дейвис, макар отлично да знаеше, че няма да може да мигне.