Уорд Ларсен
Пасажер 19 (44)

44.

Сигналните ракети, взети от конфискувания от команча комплект за оцеляване, бяха стари, прости и прелестно надеждни. Макбейн бе заобиколил към западната страна на имението, държейки се на стотина метра от периметъра, и сега стреляше оттам на случайни интервали. Зареди следващата ракета в ръчното устройство за изстрелване, опъна ръката си в друга посока и под нов ъгъл и дръпна спусъка. Четвъртата ракета изсъска на запад, проби зеления таван и разцъфна в небето като червена фосфорна звезда.

Макбейн се втурна лудешки в обратната посока.

Имаха сериозен тактически проблем. От един висок хълм бяха получили добра визуална представа за плана на имението. Но нямаха никаква представа къде може да са момичетата. Видяха няколко войници да влизат и излизат от гората и забелязаха някакъв нещастник — можеше да е само куриерът — да седи завързан за бронята на един джин. Операцията по връщането на дъщерята на Мартин Стайвесънт — която явно бе в ход пред очите им — не се развиваше гладко.

Да се чака не бе приемлива опция, защото съвсем скоро щяха да загубят най-голямото си предимство — предатора. Имаше някакъв шанс едно от момичетата все още да е в имението, а в момента противниковите сили бяха разпръснати и надалече. След кратко съвещание с Йоргенсен Дейвис взе решение. Щяха да се насочат към куриера, който можеше да знае къде са момичетата. В най-лошия случай той щеше да увеличи числеността им с петдесет процента.

След като задачата бе ясна, първата им стъпка бе да подобрят шансовете си. Според Йоргенсен войниците още бяха в гъсталака, продължаваха да търсят и повечето бяха на юг. Работата на Макбейн бе да ги изтегли на запад и по-навътре в гората. Двамата с Дейвис бяха начертали плана си с пръчка в пръстта като две играещи си в пясъчник деца. Бойците търсеха момичетата и щяха да решат, че те са отговорни за ракетите. Ако, разбира се, не се запитаха откъде може да са се снабдили с пиротехниката и как са се научили да я използват.

Макбейн бе наясно, че планът им изобщо не е перфектен, но по-добър нямаха. Така че се заби още по-навътре в джунглата.

Дейвис тръгна в обратната посока.

Дейвис възприе стратегията на пилот на изтребител, на когото предстои да влезе във въздушен двубой: прикриването вече не е нужно, всичко е в скоростта. Хвърли се през шубраците като разярен слон, вдигнал пред себе си фалшивата MP5, за да разсича с нея клони и лиани. Беше изчакал десет минути Макбейн да започне пукотевицата и сега заобикаляше обратно на часовниковата стрелка, за да доближи комплекса откъм югоизток. Според изображенията от дрона това беше най-добрият ъгъл на атака, защото там гъстата джунгла почти опираше в най-високата сграда. Видимостта там бе нулева, а зеленината бе като пълноводна река.

Отблъсна поредния клон и на негово място се появиха нови три. Движеше се бързо, избутваше, препъваше се и в един момент се удари в нещо твърдо. В първия момент реши, че е дърво.

Само че дървото имаше лице.

На половин метър от него стоеше войник, преметнал през рамо някакво оръжие, както конник би носил огнестрелно оръжие в среда с ниска видимост. Дейвис реагира първи, като използва единственото си оръжие — твърдия пластмасов приклад на елегантната си MP5. Прикладът улучи войника в мястото, където носът се събира с челото, и главата му се отметна назад като на изкукала кимаща кукла. Когато главата се върна обратно, устата бе отворена и готова да изкрещи. Дейвис насочи втория си удар точно там и резултатът бе дентална катастрофа. Противникът му падна на колене. Дейвис захвърли фалшификата, изви тяло назад и се стовари обратно с коляно в слепоочието на нещастника, който рухна, сякаш всичките му кости се бяха извадили от ставите си, и повече не помръдна.

Дейвис падна върху него.

Превъртя се два пъти встрани, преди да спре и да се вслуша. Отначало не чу нищо, само далечните викове на онези, които реагираха на ракетната канонада на Макбейн. Запасът от ракети бе осем и ако Дейвис не бе пропуснал да отброи някоя, досега бяха изстреляни седем. Остана да лежи неподвижно, като слушаше и гледаше. След като се бе натъкнал на един войник, доста вероятно бе наблизо да има и друг. Реши, че Макбейн държи последната ракета в резерв — той самият би постъпил така. Виковете в далечината стихнаха и в продължение на две минути Дейвис не чу нищо друго освен шума на вятъра през листата и жуженето на насекомите.

И тогава чу нещо различно — нещо, което не бе родено в джунглата.

Беше съвсем наблизо, вероятно вляво от него, макар да бе трудно да се каже в джунгла, която заглушава и отразява звуците. Лежеше абсолютно неподвижно и го чу пак — стъпване върху меката пръст. След това чу шепот:

— Умберто? Dónde estás?

Опрял буза в земята, Дейвис долови едва доловимо раздрусване. Войникът, с когото се бе разправил, лежеше на половин метър от него и може би в несвяст. Или мъртъв. Беше ли пушката все още преметната през гърдите му? Най-вероятно, но Дейвис нямаше как да стигне до нея, без да издаде издайнически шум.

Нова стъпка, бавна и предпазлива. Като на хищен звяр, надушил плячка.

Дейвис осъзна, че от мястото, където лежи, има добра видимост. Папрати и растения със сочни дебели листа се бореха за малкото слънчева светлина. На нивото на земята имаше преплетени стебла и корени, но между тях можеше да различи подробности на почти десет метра от себе си. Беше като да лежиш на паркинг и да гледаш под шаситата на колите.

Дейвис безкрайно бавно изви глава и веднага видя разместване на клони на пет-шест метра от него. Износен ботуш…

Черен ботуш.

Със сърповидна драскотина на тока.