Уорд Ларсен
Пасажер 19 (21)

21.

Дейвис се отби в стаята си и размени сатфона с втория предплатен, който още не бе използвал.

Излезе, без да се бави, тръгна пеша и остави летището и задръстените с трафик пътища към него зад себе си. И в небето ситуацията не беше по-добра — в него се виждаше стигаща до хоризонта верига от бели светлини на захождащи самолети, подредени прецизно на триминутни интервали, както Дейвис добре знаеше. Въздушно задръстване. Проблемите в небето често имаха земни еквиваленти.

Беше мислил надълго и нашироко за Маркес и многото несъобразности около него. Изглеждаше безгрижен и непрецизен. Само че изобщо не бе такъв. Беше от онзи тип хора, които ще използват рецепта за пържене на яйца и ще имат най-грижливо подкастрения плет в квартала. А колко много нарушения бяха убягнали на острото му око! Това просто беше нелогично.

За втори път от пристигането си в Колумбия Дейвис се улови, че поглежда зад гърба си. Струваше му се безсмислено усилие. Дори да забележеше някого, нямаше как да разбере кого да заподозре в организирането на това следене. Маркес ли? Ечевария? Неизвестния убиец с белязания черен ботуш? ТС? В момента можеше да се намира на бог знае колко радарни екрани — такива, за които подозираше, и други, за които нямаше представа. Беше като да лети в голяма въздушна битка с неутрален самолет, отбягвайки въвличане в двубой и опитвайки се да стои встрани от мерниците на всички останали.

Това беше достатъчно, за да направи от всекиго параноик. Уличните светлини сякаш го следваха по пътя му, а вездесъщите жълти таксита сякаш бяха с един и същи водач. Оглеждаше се на всеки завой, а два пъти дори се върна обратно. Нямаше начин да се загуби — планината на юг бе постоянен ориентир. Над града вече се спускаха дълги сенки. Подмина стара църква с ронещи се стени, на чиято врата бе окачена листовка, канеща всички нуждаещи се от спасение, след това стигна до величествена като крепост банка, която пък предпочиташе нуждаещи се от кредити. Игнорира всички и набра номера на зетя на Соренсен.

Този път му отговори тя, и то веднага.

— Хубаво е да чуя приятелски глас.

— Хубаво е да чуя твоя, Джемър. Откри ли Джен?

— Не още, но вече определено имам напредък.

— Радвам се. Научи ли нещо повече за агент Мълиган?

— Преди няколко часа му намерих зигзауера. Беше прибран грижливо в куфара му, вероятно защото не е получил разрешение да го носи по време на полета. Как ти изглежда това?

— Нормално. Агентите на Тайната служба имат картбланш да пътуват въоръжени в домашните полети, но самолетите под чужд флаг са друга опера. Все пак зависи от обекта, когото охранява. Мълиган може да е бил принуден да го обяви и да го прибере. А може да е било тактическо решение — не искаш да попълваш цял куп документи, за да получиш разрешение, или е най-добре кротко да го скриеш и да не привличаш ничие внимание. Имай предвид, че само разсъждавам на глас — никога не съм била от онази страна на оградата.

— На мен ми звучи логично — каза той. — Предполагам, че и на Мълиган му се е струвало логично до мига, когато някой е насочил 9-милиметров към него. Виж… трябва ми още една услуга. Този път деликатна.

— Каквато и да е, ще го направя.

— Още не съм ти казал за какво става дума.

Мълчание откъм Вирджиния.

— Благодаря, Ана. Слушай сега… Мисля, че знам кого е трябвало да охранява Мълиган. На полета е имало момиче, на съседното до Джен място.

— Ти ми спомена, че се губят двама пасажери. Да не би това момиче да е вторият?

— Да. Казва се Кристин Мари Стюарт, американска гражданка. — Дейвис отвори портфейла си и извади едно листче. — Записал съм си номера на паспорта й… готова ли си? — Соренсен потвърди и Дейвис й продиктува номера и датата на раждане. — Мисля, че е била в състава на същата стажантска програма като Джен, но не съм сигурен. Това е всичко, с което разполагам. Името говори ли ти нещо?

— Абсолютно нищо.

— Би трябвало да е лесно. Двайсетгодишна, вероятно студентка. Пробвай с Фейсбук или Инстаграм.

— Едва ли ще стане толкова елементарно, но ще опитам, разбира се.

— Има ще нещо — продължи той. — Официално съм тук и докладвам през Лари Грийн от НКБТ. Мисля, че веднъж ви запознах.

— Да, запозна ни. Помня, че му изказах съболезнования.

— Е… още продължавам да му късам нервите. Искам да се видите очи в очи и да му предадеш едно съобщение… — И Дейвис й каза какво точно иска.

Соренсен обмисли чутото.

— Джемър, знам стила ти на работа. Но Джен няма да има полза от теб, ако се забъркаш в неприятности.

— Ще внимавам.

Колебание.

— Добре, ще направя всичко по силите ми.

— Точно това ми трябва, Ана.

 

 

Складът срещу Ел Сентро беше бивш епицентър на кипящ бизнес за въздушен транспорт и собственост на концерн, който внезапно бе фалирал, след като операция от полицията бе разкрила един метричен тон висококачествен кокаин, опакован в пратки от касети с филтри за аквариуми. Собственикът на компанията се кълнеше, че не знае нищо за никакъв кокаин, както не знаеха и бригадирите на смени, и в крайна сметка за всички се бе оказало най-изгодно да затворят и така да избегнат обвиненията.

Това бе разказаната на Дейвис история, която като нищо можеше и да е вярна. Ако се оставеше културно-историческото наследство настрана, сградата точно срещу Ел Сентро отговаряше на най-спешната нужда на разследването — над декар складова площ, циментов под и покрив, който не течеше.

Пазачът на вратата му махна да влиза веднага щом Дейвис му показа картата си. Дейвис вече беше идвал тук два пъти, затова забеляза, че за последното денонощие складът е започнал да се пълни. Това бяха основно отделили се елементи — антени, върхове на крила, откъсната облицовка на фюзелажа. Опашката бе докарана почти непокътната и сега стоеше подпряна накриво в ъгъла — емблемата на „Так Еър“ се виждаше отчетливо на чисто белия фон. Най-съществената липса бе на разпадналия се фюзелаж и пилотската кабина. Понеже ARJ-35 бе относително малък самолет, те вероятно щяха да бъдат докарани заедно, макар задачата да изискваше кран и товарна платформа, способна да превози към девет тона товар, обстоятелство, което допълни челно се усложняваше от състоянието на пътищата и отдалечеността на площадката.

Дейвис подмина отломките. Беше тук с конкретна цел и тя нямаше нищо общо с метала по пода. Крачките му отекваха в подобното на пещера помещение, докато се приближаваше към Паскал Делакорт, наведен над хоризонталния стабилизатор в опит да измери нещо.

— Радвам се да видя, че не съм единственият, който се задържа до късно на работа каза Дейвис.

Делакорт се изправи и огъна гръб назад, сякаш се беше схванал.

— Не съм работил на терен повече от година. Човек забравя колко изморително може да е това.

— И облеклото ти не е подходящо — констатира Дейвис, обръщайки внимание на копринената риза, панталоните с басти и италианските обувки. — Как върви оцеляването на корпуса?

— От видяното досега бих казал, че конструкцията е понесла удара доста добре. Има няколко фрагмента, които още не са открити, но не може без това, нали?

— Да, така е.

— А ти… някакви новини за дъщеря ти?

— Засега не, но не губя надежда.

— Възстанови ли се след случилото се под крилото?

— Мисля, че да — отговори Дейвис и пробно завъртя рамо. — Играл съм ръгби със схванати ръце, откакто се помня… е, най-сетне намерих практическо приложение на това ми „умение“.

Делакорт се усмихна.

— Нужно ми е мнението ти по един въпрос — продължи Дейвис.

— Ще се радвам да съм от полза. Казвай…

— Всъщност бих предпочел да поговорим на друго място, може би на по бира? Наблизо има един добър бар.

— Très bon. Ти ли черпиш?

Дейвис кимна и каза:

— Да. Сега вече знам със сигурност, че си играл ръгби.

 

 

Барът се казваше „Ла Писта“, което нямаше нужда от превод. Беше по-тъмен от повечето и в него цареше унила атмосфера, съответстваща перфектно на настроението на Дейвис. Имаше двайсет квадратни маси със столове и десет високи столчета покрай бара. Половината от местата бяха заети от работници и две сервитьорки ловко сновяха сред тях. Стилът, както можеше да се очаква, бе свързан с авиацията. Над стойката за напитки бе окачено дървено витло, а стените бяха украсени със снимки на стари самолети.

Носът му улови специфичния аромат от месо на скара, а после той забеляза и навлизащия през отворената врата дим.

Настаниха се в края на бара точно срещу снимка на DC-З и в съседство с побелял старец, който им кимна и продължи шумно да сърба от купичката супа.

— Летял съм на такъв. — Дейвис кимна към снимката.

— Трудно ли беше кацането? — поинтересува се Делакорт. — Чувал съм, че самолетите с опашно колело изискват различна техника.

— Имах своя техника — отговори Дейвис. „Техника без използване на колесника“. Но сега и времето, и мястото бяха различни. Поръча dos cervezas на любопитния барман, на когото сигурно рядко се случваше да обслужва двойки почти двуметрови мъже от Северното полукълбо. Бирите се появиха моментално, доста добре охладени в изпотени бутилки.

Двамата следователи си казаха santé и първата голяма глътка на Дейвис беше както винаги жадна. Не беше пил бира четири дни, което бе своеобразен рекорд, но и удовлетворението липсваше. Уговори се с бармана да купи кашон ром и макар че от магазин със сигурност щеше да му излезе много по-евтино, барманът прие плащане с кредитна карта, така че сега от изпълнението на обещанието му го делеше само пренасянето на кашона през улицата.

Сега вече можеше да говори с Делакорт.

— Имам теория за катастрофата, но ми трябва малко информация за ARJ-35, за да бъде потвърдена.

— Каква информация?

— Отнася се до техническите характеристики на самолета. Не се притеснявай да отбелязваш слабите места. В момента с полковник Маркес сме на съвършено различни позиции и аз със сигурност бих искал да чуя безпристрастно мнение.

— Нали не забравяш, че съм инженер, а не обучен следовател?

— Още по-добре.

След разговора със Соренсен Дейвис бе взел телефона със себе си, така че сега го извади и започна да показва снимките, които бе направил.

— Ето какво открих под онова крило, преди да се стовари върху мен. — И започна да прехвърля от снимка на снимка, преди да стигне до нужната. — Какво виждаш?

— Блока на колесника.

— Друго?

— Откъсната трева и пръст.

— Точно. Сега… ВТА изработват вратичките за колесника на този самолет, нали така?

— Разбира се.

— Сигурно ли е, че досега установеното потвърждава, че колесникът е бил прибран при удара на самолета? Лостът за колесника в кабината е бил вдигнат, заключалките на блока са били задействани и няма поражения от забиването върху въжето и опорите?

— Потвърждавам — каза Делакорт. — При удара на самолета в земята лостът е бил нагоре. Да не би да те притеснява как тази трева и пръст са попаднали в блока?

— Точно това ме притеснява.

Делакорт насочи вниманието си към бирата и реагира с типично за галите свиване на рамене.

— Самолетът се е плъзгал в тропическа гора и е възможно вратичките на колесника да са се отворили за кратко от сътресението, което да е довело до подобно замърсяване.

— Нека да изясня — настойчиво продължи Дейвис. — Не ме вълнува толкова самото наличие на трева и пръст в колесника. — Увеличи снимката. — Тази трева обвива колелото, а пролуките в спирачките са набити с боклук. При типичното рулиране по асфалтова или бетонна писта това пространство се излъсква до метален блясък вследствие триенето на спирачките. А тук — той посочи дъното на нишата за колелото — виждаш типичното разпръскване на кал. Две дъги, по една за всяко колело. Единственият начин да се получи такава картина е от въртящо се колело, чиято центробежна сила изхвърля рядка кал.

Делакорт се облегна на столчето.

Дейвис изключи телефона и го прибра в джоба си.

— Да не намекваш, че самолетът е кацал на друго място? — попита французинът. — На стара и лоша писта?

— Това би отговорило на доста въпроси.

— Включително какво би могло да се е случило с дъщеря ти?

Дейвис се поколеба.

— Не го изключвам.

— И къде може да е кацнал?

— Ето, тук се надявах на помощта ти. Да ми кажеш доколко е пригоден този самолет за кацане на мека писта.

Делакорт се намръщи.

— Не… Този самолет не е конструиран за кацане на „меки писти“, както се изразяваш. Двигателите са монтирани твърде ниско. На трева или дори утъпкана пръст ще има много висока опасност от всмукване на чужди предмети във вентилатора на втория контур.

— Аз знам, че не е конструиран за това, но… възможно ли е?

Французинът продължаваше да се мръщи, вече малко озадачено.

— Самолетът си е самолет. Ако теренът е в относително добро състояние и ако пистата е достатъчно дълга… да, защо не.

— Колко дълга?

— Да кажем… поне хиляда метра. По-добре хиляда и двеста.

Дейвис завъртя бутилката в ръката си. Това бе отговорът, който се надяваше да чуе, но той разширяваше неимоверно обхвата на търсенето.

— Ще предложиш ли тази теория на полковник Маркес? — попита Делакорт.

Дейвис въздъхна.

— С полковника вече не си говорим.

— Той изглежда достатъчно компетентен.

— Той е много компетентен. Но мисля, че се намира между чука и наковалнята. Чукът са колумбийските ВВС, а това означава, че е застрашена кариерата му.

— А кое е наковалнята?

Дейвис се поусмихна.

— Не знам… някак странно се получава. Не мисля, че полковникът дори за секунда е допускал сериозно, че това е похищение. Но продължаваше да настоява, че е така, дори и след като стана ясно, че не се връзва с фактите. Сякаш… сякаш печелеше време.

— Или се е опитвал да отклони вниманието на всички от истинската причина.

— Може би — замислено се съгласи Дейвис.

— Какво можеш да направиш?

— Изборът ми е ограничен. Убеден съм, че самолетът е кацал някъде преди катастрофата. Това се съгласува с всичко: веществените доказателства в нишата на колелото, липсващите пасажери, изчезналия командир. Май нямам избор — ще трябва да отида при полковник Маркес и да аргументирам теорията си.

Допиха бирите. Барманът беше професионалист и ги попита ще повторят ли в мига, в който дъната им опряха в плота. И двамата отклониха поканата. Дейвис плати сметката, увери бармана, че ще дойде за рома, и двамата с Делакорт тръгнаха към вратата.

На две крачки от нея чуха първите сирени. Дейвис предпазливо надникна навън и видя полицейска кола да спира с поднасяне на застлания с чакъл паркинг от другата страна на улицата. Двама униформени изскочиха от колата и се затичаха с извадени оръжия към група хора.