Уорд Ларсен
Пасажер 19 (36)

36.

В безлунна нощ джунглата е черно място, още по-тъмно, ако човек е натикан в стая с дебели стени в условия на затъмнение. Това бе една от многото мисли в главата на Кристин Стюарт, докато лежеше в леглото, неспособна да заспи.

Затъмнението се приемаше сериозно, доказателство за което бе заплахата към един войник, че ще бъде екзекутиран за запалването на цигара. Беше я чула с ушите си. „Американците могат да видят това!“, изръмжал бе някой пред вратата й. „Истина ли е?“, запита се тя. Възможно ли бе точно в този момент самолети и командоси да я търсят? Баща й нямаше да седи бездейно, не и след като залогът за него бе толкова голям.

За момиче от предградията на Рали всичко тук й изглеждаше ново. Джунглата може и да беше тъмна, но в никакъв случай не и тиха. Беше нощувала няколко пъти на палатка в паркове резервати в Щатите, но никога не се бе сблъсквала с природата в тази й първичност. Вече шеста нощ лежеше будна и заслушана в крясъците на птици, в скрибуцането на насекоми, в трескавите вопли на най-различни нападнати и загиващи същества. Усещаше сладкия мирис на дъжда в тръпчивия аромат на разлагаща се органична тъкан — доказателство за циклите в природата, изучавани някога в училище, а сега видими с просто око във всичко, което я заобикаляше. Мястото изглеждаше недостъпно, жива крепост от нефритенозелено. Но не бе ли възможно тази непревземаемост да действа и в обратна посока? Не можеше ли тя да маскира нападение от екип на Специалните сили, решил да атакува посред нощ, за да бъде операцията по освобождаването им успешна? Кристин в никакъв случай не бе експерт в тези неща, което само правеше фантазиите й още по-страшни.

Тя се превъртя на една страна и дръпна одеялото, за да покрие голите си гърди.

— Какво има, любима? — промърмори мъжът до нея.

Светна светлина — това бе екранът на мобилен телефон… кой вече използваше фенерчета? В черния мрак малкият екран обля стаята в призрачна синьо-бяла светлина. Оскъдното обзавеждане вече й изглеждаше познато, както и двата квадратни прозореца, покрити с пластмаса, фиксирана с тиксо. Видя вечерята им на масата, все още в пластмасовите пазарни торбички, и приканващата вана с извити крака в ъгъла, която молеше някой да я напълни. Накрая, като наклони глава, видя и Карлос Дюран.

Под слабата светлина дългата му коса и брада изглеждаха непроменени, същите като преди година, когато се бяха запознали — седнал пред нея в залата, в онзи първи ден на есенния семестър, въртящ несъзнателно жълт молив в ръката си. „Психология 1102“, спомни си тя развеселено. Курс, който може би той трябваше да води. Беше на двайсет и шест или поне така й каза. По причини, които сама не можеше да си обясни, тя често добавяше това уточнение, когато ставаше дума за Карлос. „Или поне така каза“. Сега вече й изглеждаше по-възрастен и дори на слабата призрачна светлина забелязваше започващи в ъгъла на очите му бръчици на безпокойство и по-твърдата линия на челюстта. Челюст, която се раздвижи, когато той повтори въпроса си.

— Нищо — отговори тя. — Добре съм.

Ръката му, вече пуснала телефона, обхвана задника й, после се премести нагоре, за да напипа голото рамо.

— Трепериш — отбеляза той и леко разтри с кръгови движения гърба й.

— Изплашена съм, Карлос. Всичко се оплеска.

Той въздъхна тежко. Не водеха за първи път този разговор.

— Повярвай ми, моля те — каза той. — Съжалявам за Томас. Моите хора са били превъзбудени… помислили са, че е въоръжен.

— Нали ти казах, че няма да е въоръжен! Накарали са го да остави пистолета си в куфара, точно както очаквахме да стане.

Милването спря.

Карлос стана от леглото и отиде в банята. Беше гол и на Кристин за първи път й се стори, че тялото, което така добре бе опознала като второкурсничка, същото, което й бе разкрило толкова тайни на удоволствията, сега е съвсем различно. По лицето на Карлос имаше по-дълбоки бръчки, а в стойката му се долавяше умора. Най-лошото бе, че в редките случаи, когато погледите им се срещнеха, тя долавяше в неговия пълно безразличие. Той беше като пожълтяла с времето снимка, а и нейните чувства към него й се струваха размити и избледнели. Или само така й се струваше? Беше се влюбила в страстния син на революционен водач, младеж, посветен на каузата да спаси страната си от корумпираното правителство, непоколебим в подкрепата си за потиснатите. Или поне така бе казвал. В банята светна и след малко тя го чу да използва тоалетната. Завъртя се на другата страна, с лице към стената.

— Що се отнася до самолета — извика той от банята, — не мога да ти кажа какво се е случило. Може би са нападнали бедния Блас, пилота ни. Какво повече има за говорене? Трагедия, но аз те предупредих от самото начало — винаги има риск, когато имаш велика цел.

— Знам — въздъхна тя, — но мислех, че рискуваме ние. Изобщо не разбрах, че могат да пострадат други хора.

Той излезе от банята, но остави лампата да свети. Кристин чу босите му крака по каменния под, после матракът се размести под тежестта му до нея.

— Краят наближава. Парите пътуват за насам и след няколко часа всичко ще е приключило. Баща ти ще е платил висока цена за това, че те е изоставил, а аз ще мога да подобря живота на много колумбийци, добри хора, зарязани от правителството. Ще построим училища и болници, ще спасим живота на много деца. — Ръката му се отпусна върху нейната. — Скоро с теб ще сме в Шарлотсвил — двама бедни студенти, които ходят на лекции, когато са в настроение, или правят любов, когато не са.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— И колко ще чакаме, преди да вземем нашия дял?

Карлос сви рамене.

— Може би трябва да се дипломираме… година, две. Достатъчно дълго, та цялата тази бъркотия да се забрави. Докато не изстинат следите ни. Парите ще ни чакат и един ден ще можем да отидем където пожелаем, ще отгледаме деца и ще ги възпитаме да живеят като добри хора. — Стана и си обу панталона.

— А баща ми… не смяташ ли, че той ще продължи? Няма ли да се опита да разбере кой стои зад отвличането ми?

— Баща ти скоро ще бъде президент, мила. И ще има много по-важни неща, с които да се занимава, от това да се рови в стари истории, за да открие нещо страшно. От всички хора на земята той ще има най-голям интерес да държи в тайна малкото ни приключение. — Карлос се наведе и я целуна по челото. — Когато това свърши, ще е свършило. Искам да кажа, че всички ще бъдат заинтересовани да загърбят миналото.

— Няма ли да ме разпитват какво се е случило, когато се прибера?

— Кой? Нито полицията има нещо общо, нито ФБР.

— Тайната служба? Все пак те са загубили свой човек по време на задача… не си представям как няма да искат да разберат кой е отговорен за смъртта му.

— Агентът им е загинал при самолетна катастрофа. Това е официалната история, а ако се появят други теории, баща ми има достатъчно връзки в колумбийското правителство, за да направи те да изчезнат.

— Кога ще се запозная с баща ти?

— Днес. Ще дойде за размяната.

— Как изглежда?

— Той е мръсник, но за разлика от твоя баща, използва това по най-добрия начин.

— Ти спомена, че помага на хората, но аз не съм го видяла. Повечето от войниците навън са по-млади от нас и не ми изглеждат много надъхани идеологически. Действат повече като бандити, пушат и пият, когато Пабло не е наблизо, за да раздава шамари.

Карлос се засмя:

— Пабло е сержант на баща ми. Той е истински войник, който прави каквото е нужно, за да се спазва дисциплината.

— Плаши ме.

— Да, вярно, че е голям и грозен, но знае кой командва. Борил се е за каузата на баща ми от двайсет години и аз не вярвам на никого повече отколкото на него.

Кристин затвори очи. За нея доверието ставаше все по-голям проблем. Погледна надрасканото шкафче, в което преди няколко дни, докато бе търсила ножица, бе открила паспорт. Беше със снимката на Карлос, но фамилното име в документа не бе Дюран. „Кой ли е този мой любовник, когото смятах, че познавам така добре?“

Причудливият план, който бяха измислили на бира и пилешки крилца в едно заведение в Шарлотсвил, имаше малко общо с онова, което се бе случило в действителност. Операцията се бе оказала пълна с насилие и опасности, бяха загинали невинни хора и тя се съмняваше, че някаква част от парите — дори малка — някога ще стигне до лишените от права из близките села, ако се изключеха малък брой съдържатели на барове и проститутки.

— А какво ще кажа на майка ми? — попита тя.

— Кажи й истината, тоест че са се отнасяли добре с теб. — Той я плесна по голия задник и се засмя, после си обу ботушите. — Трябва да изляза да видя какво става. Баща ми ще пристигне всеки момент.

Когато той стигна до вратата, тя го спря:

— Карлос… има нещо, което искам.

— Какво?

— Позволи ми да видя Джен Дейвис.

— Това вече го обсъждахме — отвърна той. — Нещата само ще се усложнят, ако…

— Не — възпротиви се тя, — искам да я видя!

Видя в полумрака, че лицето му застива. Изражение, каквото не бе виждала досега.

— Ще я видиш сутринта. Когато парите пристигнат, тя ще се върне с теб в Америка, ако държиш на това.

— А ти?

— Вече ти казах — трябва да се присъединя към братята на баща ми, когато групата се скрие в джунглата, но няма да е задълго. Само докато не се убедим, че вече няма опасност. Засега трябва да държа Джен в изолация. Колкото по-малко вижда и знае тя, толкова по-добре за всички.

— Не, Карлос. Аз…

— Достатъчно! — сряза я той. Направи две крачки към нея и бавно прошепна: — Тя никога не е била част от плана. И все още не разбирам защо си й казала да се представи вместо теб в самолета.

— Изплаших се. Очаквах да си там, а и те убиха Томас. Не познавах никой от онези мъже и всичко се разви толкова бързо…

Карлос въздъхна измъчено.

— Добре, да забравим това. Но е проблем, за който си виновна ти. И ще го реша както сметна за необходимо.

— Ако не бяха свалила Джен от самолета, сега тя щеше да е мъртва.

Нещо трепна в погледа му, но се скри бързо. Беше го виждала досега само веднъж, във Вирджиния, когато живеещият над техния апартамент наркоман слезе една нощ при тях с пистолет в ръка и обвини Карлос, че му е задигнал запаса от метадон. Бе усетила заплахата в погледа на Карлос онази нощ и бързо бе отишла да се обади на 911. Но докато бе търсила телефона си в задната стая, напрежението бе изчезнало и всичко бе завършило без ексцесии. Карлос я бе уверил, че няма нужда да вика полицията. В крайна сметка така се и бе оказало — две нощи по-късно натъпканото с наркотици тяло на съседа им бе намерено под балкона му на четвъртия етаж. Беше от онези нещастни случаи, които не изненадват никого, а най-малко от всички полицията на Шарлотсвил, която така и не бе почукала на вратата им.

Но докато го гледаше, чертите на лицето му като че ли се смекчиха.

— Джен ще се прибере утре с мен? — поиска да се увери тя.

— Естествено.

Целувка по бузата и Карлос излезе.

Тя се отпусна в леглото и сложи глава на възглавницата. „Или поне така каза“. Въздъхна дълбоко, вдишвайки остатъка от тежката му телесна миризма. Миризмата, която някога я бе възбуждала, сега дразнеше някакви нови синапси в нея и беше…

Много неща се бяха променили за осем месеца от онзи ден по време на коледната й ваканция, когато майка й бе разкрила пред нея самоличността на баща й. Това бе обяснило новия им дом в Рали и малко неочакваната липса на кършене на ръце по въпроса за таксата за следване в извънщатски университет. Майка й бе сключила сделка с дявола, обвързващо споразумение, което им гарантираше комфортен живот. „Трябва само да не казваме на никого“ — това бе мантрата на майка й. Реакцията на Кристин обаче бе съвсем различна.

„Защо не иска да ме види?“

Това бе въпросът, който не й даваше мира и който звънтеше все така силно в главата й, както онази коледна вечер, когато го бе задала за първи път на майка си. Тя винаги го бе описвала като романтичен скитник на име Карл, чиято фамилия не можела да си спомни. Празното място в душата на Кристин, резервирано под табелка без име, в крайна сметка бе заето от нещо коренно различно от човека, на когото съдбата бе отредила да стане президент на Съединените щати. Мъж, чието фотогенично лице беше в новините всяка вечер и чиито изразителни думи се цитираха всеки ден в пресата. Личност, показана в един месец на кориците на „Тайм“ и „Ролинг Стоун“.

„Трябва само да не казваме на никого“. Но как да замълчиш пред лицето на подобни лъжи?

Имаше моменти, в които й се искаше да е скитникът. Несретен бродяга щеше да бъде далече по за предпочитане от човек, който знае за съществуването на дъщеря си, но я игнорира в името на собственото си преуспяване и ненакърнима слава. Безотговорен тя можеше да приеме. Долен тип — не! Нощи наред бе заспивала обляна в сълзи. Трябваше да минат няколко месеца, когато бе сменила безсънните си нощи за леглото на елегантния млад колумбиец и една вечер бе споделила мъката си след чаша — няколко чаши — вино. Не, не бе разкрила кой точно е баща й — не тогава! — но с насълзени очи бе изплакала болката си от изоставянето.

А Карлос се бе оказал толкова мил и загрижен.

На следващата седмица бе започнал да я разпитва. Бе проявил особен интерес към вездесъщия мъж, установил дискретно присъствие в лекционната зала — наблюдателен и почти незабележим. Следващия уикенд, борейки се с махмурлука след тежкото парти в петък, Кристин му бе казала кой е баща й. Карлос, задълбочен както винаги, й бе дал няколко съвета и бе изразил с думи онова, което тя бе знаела, но се бе опитала да пренебрегне — че новата къща на майка й и колата са заплащане срещу мълчание, дори своеобразен договор, позволяващ на баща й да остане завинаги дезертьора, който беше. За Кристин болката бе жестока, но любимият й я разбираше — беше я изслушал и за разлика от баща й, се бе оказал до нея, когато бе имала нужда от него.

Малко след това една нощ Карлос също й се бе изповядал. Баща му бил водач на Fuerzas Amazonas — въоръжена селска групировка, бореща се от джунглата срещу колумбийското правителство. Описа баща си като корав, но справедлив човек, командир, изпратил единствения си син в Америка да учи, надявайки се един ден той да се върне и да се включи в борбата редом с него. На двайсет Карлос имал едно желание — да избяга от мъката на войната. Шест години по-късно, надрусан с марихуана в тих и комфортен дом до Университета на Вирджиния, синът на бунтовника сподели, че единственият резултат от учението му е вината — усещането, че е изоставил семейството и народа си.

Беше ред на Кристин да се опита да го утеши, да смекчи срама му и да го целуне. Ако годините му в Америка предлагали някаква утеха, казал й бе просълзеният Карлос, тя била, че я е намерил. Последваха още целувки и в ранните утринни часове на същата нощ — преди толкова много месеци — младият революционер бе споделил една идея.

Идея, която се бе изродила в ужасна грешка.