Уорд Ларсен
Пасажер 19 (15)

15.

Ана Соренсен бе руса, привлекателна и закотвена в главата на Дейвис вече близо три години. Бяха се запознали по време на разследване на авиокатастрофа във Франция, като Дейвис бе придаден към екипа от Лари Грийн, а Соренсен от съответните институции в собственото й правителство. Истината зад онзи въздушен инцидент бе еднакво интересна и взривоопасна, каквито впрочем бяха и взаимоотношенията им през последвалите години. Връзката им бе тектонична — стабилна и обещаваща в продължение на дълги периоди, но с редовни пропуквания по разломите на професионалния им живот. Дейвис често бе на път, а напоследък бе ангажиран с напускането от Джен на къщата и постъпването й в колеж. Соренсен поддържаше също така нестабилно съществуване, което често я принуждаваше да пътува за Далечния изток и после обратно във Вирджиния в течение на месеци.

Въпреки честите им раздели срещите им си заслужаваха. Върховете в интимността надделяваха над смазващите депресии. Дейвис не бе чувал гласа й от два месеца, след необмисленото от негова страна предложение двамата да внесат някакъв смисъл в обитаването на станалото изведнъж прекалено голямо жилище на Дейвис, предложение, което Соренсен едва не бе приела, но се бе разколебала в полза на евентуално прехвърляне в Европа. Три неловко протекли вечери по-късно поредният разрив бе факт.

Обичайният им интервал на раздяла бе около два месеца — тогава настъпваше моментът един от двамата да намери повод да се обади на другия. Ако се изключеше синусоидата в романтичната им връзка, Дейвис смяташе, че двамата е Ана стават все по-близки приятели. Точно от това имаше нужда тази вечер — от човек, на когото да се довери и с когото да поговори.

А ако беше напълно честен пред себе си… и човек, който работеше в ЦРУ.

— Ало…? — разнесе се в слушалката гласът на Соренсен.

— Предполагам, че на екрана ти се изписва „Неизвестен номер“…

Кратка пауза.

— Джемър! Здрасти, как си?

Дейвис пое дълбоко дъх. Хубаво беше някой най-сетне да го попита това. Някой, който не е безразличен към отговора.

— Не съм добре.

— Какво се е случило?

Дочу тиха музика във фона, мека и приятна. Каза си, че не му е работа.

— Става дума за Джен. — И той преразказа пребиваването си в чистилището през последните три дни, а Соренсен го изслуша, без да го прекъсва. В един момент му се стори, че чува мъжки глас във фона.

Когато завърши, тя каза:

— Страшно съжалявам, Джемър. Знам много добре колко близки сте с нея.

Възцари се неловка тишина и след малко той се поинтересува:

— Може би се обаждам в лош момент?

— О, не. Сестра ми и мъжът й са ми на гости за една седмица.

Дейвис изпита странно облекчение. Бяха ли изтекли повече от два месеца, откакто бяха разговаряли за последен път? Колкото и време да бе изминало, струваше му се прекалено дълго.

— И сега си в Колумбия да я търсиш? — попита тя.

— В „Хотел де Аеропуерто“ в Богота. Лари успя да ме включи в разследването.

— Някакъв успех досега?

— Да и не. Когато попаднах тук… Господи, Ана, мислех си, че е мъртва. Сега не знам какво да мисля. На самолета е имало двайсет и един пасажери и трима души екипаж, но двама липсват от площадката на разбиването — Джен и още едно момиче.

— Значи дори не знаеш със сигурност дали е жива. Това сигурно те разкъсва, Джемър. Добре ли си?

— Не.

— С какво мога да ти помогна? — Искреността й бе абсолютна и Дейвис не съжали, че й се беше обадил. Малко помощ щеше да му дойде добре.

— Надявах се да ме попиташ. Първо, трябва да те предупредя, че не говоря по телефона, който ми дадоха тук. Купих си два с предплатени карти.

— Смяташ, че някой те подслушва? Колумбийците ли?

— Някой много силно се интересува от онова, което правя тук. За нещастие смятам, че този някой по-скоро живее по-близко до теб. — И й разказа за първокласното обслужване, на което се наслаждаваше.

— Това не ми прилича на правителството, което познавам — съгласи се тя. — Та аз не мога да получа и топче хартия за копирната машина без заверка на молбата ми от двама супервайзъри.

— Не мен ли го казваш? Не забравяй, че съм прекарал половината си живот при военните.

— Но защо това трябва да е проблем? Ако ти дават прекалено много сътрудничество, възползвай се.

— Нищо не идва безплатно, Ана. Искам да знам кой ми води сметката и по каква причина.

— Може би можеш да го разбереш, ако ги подложиш на малък тест. Плати им блъфа.

— И как по-точно? — попита той.

— Поискай по-голям „Гълфстрийм“. Ако ти го дадат, качи на милион в нешлифовани диаманти. Рано или късно някой ще каже: „Стига толкова!“.

За първи път от петдесет и пет часа Дейвис бе на ръба да се разсмее.

— Идеята не е лоша… може да я пробвам. Но приоритетът ми е откриването на Джен, а това изисква малко повече деликатност.

— От теб? Ти си деликатен като…

— Моля те, Ана! Нямам време. Трябва да открия кой се интересува от това разследване. Със сигурност е някой, който се вълнува от изхода, а това би трябвало да стесни избора. Нужно ми е име, организация… нещо!

— И го искаш от мен.

Той въздъхна.

— Не знам. Чукането по врати във Вашингтон при положение че не знам срещу какво сме изправени… има възможност да обърка нещата още повече. Може би ако го направиш да изглежда като стандартно проучване. Не искам да рискуваш кариерата си заради това.

— Бих го направила, Джемър. Заради Джен.

Това го изненада.

— Знам, че би го направила, Ана. И много го ценя. Засега искам да се съсредоточиш върху едно — открий каквото можеш за човек на име Томас Мълиган. — И Дейвис й продиктува фамилията по букви.

— Вероятно има цял милион с това име на света.

— Половин, ако изключим Ирландия. Той е бил в един полет с Джен — ТАК Еър 223. Това би трябвало да стесни кръга. Само че въпросният човек не е загинал при катастрофата — някой го е застрелял в упор още докато са били във въздуха.

— Застрелял го е?

— Два пъти в сърцето — чисто и без много кръв.

— Прилича ми на екзекуция.

— Може и да е било. Главният следовател тук настоява, че цялата катастрофа е провален опит за похищение.

— Ако това е истина, там няма да можете да се разминете от ФБР, а аз щях вече да съм забелязала нещо в обмена. Всъщност, защо още не съм чула нищо?

— Защото засега е само теория и много неща още не се връзват с фактите. — Дейвис се въздържа от навлизане в подробности. — Та за Мълиган… ще можеш ли да разбереш кой е той до утре?

— Ако е възможно, ще го направя.

— Има ли друг номер, на който мога да те търся… такъв, който никой не очаква от теб да използваш?

— Смяташ ли, че е наложително?

— О, да.

Соренсен помисли и му продиктува един номер. Не каза чий е телефонът, а Дейвис не я попита. Записа си го с химикалката на антетката на хотела. После попита:

— Има ли удобно време, когато да се обаждам?

— Напоследък работя като чиновник от девет до пет. Дай ми време до обяд да видя какво ще излезе.

— Добре. Благодаря, Ана. Много съм ти задължен.

— Интересно как ще се издължиш.

— Ще измислим нещо, когато с Джен се приберем у дома. И както казах… внимавай!

— Ще внимавам, Джемър. Ти също.

 

 

На следващата сутрин Соренсен заряза дневния си график и пристигна в централата на ЦРУ, известна по-рано като Център за разузнаване „Джордж Буш“^[1], цял час преди колегите си. Седна зад отрупаното си бюро и мина през ритуала по триене на безполезни имейли. Прегледа няколко невинно звучащи доклада от мисии. Едва след това се залови с Томас Мълиган.

Благодарение на работодателя си Соренсен имаше достъп до голям масив правителствени бази данни. За нещастие дори пред ЦРУ има препятствия. По-деликатните материали на другите агенции изискваха специално разрешение. За щастие източниците, с които започна, не надвишаваха нивото „поверително“ и поради тази причина за нея бяха със свободен достъп. Първо прегледа файловете на Министерството на националната сигурност и по-специално списъците на американски граждани, излетели за Колумбия във въпросния ден, включително онези по полети с прекачване. Нямаше Томас Мълиган.

След това проведе второ търсене по авиолиния и номер на полета и тези резултати изясниха защо първото й търсене не бе донесло нищо. За полет ТАК Еър 223 не бе подаден нито един пътник. Или по-скоро всички данни за полета бяха старателно изтрити. Соренсен не беше сигурна как точно МНС подхожда към самолетните катастрофи. Дали не слагаха капак над списъците с пасажери веднага след инцидента? Подобно обяснение изглеждаше логично.

Почука с нокът по плота на бюрото и се замисли как да подходи към новия проблем. Митниците и Гранична охрана бяха към МНС, както впрочем и УБТ^[2], така че всички те щяха да донесат същия резултат. Хрумна й идея и тя влезе в междуведомствения сървър на ОАТГ. Въведе „ТАК Еър 223“ и зачака резултата. Не се наложи да чака дълго.

На екрана се появи кратко описание на събитието, състоящо се от един абзац, на който бе присвоен нисък приоритет. Това означаваше, както бе предположил Дейвис, че перспективата за похищение досега не е официално оповестена. Имаше един прикачен документ и Соренсен го отвори. Оказа се списък на пасажерите. Или поне частичен списък. Дейвис й бе казал, че на борда са летели двайсет и един души, но в списъка имаше едно име по-малко. Джен Дейвис бе там, но Томас Мълиган не беше. В дъното обаче имаше бележка във връзка с „пропуска“.

Пасажер 21: МНС, ТС.

Соренсен внимателно оттласна стола си от бюрото.

Сега вече разбираше. МНС, естествено, означаваше Министерство на националната сигурност. ТС бе добре известено подразделение на същото министерство, в миналото администрирано от Министерството на финансите. Оказваше се, че Томас Мълиган в едно или друго качество е бил служител на Тайната служба на Съединените щати.

Изведнъж притеснена, Соренсен бързо затвори връзката чрез извикване на първия попаднал й имейл на екрана на компютъра си — това се оказа паметна бележка, възхваляваща менюто на новия им стол. Соренсен заби невиждащ поглед в цената на пилешката супа и сандвичите от нарязано на жулиени говеждо и ядосано си помисли: „В какво си се забъркал този път, Джемър?“.

До този момент несанкционираното й търсене бе повърхностно. Ако продължеше, трябваше много да внимава. От главния офис не беше трудно да научиш много работи за практически всекиго. Но да го направиш, без да задействаш аларми и без да оставяш следа… това вече граничеше с изкуство. А Соренсен знаеше, че на американската Тайна служба никак няма да й хареса някой да рови за нея.

Със сигурност имаше някакво просто обяснение на мистерията около Томас Мълиган. Той например можеше да е служител в отпуск. Ако бе така, името му сигурно бе филтрирано от списъка чрез някакъв автоматичен процес. Но ако бе отишъл в Колумбия по задача, тогава възникваха доста възможности. Соренсен знаеше, че повечето служители на ТС работят в Отдела за финансови престъпления, който се бори срещу прането на пари, незаконните парични преводи и фалшифицирането на американската валута. Разбира се, имаше служители, занимаващи се с другата основна функция на Тайната служба, но това бе ограда, по която Соренсен нямаше никакво желание да се катери.

Стана, взе си чантичката и тръгна към вратата. Имаше все пак път, заобикалящ официалните канали. Нейна бивша съквартирантка от студентските години работеше в чикагския офис на ТС, в отдел „Електронни престъпления“. И беше експерт по кибербезопасност, в частност откриване и противодействие на прониквания в мрежите.

Най-хубавото бе, че преди три години Соренсен бе запознала Мелани Шуорц с един наистина готин тип. И сега Мелани й дължеше услуга.