Кити Кели
Вести от кралския двор (6)

5

През 1945 година династията Уиндзор е вече преустроена. Уиндзорите са пребоядисали тъмната си германска основа в ярки английски цветове и са префасонирали екстериора по изключително привлекателен начин. Фалшивата фасада скрива семейните недостатъци и позволява на обновената германска династия да изглежда напълно английска — дотолкова, че в края на Втората световна война е на върха на своята популярност. Дистанцирала се от политиката и вече вън от опасността фракционните диспути да й нанесат вреда, институцията се превръща в модел за порядъчност. Монархията, олицетворявана от кралското семейство, символизира дълга, благоприличието и почтеността.

След като съюзниците смазват нацистка Германия, британците се отказват от своя смел военновременен лидер — министър-председателя Чърчил, но милеят за боязливия си малък монарх. В деня, когато Германия капитулира, тълпите обграждат Бъкингамския дворец и възторжено приветстват любимите си крал и кралица. Кралското семейство, въплъщаващо представата на англичаните за висок морален дух, се е превърнало в център на живота в Обединеното кралство. Когато кралската двойка излиза на балкона, за да помаха на хората, откъм множеството се чува глас: „Слава на Бога за добрия крал!“ Дълбоко развълнуван, Джордж VI пристъпва напред и изрича, заеквайки: „С-с-слава на Бога за д-д-добрия народ!“

След като войната най-сетне е приключила, кралят иска да се реваншира за изгубеното време пред семейството си и особено пред по-голямата си дъщеря. Организира пикници в Сандрингам и стрелби, лов и преследване на дивеч в Балморал, така че тя да сподели с него любимите му занимания. Елизабет обича да бъде с баща си, но деветнадесетгодишната предполагаема престолонаследница, прекарала шест години затворена в замъка Уиндзор, копнее да вкуси и от музиката на суинга в лондонските нощни клубове.

Покорната дъщеря започва да пораства. Има собствена придворна дама, собствен апартамент и собствен даймлер, каран от шофьор. Тя никога не е ходила на училище, нито е посещавала чужда страна, не знае и как да си приготви ваната, да направи нещо за ядене или да плати сметка; но сама избира тоалетите си. Докато бъдещите й поданици все още купуват дрехи срещу купони и се обличат с ушити от пердета поли и скроени от балтони панталони, тя има собствен шивач и си поръчва сатенени вечерни рокли без презрамки.

„Бих искала да притежавам и собствена кола — споделя тя с една приятелка, — но семейството ми толкова се спори коя марка трябва да взема, че май никога няма да я получа.“

Всичко, свързано с Елизабет, е предмет на дълги дискусии. Баща й в никакъв случай не може да се нарече инициативен човек. От страх да не направи погрешна стъпка той непрекъснато се тревожи за външното впечатление и за това какво могат да си помислят хората. Не се чувства уверен да предприеме нещо, докато не се посъветва с всичките си придворни. Съпругата му, която малко се безпокои за каквото и да било, рядко успява да прецени кое ще е най-доброто за голямата й дъщеря. Така че независимо дали става дума за кола, кожено палто или нов кон за Елизабет, решението винаги се взема мъчително.

„Те искаха най-доброто за нея — спомня си Крофи, гувернантката й, а за родителите никога не е лесно да преценят кое е това «най-добро».“

Единственият въпрос, по който кралят и кралицата бързо стигат до съгласие, е за Филип Гръцки. Усещат, че дъщеря им проявява твърде голям интерес към флотския лейтенант, но го отдават на факта, че не е срещала други мъже. Така че започват да организират следобедни танци, вечерни партита, посещения на театрални постановки и официални балове, за да й дадат възможност да се запознае с подходящи за нея синове на аристократи. Канят и неженени офицери от разположения близо до замъка Уиндзор гарнизон. Елизабет се произнася за безкрайната върволица от аристократи като за „надути, безинтересни и скучни“, а сестра й отхвърля офицерите, казвайки, че имащ „лоши зъби, дебели устни и противен дъх“. Тактиката на родителите й за отвличане на вниманието не убягва на баба й кралица Мери, която нарича тълпата млади офицери, появили се ненадейно в двореца, „лична гвардия“. Придворната дама на кралица Мери е на мнение, че кралят е просто прекалено привързан баща, който не може да приеме мисълта по-голямата му дъщеря да се влюби. „Беше отчаян“, казва тя.

През 1946 година, когато Филип се завръща в Англия, Елизабет го кани да посети семейството в Балморал. Не го е виждала повече от три години. Било е Коледа на 1943-та, когато той я е преследвал из коридорите на замъка Уиндзор с огромни изкуствени зъби и я е карал да се залива от смях.

„Един или два пъти прекарвах Коледа в Уиндзор, защото нямаше къде другаде да отида — споделя Филип години по-късно. — Предполагам, че ако бях обикновен познат, това би било ужасно показателно. Но ако си роднина — имам предвид, че половината хора там ми бяха родственици, — не е нещо необичайно да се държиш непринудено с някого. Не е задължително да мислиш непременно за брак.“

В онзи ден Елизабет се забавлява от младежките лудории и шеги на братовчед^[1] си, особено когато той й предлага да си вземе ядки от една купа и оттам изскача изкуствена змия или когато по време на вечеря, подавайки й хляб, издава, както тя ги нарича, „груби чревни звуци“. Толкова е развеселена, че от смях не може да продължи да се храни. Заинтригувана от соления палячовски хумор на Филип и хубавата му външност, тя едва дочаква следващата им среща. Започва да разпитва гувернантката си за любовта и брака.

„Крофи — подхваща тя, — какво кара човек да се влюби?“ „Опитвах се да й обясня за дълбоките общи интереси, които не само привличат мъжа и жената първоначално, но ги свързват заедно за цял живот — спомня си гувернантката. — Принцесата слушаше внимателно.“

„Струва ми се, че нещата станаха сериозни в Балморал (през 1946 година)“, споделя Филип, припомняйки си хубавата двадесетгодишна принцеса, която все така се смеела на шегите му.

„Още помня, когато по време на един отпуск от флота принц Филип беше почетен гост на принцеса Лилибет — както всички я наричахме — на онези след театрални партита — разказва Рене Русен, бившият кралски готвач. — Тогава искаха — беше специална молба от страна на принцесата — да изпратя горе малко банички с омари, които принц Филип особено много обичаше.“

След като той прекарва няколко дни със семейството в техния шотландски замък, кралят е на мнение, че е прекалил с гостоприемството им. „Момчето трябва да замине на юг“, казва на любимия си флигел-адютант, командира на Кралските въздушни сили Питър Таунзенд. Така че Филип заминава. По-късно той кани Елизабет да го посети в апартамента на леля му, маркизата на Милфорд Хеивън, в Кенсингтънския дворец и в дома на Маунтбатънови на Честър Стрийт. Също така я води при наскоро омъжилата се по-голяма дъщеря на Маунтбатън Патриша и съпруга й Джон Брабърн в скромния им дом в Кент.

„Това беше напълно непознат начин на живот за нея — спомня си Брабърн. — Тя никога не беше водила такова съществуване и бе очарована, макар че камериерката й направо не можа да повярва на очите си, като видя къде живеем.“

Филип завежда Елизабет и в Копинс, дома на херцогинята на Кент, в Бъкингамшир, където е прекарвал много от кратките си отпуски. Гръцката херцогиня, известна като Марина, „внесена“ специално, за да се омъжи за херцога на Кент, у когото прозираха хомосексуални предпочитания, е една от любимите роднини на Филип. След няколко посещения в Копинс Елизабет й се доверява достатъчно, за да сподели: „Татко не иска да се срещам с Филип или който и да било друг, така че, моля ви, не му казвайте.“ Маркизата изпълнява молбата й.

Братовчедката на Филип Александра, която знае за тайните посещения на двойката в Копинс, си спомня страстта му към Кобина Райт и се чуди дали той просто не си играе с Елизабет.

„Надявам се, че Филип не само флиртува с нея — казва тя на Марина. — Толкова е отвеян, че го прави, без да съзнава.“

„Струва ми се, че времето на флиртовете е отминало — отвръща херцогинята. — Сега той ще е нараненият, ако се окаже само флирт или ако не е писано да прерасне в нещо повече. В едно обаче съм сигурна, някой от двамата никога няма да направи нещо, което да нарани другия.“

Спомняйки си за периода на ухажването им, след години Филип казва: „Като че ли нещата се развиха от само себе си. Струва ми се, че започнах да разсъждавам сериозно по въпроса… о, нека си помисля, когато се върнах през 1946 година и отидох в Балморал. Вероятно тогава ние, нали разбирате, започнахме да мислим сериозно и дори да разговаряме за това…“

След като прекарва известно време в Балморал през август 1946-а Филип прави предложение и Елизабет приема — тайно. Това е първият път, когато тя действа самостоятелно, без да се е посъветвала с родителите си. После предизвиква първата истинска разправия с тях, като настоява, че иска да се омъжи за непритежаващия пукната пара гръцки принц. Тя знае какво е казано в закона за кралските бракове, от 1772 година, а именно че потомците на крал Джордж II трябва да получат разрешението на монарха, за да се венчаят, и то следва да бъде „дадено пред Съвета“, за да може бракът да се сключи. Елизабет иска съгласието на баща си, но той не желае да й го даде. Кралят споделя притеснението си със своя флигел-адютант, който подкрепя мнението му за нахакания младеж и се съгласява, че Негово величество трябва да отложи вземането на каквото и да било решение.

Единственият съюзник на Елизабет в кралското семейство е баба й кралица Мери, чийто уговорен от родителите й брак с крал Джордж V прераства в изпълнен с взаимна обич съюз, от който се раждат пет деца. Така че когато се присмиват на принц Филип в нейно присъствие, тя се държи настрана. Мръщи се, като чува да го наричат презрително продукт на „ексцентрично училище, сеещо теории за социално равенство, където момчетата се учат да се свързват с кого ли не“. Кралица Мери не отговаря нищо и гледа втренчено право пред себе си.

„Що за минало е това за един кралски зет?“, питат я.

„Полезно“, отвръща рязко тя.

Предпазливият крал се съветва с придворните си относно възможността дъщеря му да се омъжи за Филип Гръцки и те му докладват за направеното от списание „Сънди пикториал“ допитване, показващо, че 40 процента от класово осъзнатите читатели не одобряват брака, защото Филип е „чужденец“.

Преди един век, когато принц Алберт пристига в Англия като съпруг на кралица Виктория, царедворците го наричат „онзи германец“, а за придворните му казват, че са „германски шпиони“. Сега, повече от сто години по-късно, хората в Двореца проявяват същата ксенофобия. За тях Филип е „Фил Гърка“.

Той се самоопределя като скандинавец или „по-точно датчанин — както казва на един репортер. — У дома говорехме на английски… но после разговорът преминаваше на френски. От време на време — и на немски, защото имахме немски братовчеди. Ако не се сещахме за някоя дума на съответния език, бяхме склонни да превключим на друг.“

Дъщерята на херцогинята на Марлбъроу си спомня как братята й се подигравали на Филип зад гърба му, че не е аристократ. „Той не познаваше провинциалния живот — казва тя. — Беше различен и това привлече Елизабет. Както и фактът, че бе страшно, направо убийствено очарователен. Въпреки че никога не се приспособи напълно към английските обичаи, навреме реши да стане точно толкова претенциозен, скучен и тесногръд, като всички нас, докато упорито се изкачваше към върха.“

Елизабет твърдо се противопоставя на бащиното си неодобрение. Изтъква аргумента, че не тя е искала да бъде родена и че ако по причина на раждането си трябва да прекара своя живот, изпълнявайки задълженията на кралица, то най-малкото, което той би могъл да направи за нея, е да й позволи да се омъжи за човека, когото обича. „В края на краищата, ти си се оженил за мама — казва му. — А тя дори не е кралска особа. Но Филип е.“ Кралят отвръща с въздишка, че според него Елизабет е твърде млада, за да се омъжва. Принцесата дава за пример кралица Виктория. „Била е само на двадесет години, когато се е омъжила за принц Алберт, а виж колко щастлив е бил бракът им.“

Кралят не е убеден. Като баща той се дразни от клетвата за вярност на Филип. Старият му приятел от флота Майкъл Паркър го е осведомил за кратките отпуски на някои от младите лейтенанти и за посещенията им в бордеите на Александрия; не му харесват приказките за продължаващата връзка на Филип с неговата приятелка от детинство Елен Фофонис Корде и искрено не одобрява нощните му скитосвания из лондонския Уест Енд заедно с братовчед му Дейвид Милфорд Хейвън. Ала кралят е загрижен и от нарастващата упоритост и решителност на дъщеря си. Тя знае, че тъй като е предполагаема наследница, бракът й трябва да бъде одобрен не само от баща й, но и от правителството и Британската общност. И все пак подплашва баща си, като му подхвърля, че ако не й позволи да се омъжи за Филип, ще последва примера на чичо си Уинддзорския херцог, абдикирал, за да се свърже с жената, която обича.

Очевидната готовност на принцесата да постави любовта пред дълга е отбелязана дори от американския посланик в Двора на Сейнт Джеймс Луис Дъглас, близък приятел на кралското семейство. В паметна записка от 1947 година той информира Министерството на външните работи на САЩ:

… стана ни известно, че принцеса Елизабет е решила твърдо да се омъжи (за принц Филип) и е заявила, че ако й се противопоставят, няма да се поколебае да последва примера на чичо си крал Едуард VIII и да абдикира. Тя има твърд характер.

Повече от четиридесет години по-късно един от бившите помощници на краля все още потръпва при споменаването на абдикацията на Уиндзорския херцог през 1936 година, което се смята за светотатство в кралските среди. „Всъщност… принцесата не заплаши да стори точно това — казва помощникът в опита си да «изясни» този исторически факт. — Тя само намекна, че може да разбере романтичното решение на чичо си. Това е далеч от заявяване на желание за абдикация.“

Елизабет вече не е в състояние да крие чувствата си към Филип на обществени места. Обожанието й е толкова очевидно, та започват да се носят слухове, подтикнали чуждата преса да съобщи, че двойката е „неофициално сгодена“. Английският печат не смее да направи подобни предположения. И все пак загрижен за общественото мнение кралят нарежда на Двореца официално да опровергае съобщението. През есента на 1945 година биват огласени пет такива опровержения.

След като прави предложение на Елизабет, Филип подава молба за натурализация като лейтенант Филип Маунтбатън от Кралския флот. Първо приема съвета на чичо си, а после — и името му. Години по-късно Филип се опитва да омаловажи неговото влияние. „Не бях в особен възторг (от името) — казва той на един биограф през 1971 година, — но накрая се оставих да бъда убеден, защото така или иначе не се сещах за по-добър вариант… Въпреки общото впечатление чичо Дики нямаше такова голямо въздействие върху хода на живота ми.“

След като се отказва от кралската си титла, Филип се отрича и от гръцката православна църква, за да приеме протестантството. На 16 декември 1946 година „Ню Йорк таймс“ съобщава на първа страница, че „единствено политиката, разрушила толкова много кралски любовни връзки, забавя обявяването на годежа на принцеса Елизабет, наследничка на английския трон, и принц Филип Гръцки“. Дворецът отново излиза с опровержение.

Кралят е извън себе си. Ставайки все по-раздразнителен и избухлив, той започва доста да си попийва от гарафата с уиски, която настоява да слагат до чинията му на вечеря. Изтощената от войната страна обаче все още живее при купонна система. Освен от недостига Англия бива измъчвана и от друг проблем: с демобилизирането на милионите военнослужещи нивото на безработицата се покачва. А след смяната на Уинстън Чърчил кралят е принуден да работи с нов министър-председател в лицето на Клемент Атли и лейбъристко правителство, което консервативният монарх намира за „прекалено социалистическо“. (Когато някой казал на Чърчил, че Атли е скромен човек, той се съгласил: „И има всички причини да бъде“).

През 1946 година кралят пише мрачно: „Храната, дрехите и горивото са основна тема за всички нас.“ Става нетърпелив с околните, особено с братовчед си Дики Маунтбатън, който се перчи като паун, след като лейбъристкото правителство го назначава за вицекрал на Индия, където трябва да се погрижи нацията да поеме път към независимост. Кралицата се оплаква, че Дики „отново се фука с медалите си“ и в Мубитън нюз^[2] се говори повече за него, отколкото за краля. Години по-късно тя ще се надсмива над двете колони за Маунтбатън в „Кой кой е“ като на претенциозни и изцяло прилягащи му помпозни писания. Кралицата е особено подразнена, когато той настоява да има собствен „хонърс лист“^[3], за да може да награждава с благороднически титли в Индия, също както кралят — в Англия. Тя изразява протеста си пред премиер-министъра, който се съгласява с нея. „За цял век никой не е имал такива права — казва Атли, — но той настоя за това като условие да приеме поста.“ Колкото и да е раздразнен, кралят усеща, че най-големият му проблем е не Маунтбатън, а племенникът му Филип и проблемите, които той носи като консорт^[4] на бъдещата английска кралица.

Любимата му дъщеря е ужасена, че трябва да остави тайния си годеник у дома, за да придружи своето семейство на десетседмичната обиколка из Южна Африка, по време на която се пада и двадесет и първият й рожден ден. Но кралят настоява. Двумесечното пътуване е планирано в знак на благодарност към Южна Африка за това, че по време на войната отхвърля министър-председателя си и подкрепя Великобритания. Кралят вярва, че раните, разкъсващи Южна Африка, могат да бъдат излекувани от балсама на кралските особи. Тъй като е първият монарх, пътуващ със семейството си, той иска Елизабет да бъде до него, когато открива парламента в Кейптаун. Очаквайки кралско посрещане от африканците, поръчва за себе си и семейството си несъобразен с никакви икономии гардероб, включващи перли и диаманти, златотъкани одежди и безкрайни метри коприна и сатен, за което са необходими седмици проби и изтощителна работа на десетки шивачки. Обикновеният англичанин получава годишно за дрехи между 48 и 66 купона. Но на кралското семейство се дават по 160 допълнително. За визитата в Южна Африка са им предоставени 4329 купона. „Ню Йорк таймс“ описва резултата така: „Най-пищните дрехи, обличани някога от английското кралско семейство.“

На двадесет и първия си рожден ден Елизабет трябва да произнесе реч по случай навършването на пълнолетие, която тя като бъдещ монарх посвещава на своите сънародници. Речта е излъчена в целия свят по нейните думи, докато добросъвестно я репетирала, тържествените слова всеки път я просълзявали.

„Заявявам пред вас, че целият ми живот, независимо дали ще е дълъг, или кратък, ще бъде посветен в служба на вас и на нашата велика Британска общност, на която всички принадлежим^[5]. Но аз няма да имам сили да изпълня това обещание, ако не застанете до мен, за което сега ви призовавам; зная, че вие неизменно ще ми помагате. Бог да благослови всички, които имат желание да ме подкрепят.“

Накрая при цялото си нежелание кралят отстъпва. Склонява да позволи на дъщеря си да се омъжи, при положение че Филип, който е сменил името, националността и религията си, бъде сметнат за приемлив от британските институции. Чичо му бързо го представя на най-могъщите хора от пресата, които се съгласяват, че родството му с кралица Виктория (и той като Елизабет й е праправнук) и службата му в Кралския флот го правят подходящ. И въпреки това кралят отказва да обяви годежа. Нарежда бъдещите планове да се пазят в строга тайна до завръщането им от Южна Африка, надявайки се, без да го вярва, че Елизабет може да промени решението си. Инструктира Двореца да продължава да отрича обграждащите двойката слухове и изисква пълна дискретност от страна на Филип. Забранява му да го виждат на обществени места заедно с Елизабет. Предупредил го, че не може да изпрати семейството на гарата Ватерло и не може да се качи на борда на кораба им в Портсмът, за да се сбогува. Кралят не позволява на бъдещия си зет да присъства на прощалния обяд в Бъкингамския дворец с членовете на кралското домакинство, нито да дойде на кея да посрещне кралското семейство при завръщането му у дома десет седмици по-късно. Разрешава обаче Филип да пише на годеницата си по време на пътуването и да присъства на годежното парти с кралското семейство и лорд и лейди Маунтбатън в техния лондонски дом на Честър Стрийт две вечери преди заминаването. Там двете семейства тайно отпразнуват събитието, което няма да бъде официално обявено още няколко месеца. Тази вечер кралят пие много.

На борда кралицата намира утеха в любезността на морския лекар, контраадмирала Хенри (Чипи) Уайт, който придружава кралското семейство до Южна Африка, където се пенсионира следващата година. „Чипи Уайт, чийто син е мой чичо, бе посветен в рицарство за службата си на краля — казва Хю Байгот-Уеб, — но не мисля, че званието «Кавалер на Викторианския орден» имаше нещо общо с историята му със съпругата на краля. Всъщност нямам сигурни доказателства за връзката му с кралицата, която по-късно стана кралица-майка, но романът им, придружен от любовни писма, бе приеман като даденост от роднините му в продължение на години. Писмата се съхраняват от семейството и винаги ще бъдат пазени.“

На снимките от пътуването в Южна Африка кралицата се усмихва лъчезарно, докато дъщеря й Елизабет има отегчен и отнесен вид, освен на празненството по случай двадесет и първия й рожден ден на 21 април 1947 година в Кейптаун. Приветствана цял ден и зачетена с голям бал и фойерверки вечерта, Елизабет прекарва сутринта, отваряйки подаръци с екстравагантни размери; платинена брошка във формата на лилия, обкована с триста диаманта и платена с едноседмичните джобни пари на четиридесет и две хиляди родезийски ученици; чифт диамантени обеци във формата на венчелистчета от членовете на кралското домакинство, които едва изкарват по 1000 лири (2000 долара) годишно; обкована с диаманти значка на Гренадирите, любимия й полк, където тя е полковник; и от родителите й — две брошки на „Картие“ във формата на листа от бръшлян, покрити с две хиляди монтирани един до друг диаманта с два петкаратови диаманта в центъра. Държавните подаръци на Южна Африка, струващи повече от 1 милион долара по онова време, са също толкова разточителни: кралят получава златна кутия, пълна с диаманти, за да ги сложи на своя Орден на Жартиерата, а на кралицата е подарен гравиран двадесет и два каратов златен сервиз за чай. Принцеса Маргарет е дарена с колие от седемнадесет шлифовани диаманта, а Елизабет — със сребърно ковчеже, съдържащо двадесет и един шлифовани диаманта, някои по десет карата, обработени прецизно във формата на продълговати правоъгълници.

Натоварено със скъпоценни камъни, кралското семейство се завръща в Англия през май 1947 година. Ала кралят отново не обявява годежа на дъщеря си. Той изключва името на Филип от списъка с гостите за официално парти в замъка Уиндзор, но на 8 юли младежът, който е на обучение в Офицерската школа на Кралския флот в Кингсмуър, звъни на монарха. Той иска разрешение същата вечер да отиде в Бъкингамския дворец, за да подари на Елизабет трикаратовия диамантен годежен пръстен, принадлежал на майка му^[6]. Кралят се съгласява и любезно кани бъдещия си зет на вечеря. Филип изминава със спортната си кола деветдесет и осемте мили от Уилтшир до Лондон. Два дни по-късно годежът е обявен от същия дворцов говорител, който опровергава слуховете за това в продължение на две години.

„Сгодихме се“, казва камериерката на Елизабет Маргарет (БоБо) Макдоналд, в деня на обявяването на годежа. Тя е толкова близо до Елизабет, че често говори за себе си и за бъдещата си кралица като за едно лице. Шотландката, която е с принцесата от самото й раждане, ще я придружи и по време на медения й месец и ще й сервира сутрешното кафе всеки ден до самата си смърт през 1993-та, четиридесет и седем години по-късно.

Сватбата е насрочена за 20 ноември 1947-а, но отново въпреки протестите на краля. Позовавайки се на недостига на въглища и на икономическия срив в страната, той предлага скромна церемония в параклиса „Сейнт Джордж“ в Уиндзор, за да сведе до минимум разходите. Елизабет и майка й обаче настояват за голяма сватба. Кралят се опитва да избегне неизбежното, като подхвърля да отложат за юни следващата година, когато по думите му времето щяло да е по-топло. Елизабет отвръща, че не я интересува дали ще вали сняг: тя ще се омъжи през ноември.

Английската преса отбелязва събитието като брака по любов на века. „Това не е брак по споразумение“, пише „Дейли мейл“. „Двойката е истински влюбена“, съобщава „Дейли телеграф“. Скептичните американци не се опитват да спорят. „Виждайки хубавото момиче и младия морски офицер заедно, светът би искал да мисли, че това е наистина брак по любов, а не продиктуван от политически съображения съюз“, заявява в уводна статия „Ню Йорк таймс“.

Браковете по споразумение не са чужди за Филип. До 1923 година те са по-скоро правило, отколкото изключение за кралските особи. Любовта рядко се взима предвид — пример за това са браковете на родителите му, на неговите двама чичовци Маунтбатън и на всичките му братовчеди, включително Марина, обеднялата гръцка принцеса, „внесена“ в Англия, за да сложи в ред бисексуалния херцог на Кент. Прагматик по душа, Филип също се жени поради определена причина.

„Защо мислите, че се женя? — споделя той с Кобина. — Ще ви кажа: защото всъщност никога не съм имал дом. От осемгодишен винаги съм бил или в някое училище или във флота.“

Почти четвърт век по-късно Филип публично признава, че бракът му с Елизабет е бил уреден. „Пътуваха до Южна Африка и после, след завръщането им, нещата като че бяха уговорени — доверява на биографа си Базил Бутройд през 1971 година. — Това е истината за случилото се.“ По онова време той е женен за Елизабет от двадесет и четири години, осигурил е мъжки наследник на трона и се е примирил с ролята си на консорт. Нещо повече, научил се е да бъде дискретен по отношение на връзките си с други жени.

„Това не означава, че не беше привързан към Елизабет, когато се ожени за нея — казва приятелят му Дари Адлер, свирещият на хармоника американец, който се преселва в Англия, след като в Америка го включват в черния списък като предполагаем комунист^[7]. Той принадлежи към мъжката компания на Филип, известна като «Тързди клъб». — Дали беше влюбен в Елизабет? Не, но изпитваше голямо уважение към нея.“

И то до такава степен, та когато някой подхвърля, че се жени за грозното патенце и че принцеса Маргарет е далеч по-хубава от сестра си, Филип избухва. „Не бихте го казали, ако ги познавахте. Елизабет е сладка и мила — заявява той, — също като майка си.“

Веднага след обявяването на годежа чичо Дики пише от Индия на племенника си, бомбардирайки го със съвети за това как да организира сватбата и как трябва да се ръководи новото домакинство. Предлага Броудландс, дома си в Хемпшир, за медения месец, като съветва Филип и Елизабет да използват апартамента на Едуина. В него са окачени картини на Салвадор Дали, има прекрасно легло в стил Тюдор с четири колони, с горна рамка от слонова кост и сатен и от „онези чудесни розови сатенени чаршафи“. Филип приема гостоприемството на чичо си, но само за няколко дни. Казва, че невестата му иска да прекара по-голямата част от медения месец в Бъркол, малката кралска къща в имението Балморал в Шотландия, простиращо се върху двадесет и четири хиляди акра. После предупреждава наставника си: „Не искам да бъда груб, но очевидно ти харесва ролята на главен мениджър на това малко шоу, а много се страхувам, че тя може да не те приеме с такова покорство като мен. Знам, че ми мислиш доброто, ала не забравяй, че за нея ти не си бил чичо loco parentis^[8], съветник и приятел толкова дълго, колкото за мен.“

Невъзмутим, Маунтбатън пише на Уинстън Чърчил и го моли да заведе Филип на обяд, за да му втълпи „колко сериозно нещо е да се жениш за наследницата на престола“. Чърчил, който тогава не е на служба, се съгласява да обучи младежа в името на монархията.

Женихът обаче бива държан настрана от плановете за сватбата. Позволено му е да избере братовчед си Дейвид Милфорд Хейвън за кум, но от 2500-те покани за Филип са оставени само две. Тях той изпраща на приятеля си от флота Майкъл Паркър и на майката на Елен Корде. Кобина Райт, майката на първата му любов, се появява в списъка на официалните гости като светски репортер на вестникарския тръст на Хърст. Нещо повече, на Филип не му е разрешено да покани роднините си. Това не е само сватбена церемония, но и държавно дело, което ще фокусира световното внимание върху британската монархия. Следователно, съобщават му кралят и кралицата, неговите сестри и съпрузите им германци, някои от които са подкрепяли Хитлеровия Трети райх, не биха могли да бъдат сред гостите. Така че те остават в Германия и слушат церемонията по радиото в замъка Мариенбург, южно от Хановер. Принцеса Маргарита Хохенлое-Лангенбург, принцеса Теодора, съпруга на маркграфа на Ваден, и принцеса София Хановерска телефонират на брат си, за да го поздравят. „Изпратихме му общ подарък — златна автоматична писалка, върху която бяха гравирани имената ни“, казва София.

Херцогът и херцогинята на Уиндзор, посетили Хитлер в Германия, също са изключени от списъка на гостите. Въпреки че прокуденият херцог е любим чичо на Елизабет, той е поставил кралското семейство в неудобно положение по-рано същата година, като е продал спомените си и е публикувал „Историята на един крал“. Кралицата се обръща към Министерството на външните работи с искане да предложи на херцога и херцогинята да планират пътуване до Америка през ноември, което да възпрепятства присъствието им на сватбата. Външното министерство изпълнява височайшата воля, но херцогът отговаря, че те не желаят да отсъстват по това време. Дворецът настоява. Нещо повече, инструктира херцога, ако ги попитат, двамата с херцогинята да отричат, че не са били поканени на кралската сватба. Накрая заминават за Америка, където нарочно не слушат церемонията.

След като преглежда списъка на поканените, кралицата подема, темата за майката на Филип, която тя смята за „приятна, но странна… определено странна“. Пълничката, хубавка кралица с небесносиня кожена наметка и клокочещ кикот рязко се различава от сухата и сериозна гръцка принцеса в нейното строго религиозно облекло. Двете жени никога не са се разбирали, макар и двете да са притежавали кураж и решителност. През войната всяка посвоему демонстрира смелост: кралицата — като всеки ден придружава съпруга си от замъка Уиндзор до Бъкингамския дворец, рискувайки, подобно на своите поданици, да попадне под бомбите, а принцеса Андреас, като крие еврейско семейство в атинския си дом по време на немската окупация на Гърция. Години след смъртта й тя е наградена от Израел за доблест. Но през 1947 година кралицата не си дава сметка за героизма на принцесата и гледа на нея като на ексцентричка и прекалено религиозна.

Загрижена за изискаността на кралската сватба, пита мило Филип дали мисли, че майка му ще бъде облечена с монашеските си одежди. И добавя, че като майка на булката тя самата се е спряла на рокля от брокат в кремаво и златисто, изящно надиплена и спускаща се по земята. Филип моментално разбира, че строгата сива роба, бялата забрадка, връвта и броеницата на майка му ще трябва да бъдат заменени за случая. Така че в сватбения ден принцеса Андреас седи с кралското семейство в Уестминстърското абатство с шапка и проста копринена рокля, които кралицата по-късно определя като „много хубави и по-подходящи“.

Сутринта в деня на венчавката Филип изразява опасенията си, че се свързва с жена, предопределена да се превърне в институция. „Закусихме заедно“ — спомня си един родственик — и той рече: „Не знам дали постъпвам много смело, или много глупаво.“

Крал Джордж VI и неговата кралица са превърнали собствената си сватба в зрелище, така че разбират по-добре от всеки друг колко е важно да устроят грандиозна церемония за поданиците си. Знаят как да ги привлекат със звуците на сребърни тромпети и златни каляски. Съзнават, че този величествен монархически ритуал ще отвлече хората от мизерията на сивия им живот и празнуването ще сплоти Британската общност. Всеки ще се почувства съпричастен към радостта на кралското семейство и това на свой ред ще заздрави емоционалното влияние на монархията върху поданиците й.

Мощното въздействие на подобно зрелище не убягва на Уинстън Чърчил, който през 1947 година описва предстоящата сватба като „светъл лъч по тежкия път, който сме поели“. „Ню Йорк таймс“ отбелязва нуждата от този „добре дошъл случай за веселие в мрачна Англия, натоварена и в мирно време с проблеми, не по-малко смазващи от тези през войната“. На следващия ден едно малко момиченце от Бруклин счупва прасенцето си касичка, за да изпрати на принцесата пуйка, „защото тя живее в Англия, а там нямат какво да ядат“.

Разполагайки само с четири месеца за подготовката на величествена сватба, кралят и кралицата се концентрират върху костюмите — вестителите в средновековни алено златни ливреи, конницата с греещи, украсени с пера шлемове, лъскави саби, блещукащи медали, с тъмночервени колани и с проблясващи нагръдници. Всичко това е извадено от довоенните складови помещения, където се съхранява от 1939 година. Отново обсъждането на дрехите е главна тема за кралското семейство, което събира купони за облекло от членовете на кабинета, за да осигури подходящ чеиз и заслепяваща сватбена рокля на принцеса Елизабет. Тя казва на модиста си Норман Хартнел, че иска да стъпи на пътеката в църквата, облечена с нещо уникално и великолепно. Заклева го да пази тайна и го заплашва да отиде при друг модист, ако описанието на сватбената й рокля стане известно на публиката преди церемонията. Кралският дизайнер настоява работниците му да подпишат декларации за спазване на поверителността да покрият прозорците на ателието с пердета от тежък бял муселин, така че никой да не може да види какво става вътре. Хартнел, който казва, че получил вдъхновение от „Примавера“ на Ботичели, си представя Елизабет в акри от бял сатен и тюл, избродиран с десет хиляди перли и малки кристали, което изисква двумесечната работа на десет жени, които да бродират, и на двадесет и пет шивачки.

По време на сватбата в абатството трябвало да бъдат изпратени две шивачки, в случай че роклята има нужда от подшиване. Тюленият воал на булката е дълъг петнадесет ярда^[9] и за ушиването му отиват сто мили конци. Така че на Елизабет са дадени допълнително сто купона за облекло, плюс по двадесет и три за всяка от осемте й шаферки. Тя също така получава от различни доброжелатели триста осемдесет и шест чифта найлонови чорапи — много ценен артикул за младите жени, живеещи в бавно възстановяващата се след войната Англия.

Разходите не се вземат предвид, когато Елизабет избира чеиза си. За първата брачна нощ тя поръчва нощница и роба от супермаркета „Джоск“ в Сан Антонио, Тексас, които струват 300 лири, два пъти повече, отколкото болшинството американци печелят за цял месец. Бледокремавата нощница от жоржет е изработена от четиридесет ярда коприна с избродирани върху корсажа сатенени рози; брокатената роба е изпъстрена с миниатюрни лейди и лордове, танцуващи менует, всичките ръчно извезани. Шефката на отдела за опаковане на подаръци в магазина си изтърква ръцете като хирург, преди да се докосне до скъпоценния колет.

На сватбата архиепископът на Кентърбъри заявява, че обредът за принцеса Елизабет ще бъде „абсолютно същият, като за всеки земеделски работник, който би се оженил този следобед в малка провинциална църква в някое отдалечено селце в Дейлс: отправят се същите молитви; дават се същите благословии“. Разликите: дванадесетте сватбени торти на кралския прием, включително една, висока девет фута^[10], която Филип разрязва със сабята си, като всяко парче съдържа седмичната дажба захар на едно средно семейство; 2666 сватбени подаръка, в това число породист кон, палто от визон, двадесет и двукаратов златен сервиз за кафе, телевизор, петдесет и четири каратов розов диамант, за който се твърди, че е единствен по рода си в света, и плантация и ловна вила в Кения.

Водени от процесия от осемнадесет карети, кралските гости включват шестима крале, шест кралици, седем принцеси, един принц-регент, един индийски раджа, един кронпринц, седем графове, шест графини, единадесет виконти, четиринадесет херцози и единадесет херцогини, които стават причина на едно място да се съберат повече от шестдесет и седем диамантени тиари.

„Бижутата на сватбата бяха главозамайващи — спомня си дъщерята на датския посланик, която присъства заедно с баща си. — Бях слисана и наблюдавах със зяпнала уста изумителното представление. Беше в довоенни мащаби. Всички бяха извадили бижутата си от сейфовете в банките. Диамантените тиари приличаха на шапки без периферии, а бившата херцогиня на Рутланд беше покрила цялата си глава с диаманти. Каза, че това бил поясът на баба й. Жена с тюрбан от перли, големи колкото череши, се размина с друга, чиито рамене бяха обсипана със специално обработени смарагди, спускащи се като гроздове на лозница. Индийците бяха с нагръдници от рубини и диаманти, а ръцете им бяха обвити от китките до раменете със сапфири.“

За една нощ бедният младоженец, който печели по осем гвинеи^[11] седмично като лейтенант от флота, се превръща в благородник с ранг, титла и позиция, даваща му право на блестящи златни еполети. Получава камериер, личен секретар и флигел-адютант, плюс кралска резиденция в Кларънс Хаус с 50 000 лири (100 000 долара) за ремонт, както и замък (Сънингхил Парк) за уикенди. Преди двойката да посети замъка, кралският имот в дъното на Уиндзор Грейт Парк избухва в пламъци — един от многото необясними пожари, преследващи династията Уиндзор.

„О, Крофи, как можа да се случи това? — пише Елизабет на бившата си гувернантка. — Мислиш ли наистина, че някой може да го е направил нарочно? Не мога да повярвам. Хората са винаги толкова мили с нас…“

Сутринта преди сватбата Филип коленичи пред краля, който изважда сабята си и докосвайки първо едното, после другото му рамо, прави бъдещия си зет кавалер на Ордена на Жартиерата. В британската система на почестите синият като метличина колан и осмолъчната звезда на Жартиерата се смятат за най-високите отличия^[12], които монархът би могъл да присъди. В писмо до майка си кралят казва, че е дарил Елизабет с тази чест осем дни по-рано и че тя ще има предимство пред съпруга си.

Преди това Филип се е принизил до статута на простосмъртен, отказвайки се от гръцкото си име, титла, националност и религия. Сега е възнаграден с три високи английски титли — барон Гринуич, граф на Мерионет и херцог на Единбург. Титлата принц на страната ще му бъде дадена едва през 1957 година. Но преди сватбата Филип е дарен с правото да се обръщат към него с Ваше кралско височество. Това вбесява някои от благородниците, които изтъкват, че британските херцози, в чиито жили не тече кралска кръв, трябва да бъдат наричани „Ваша милост“, а не „Ваше кралско височество“. Ала кралят е решил да направи двадесет и шест годишния си зет благородник, така че дъщеря му да има статута на съпруга на пер. Иска също внуците му да са родени с благородническа кръв. „Сериозно нещо е да дадеш на някого всичко наведнъж — отбелязва той. — Но аз съм сигурен, че Филип разбира новите си отговорности.“

В деня на сватбата младоженецът, който е настинал, по молба на булката проклина цигарите и се заклева никога вече да не пуши. Пристига по-рано в църквата заедно с кума си, който година по-късно пише, че двамата страдали от такъв махмурлук в резултат на ергенското парти предишната вечер, та трябвало да успокояват нервите си с джин с тоник.

На това парти шегите са солени, а пиенето — здраво, особено след като художникът-портретист Васко Лацоло, който е убеден, че Филип се жени за принцеса Елизабет, за да се издигне, става, олюлявайки се, от стола си и вдига тост. Хваща чашата си с бренди и поглежда свирепо почетния гост. „Съдейки по постъпките ти, смятам, че си абсолютно лайно“, заявява той. Хвърля чашата в камината и изхвърчава от стаята.

„Страхотно парти беше — спомня си Дари Адлер, — и Филип определено не се забавляваше толкова, колкото останалите. Твърде много се боеше. Цялата вечер беше блед като призрак и нервничеше. Дяволски се страхуваше. Кралят му беше изяснил правилата — от бързите коли до другите жени.“

„Филип претърпя лека катастрофа малко след обявяването на годежа, което разбуни вестниците. Карал бързо, колата занесла, ударила се в една преграда и той се понаранил. Това предизвика крайни коментари в пресата, където го изкарваха безразсъден, обикалящ кръчмите плейбой. Кралят, естествено, беше ядосан. После точно преди сватбата се разчу за връзката му с Елен Корде — френските вестници я описваха като «мистериозната руса парясница», която Филип посетил в Париж миналата година. От тогава Елен винаги е първата, която се споменава като любовница на Филип и майка на незаконните му деца. Разбира се, те двамата твърдят, че са само приятели от детинство, израснали заедно в Париж. Той я предава на младоженеца, когато тя се омъжва за първи път през 1938 година, и е кръстник и на двете й деца, така че кой знае?“

Адлер се усмихва и вдига рамене, когато говори за връзката на стария си приятел с Елен Корде, която работи в магазин за дрехи в Париж, преди да се премести в Лондон, да отвори нощен клуб и да стане кабаретна певица. Родителите й, заклети гръцки роялисти, са подкрепяли неговите родители по време на изгнанието им във Франция, докато Филип възмъжава. „За щастие той ни спести интимните подробности за романа си с Елен — казва Адлер през 1992 година. — Но ние си направихме определени изводи по онова време и независимо дали бяхме прави, или не, разбирахме защо кралят се вълнуваше, че дъщеря му се е влюбила в такъв непрокопсаник като стария ни приятел. Както подхвърлих тогава на Филип, бъди благодарен, че ципът ти не може да говори.“

Въпреки намеците на приятелите му той си остава женен за Елизабет, но поддържа тайни връзки с много други жени, повечето от които аристократки или актриси. Говори се, че една от любовниците родила детето му като самотна майка и никога не разкрила името на бащата. Отказът й да назове мъжа само подклажда слуховете. През 1989 година приказките за предполагаемите незаконни деца на Филип принуждават сина на Елен Кордет Макс да направи публично изявление.

„Слушал съм тези слухове през целия си живот, но те са нелепи — заявява той. — Моят баща — истинският ми баща — (французинът Марсел Боазо) живее в Париж и е глупаво да се твърди друго. Всичко води началото си от детските години на майка ми и Филип. Няма нищо повече от това.“

Майка му признава, че Филип е платил обучението на сина й в „Гордънстаун“, но го е направил, защото тя била в затруднено положение, а не защото е бащата на момчето. По това време обаче слуховете, повтаряни вече години наред, сякаш живеят самостоятелен живот.

„Не ме интересува какво казва Макс Боазо сега — разказва неговият съученик Джеймс Белини през 1994 година. — Учехме заедно в Кеймбридж и тогава всички мислехме, че той е едно от копелетата на Филип. Непрекъснато си говорехме за това. Преди да дойде в Кеймбридж, Макс беше учил в «Гордънстаун», училището в Шотландия, където се е обучавал Филип и в което изпрати синовете си — Чарлс, Андрю и Едуард. И не забравяйте също, че Филип е кръстник на Макс, традиционният начин, по който кралските особи признават незаконните си деца. Така подават на незаконното си отроче тънка нишка към кралските кръгове. Вгледайте се внимателно в кралските особи, кръстници на аристократи, и ще съзрете незаконните синове и дъщери на монарсите.“

Въпреки че Филип е поддържал интимни връзки с много жени преди брака си, отношенията му с Елен никога не са били обагрени от страстна любов, както се твърди. Тя публично отрича да е имала роман с него, но със свенливото си опровержение като че цели да си направи реклама, за да подтикне своята кариера на кабаретна певица. По-късно извлича материални облаги от връзката си с Филип, пишейки книга, озаглавена „Родена в смутни времена“. Споделя, че не е била поканена на кралската сватба, защото именно тя е била „мистериозната блондинка“, за която пишели вестниците. Всъщност Елен не е поканена, понеже е разведена, а по онова време разведените не са допускани в кралските среди.

Години по-късно нейната внучка я съветва да не се отказват от любовната си история със съпруга на кралицата. „Престани да отричаш, че с Филип сте били нещо повече от приятели — дразни се внучката й. — Харесва ми хората да си мислят, че съм с кралска кръв и че Филип ми е дядо.“

Елизабет — девствена, когато се омъжва — е глезена, покровителствана дъщеря на родители-пуритани, докато Филип — син на разделени родители — е отгледан от родственици, повлияни от атмосферата на декаданса и аморалността. Тя е израснала сред умиротворяващия мирис на восък и свежи рози, докато той е свикнал с натрапчивата миризма на нафталин, носеща се от взетите на заем дрехи в кашоните и олющените куфари, набързо стягани и разопаковани. Двадесет и шест годишният младоженец, обиколил Европа, Австралия и Близкия изток, се жени за двадесет и една годишна жена, която никога не е напускала Великобритания преди пътуването на кралското семейство до Южна Африка. Зле образована, тя никога не е посещавала училище и е получила известни познания само по английска история и хералдика. Изучавала е трудовете на Уолтър Беджът за монархията и е усъвършенствала наследствените благороднически звания с всичките им сложни старинни титли. Говори прекрасен френски^[13], но не разбира почти нищо от математика и знае съвсем малко от естествознанието, като се изключат кучетата и конете. Не обича поезия, с изключение на стиховете на Ръдиърд Киплинг и лорд Алфред Тенисън. Единственото стихотворение, което някога е научила, е детската поема „Смяна на караула пред Бъкингамския дворец“ от А. А. Милн.

„Така и не успях да й вдъхна влечение към модерната поезия — признава гувернантката й Марион Крофърд. — «О, престани!», прекъсваше ме тя, когато й четях творбите на някои съвременни поети. — Не разбирам абсолютно нищо. Какво се мъчи да каже този човек?“

Извън двореца Елизабет изпитва неудобство заради пропуските в образованието си. Веднъж пита дали Данте е кон, тъй като никога не е чувала за средновековния поет.

„Не, не, не е кон“, отговарят й.

„Тогава сигурно е жокей?“, продължава тя.

Изчервява се, като й казват, че Данте Алигиери е италианският класик, написал „Божествена комедия“, шедьовър в световната литература. Тя познава най-добре конете.

Бъдещият съпруг на Елизабет не е нито гений, нито учен, но все пак дванадесет години от живота му са посветени на системно образование, плюс няколко години морско обучение и никога не изпитва нейните колебания при разговори. Със самоувереност, граничеща с арогантност, той може да влезе без предизвестие, да се представи весело и да се насочи към най-хубавото момиче с думите: „Е, тази аудитория е много по-привлекателна от онази, която току-що напуснах.“ Филип бъбри с всекиго за всичко, докато Елизабет постоянно се притеснява какво да каже. „Само да можех да го правя толкова добре, колкото майка ми“, възкликва тя.

Приемането на посетители я кара да изпитва безпокойство, тъй като не е в състояние да измисли за какво да говори. Веднъж по време на неловко мълчание, тя заявява: „Е… не се сещам какво повече да кажа по въпроса.“

Пред своя приятелка споделя: „Не знам дали ще ми повярваш, но лежа във ваната си преди вечеря и си мисля: «О, до кого ли ще седя и за какво ли ще разговарят?» Ужасявам се от мисълта да бъда сред хора, които могат да отронят дума за неща, за които не съм и чувала.“

След няколко години Филип също ще признае невежеството си. „Със съжаление искам да кажа, че всичките ми научни степени са почетни“, заявява той пред студентите в Университета в Делхи. По-късно се връща към тази тема и на среща със студентите от университета в Уелс. „Моето поколение, макар и сравнително добре обучавано, е вероятно най-зле образованото през тоя век. Войната помете всички шансове за придобиване на по-високо образование. Аз съм част от това загубено поколение, опитващо се да навакса пропуснатото между 1939 и 1945 година.“

Когато Лондонският университет присъжда на него и на Елизабет почетните титли доктор по право, тя също проявява скромност: „Има един вид щастие, което не сме изпитали — казва. — Никога не сме познавали университета отвътре…“

Кралят, семпъл, необразован мъж, високо цени непосредствеността на своята дъщеря и отбелязва в дневника си колко ще му липсват шарадите, игрите и песните, с които се развличали в замъка Уиндзор. На сватбения прием той става от стола си, вдига чаша и подчертано пренебрегвайки младоженеца, поздравява любимата си дъщеря. „Да живее булката“, изрича със сълзи на очи. Няколко дни по-късно й изпраща трогателно писмо:

… Бях толкова горд с теб и развълнуван от близостта ти по дългия ни път през Уестминстърското абатство, но когато подадох ръката ти на архиепископа, усетих, че губя нещо много скъпо. Ти беше тъй спокойна и сдържана по време на церемонията и изрече думите си с такава убеденост. Тогава разбрах, че всичко е наред.

Толкова се радвам, задето писа на майка си, че според теб дългото чакане преди годежа и продължителният период преди сватбата са били за добро. Много се боях, че си ме мислила за коравосърдечен. Толкова исках да дойдеш в Южна Африка и ти го знаеш.

Нашето семейство, ние четиримата, кралското семейство, трябва да остане заедно, разбира се, с „притурки“ в подходящи моменти! През всичките тези години с гордост наблюдавах как растеш под умелото ръководство на майка ти, която, както вярвам си се убедила, е най-прекрасният човек на света в моите очи, и аз знам, че мога винаги да разчитам на теб, а сега и на Филип, да ни помагате в нашата работа…

Твоето заминаване остави огромна празнина в живота ни, ала непременно помни, че старият ти дом все още е твой, и непременно идвай в него колкото е възможно по-често. Виждам, че си невероятно щастлива с Филип, което е редно, но да не ни забравяш, е желанието на

твоя винаги любящ и предан Папа