Кити Кели
Вести от кралския двор (1)

Увод от авторката

Щом „котката може да гледа краля“^[1], както се казва в една английска поговорка, то същото важи и за Кити^[2]. По времето, когато реших да насоча погледа си към трона, мястото на някогашния крал бе заето от съвременна кралица. Така че в знак на учтивост писах на Нейно величество кралица Елизабет II и я уведомих, че правя проучвания във връзка с книгата си за династията Уиндзор. Почтително помолих за интервю, но прессекретарят й ми отговори, че кралицата не дава интервюта.

„Нашата политика — писа ми Чарлс Ансън върху бланка на Бъкингамския дворец — е да помагаме, доколкото можем, на добросъвестните автори, които изследват историята на монархията и кралското семейство, с фактическа информация по въпроси от обществен интерес. Така че ще бъда щастлив да сторя това за вас, ако първо ми дадете сведения за темата на книгата си и за конкретните области, относно, които бихте искали да ми зададете въпроси.“

Помоли ме да му изпратя резюме. „Ще го запазя естествено в пълна тайна“, писа ми той. Това ме озадачи. Нима имаше предвид, че няма да го покаже на никого, дори на кралицата и на останалите членове на кралското семейство? Или щеше да го запази в тайна от английската преса, която беше съобщила (неправилно), че пиша биография на съпруга на кралицата Филип, Единбургския херцог?

Херцогът вече беше разтревожен от перспективата някой да напише за него книга, за която не е дал съгласието си. През 1994 година според придружаващите го английски репортери заплашил да ме съди. При посещението му в Ню Йорк го попитали за „книгата, която Кити Кели пише“, и той отговорил: „Ще браня доброто си име.“ Изказването му предизвика шум в английската преса. „Никога досега член на кралското семейство не е отправял такава откровена заплаха — писа Крис Хътчинс в «Тудей». — Принц Филип казва, че е готов да заведе дело и адвокатите на Бъкингамския дворец вече са «в бойна готовност».“ „Дейли Стар“ интерпретира репликата така: „Принцът заплашва Кити Шокър^[3]: ще ви съдя, ако книгата е прекалено пикантна.“

Материалите предизвикаха многобройни обаждания във вашингтонския ми офис на мъже и жени, които твърдяха, че са незаконни издънки на кралската особа. Хората звъняха от Аржентина, Австралия, Англия, Уелс и Ню Йорк, за да ми разкажат за кралския си произход. Предлагаха да ми изпратят свои снимки, извадки от семейни дневници и писма от далечни родственици, за да подкрепят твърденията си, но никой от тях не представи акт за раждане. И все пак дори и без автентичен документ те продължаваха да бъдат убедени, че са извънбрачни потомци на член на английското кралско семейство.

В отговора си до прессекретаря на кралицата му съобщих, че искам да интервюирам колкото може повече компетентни да говорят за династията Уиндзор. Като американска авторка, пишеща за международна аудитория, го помолих да ми помогне за точността на поднасяне на фактите, към които публиката проявява такъв жив интерес. За династията Уиндзор са написани много книги, но повечето взаимно си противоречат. Изтъкнати историци се разминават дори в най-важните детайли. Малцина са на едно мнение, освен по въпроса как семейството произнася името си.

Тъй като все още бях в процес на събиране на информация, обясних, че формата на книгата се диктува от хронологията, като се започне от 1917 година, когато кралското семейство се преименува, до настоящия момент. Вместо резюме изпратих две страници с въпроси относно женитбите, финансите и рицарските звания. В отговор получих от мистър Ансън книга от 632 страници, озаглавена „Кралска енциклопедия“.

Разменихме си още писма, докато пътувах между Вашингтон и Лондон, за да правя проучвания. През 1995 година бях в Англия за честването на Деня на победата — 8 май, в който през 1945 година съюзническите войски обявяват поражението на германската армия в Европа. Отново се обърнах към Двореца с въпроси и поднових молбата си за интервюта. При това посещение разговарях с мистър Ансън по телефона.

Обсъдихме вълнуващите церемонии по случай петдесетилетието от победата над нацистка Германия. Говорихме за трогателната сцена от предишния ден, когато деветдесет и пет годишната кралица-майка бе излязла на балкона на Бъкингамския дворец, за да помаха на петдесетте хиляди души, насъбрали се долу. Преди петдесет години от същото място тя е приемала приветствията на благодарната нация. И тогава, както сега, двете й дъщери са били до нея. Но в историческата картина от 1995 година липсваха съпругът й, крал Джордж VI, и неговият министър-председател Уинстън Чърчил, стояли до нея през 1945 година. И все пак присъствието й напомни на всички за непобедимия дух на Англия по време на войната.

„Такива събития — каза ми прессекретарят на кралицата — имат обединяващ ефект върху страната… Те показват, че монархията е институция, която допада на англичаните…“

След като се завърнах във Вашингтон, за да започна писането на книгата, мистър Ансън престана да отговаря на въпросите ми. Изглежда се тревожеше да не изтълкувам превратно съдействието му и да представя книгата си като официална биография. Не би трябвало да се безпокои. Но той изказал опасенията си пред репортер от любимия вестник на кралското семейство — „Дейли телеграф“, който озаглави своя материал „Дворецът в тревога заради американска книга за кралицата“.

Бяха цитирани думите на прессекретаря: „На мис Кели не бе оказано никакво специално сътрудничество, нито това ще стане занапред. Отговорихме на няколко фактологически въпроса, които ни бяха зададени, както постъпваме с всички автори, пишещи за кралското семейство. Това не означава по-специално отношение.“

Няколко дни по-късно получих последното писмо от Чарлс Ансън. „На този етап съм длъжен да подчертая — пишеше той, — че ако ограничената помощ, която ви оказахме, бъде превратно представена по какъвто и да било начин в бъдеще, ще предприемем необходимите действия.“ Това също бе изнесено в английската преса. Над статията в „Гардиън“ със заглавие „Отбранителни действия в Двореца“ имаше карикатура, изобразяваща две дребни ирландски палета, охраняващи кучешките колиби в Бъкингамския дворец. Оголило зъби, едното ръмжеше: „Кити! Рррр… Дори името ме влудява.“

Въпреки добре огласеното предупреждение на кралския прессекретар през последните четири години успях да интервюирам неколкостотин души, много от които настоящи или бивши членове на кралското домакинство. Тъй като по принцип не плащам за информация, не съм давала пари на никого, но все пак гарантирах анонимност на онези, които се страхуваха от отмъщението на Двореца. Повечето служители подписват декларации за спазване на поверителността, така че съзнавах какъв риск поемат, разговаряйки с мен. Ако бъдеха разпознати, можеха да загубят работата си; оттеглилите се щяха да останат вероятно без пенсии. Чарлс Ансън беше изяснил този въпрос в едно от по-раншните си писма до мен: „Тук гледаме много сериозно на нарушаването на дискретността от страна на членове на кралското домакинство, както и на поетите обещания, засягащи службата им в Двореца.“

И все пак благодарение на всеотдайната помощ на много хора, включително бивши и настоящи служители, приятели и роднини, успях да видя отвътре английското кралско семейство и как живее то. Започнах от двореца Кенсингтън, на няколко мили от Бъкингамския, в центъра на Лондон.

Докато принцеса Маргарет беше в чужбина, човек от нейния персонал, когото вече познавах, ми предложи обиколка из покоите й. Приех с благодарност, защото никога не бях влизала в дворец. Застанах пред парадния вход и с изненада забелязах хората от охраната да ми махат дружелюбно. Не ме попитаха за името ми, нито за причината на посещението ми, може би защото ме посрещна вътрешен човек.

Започнахме обиколката от апартаментите, известни като „жилища на благосклонността и благоволението“, предоставяни на избрани служители на суверена. Някои от тях приличаха на монашески килии — чисти, но много тесни, с място, колкото да се побере само най-необходимото — легло, стол, диван, маса. В други пространството е толкова ограничено, че личната тоалетна и ваната са разположени от двете страни на коридорчето. Но както изтъкна един благодарен служител: „За тях не се плаща наем.“

Когато влязохме в покоите на Нейно кралско височество принцеса Маргарет, зяпнах от изумление; тъй като се намирах в дома на сестрата на най-богатата жена в света, вероятно бях очаквала нещо по-внушително, по-грандиозно. Смятах едва ли не, че ще видя стени, обковани с диаманти, и подове, застлани с рубини. Вместо това се озовах пред изкуствени цветя, аранжирани във вази по первазите на прозорците, и електрическа камина с обгорял реотан. Очукан алуминиев поднос бе мушнат зад вратата на дневната. Казаха ми, че го слагали пред телевизора, когато принцесата вечеряла сама. Две негърски статуетки охраняваха входа към яркосинята стая, където тя беше изложила огромната си колекция от бокали, кристални чаши и кани. Покрай стените бяха подредени порцеланови съдове с богати златни орнаменти. На поставената до бюрото й махагонова масичка за сервиране се виждаше колекция от миниатюрни порцеланови кутийки. Една от тях, приблизително от 1800 година, носеше надписа: „Нека кралят живее, за да възнагради поданика, който би умрял за него.“

Моят гид ме водеше из помещенията в двореца и търпеливо отговаряше на въпросите ми за кралското семейство — кралицата, кралицата-майка, Единбургския херцог, принцеса Маргарет, принцеса Ан, принцовете Андрю и Едуард и принца и принцесата на Уелс. Когато попитах за Сара Фъргюсън, херцогинята на Йорк, последва рязък отговор: „Тя не е кралска особа.“ Взирах се в портретите и фотографиите, включително и в поставената в рамка снимка на принцеса Маргарет и бившия й съпруг Антъни Армстронг-Джоунс на вечеря в Белия дом с президента и мисис Линдън Джонсън. Надписана от семейство Джонсън, тя беше окачена в банята.

Пътеката от Кенсингтънския към Бъкингамския дворец ме примамваше обещаващо, докато проучванията ми на династията Уиндзор ме водеха нагоре и надолу по класовата стълбица. Долу интервюирах лакеи. Горе разговарях с придворни. Слушах членове на Камарата на лордовете и на Камарата на общините. Разпитвах в парламента тори и лейбъристи относно господстващото влияние на монархията.

На едно женско събрание, на което присъствах, актрисата Гленда Джаксън, депутат от Лейбъристката партия, каза: „Моите избиратели не са съгласни с пътя, по който върви страната им, но човек никога не би разбрал това от отразеното в пресата, обсебена от фиксидеята за кралското семейство.“ Депутатът от Консервативната партия Рупърт Аласън, автор на детективски романи с псевдонима Найджъл Уест, ми писа за голямото си уважение към монархията. „Аз съм по-скоро старомоден, що се отнася до кралското семейство. В някои отношения системата може и да е непривлекателна, но служи добре на страната ни и… на нея… тук се гледа като на любима, макар и анахронична институция.“

Лорд Джейкъб Ротшилд се прояви като по-непослушен. По време на един обяд в лондонското „Ривър кафе“ той подхвърли, че неотдавна вечерял в Бъкингамския дворец. „Очаква се никога да не споменаваш, че си бил поканен в двореца. Но каква ти е ползата да познаваш кралските особи — смигна той, — щом не можеш да говориш за тях?“

Съпругата му направи опит да го застави да замълчи. Скара ми се с пръст, задето си водех бележки. „Не бива да пишете за династията — каза лейди Ротшилд. — Ние сме длъжни да пазим кралското семейство от самото него… Не ни е нужна книга, написана от обективна американка. Човек не трябва да подхожда обективно към кралските особи.“

Изследването ми неведнъж ме отвеждаше и на чай с титулувани лейди, омъжени за джентълмени с низ от инициали след имената им. Тези абревиатури свидетелстват за дадените им от Короната отличия. В провинциалните им имения видях поръбените с хермелин роби, с които са били облечени на коронацията, и малките златни столчета, на които са седели по време на церемонията в Уестминстърското абатство. Много от тях познаваха кралицата от дете. Тя бе присъствала на техните сватби и им беше писала писма, започващи със „Скъпи братовчеде“. „В този кръг — обясни ми един аристократ — всички се смятат за роднини.“ (Дори с помощта на „Дибретс Пиъридж“^[4], библията на благородническото съсловие, ми беше много трудно да се ориентирам в сложната английска социална йерархия. Неведнъж обърквах титлите и инициалите при изпращането на писма, но гафовете ми биваха снизходително прощавани. „Вие сте американка, скъпа — каза ми една графиня. — От вас не се очаква да знаете тези неща.“) До един роялисти, всички тези аристократи твърдо вярват в Короната и твърдят, че монархията ще съществува толкова дълго, колкото Белите скали на Дувър. Благодарна съм на всички тях за отделеното време и любезността им.

Техните виждания се различаваха коренно от тези на републиканците, които интервюирах и които се надяват, че дните на монархията са или би трябвало да бъдат преброени. Заедно с писателя Антъни Холдън присъствах на сбирка на „Клуба на здравия разум“ в Лондон, където английски писатели, редактори и учени обсъждат предложения за сваляне на монархията, както и конституция на страната, която да премахне Камарата на лордовете и да отдели църквата от държавата. „Клубът на здравия разум“ е заимствал името си от един памфлет, написан от Томас Пейн през 1776 година, в който се настоява за декларация за независимост. Син на квакер, майстор на корсети, той бил арестуван, осъден за измяна и обявен извън закона в Англия. Неговият революционен дух все още вдъхновява мистър Холдън и колегите му републиканци, които влагат в политиката невероятния си чар. Беше ми много приятно да бъда с тях и ценя усилията им да ме образоват.

Марк Печтър, съветник по специалните проекти на секретаря на Смитсъновия институт^[5], организира ежемесечни семинари за вашингтонската Група на биографите, които посещавам заради мъдрите му напътствия. Той вярва, че биографията е живот, живян и наблюдаван от човек, надничащ отвън. Запомних думите му: „Пишете с нос, залепен на прозореца.“ И се опитах да направя точно това.

За експертни съвети относно английското кралско семейство се обърнах към специалисти по социална история, които четат лекции в Смитсъновия институт във Вашингтон. Особено обаятелни бяха Вирджиния У. Нюмайер; Стенли Уайнтроб — професор по изкуствата и хуманитарните науки в Пенсилванския държавен университет; Едуард Кийфър от американското Министерство на външните работи; Марлен Илърс; Роланд Фламини, бивш дипломатически кореспондент на списание „Тайм“; Катерин А. Клайн, професор по история в Католическия университет; Дейвид Кенъдин, професор по история в Колумбийския университет.

За изясняването на множество въпроси, свързани с историята, съм задължена на следните библиотечни служители: Юджийн Уебър, мениджър на Пресасоциацията на Обединеното кралство, и неговия услужлив персонал: Ейдриън Маклий, Ричард Пийкок и Катарина Шели; Линда Амстър от „Ню Йорк таймс“; Пол Хембърг от Саймън Уизентал Сентър; Гарнър Шоу от „Ню Йорк обзървър“; Гуен Одъм от „Палм Бийч дейли нюз“; Стив Глетър от градската библиотека „Маями-Дейд“; Дон Остървайл от „Венити феър“; Джанет Браун от „ДО Ес Ей тудей“; Мерл Томасън от „Феърчайлд пъбликвйшън“; Пол Корниш и Джанет Бейкън от „Бритиш информейшън сърбис“; Лайза Броди от Американския филмов институт; Тери Натал от „Ню стейтсмън“; Чарлс Сийтън от „Спектейтър“; Родни Смит от градската библиотека на Ню Орлиънс; Поли Таунзент от библиотеката „Десмънт-Фиш“, Гаризън, Ню Йорк; Джанет Лоренс от Националната информационна служба към Центъра за кинознание на Академията за филмово изкуство и наука; Маргарет О’Съливън от „Путнам Каунти (Ню Йорк) нюз енд рикордър“; Патрик Вагнер от „Смитсъниън резидънт проуграм“; библиотекарите в обществените библиотеки на Александрия, Арлингтън и Феърфакс, Вирджиния; „Уошингтониана рум“ 6 библиотеката „Мартин Лутър Кинг“ във Вашингтон; библиотеката „Фаундейшън сентър лайбръри“ във Вашингтон.

За предоставения ни достъп до документите и архивите, свързани с английското кралско семейство, съм благодарна на британското Министерство на военноморските сили; на Института за демографско развитие и проучвания „Сейнт Катерин Хаус“, Лондон; на архивистите и изследователите в библиотеките на Франклин Д. Рузвелт, Хари С. Труман, Дуайт Д. Айзенхауер, Джон Ф. Кенеди, Линдън Б. Джонсън, Ричард М. Никсън, Джералд Р. Форд, Джими Картър и Роналд У. Рейгън; на Националния архив и библиотеката на Конгреса във Вашингтон; Нюйоркския правен отдел; Службата за свобода на информацията към Министерството на външните работи; на Министерството на правосъдието, включително и на Федералното бюро за разследване; Министерството на отбраната и Централното разузнавателно управление. Рийвс Уест направи похвално изследване в Британската библиотека в Лондон. За съвети по протокола се обърнах към Джийн П. Инман от американското посолство в Лондон; ценя високо помощта на работещите в английското посолство във Вашингтон, както и на посолствата на Швеция, Дания, Норвегия, Канада и Австралия.

Някои хора ми предоставиха информация за книгата, други ми оказаха гостоприемство. На всички тях съм много задължена. Поднасям своите благодарности и на „Атенеум хотел“, чиито служители Джеймс А. Браун, Сали Бълок, Алекс Сера и Доналд Бирейн направиха първото от многото ми изследователски пътувания до Лондон толкова приятно. Особено съм им признателна за това, че ме представиха на президента на Южноафриканската република, Нелсън Мандела, който също беше отседнал в хотела. Срещата с този мъж беше първото ми и единствено докосване до благородството.

Писателите стават непоносими, докато пишат книгите си, затова те дължат най-дълбоки благодарности на онези, които са така добри да ги търпят. Списъкът на хората, които ми помагаха по време на това изпитание, е дълъг. През последните десет години моята сътрудничка в проучванията Мелиса Лейки влагаше блестящия си ум и огромното си сърце във всяка задача, която й поставях. И в професионален, и в личен план тя е истинско съкровище. Оценявам също и семейството, с което ме дари, в лицето на нейната майка Джинет Смолинг и брат й Уолтър. Роднините й подкрепяха този проект с обич и търпение и аз съм задължена на всички тях, особено на Рей Райнхарт; Пол, Марта и Алисън Гибсън; Стивън и Маргарет Гибсън; Роджър, Ан, Джинет и Рейчъл Бъкхолс; Джийн, Бил, Майк, Дъг, Джон и Гейл Лейки. Благодарна съм на съпруга на Мелиса Браян за разбирането, което прояви в дните, когато тя посвещаваше дълги часове на тази книга тъкмо преди раждането на първото им дете Дрю Едуард Лейки.

Моите сестри Мери Кери Кофлан и Адел О’Туул ме подкрепяха с обичта си по време на писането, както и скъпата ми приятелка Маргарет Ейнджъл, директор на фондацията „Алиша Патерсън“. Изключително любезни бяха членовете на Международния женски форум, особено Шерил Маршал, Джони Евънс, Шърли Нелсън, Пеги Чизак-Даненбаум, Марта Тичнър, Барбара Хоскинс, Пам Гарсайд, Сюзан Грийнуд, Уили Кемпбъл, Мюрийн Киндел, Мери Лийман и Фружина Харшани. Благодарна съм за съдействието и на приятелките си от тази организация Патриша Гюрн, Мишел Хаганс, Сандра Тейлър, Мици Вертайм, Лилия Ан Ейбран, Александра Армстронг, Естер Смит, Патриша Бейли и Патриша Голдман.

Оценявам усилията на Бил Чапът от „Лотъс клъб“ в Ню Йорк; Рич Солк; Ерна Стайнър; Джеймс Хендерсън; Фабиола Молина; Джърмейн Атебъри; Сюзън Никълъс; Силвия Кастанос; Джоан Уорден; Дебора Коен; Ръсел Кот; Юнис и Моне Хоули; Сюзан Майкълуейт; Пати Панко; Каролин Телман; Форест Маккормак; и Самюел Мелман от „Джъстис Мелман Инк.“; Илейн Лафонт, президент на „Сигма фото нюз“; и на мистър и мисис Луиз Дж. Апел, чийто апартамент в Ленъкс Гардънс стана моят лондонски дом.

Не мога да отмина и експертната помощ на Мелиса Голдблат; Аура Липинкот; Хелейн Р. Стейвър; Джаклин Уилямс; Ан Уайтман от „Ей Би Си нюз“; Одри Сандс; Рей Бостън; Бари Фелпс; Сю Хармър; Мери Ойлмер; Саймън Натан; Дафни Сринивасан; Лили Лесинг; Роджър Лоу от „Спитинг имидж“; Памела Уорсън от „Лос Анжелос таймс“; Елен Уорън от „Чикаго трибюн“; Уед Нелсън; Рейчъл Грейди; Аби Джоунс Поули; Емили Грайнс; Ребека Солт от „Рийд кънсюмър букс“, Лондон; Фоб Бентинк; Еда Ташемка от „Ханс Ташемка аркайве“; Ан Дженив от „Йейл юнивърсити прес“; Тед Ричардс от „Олсънс букс“; Тим О’Конър от „Палм Бийч поло клъб“; Франк Тенът, президент на „Хашет Филипачи прес“.

Що се отнася до касетите и документалните филми, които бяха нужни, разчитах на щедрата помощ на Хауърд Розенберг от „Си Би Ес нюз“ и на Ричард У. Карлсън, президент и изпълнителен директор на Корпорацията за обществена телевизия.

За преводите от чужди езици се доверявах на професионализма на Вивиан Глик, чиито лингвистични познания включват френски, немски и италиански. Мария де Мартини ми помагаше за интервютата на испански.

При анализите на кралските финанси бях ръководена от Марвин X. Макинтайър от „Лег Месън Ууд Уолкър“ във Вашингтон и неговите служители: Колийн Брадли, Ким Декстър, Дон Мецгер, Боб Пар, Суоти Пейтъл, А. Дж. Фектър. Благодарна съм и на Арнолд X. Кунин от „Копърс & Лайбрант“; и на Стив Уизман и Трейси Ноубъл от „Уизман, Ноубъл енд Мур“.

За правна помощ се осланях на Марк Милър от „Маклеъд, Уоткинсън и Милър“, Вашингтон; Робърт Уолд, Майкъл Нусбаум и Бенджамин Зеленко от „Наусбаум & Уолд“, Вашингтон. Любимият ми адвокат все още е моят деветдесет и три годишен баща, Уилям В. Кели от „Уитерспун, Кели, Дейвънпорт & Тул“ в Спокан, Вашингтон.

През последните години разговарях с много хора за династията Уиндзор. Сред дарилите ме щедро с времето, знанията и проницателния си поглед бяха Питър и Памела Евънс; Робърт Лейси; Сю Таунзенд; Майкъл Кол; Линда Уайт; Стив Арънсън; Патриша Босуърт; Питър и Кит Хамънд; Барбара и Кен Фолит; Мара Берни; Лейша Кристъл; Ерика Барти-Кинг; Андрю Дейвид Бол и Джудит Бол; Нанси, Барбара и Дейвид Моровиц; Боб Глиг; Шийла и Добли Сринивасан; Киси Финли Грант; Лайънъл Ъпстейн и Елизабет Страйкър; Линет и Джон Пиърсън; Антъни Холдън и Синди Блейк; Роузи Бойкът от „Ескуайър“; Рос Бенсън от „Дейли експрес“; Питър Маккий от „Ивнинг стандарт“; Гордън Маккензи от „Дейли мейл“; Хал Робинсън; Майкъл Байуотър; Питър Казарис; Роберта Ашли; Ричард Коен; Дейвид Патрик Къламбия; Фиамета Роко от „Индипендънт он сънди“; Сю Крю; Филис Стирман; Ерик Уийл от „Буенос Айрес хералд“; Ивана и Джеймс Уитакър от „Дейли мирър“; Барбара Картланд; Тим Хийлд; Джилс Гордън; Кристофър Хътчинс от „Денити феър“; Франсис Уийн от „Дардиън“; Йън Хислоп, редактор на „Драйвит ай“; Матю Евънс; Каролин Майкъл; Лари Адлер; Дари и Мери Девлин; Дарил Бонер; Нанси Полард; Марк Холингзуърт; Норман Дъглас Хътчинсън; Антъни Самърс; Мюриел Фокс и Шеп Арънсън; Кен Бъроус и Ерика Йонг; Бони Голдшайн от телевизия „Ей Би Си“; Джим Грейди; Миуки Уилямс; Джаки и Джеф Уийвър; Морис Уийвър от „Дейли телеграф“; Бетси и Айра Силвърмен; Моника Уорт; Кристофър Гълкин; Уилям Норуич от „Ню Йорк обзървър“; Мариан Лиър Суейбил; Хийтър Перъм; Ричард Хау; Франклин Джонсън; Фльор Каулз; Доминик Лоусън от „Спектейтър“; Маргарет Гарднър; Кен Дженингс; Рекс Рийд; Юнис Робърте; Уендал (Сони) Роулс; Г. X. Хътчинсън Смит; Джефри Бейли; Джефри Харли; Джойс Хопкирк; Емили Малино Шюр; Бебис Хилиър; Вероника Форууд; Лаура Зеленко; Рори Найт Брус; Робин Найт Брус; Джон Дейби Бебъртън; Норийн Тейлър; Розалинд Майлс; Ричард Джонсън от „Ню Йорк поуст“; Ричард Търли; Карлос Анеси; Нина Мискоу; Грант Маккаон; Мери Кириакудис; Каринтия Уест от „Мари Клер“; Джон Тинън; Филип Бенджамин; Таки Теодоракопулос; Маргарет Холдър; Майкъл Торнтън; лейди Колин Кембъл; Силвия Уолас; Джонатан Ейнджъл от агенция „Ройтерс“; Майкъл Найджъл; Джефри Акуилина Рос; Кевин Даулинг; Джийн Ритчи; Никълъс Хаслъм; Каролин Кенеди; Джон Берът; Стивън Мейтин; Линдка Сиера; Уна Мери Паркър; Джанет Уолс от „Ескуайър“; Маджъри Уолас; Уенди Лий; Ричард Инграмс; Кристофър Силбестър; Джак Хедли; Уили Хамилтън; Кенет Джост от „Конгрешънъл куортърли“; Джеймс Белини; Филип Найтли; Андрю Росторн; Пади Креранд; Дезмънд Елот; Гант Гийтър; Джоди Джейкъбс; Шърман Дъглас; Ахтар Хюсеин; Арлен Дол; Памела и Роналд Кислър; Джон Принс; Форнида и Нанг Санг от „Пийпъл“; Ванда Боукъс; Марк Гисбърин; Джон Уудс; Тони и Одри Чарлс; Фелисити Грийн от „Дейли телеграф“; Шийла Хейли; Джералдин Шарп Нютън от „Си Ен Ен“; Сюзан Йъркс от „Сан Антонио експрес нюз“; Ян Колтър; Ангъс Колтър; Хийтър Елиът; Гордън Греъм; Марко Пиер Уайт; Виктория Мадър; Пинелъп и Мортимър; Дезмънд Елиът; Йън Гордън; Майкъл Блоч; Ингрид Сюард от „Меджисти“; Стивън Бирмингам; Боб Джеръм; Андрю Нийл от „Сънди таймс“; Сюзан Уотърс от „Уиминс уеър дейли“; Джуди (Деметра) Грийн; Роберта Клайн; Чарлс Хайъм; Джули Шоо; Лиса Огъст от „Тайм“; Кони Бренсилвър; Лестър Хаймън; Ан Лендърс; Люси Скардино; Кевин Макманъс от „Таун & кънтри“; Уорън Роджърс; Джо Лейтин; Лила Пенант; Леели Линдър и Норма Куин; Никълъс Монсън; Стивън Хесълър; Линдзи Маки; Рой Грийнслей; Хю Байгот-Уеб; Магдален дьо Блакие; Ники Макуиртър от „Детройт нюс“; Джеймс Регинато от „Уиминс уеър дейли“; Максин Чемпиън; Леели и Андрю Кокбърн; Робърт Сам Ансън; Мартин Перец от „Ню рипъблик“; Дейвид Хюм Кенърли; Норман Мейлър; Ани Гроер от „Вашингтон пост“; Тони Алуиси; К. Уайът Дикерсън; Тери Лихщайн от „Ей Би Си“; Eg Къран; Бари Еврингъм; Дейвид Коган от агенция „Ройтерс“; Каролин Макдоналд; Гилбърт Матю; Максин Мауини от телевизия „Джи Ем“; Джоан Уордън; Уилям Кийтинг; Барбара Диксън; Сюзън Толкин; Мариан Мийнс от вестникарския тръст „Хърст“; Ал Ейсъл от „Хил“; Еванджелин Брус; д-р Нелсън Ленкфорд от Вирджинското историческо дружество; Присила Бейкър; Робърт М. Айзенгер; Джилиан Печтър; Рони и Арни Полард; Рики Морел; Нанси А. Поланд; Пинелъп Фартинг.

Също така искам да благодаря на литературния си агент Уейн С. Кабак от агенция „Уилям Морис“, който притежава не само блестящ ум, но и великолепно чувство за хумор дори и в моменти на криза. С него човек си спомня за „благородния и достоен рицар“ на Чосър. Ценя съветите му и приятелството на жена му Марша Берковиц и на децата му Виктория и Бенджамин. Неговите съдружници направиха писателския ми живот по-лек, особено изключителната му асистентка Лора Блустайн. Благодарна съм и на лондонския офис на „Ай Си Ем“, чийто служител Дънкан Хийт и неговата сътрудничка Люси Морисън толкова ми помогнаха.

Поднасям своите почитания на „Уорнър букс“ и неговия динамичен изпълнителен директор Лорънс Дж. Киршбаум, председател на „Тайм Уорнър трейд пъблишинг“; на Морийн Иген, президент; Крие Барба, вицепрезидент, рекламен директор; Тина Андреадис, рекламен мениджър; Джаки Джойнър, помощник на президента; Харви-Джейн Кауъл, вицепрезидент, главен редактор; Даян Лугър, художествен редактор; Марта Отис, вицепрезидент, директор по промоциите; Карън Торес, директор по маркетинга; Нанси Уиз, директор по авторските права; Трейси Хауъл, мениджър по авторските права; Сара Телфорд, асистент. Моите благодарности на Сона Воугъл за вещото редактиране и на Винсент Вирджа за подбора на снимките.

Писането е трудно нещо, затова писателите имат нужда от ментори. Моят продължава да бъде Мавин Блок, който е идеал за мен. След двадесетгодишно приятелство все така се възхищавам на уменията и интелекта му. Колкото и унизително да беше, много съм му благодарна за червената писалка, която си поигра със суровата ми чернова, и за настояването му да съкратя някои подробности, за да стане повествованието по-стегнато и по-силно.

След като ръкописът беше завършен, моят издател ми изпрати съкровището Каролин Блейкмор, редакторката, която пристигна във Вашингтон, решена да превърне грубия материал в кадифе. Замина си с моята обич и благодарност.

Най-дълбоката признателност дължа на моя съпруг, Джонатан Е. Зукер, на когото е посветена тази книга. Той влезе в живота ми преди пет години и продължава да изпълва сърцето ми с радост.