Кити Кели
Вести от кралския двор (23)

22

Назрява кралска схватка. Вече два месеца кралицата чака принцесата да реагира на писмото й. Личният секретар на Нейно величество й се е обаждал три пъти, но Даяна продължава да протака. Тогава й пише принц Чарлс. Накрая тя благоволява да отговори.

Телефонира на съпруга си и му предлага да се срещнат на 28 февруари 1996 година в 4:30 следобед в кабинета му в двореца Сейнт Джеймс. Настоява да бъдат сами — без адвокати, без флигел-адютанти, без секретари. В уречения час Чарлс и Даяна излизат на сцената. Придворните му възразяват срещу ограниченията, защото искат да си водят бележки, но принцът им махва с ръка да си вървят. Когато и последният от тях излиза, Даяна подхвърля: „Вероятно са натъпкали стаята с микрофони.“

По-късно тя споделя с Ричард Кий от „Дейли мейл“, че е казала на Чарлс: „Обичах те и винаги ще те обичам, защото си баща на децата ми.“ Но след като вижда това изявление отпечатано във вестниците, Чарлс побеснява. Кълна се пред един от помощниците си, че тя никога не е произнасяла тези думи. Онова, което ясно си спомнял — и никога нямало да забрави, — е отправената от съпругата му заплаха няколко месеца по-рано. Цитира: „Ти никога няма да бъдеш крал. Аз ще те унищожа.“

Когато прочита в „Мейл“ интерпретацията на Даяна за срещата им, той решава да поиска съдебно запрещение на изявленията й. Настоява в бракоразводното споразумение да бъде включена клауза, която да й забранява да пише или да говори за брака им. Тя го обвинява в изнудване и предявява искане той също да подпише подобна декларация, но принцът отказва. Заявява, че честната му дума е достатъчна.

По време на срещата в неговия кабинет, Даяна му е казала, че ако изясни пред света, че той, а не тя иска развод, ще се съгласи да продължи с преговорите. Дори предлага да се откаже от кралския си статут. Титлата й става препъникамък, но отначало принцесата твърди, че не се интересува от нея. След срещата се обажда на Нейно величество, за да й съобщи, че се е съгласила на развод „с дълбоко съжаление“. Уверява кралицата, че това е „най-тъжният ден“ в живота й.

После адвокатите й започват да се пазарят. Настояват да й бъде изплатена наведнъж сумата от 75 милиона долара. Неговите адвокати протестират както срещу размера, така и срещу начина на плащане: Чарлс иска да плати по-малко и на месечни вноски, вместо наведнъж. По този начин би могъл да си спести известна част от парите, ако Даяна не спази условията в споразумението. Но тя е категорична. За нея важи правилото или всичко, или нищо. Когато той възразява срещу покриването на съдебните й разноски, които според него са „прекалени“, преговорите биват прекратени. Нейният екип напомня на адвокатите му кой иска развода. Тя заплашва да се оттегли и да го принуди да чака още две години, за да получи развод не по взаимно съгласие, а автоматично, тъй като ще е изпълнено законовото изискване да са живели разделени в продължение на пет години. Но за кралицата забавянето е немислимо. Тя се намесва и Чарлс плаща съдебните разходи на съпругата си — 120 000 долара.

След петмесечни спорове почти по всички въпроси адвокатите на двете страни изготвят документ, не по-малко сложен от договор между два воюващи народа. „Единственият липсващ елемент беше картата, очертаваща разгръщането на армиите“ — шегува се запознат със споразумението. — Всичко останало го имаше — гербове, титли, собственост, дори границите. (Даяна се задължава да иска позволението на кралицата при напускане на страната, освен когато заминава на почивка. С височайшето разрешение може да използва самолетите на Нейно величество, но само ако е придружена от децата си.) Даяна има правото да запази всички подарени й кралски бижута (чиято стойност се изчислява на над 100 милиона долара) до края на живота си.

Тя се задължава да не залага и да не продава накитите, подарени й от кралското семейство, включително и тридесеткаратовата сапфирена брошка, сватбен подарък от кралицата-майка. След смъртта на Даяна бижутата стават собственост на сина й Уилям за бъдещата Уелска принцеса. Допълнението към завещанието й, изясняващо този въпрос, е прикрепено към бракоразводното споразумение.

Единственото, което не се обсъжда, са децата: Чарлс и Даяна се споразумяват да споделят отговорността за отглеждането на синовете си, да имат еднакъв достъп до тях и равни попечителски права. Всеки друг аспект от техния нещастен брак е разнищен — до последния квадратен метър от площта на офиса, отпуснат на Даяна. Чарлс се съгласява да й изплати около 26 милиона долара, включително и данъците й, за период от пет години. В допълнение ще плаща по 600 000 долара годишно за персонала на офиса й, снабдяването и оборудването^[1] му. Даяна запазва правото да използва резиденцията си в Кенсингтънския дворец, докато не реши да се премести или да се омъжи отново.

По средата на преговорите променя становището си относно кралския статут. Заявява, че иска да запази титлата „заради момчетата“. Преди това се е шегувала: „Аз нямам нужда от друга титла — родила съм се с титла.“ Но приятелите й подчертават, че ако лейди Даяна може да й осигури място в автобуса, то Нейно кралско височество принцесата на Уелс ще реквизира и автобуса, и шофьора и всички кланящи се пътници. Уверяват я, че титлата НКВ би я предпазила от унищожението.

В класово разделеното общество да си кралска особа е толкова важно, че приятелите на Даяна не желаят тя да прави реверанси на други. Нито пък да я видят паднала в очите на обществото като опозорената Сара Фъргюсън, която е принудена да се прости с кралския си статут след развода. Лишена от титлата НКВ, горката херцогиня се превръща в национално посмешище. Често подигравана като алчна и жадна за пари, тя е напълно презряна след развода си. Вдигнатото по случай тридесет и седмия й рожден ден национално знаме е свалено четири часа по-късно, когато някои от поданиците протестират, че тя не заслужава подобна чест. Обаждат се в Бъкингамския дворец и заявяват, че единственият ден, който трябва да бъде отбелязван по този начин, е рожденият ден на кралицата. „След всичко, което чухме за любовния живот на Фърджи — отбелязва един от тях, — ще е по-добре да развеят кюлоти от пилона.“

След като херцогинята подписва договор за книга на стойност 2,2 милиона долара, един вестник пуска съобщението заедно с карикатура, показваща двама мъже как вървят през парка. Единият, свел засрамено глава, казва: „Аз лъгах. Мамих. Предадох съпругата си. Шефа си. Приятелите си. И моя суверен. Опетних репутацията си… Аз съм най-долното същество…“ Другият отвръща: „Обади се на издателя на Фърджи.“

Когато Сара изпраща екстравагантен букет на Маргарет по случай рождения й ден, принцесата изхвърля цветята. След това пише на Фърджи: „Вие направихте повече, отколкото някой би могъл да си представи, за да покриете семейството със срам. Нито веднъж, дори за минута, не сведохте разкаяно глава след онези позорни снимки. Очевидно никога не сте се замисляли какво ни причинявате. Как смеете да ни позорите по този начин и как си позволихте да ми изпратите онези цветя?“

След публикуването на разкритията на бивши любовници и бивши служители Сара остава заключена в дома си дни наред и плаче безутешно. Вестниците съобщават, че кралицата толкова се разтревожила, та я сложила под наблюдение, да не би да се самоубие. Но Дворецът отрича това и намеква, че Нейно величество едва ли би могла по-малко да се интересува какво ще стори със себе си бившата й снаха. Официалната реакция като че ли е индиректно разрешение за атака. Няколко дни след това „Сън“ провежда анкета: „С кого бихте предпочели да си определите среща — с Фърджи или с коза?“ Козата печели със седем към едно.^[2]

Наблюдавайки какво се случва с Фърджи, след като е загубила титлата си, Даяна не желае да се откаже от своята. Когато адвокатите на Чарлс предлагат да замени НКВ принцесата на Уелс с херцогинята на Корнуол, тя не се съгласява. Тогава те подхвърлят варианта НБКВ (Нейно бивше кралско височество). Даяна се обръща към поддръжниците си в медиите, които разискват предложението, умолявайки кралицата да запази статута на Даяна и да я остави в кралското семейство. Изтъкват, че като майка на бъдещия крал тя заслужава поне това. Историкът Джон Григ пише: „Reductio ad absurdum^[3] е, че ако престане да бъде НКВ, ще трябва да прави реверанс на принцесата на Кент.“ И на собствените си синове.

Чарлс твърди, че му е безразлично дали съпругата му ще запази кралския си статут, или не. Но не скрива, че за родителите му не е така, особено за баща му, който е категоричен, че Даяна няма право да бъде третирана като кралска особа. В очите на Филип тя е предала Фирмата и недискретността и нелоялността й не й дават право на нищо друго, освен на официална любезност. Разярен е от искането й всички деца, които би могла да има от друг мъж, да бъдат удостоени с наследствени титли. Даяна наистина прекалява, когато предлага Кларънс Хаус да стане нейна официална резиденция след смъртта на кралицата-майка. Филип настоява да й отнемат титлата и кралицата се съгласява.

„В края на краищата стана ясно — казва един от представителите на Даяна, — че агнето ще бъде остригано.“ Така че Даяна е посъветвана да се откаже доброволно от онова, което така или иначе ще й бъде отнето. Адвокатите й опитват да запазят достойнството й, преговаряйки за титла, която звучи като онази, на която се е радвала по време на петнадесетгодишния си брак. Договарят се за Даяна, принцеса на Уелс. Също така вмъкват в окончателното споразумение клауза, че тя ще бъде „смятана при случай за член на кралското семейство“. Един запознат с документа скептик реалистично определя този „случай“ като „когато кучетата полетят“.

Даяна споделя, че е престанала да се бори за титлата си, след като е разговаряла с четиринадесетгодишния си син. Попитала Уилс дали би имал нещо против, ако не я наричат Нейно кралско височество. „Не ме интересува как те наричат — отвърнал младият принц. — Ти си мама.“

И все пак според стандартите на нейния свят тя е лишена от онова, което я е правило най-ценна. След като вече не е НКВ, загубва високото си положение в обществото. Като Даяна, принцеса на Уелс, е на по-ниско стъпало в социалната йерархия от собствените си деца. Понеже не е кралска особа, тя се оттегля от патронажа на повече от сто благотворителни организации и се отказва от военните си полкове. Приятелите й се тревожат как ще понесе този удар. „Боя се за нея“ — пише историкът Пол Джонсън, един от най-твърдите й защитници. — Достопочтена матрона ми каза вчера: „Ако аз бях публично отритната по този начин, наистина мисля, че бих се изкушила да посегна на себе си.“

За външния свят тридесет и пет годишната принцеса продължава да излъчва царственост. Сияещата й красота й придава романтичния ореол на „бляскавото момиче“ от поемата на Иейтс, вдъхновило странстващия поет да откъсне „сребърните ябълки на Луната“. Но в собствения си свят тя вече не е съперница. „Ди нокаутирана в настървената борба с Двореца за титлата“, е преценката на един вестник. Дори анти роялистите, които се отнасят с презрение към социалните привилегии, признават, че Даяна е победена. „Тронът срещу нищо“, както се изразява един мъж. „Тя загуби нещо, което според нейните разбирания е безкрайно ценно“, пише Стивън Глоувър в „Дейли телеграф“.

След броени дни става ясно какво е загубила. Някога почтителните журналисти започват да се отнасят подигравателно. Фотографите пак се надпреварват да я снимат, защото тя си остава най-прочутата жена в света. Но вече се държат като хулигани, подвиквайки й така, както не биха посмели преди. Докато е кралска особа, те се умилкват: „Моля ви, мадам, още една снимка.“ След като вече не е, са далеч по-непочтителни. Фотограф, подканящ я да му се усмихне, й подхвърля: „Ей, Ди, кривни се малко наляво, а?“ Появяват се неласкави снимки: един я е хванал да излиза от колата с разрошена коса; друг показва как полата й се е вдигнала нагоре по бедрата. Някои от фотографите, които по-рано са я обожавали, се държат така, сякаш им е нанесла лична обида, като е изгубила кралския си статут.

За отмъщение обръщат към нея същите безпощадни обективи, с които преследват модните примадони и рокзвездите. Без закрилата на кралския си ореол Даяна пада до положението на фураж за обективите — като Мик, Майкъл и Мадона.

Докато пазарува в „Харви Никълс“, любимия й лондонски универсален магазин, й е нанесено ново оскърбление. Един мъж от охраната насочва контролната камера право към гърдите й и дълбокото деколте. Пазачът е арестуван и отведен в съда, където лентата е представена като доказателство. Той е обвинен във видео насилие, но адвокатката му отправя стрелите срещу Даяна. „Щом една жена, независимо дали е кралска особа или не, има желанието да се появи навън с подобно деколте, не й подобава да се оплаква, че някой я е снимал.“

Няколко седмици по-късно един лондонски таблоид публикува неясни снимки от домашно видео, за които се твърди, че са на Даяна по сутиен, докато прави стриптийз пред бившия си любовник Джеймс Хюит, преди да скочи върху него и да го яхне. Снимките са публикувани в целия свят. Но видеофилмът се оказва фалшив и вестникът се извинява на първа страница. „Бяхме подведени от ловки мошеници и съжаляваме за болката и обидата, които сме причинили.“ Остава недоизказано, че предишното поведение на Даяна е подготвило почвата редакторите — и читателите — да приемат измамата като чиста монета.

Разводът става факт на 28 август 1996 година и „Сън“ съобщава новината триумфално: „Чао, чао, Големи уши“. Дори Майка Тереза е доволна. „Знам, че би трябвало да проповядвам семейна обич и разбирателство — казва осемдесет и пет годишната монахиня пред един репортер в Индия, — но така или иначе никой не беше щастлив.“ Английският министър-председател бърза да увери страната, че Чарлс няма „непосредствени“ планове да се жени повторно. После информира Нейно величество и я предупреждава, че повторен брак, особено с Камила Паркър Боулс, ще бъде пагубен за монархията. И на министър-председателя, и на кралицата убягва иронията: Англиканската църква е създадена точно заради желанието на крал Хенри VIII да се разведе със съпругата си и да се ожени за друга.

Чарлс сякаш има вродена дарба сам да си вреди. Той уведомява пресата, че е разпратил писма до четиридесет магазина, където Даяна редовно пазарува: „Смятано от 2 септември 1996 година, всички разходи, направени лично или от името на Нейно кралско височество принцесата на Уелс, трябва да бъдат изпращани в офиса й, апартамент 7, Кенсингтънския дворец, Лондон.“ После съобщава за намерението си да отпразнува развода си в Хайгроув — като организира коктейл с шампанско.

Чувствата на страната са най-добре изразени от карикатуриста, нарисувал пред Бъкингамския дворец амбулантен търговец, който предлага карти за игра. Дъвчейки пура, продавачът пробутва тесте на един смутен младеж. „Съвсем като обикновено тесте е, синко, но без Кралицата на сърцата.“^[4]

Монархията загубва най-ярката си звезда, Нейно величество е решена шоуто да продължи без нея. Тя инструктира магазините за сувенири в Балморал, замъка Уиндзор и Бъкингамския дворец да махнат всички предмети с образа на Даяна — пепелници, чаши, пощенски картички. Освен това зачертава името на принцесата от официалните молитви за кралското семейство в парламента. Този акт изглежда „смешно отмъстителен“ в очите на депутата на торите Джери Хейс. „Повечето хора — казва той, — възприемат това като опит принцесата да бъде заличена от обществения живот по сталински маниер.“

„Сънди мейл“ е на същото мнение. „Даяна трябва да продължи да присъства в молитвите ни, се заявява в уводната статия, порицаваща парламента за неговото «подло и недостойно» решение. — Добре е да си спомним, че прошката е първата християнска добродетел.“

Последното унижение идва, когато кралицата нарежда на „Лъндън газет“^[5] да публикува Летърс Пейтънт: това е официалното съобщение на Нейно величество, адресирано до правителството, посолствата и дипломатическите й мисии, с което отнема кралските привилегии на двете си бивши снахи.

„Пак тая Уолис, нали?“, казва кралицата-майка, клатейки глава. Получила е предварително копие от документа, което лишава Сара Фъргюсън и Даяна Спенсър от кралския им статут, без дори да ги споменава по име. Кралицата-майка е подкрепила стъпката „непослушните момичета“ да останат без титлите си и е толкова настоятелна в чистката, колкото е била при лишаването на херцогинята на Уиндзор от кралския й статут. И сега, както тогава, придворните са мазни като лепило. Те определят сухото съобщение като рутинен въпрос на протокол: да се информират хората за правилната форма на обръщение към двете жени. Но почти всички останали го възприемат като нетактично и отмъстително. Отново стават свидетели как монархът използва Летърс Пейтънт като метла.

„Първо обгаряш раната с нажежено желязо — посочва един от съветниците на кралицата, — и после я лекуваш.“ В писмо до нея той е цитирал мъдростта на английския философ от XVI век франсис Бейкън: „Онзи, който не прилага нови церове, трябва да очаква нови злини, тъй като времето е най-големият новатор.“

Но седемдесетгодишната кралица не смята, че има нужда от този съвет. След четиридесет и пет години на трона, тя си е създала собствен стереотип за приключване на отношенията. Без умен министър-председател, какъвто кралица Виктория е имала в лицето на Дизраели, Елизабет се осланя на придворните си. И те като нея вярват, че тя е богопомазана. Тъй като мястото й е отредено от Бога, не смята за необходимо да се съобразява с прищевките на общественото мнение, както правят политиците. Гледа на монархията като на свещена съдба, а не като на съревнование по популярност.

Но когато властта й е застрашена, си дава сметка, че миналото е само пролог. Дядо й е създал династията Уиндзор по необходимост, за да може монархията да оцелее по време на Първата световна война. Като прикрива германските си корени и се преобразява в англичанин, крал Джордж V успокоява своите поданици, мразещи хуните. „Той познаваше и разбираше народа си, както и времето, в което живееше — казва депутатът Клемънт Атли, бивш министър-председател, — и вървеше напред заедно с него.“ Баварският благородник граф Албрехт фон Монтгелас вижда нещата по друг начин: „Истинските кралски традиции умряха в онзи ден през 1917 година, когато заради една война крал Джордж V смени името си.“

Кралицата съзнава цената, която дядо й е платил, за да спаси монархията, и възнамерява да запази инвестицията му. Тя прави първата крачка към оцеляването с безпрецедентното за английските монарси от XX век решение да плаща данъци. После изважда повечето членове на семейството си от Цивилната листа. Когато поданиците й отказват да поемат реставрирането на замъка Уиндзор, тя отваря Бъкингамския дворец за посещения и взема входна такса. Дори прави жест към най-силно разпространеното вероизповедание в страната си, посещавайки римокатолическа църква. За първи път от четиристотин години управляващ британски монарх се решава на подобно нещо. През 1996-а Англиканската църква обхваща само 2 процента от населението, докато римокатолиците са 43 процента от вярващите британци.

Въпреки отстъпките на кралицата монархията на прага на 2000 година изглежда уязвима. Сравнена със златна каляска, институцията, представляваща Англия пред света, е опетнена и абсурдно помпозна. Шасито се клати, а колелетата скърцат. Лишена от величието си, каляската едва се влачи.

Кралицата знае, че ще има възраждане на благоговението, когато кралицата-майка умре. Но си дава сметка, че страстите бързо ще се уталожат след изтичането на националния траур. Като прагматична личност, тя не желае да се занимава с обстойните планове около погребението на майка си.

„Не е необходимо да обсъждаме този въпрос сега, нали?“, казва Нейно величество, побутвайки настрани папката, съдържаща меморандума с кодово название „Операция Лъв“. Петте страници очертават правилата, които медиите трябва да следват след смъртта на кралицата-майка. Нейно величество е убедена, че майка й ще бъде удостоена с най-величественото погребение след онова на Уинстън Чърчил. Тя ще бъде изложена за поклонение в продължение на три дни преди заупокойната служба в Уестминстърското абатство. В знак на почит се планира да прекратят излъчването на реклами. Отразяването на погребението трябва да бъде тържествено и вълнуващо, като се пускат и документални филми за кралското семейство от времето на Втората световна война. Историческите кадри ще показват крал Джордж VI и кралица Елизабет как махат от балкона на Бъкингамския дворец заедно с двете малки принцеси — „Ние четиримата“, както кралят нарича семейството си.

Церемониите са замислени така, че да напомнят на британците за славното минало, когато страната е устояла на нацистките бомби и поведението на монархията е било достойно за възхищение. С пълни военни почести Нейно величество кралица Елизабет кралицата-майка ще бъде положена да почива в мир с екстравагантната титла, която си е дала след смъртта на съпруга си.

Нейно величество, която рядко проявява сантименталност, отказва да се занимава със суровата реалност на евентуалната смърт на майка си, дори и след като кралицата-майка навлиза в деветото си десетилетие. „Най-големият ми страх — споделя тя с приятелка — е, че мама ще умре, а после Маргарет. И аз ще остана сама.“

Най-големият страх на поданиците й е, че кралицата може да умре и да ги остави сами с Чарлс. Неодобрението към наследника й е нараснало чувствително след развода му. Проучванията сочат, че той няма подкрепата на бъдещите си поданици. Повечето твърдят, че не желаят Чарлс да стане крал, и техните представители в парламента не искат да жертват постовете си заради един непопулярен престолонаследник.

„Чарлс не е годен за крал — заявява лейбъристкият депутат Рон Дейвис по телевизията. — Той е прелюбодеец, който не зачита църковните предписания… Прекарва времето си в разговори с дървета, цветя и зеленчуци и… окуражава синовете си да излизат сред природата, за да убиват диви животни и птици само за удоволствие…“

Лидерът на Лейбъристката партия Тони Блеър, който през 1997-а става министър-председател, иска от депутата да оттегли думите си. Така че той неохотно се извинява, задето е нарекъл бъдещия крал извратен природозащитник, който прегръща дървета и същевременно изпитва удоволствие от кървавите спортове. В хода на кампанията си Блеър не се уморява да повтаря, че партията му подкрепя съществуването на монархията. Той не може да си позволи да проиграе шансовете си, като застраши вродения консерватизъм на страната с радикални предложения. Но партията му, някога твърда привърженичка на монархията, вече не е единна. И неколцина непослушни депутати отказват да мълчат и предлагат премахването й с парламентарен акт.

„Три четвърти от населението споделя мнението, че Чарлс не е годен за крал — изтъква Пол Флин, депутат с леви убеждения. — Забравете раболепните брътвежи, че кралските особи са някакви висши същества, излезли от вълшебна приказка. Тази представа е отмряла завинаги.“

Сякаш ястреби са се скупчили над монархията. Наричайки я анахронизъм, друг лейбъристки депутат иска в края на управлението на кралицата да се организира референдум дали Англия трябва да продължава да има наследствен държавен глава. Пресасоциацията провежда тайно гласуване сред лейбъристите и съобщава, че мнозинството се изказва в полза на открита дискусия за бъдещето на монархията.

„Заплашиха ме с убийство, когато направих същото предложение преди двадесет години — посочва бившият лейбъристки депутат Уили Хамилтън, размишлявайки върху драматичната промяна в начина на мислене. — Нарекоха ме чудак и комунист. В нашата страна беше по-лесно да критикуваш Бога, отколкото монархията. Но вече не е така.“

„В този повратен момент — пита вестник «Гардиън» през 1996 година — не е ли време сериозно да се замислим и върху механизмите за конструиране на Британската република?“

Въпросът изглежда нелеп за онези, които преценяват кралското семейство по развлекателната му стойност. „Американският отговор е прост — отбелязва «Ню Йорк таймс» в уводна статия и препоръчва англичаните да запазят монархията си. — Разбира се, че трябва да я съхранят — за наше забавление.“

Няма по-пикантни актьори от английското кралско семейство. Като стара водевилна трупа, те се появяват на сцената, за да изпълнят добре отработените си роли. Сватбите и погребенията им напомнят за зрелищни спектакли. Облечени в костюмите си, те все още привличат неколцина редовни зрители, но са загубили големите тълпи с напускането на принцесата, изпълняваща ролята на невинното момиче. Наясно са, че изглеждат най-добре отдалеч; отблизо несъвършенствата им изпъкват.

Научили са на собствен гръб, и може би твърде късно, мъдростта на революционера от XVIII век Томас Пейн. „Монархията е нещо, скрито зад завесата — пише той — и обградено с много шум и суетня, както и с чудесна атмосфера на привидна тържественост. Но когато, по някаква случайност, завесата се отвори и публиката види какво има зад нея, избухва в смях.“

Колоритната трупа е подложена на подигравки, докато Фърджи изпълнява ролята на опърничавата. Но след като тя се покланя и напуска сцената, след нея остава един принц, който най-сетне е станал чаровен. По време на нещастния си брак Андрю се е научил да се държи с достойнство пред лицето на позора. Независимо от всичко, което бившата му съпруга прави, за да го унизи и да провокира критики, той остава благословено мълчалив, дискретен и непоколебим.

Баща му продължава да изпълнява водещата мъжка роля, макар и славата му да е поизбледняла. Красотата му се е стопила под старческите петна, които подчертават острите черти под опънатата кожа и му придават вид на ястреб. И все пак на седемдесет и пет години той успява да докосне някои сърца, докато марширува заедно с ветераните от Втората световна война. Вместо да остане с кралското семейство по време на церемонията по случай Деня на падналите във войните, Филип отива при колегите си от кораба. Благородният му жест просълзява мнозина от онези, които си спомнят изискания морски офицер, коленичил пред младата кралица в деня на коронацията й с обещанието да й бъде верен до гроб. След петдесетгодишен брак (с някоя и друга любовница) той все още е до нея със свит лакът, готов да поеме ръката й.

Заради верността му към кралицата повечето хора се опитват да не забелязват гафовете му. Но е трудно, особено когато дебелашките му забележки предизвикват международни конфликти. Във Франция вбесява половината от поданиците на съпругата си, като казва: „Англичанките не умеят да готвят.“ По време на пътуване до Холандия отбелязва сърдито: „Холандците са толкова досадни.“ В Канада се сопва на официалните лица: „Не идваме тук за собствено удоволствие.“ В Египет се оплаква от задръстванията по улиците на Кайро. „На вас, египтяните, бедата ви е, че се размножавате твърде много“, подхвърля. В Перу му подаряват историята на град Лима, която той мушва в ръцете на помощника си с думите: „Ето, дръж това. Аз никога няма да го прочета.“ В Шотландия пита автомобилен инструктор: „Как успявате да държите туземците далеч от пиячката достатъчно дълго, за да вземат изпита?“ В Будапеща забелязва един английски турист. „Едва ли сте тук отдавна. Нямате бирено шкембе.“ В Китай предупреждава английските студенти: „Ако останете прекалено дълго, очите ви ще станат като цепки.“

Страстен ловец, Филип публично критикува английския законопроект за ограничаване употребата на пушки. В хода на дискусията по повод избиването на шестнадесет ученици в Дънблейн, Шотландия, херцогът заявява, че пушките не са по-опасни от стикове за крикет. Родителите на убитите деца са шокирани от забележката му и националната преса се нахвърля върху съпруга на кралицата. „Нова грешка, принц Филип“, е заглавието на уводната статия в „Манчестър ивнинг нюз“, където го критикуват, „че приказва каквото му скимне, без да се съобразява с чувствата на другите“. На следващия ден Дворецът отправя извинение.

Но кралицата като че ли не се тревожи от дипломатическите гафове на съпруга си. Тя търпи темерутското му поведение и не се извинява за импровизираните му шеги. Чарлс е онзи, който се черви. Той най-силно се безпокои за спадащата популярност на семейството и обвинява пресата, че ги е превърнала в кралски особи-лумпени. Подканя родителите си да говорят за бъдещето — неговото бъдеще и да обмислят как монархията да се подготви за XXI век.

Изпод сенките на Балморал принцът дава да се разбере, че кралското семейство гледа напред. Подчертава, че той, родителите му, братята му, сестра му и съветниците му се срещат два пъти годишно. Комитетът им се нарича „Група «Напред» и неговата цел е да обнови разклатената династия Уиндзор.“ Обсъждат се идеи, които радикално ще реформират Короната. Една от тях е намерението на фамилията да се откаже от държавната издръжка. Те се съгласяват да сложат край на годишните плащания по Цивилната листа (приблизително 14 милиона долара от данъкоплатците) и предлагат да се върнат към плащания от имотите на Короната. Тези имоти включват триста хиляди акра първокласна недвижима собственост, наемите и постъпленията, от които възлизат на над 100 милиона долара годишно. Предадени са на парламента от крал Джордж III през 1760 година.

„Дяволски хитро“, възкликва един министър от правителството с възхищението на дребен джебчия от банков обир. Той приема сумата (повече от 100 милиона долара) като облекчение за обществото и изгода за кралското семейство. „Това ще спести пари на данъкоплатците и многократно ще обогати монархията; същевременно ще измести Короната от общественото внимание и с пълно основание ще държи пресата на разстояние… Как биха могли медиите да оправдаят намесата си в личния живот на кралските особи, след като те вече не се издържат от бюджета? Съмнявам се, че ще мине в парламента, но предложението е достойно за възхищение с безочието си.“

Не по-малко новаторска е идеята на кралското семейство да се премахне законът от XI век за наследяването на трона от първородния син и да се дадат на жените еднакви права в това отношение. Също така височайшите особи възнамеряват да намалят броя си: повече никакви лели, чичовци и братовчеди с титлата НКВ. След смъртта на определени членове на кралското семейство Фирмата ще се състои само от монарха, консорта, децата им и онези внуци, които са преки наследници на трона.

Гласуването около масата в Балморал е единодушно: да се изхвърлят второстепенните кралски особи, като НКВ Майкъл принца на Кент, и съпругата му. Принцът и принцесата дали своя принос за лошата репутация на кралското семейство. Тя е хваната да напуска къщата на американския си любовник, дегизирана с перука и тъмни очила. Той е извличал финансова изгода от това, че е братовчед на кралицата; появил се е по телевизията, за да продава Колекцията на династията Уиндзор, чрез каталог за поръчки по пощата, който предлага евтини имитации на кралски украшения. След няколко месеца обаче начинанието претърпява финансова катастрофа, което само засилва срама. „Имаме си Али Баба — шегува се представител на кралското семейство. — Не ни трябват четиридесетте разбойници.“

Чарлс съзнава, че с акт на парламента може да бъде лишен от трона особено след изказването му, че не иска да бъде Защитник на вярата. Според Хартата за правата и Закона за държавното устройство суверенът трябва да се закълне, че ще закриля установените църкви — Англиканската и Шотландската. Чарлс не поддържа контакти нито с едната, нито с другата. Така че „Групата «Напред» предлага монархията да се отдели от религиозните структури и да се сложи край на връзките между държава и църква.“

Като суверен Чарлс ще бъде длъжен да осигури наследяването на трона от протестанти — нещо, което го тревожи. Не разбира защо е толкова важно най-вече римокатолиците да бъдат изключени като наследници на престола. Изтъква, че законът, забраняващ на суверена да сключи брак с римокатолик, е крайно несправедлив и дискриминационен спрямо онези, които представляват 10 процента от 60-милионното население на Англия. Така че предлага 295-годишната забрана да бъде премахната.

Престолонаследникът е твърдо решен да стигне до трона. Макар да е разочаровал бъдещите си поданици, като е пренебрегнал младата си съпруга и се е обвързал със застаряла любовница, той не желае да отстъпи. Независимо от засилващите се протести, Чарлс упорства. „Аз съм се заклел да върна величието на Англия — казва — и точно това възнамерявам да направя.“ Въпреки това, дори онези, които си спомнят Британската империя, не вярват той да стане крал.

В цялата страна хората продължават да се изправят на крака за тоста на лоялност по време на официални вечери. Вдигат чаши в чест на суверена: „За кралицата“, изричат в един глас. Дори уважавани републиканци, отдават тази почит. „Никой не препоръчва революция“ — посочва професор Стивън Хеслър, председател на Британското републиканско общество. — За повечето от нас, запътилите се към XXI век, молитвата е: „Боже, пази кралицата“, и после — „А нас пази от нейните наследници“.

Според професора монархията прилича на човек, когото всеки момент ще отведат до стената за една последна цигара. Той предрича повсеместно недоволство, ако принцът на Уелс се възкачи на трона. „Крал Чарлс III ще раздели народа на две — заявява. — Единственото решение, което ще ни предпази от нежеланата от никого анархия, е подкрепен от кралицата парламентарен акт, че след нейната смърт или абдикация ще се сложи край на монархията и новият държавен глава ще бъде определен чрез избори.“

Републиканците искат от Нейно величество да разруши своята династия. Роялистите беснеят. Те предупреждават, че отказът от монархията ще травматизира страната и ще предизвика големи катаклизми. Твърдят, че ще е необходимо преструктуриране на цялата система на правителството и създаване на писмена конституция. Предричат също, че класовата система ще изчезне и династията Уиндзор ще рухне. Републиканците се съгласяват и одобряват всичко това. Те изтъкват, че структурните промени са нужни, за да се съживи страната. Националните дебати са започнали и мненията, някога смятани за предателски, се изричат без задръжки.

Мнозинството обаче остава някъде между републиканците и роялистите. То иска да се запази монархията, но да се прескочи бъдещият монарх. „Толкова е просто — всеки друг, само не и Чарлс“, казва един депутат, препоръчвайки кралицата да посочи принцеса Ан за следващ монарх. През 1996 година проучванията показват голяма подкрепа за тази идея. Други предлагат да бъде пропуснат Чарлс и да се премине направо към първородния му син, както е подхвърлила Даяна.

„Най-добре ще е да прескочим едно поколение и да определим принц Уилям за наследник на кралицата — пише Пол Джонсън в «Спектейтър». — Този вариант елиминира глупавия и непопулярен Чарлс и може би ще се приеме най-благосклонно от обществото.“

Американците са съгласни. За тяхната луда по младостта и пощуряла по знаменитостите култура решението е идеално. Списание „Пийпъл“ описва младия принц като „красавец подобно на майка си“. „Тайм“ го слага на корицата си и пита: „Може ли това момче да спаси монархията?“ Британската коментаторка Джули Бърхил изразява съмнение. „Желая само добро на Уилс, но силно ще се учудя, ако се окаже нормален, защото това е най-откаченото семейство от Манстерс^[6] насам… Надали ще бъдем шокирани, ако стане ясно, че е травестит, който иска да се ожени за куче…“

Букмейкърите започват да правят облози за това дали монархията ще оцелее до следващия век, които скачат до сто към едно през 1994 година, но на следващата падат на пет към едно. Опитвайки се да предскаже непредсказуемото, един лондонски букмейкър от фирмата „Уилям хил“ през 1996-а предвещава: „Знаещите как да заложат парите си твърдят, че Нейно величество ще се оттегли на седемдесет и пет годишна възраст и ще предаде короната на Чарлс. В момента единствено така може бъде сигурна, че наследникът й ще се възкачи на трона след нея. През идните пет години ще сключи сделка с министър-председателя. Дали правителството ще е на торите или на лейбъристите, няма никакво значение, защото и двете партии са заявили, че подкрепят монархията. Ако кралицата отправи молбата си, няма да й бъде отказано.“

„Ако“-то може да бъде изпуснато. Някои букмейкъри се въздържат от облози, тъй като не са уверени в майчинския инстинкт на добросъвестната Елизабет. В най-добрия случай я виждат като безразлична майка, която вече не е склонна да предаде короната на своя син на средна възраст. „Тя е изцяло отдадена на дълга си — отбелязва един лондонски букмейкър. — Описала е работата си като работа за цял живот. Никога няма да абдикира. Като се има предвид това, не бих заложил, че кралицата ще се оттегли, преди да отиде при ангелите.“

Малцина критикуват Нейно величество като монарх. Майката е тази, която се е провалила. Тя е създала три деца, които са се развели, и едно, което все още ергенува. Това е тъжна равносметка за хора, чиято единствена работа в живота е да живеят щастливо до края на дните си. Те не са лоши, а себични. Но с това, че са нещастни и лишени от героичност, отнемат блясъка на династията Уиндзор и тя придобива застоял вид.

Преди много години Фарук, последният египетски крал, е предсказал, че повечето монархии ще изчезнат преди края на века. „Дотогава в света ще са останали само петима крале^[7]. Купа, пика, каро, спатия — и кралят на Англия.“ Той също е бил омагьосан от мистичността на британската монархия.

„В нейната мистерия е нейният живот — пише историкът Уолтър Байгот преди повече от сто години. — Не бива да позволяваме дневната светлина да разруши магията.“

Оттогава насетне властта на магията доста е намаляла. И все пак историята е доказала, че благоприятства оцеляването на институции, които продължават да се обновяват. Макар и поразклатена, английската монархия запазва своята способност да се приспособява ида прави компромиси, почти неподатлива на унищожение. С мистични корени в религията и патриотизма тя не може да бъде премахната, без да остави зееща празнота в психиката на нацията. Вечна като Белите скали на Дувър институцията е съществувала 1200 години сред хора, които почитат тържествените шествия и ценят митологията. Магията не е напълно разгадана, дори и от предани монархисти, които признават, че не всички крале и кралици са били добри, благородни и мъдри. Но те са оцелели, защото поданиците им са имали нужда да вярват в тях. Този копнеж да почиташ някого или нещо величествено, дори грандиозно, все още съществува. Макар и божественият блясък да е помръкнал и институцията да е принизена, дори опозорена, нуждата от магия е жива и надеждата за обновление остава.