Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Royals, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Станислава Миланова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция, форматиране
- analda (2021)
Издание:
Автор: Кити Кели
Заглавие: Вести от кралския двор
Преводач: Станислава Миланова
Година на превод: 1998
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Хемус“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: биография (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Полиграфически комбинат Димитър Благоев — 2" ЕООД
Редактор: Галя Белинска
Художник: Веселин Цаков
ISBN: 954-428-162-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16259
История
- — Добавяне
2
Някога… династията Уиндзор била само фантазия. Плод на въображението на един придворен. Основана е през 1917 година, за да прикрие германските корени на краля и кралицата, и тази измама позволява монархията да бъде приета като английска от презиращите Германия поданици.
Дотогава много от английските крале изобщо не говорят на кралския английски. Използват само немски, защото в продължение на близо двеста години — от 1714-а до нашия век, все германци стоят начело на Британската империя. През 1915 година Англия най-сетне има крал — Джордж V[1], който може да говори английски без немски акцент. Макар и да е немец от династията на Сакс-Кобург-Готите, които управляват Англия от осемдесет години, той се смята за безспорен англичанин. Но поданиците му, които мразят Германия, германците и всичко германско, не са убедени в това.
От години, особено в началото на XX век, англичаните изпитват нарастващ страх от пруския милитаризъм. Чувстват се застрашени от деспотизма на кайзера. И са „разгневени и с изчерпано търпение“, както пише Джордж Бърнард Шоу, от дрънчащите саби на немците. Затова приемат Първата световна война като война срещу Германия. Вестниците публикуват разкази на очевидци за отблъскващата жестокост на германците, които бомбардират беззащитни градове и избиват мирни граждани. Това шокира света през 1915 година. Уводните статии в английската преса порицават „марша на хуните“ и „предателството към цивилизацията“, когато немските подводници потопяват английски кораби. Планините от жертви по френските бойни полета предизвикват затруднения в Англия и това засилва омразата на англичаните към всичко чуждестранно.
Крал Джордж V е разтревожен, виждайки поданиците си да замерват с камъни месарите с немски имена и да изгарят домовете на хора, които имат дакели. Немските солени гевречета са анатемосани, а диригентите на симфонични оркестри избягват Моцарт и Бетовен.
Тази антипатия не е присъща единствено на Великобритания. Кръвната омраза към всичко немско е заразила цяла Европа и стига чак до Америка, където Холивуд пуска серия от заредени с ненавист филми като „По дяволите кайзера“, „Вълците на Култур“[2] и „Кайзерът: берлинският звяр“.
Кралят на Англия порицава „истеричния протест“, наричайки го „дребнав и недостоен“, но никой не се вслушва в гласа му. Образът на ужасния хун като мъчител, който изнасилва, ограбва и убива невинни хора, е завладял общественото въображение.
Кралят е дотолкова обезпокоен от импулсивните реакции на поданиците си, че се страхува да защити своите роднини с немски произход. Вместо това остава безмълвен наблюдател, докато охулват любимия му братовчед Луис Батенберг само заради немското му име. Щом заплахата от война става явна, Батенберг като първи лорд на Кралския военноморски флот, мобилизира Адмиралтейството бързо и експедитивно, така че Англия се оказва готова, когато войната избухва. Но Батенберг, натурализиран английски поданик, става обект на хули: името му било германско, роден бил в Германия, говорел с немски акцент, наемал немци за прислуга и притежавал имоти в Германия.
Независимо от абсолютната си лоялност към Короната той е принуден да се оттегли от флотския пост и да се откаже от титлата „принц“. Последното унижение идва, когато кралят му нарежда да си смени името. Разтърсен из основи, принц Луис послушно заменя Батенберг (berg на немски означава „планина“) с Маунтбатън[3], за да бъде името му приемливо за англичаните.
Кралят се опитва да утеши своя братовчед, като го прави английски благородник. Луис приема титлата маркиз на Милфорд Хейвън, защото иска децата му да бъдат благородници, но никога не забравя срама при отричането от предците си. И все пак някак си запазва своето чувство за хумор. В книгата за гости на сина си той написва: „На 9 юни пристигна принц Хайд; на 19 юни си замина лорд Джекил.“[4]
Неговият по-малък син и съименник Луис е шокиран от новината за оттеглянето на баща си. „Всичко беше толкова глупаво — спомня си той по-късно. — Баща ми служеше в Кралския флот от четиридесет и шест години. Изцяло се идентифицираше с Англия и ние винаги сме се смятали за английско семейство. Разбира се, добре си давахме сметка за връзката си с Германия; как иначе би могло да бъде? Естествено, на никого от нас изобщо не е хрумвало да се срамува от това — даже напротив. Ние сме много старо семейство и се гордеехме с този факт… Баща ми се беше издигнал до върха в Кралския флот единствено благодарение на способностите и трудолюбието си. А сега с кариерата му беше свършено — и всичко това само заради нелепото подозрение, че може тайно да симпатизира именно на хората, от които беше избягал в Англия!“
Следващата стъпка на краля е да прочисти останалата част от германското си семейство. Подобно на митичните крале, около които, където и да отидат, витае някаква магия, крал Джордж V махва с вълшебната си пръчка. За една нощ единият му сродник по женска линия — херцогът на Тек — се превръща в маркиз на Кеймбридж, а другият — Александър, принц на Тек — става граф на Атлън. Един замах на кралската пръчица и всички следи от Мекленберг-Щрелиц, Хесе и Ветинс изчезват от кралското родословие: грозните германски патенца са превърнати в красиви английски лебеди. Тевтонските херцози, ерцхерцози и князе в кралското семейство мигновено стават английски маркизи.
Но кралят чувства, че, за да оцелее монархията, трябва да се отнеме малко от величавия й ореол. И издава декрет, според който членовете на кралското семейство могат да се женят за обикновени благородници. Това разчиства пътя на втория му син Албърт, известен в семейството като Берти, да направи предложение на хубавкото шотландско момиче, отгледано като дъщеря на граф, макар и да се говори, че майка й е една от уелските прислужници на графа (тези слухове, така и непотвърдени официално, тепърва би трябвало да се подкрепят с някакво доказателство). По ирония на съдбата женитбата на Берти през 1923 година с обикновеното момиче Елизабет Боус-Лайън донася стабилност на английския престол и крепи династията в продължение на няколко поколения.
По време на Първата световна война се повдига въпросът за кървавата роля, която играе немският братовчед на краля принц Алберт Шлезвиг-Холщайн, отговарящ за лагера с английски военнопленници в околностите на Берлин.
„Всъщност той не се бие на страната на германците — казва кралят отбранително. — Просто е определен да отговаря за лагер с английски военнопленници.“
„Съществена разлика“, отбелязва по-късно министър-председателят Аскуит пред приятел. Неговият приемник, Лойд Джордж, е дори още по-рязък. Когато получава съобщение от краля да се яви в Двореца, той се обръща към секретаря си и подхвърля: „Чудя се какво ли има да ми казва моят германски приятел.“ Антипатията на министър-председателя заразява и служителите му, които оставят личния секретар на краля лорд Стемфордъм да чака на един дървен стол в коридора и отказват да станат, когато той влиза в кабинета им. Секретарят подминава тази неучтивост. „Ние всички сме слуги — заявява той пред шокираните придворни, — макар че някои са по-важни от други.“
Като верен секретар на кралица Виктория лорд Стемфордъм е сред най-приближените хора на краля. Служи и при наследника на Виктория — крал Едуард VII, който му поверява грижите за своя син Джордж още в ранна възраст. „Той ме научи на кралския занаят“, казва господарят за слугата си.
Именно на лорд Стемфордъм се пада незавидната задача да съобщи на крал Джордж V за Д. X. Лорънс, принуден да се крие, защото се оженил за германка. Някога боготвореният писател се венчава за сестрата на немския военен летец барон Манфред фон Рихтофен, легендарния Червен барон, за когото се твърди, че свалил осемдесет съюзнически самолета по време на Първата световна война. След сватбата враждебно настроеното общество заставя Лорънс и неговата булка Фрида да бягат и да търсят убежище из плевници като животни.
Новината разстройва краля, чиято съпруга също е германка. Но умната кралица Мери, говореща английски с лек гърлен акцент, се представя за „англичанка от главата до петите“. Кралят незабавно престава да се обръща към кайзер Вилхелм II Германски, командващ помитащите Европа немски войски, със „скъпи братовчеде Вили“. Неговите поданици, мразещи Германия, които по принцип отбягват въпросите на секса, започват да наричат мъжкия полов член Уили[5].
Ненавистта към германците взема такива размери в Англия, че майката на краля го моли да махне почетните знамена на кайзера от параклиса. „Въпреки че по правило никога не се меся, смятам, че е настъпил моментът да изразя мнението си — пише кралица Александра. — Редно и уместно е да се изнесат тези омразни германски знамена от нашата свещена църква «Сейнт Джордж» в Уиндзор.“
Тя изпраща писмото си до „моя скъп, малък Джорджи“, след като „Дейли мейл“ безпощадно го критикува, че е поставил осемте флага на „вражески императори, крале и принцове“ на почетно място в Уиндзор. „Докато оскърбителните знамена стоят там, за тези, които олицетворяват, ще продължават да се отправят молитви — гърми вестникът. — Къде са съветниците на краля?“
Суверенът остава глух за критиката, докато тя не идва от „милата му, скъпа майка“. Тогава отстъпва и нарежда да махнат знамената. „В противен случай — казва той на свой приятел — хората щяха да щурмуват параклиса.“
После кралят и семейството му се посвещават на военните действия. Той изпраща синовете си на западния фронт — Уелският принц (Едуард, когото обаче в семейството наричат Дейвид) заминава за Франция, а принц Албърт (Берти) служи на бойния кораб на Негово кралско величество „Колингуд“. Кралят забранява алкохола и въвежда строги икономии в Двореца, за да даде пример на нацията.
През март 1917 година неговият братовчед руският император Николай II („скъпият Ники“) е принуден да абдикира отчасти защото и той е женен за германка, която кралят обвинява за „настоящото състояние на хаос, което цари в Русия“.
Флигел-адютантът на краля е още по-рязък: „Императрицата е бош[6] не само по рождение, но и в емоционално отношение. Тя направи всичко възможно за постигането на разбирателство с Германия. На нея се гледа като на престъпник или престъпен луд, а на бившия император — като на престъпник, задето е проявил слабост и се е подчинявал на желанията й“.
Точно това иска да чуе кралят. Загрижен за оцеляването на трона си, той оттегля топлото приятелство, което някога е засвидетелствал на „любимия си братовчед“. Когато царят го моли да даде убежище на него и на семейството му, кралят отказва, забранявайки им достъп до Англия. Той усеща, че трябва да се разграничи от руския империализъм особено след като е завързан с немска панделка. И така пише на братовчед си, че според него не е „за препоръчване императорското семейство да се пресели в нашата страна“. Предлага като алтернатива Испания или Южна Франция. В този момент революционерите в Русия осъзнават, че кралят няма да използва военна сила, за да спаси роднините си. Изоставени, царят и семейството му са задържани и изпратени в Сибир.
Кралят е изпълнен повече от всякога с решимост да съхрани застрашения си трон. Негодува от намеците за немския му произход и се вбесява от карикатурите на Макс Биърбоум, който го рисува като комична и тъжна фигура. Губи търпение, когато лейбъристки депутат го назовава „немски свинеубиец“ и отново избухва, когато X. Дж. Уелс го определя като чужденец. В писмо до „Таймс“ английският журналист и писател призовава да се сложи край на „остарелите декорации като трон и скиптър“ и проклина кралската династия на Сакс-Кобург-Готите, наричайки я „чуждестранен и скучен Двор“.
„Може да съм скучен — избухва кралят, — но проклет да съм, ако съм чужденец.“
И веднага, на място, решава да отърве и себе си, и кралския двор от онова, което смята за страшно германско петно. Със замах, невиждан от магията на Просперо[7] насам, той защитава божественото си право и приема най-благозвучното, най-мелодично английско име. Придворните му седмици наред търсят такова име, което да възкреси монархията като напълно английска.
Накрая лорд Стемфордъм си спечелва място в историята, предлагайки името Уиндзор. То съчетава всичко онова, което кралят търси — славен образ, в който отеква историята чак до Вилхелм Завоевателят, тъй като замъкът Уиндзор, възможно най-английският символ, е резиденция на английските монарси от осемстотин години насам. Макар и малцина от кралете да са живели в него, неколцина са починали там, а деветима са погребани в кралската крипта. Името наистина е достатъчно, за да спаси опетнената корона.
Създаването на династията Уиндзор е провъзгласено на 17 юли 1917 година и на следващия ден новината се появява на първите страници на английските вестници. Британският печат старателно огласява, че кралят се отказва от германското си име и титли от свое име и от името на всички потомци на кралица Виктория и отсега нататък той и наследниците му трябва да бъдат наричани династията Уиндзор.
В Съединените щати вестта за преименуването на английското кралско семейство е отбелязана на девета страница на „Ню Йорк таймс“. В редакционен материал „Таймс“ съобщава, че „отказът от предишното и приемането на новото име“ са одобрени от най-многочисленото досега събрание на Личния съвет на краля[8] и изразява предположението, че името Уиндзор, англосаксонската крепост, в която легендарният крал Артур е седял сред своите рицари на Кръглата маса, вероятно е било избрано заради „внушението за приемственост и древност“. Американският официоз поздравява краля, че се е спрял на „достойно име за династията си“.
В Германия новината е съобщена с по-малко въодушевление. Кайзерът се присмива на донкихотовщината на братовчед си и подхвърля, че с нетърпение очаква да посети постановката на добре известната пиеса „Веселите Сакс-Кобург-Готки“[9]. Но той разбира необходимостта от този политически компромис. Както изтъква: „Монархията е като девствеността — загубиш ли я веднъж, не можеш да си я върнеш.“
И все пак деветнадесет години по-късно, когато кралят умира, той си отмъщава, като изпраща Сакс-Кобург-Готския херцог на погребението на братовчед си в замъка Уиндзор. Херцогът е облечен в нацистката си униформа.
Джордж V никога не изпитва угризения за стореното. Той прагматично погребва германските си корени, за да спаси трона си, и после с достойна за възхищение последователност се дистанцира от своите чуждестранни роднини. Прави го без чувство за вина дори и след като от Русия идва новината, че царят, царицата, четирите им дъщери и малкият им син са били преместени от Сибир в Екатеринбург и са били избити от болшевиките.
„Това е мръсно дело — пише лицемерно той в дневника, който води заради потомството. — Аз обичах Ники, който бе най-милият сред мъжете и истински джентълмен.“
Държейки се на дистанция, кралят на Англия запазва короната си, подир, което продължава честно да ръководи династията Уиндзор през следващите две десетилетия. Няма скандал, който да се свързва с неговото управление, и също като баба си кралица Виктория той изпъква с добродетелите, които англичаните ценят най-високо: чувство за дълг и точност. Поданиците му виждат в негово лице обикновен, свестен мъж, чиито вкусове не са по-различни от техните.
Кралят започва живота си на пълнолетен като херцог на Йорк и прекарва седемнадесет години, стреляйки по яребици из полята. Той става несъмнен[10] престолонаследник, когато по-възрастният му брат херцогът на Кларънс умира. Но дори и като крал нагласява часовниците с един час напред, за да има повече време за лов. Като истински провинциален земевладелец, обича да броди из имението си от двадесет хиляди акра в Норфолк. Обожава жена си, глези дъщеря си и тероризира петимата си синове. „Страхувах се от баща си и добре ще се погрижа и децата ми да се боят от мен“, казва кралят.
Зле образован, той рядко чете, отбягва театъра и не слуша класическа музика. Остава безразличен към изкуството, литературата и науката. За развлечение облизва пощенски марки и с детинска прецизност ги лепи в син кожен класьор. В края на живота си е събрал огромна колекция от марки от места, които никога не е пожелал да види. Познат като „краля-моряк“, той не пътува нито с образователна цел, нито за удоволствие. „В чужбина е ужасно — казва той. — Знам, защото съм бил там.“ Той напуска страната рядко, освен, за да посети военни бази. Прави изключение през 1911 година, за да отиде в Индия за коронацията си, и през 1913-а, за да навести роднини в Германия.
„Баща ми, Джордж V, тайно се гордееше, че никога не е стъпвал в Съединените щати“, споделя първородният му син.
„Прекалено е далеч, за да отида“, изтъква кралят.
Не ще бъдат по-различни и децата му. По-късно най-големият му син Уелският принц, който става Уиндзорски херцог, се чувства толкова унизен от невежеството на баща си, че се отказва от споразумението да напише книга със спомени за кралското семейство и доверява причината на издателя си. „Не ми се иска светът да разбере колко необразовани бяхме всички ние.“ По време на една вечеря той изпитва силно неудобство, че чува за пръв път името на сестрите Бронте, написали „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“ — творби, смятани за класика в английската литература. Уелският принц, който рядко чете, не знае нито кои са те, нито как се произнася името им. „Кои са Бронте?“, пита той.
Непросветен относно умствените заболявания, Уелският принц се срамува от състоянието на по-малкия си брат принц Джон. Последен от шестте деца на монарха, той е бавноразвиващ се и епилептик. Отпратен е тайно далеч от кралското семейство и живее в една ферма в имението Сандрингам, където умира през 1919-а на тринадесетгодишна възраст.
Колкото и необразован да е, Джордж V се радва на голямо уважение от страна на поданиците си заради добросъвестното изпълнение на кралските задължения, заради многобройните си военни униформи и заради очевидното удоволствие, с което ги облича на кралските паради. Поданиците му го възприемат като баща на страната и олицетворение на ценностите им. Англия завладява достатъчно земи, за да даде на суверена си над една четвърт от земното кълбо и от населението на света, правейки го по този начин последния велик владетел. По време на управлението му слънцето наистина никога не залязва над Британската империя.
Когато през 1936 година крал Джордж V умира, неговата страна е на ръба на нова световна война с Германия, която ще сложи край на имперската мощ на Великобритания. А династията Уиндзор, изградена от него върху подвижните пясъци на илюзията, бързо започва да потъва под тежестта на скандала.
През последните две години от живота си кралят се измъчва при мисълта за своя наследник. Той се ужасява да остави монархията си в ръцете на безотговорния си син, който на четиридесет и една години все още не е женен. След четиринадесетгодишна връзка с омъжена жена Уелският принц се влюбва безумно в семейната развеждана веднъж американка Уолис Уорфийлд Симпсън. Мисис Симпсън се вижда едва ли не като следващата кралица на Англия. В онези дни идеята за това разведен да влезе в кралските среди се възприема като такова светотатство, че кралят отказва да приеме „безсрамната любовница“ на сина си и му забранява да се появява с опетнената от развод жена в негово присъствие. На смъртния си одър той иска от жена си да се закълне, че никога няма да приеме презряната мисис Симпсън. Кралицата, която гледа на краля като на нещо повече от съпруг („Той е мой всемогъщ господар и суверен“), се подчинява на заповедта му през остатъка от дните си.
В края на живота си крал Джордж V проклина закона за първородството, който пречи на втория му син, създал солидно семейство, да го наследи. Макар и заекването и запъването на Берти да го дразнят до полуда, би направил всичко, за да спаси Короната от Уелския принц и слугинските му истории.
„След като умра — казва той, — момчето ще се самоунищожи за дванадесет месеца“. В това кралят се оказва истински пророк.
Той иска тронът да мине във владение на втория му син и после на любимата му внучка Елизабет, която му вика „дядо Англия“, защото наричал националния химн („Боже, пази краля“) „моята“ песен. Тя седи в скута му, играе си с косата му, дърпа го за брадата и взема от чинията му храна за своите кучета ирландска порода. И го кара да лази на четири крака, за да си играе на конче с него. Старият крал е луд по първата си внучка и я вдига на ръце на балкона на Бъкингамския дворец, за да може тя да чуе рева на тълпата. „Те те поздравяват, разбираш ли“, шепне й той. По-късно доверява на един от флигел-адютантите си: „Моля се на Бога по-големият ми син (Едуард) никога да не се ожени и да няма деца, така че нищо да не се изпречи между Берти и Лилибет и трона.“
В критично състояние от дни, Джордж V умира в понеделник, на 20 януари 1936 година, в 11:55 вечерта. Краят му е ускорен от лорд Доусън, който му бие смъртоносна инжекция кокаин и морфин. Придворният иска кралят да издъхне преди полунощ, така че смъртта му да бъде оповестена в сутрешния „Таймс“, вместо в по-малко престижните вечерни вестници. Кралят, преименувал семейството си, се прощава със своя живот, за да не изпусне критичния срок на печатницата. Такова е наследството на династията Уиндзор, която ще се издига и ще пада като куклено шоу по волята на медиите.