Кити Кели
Вести от кралския двор (24)

Специален послепис

Династията Уиндзор потъва в мрак малко след полунощ на 31 август 1997-а, когато Даяна, тридесет и шест годишната принцеса на Уелс, умира. Преследвана от папараци на мотоциклети в Париж, тя загива, след като лимузината, в която пътува, се удря в бетонната стена на тунела. Шофьорът, починал на място, е бил пиян и е карал с прекалено висока скорост. Френската полиция огласява, че скоростомерът е спрял на 121 мили в час^[1]. Спътникът на Даяна Доди ал Файед е убит от удара. Единственият оцелял е телохранителят, пътувал на предната седалка.

Съобщението на Би Би Си за ужасната смърт на принцесата оставя зееща рана в сърцата на хората. Английското знаме е свалено наполовина и националният химн „Боже, пази кралицата“ е изсвирен в нейна памет, макар че тази чест й е отнета само няколко месеца по-рано. „Чувствам се така, сякаш най-ярката звезда е изтръгната от небосклона — казва една жена, когато чува новината — и сме потопени всички в кошмарен мрак.“

Едва сдържайки сълзите си, английският министър-председател Тони Блеър се опитва да успокои потъналата в скръб нация. „Тя беше принцеса на народа — изрича той — и такава ще остане, такава ще я пазим в нашите сърца и в паметта си завинаги.“

Хлипайки по улиците, хората се събират, за да си спомнят Даяна. В Лондон те се молят в църквите, стоят пред фитнесцентъра й, полагат цветя пред любимите й ресторанти. Тълпят се пред Кенсингтънския дворец, където е живяла, и трупат букети пред вратите от ковано желязо. „Родена като лейди, станала принцеса, умряла като светица“, пише на една картичка. На ръка някой е добавил: „Сега тя въздига като Кралица на разбитите сърца.“

Президентът на Съединените щати изказва съболезнования от името на страната си, същото прави и президентът на Южноафриканската република Нелсън Мандела, както и Майка Тереза от Калкута. Във Вашингтон, столица без кралски особи, хората възприемат починалата принцеса като кралица. Стотици се събират пред английското посолство, за да отдадат последна почит, и чакат с часове на опашка, за да се подпишат в книгата за съболезнования. На „Ю Ес Оупън“ в Ню Йорк тенис звездата Андре Агаси си слага черна лента на ръката. А в Женева Международният Червен кръст сваля знамето си наполовина в памет на принцесата, чиято последна хуманитарна мисия е била кампанията срещу противопехотните мини в Босна.

Само седмици преди това проучванията на общественото мнение в Англия са показали за първи път, че мнозинството вече не подкрепя кралското семейство. Разочарованието от непристойното поведение на династията Уиндзор е всеобщо, особено сред младежите между осемнадесет и двадесет и четири години, които вярват, че страната ще е по-добре без монархия. „Шепа трохи за нас и пълен джоб с привилегии за тях“, е една от преценките. Сред опечаленото множество, събрало се пред Бъкингамския дворец да отдаде почит на Даяна, се допълва мълчалив укор към кралското семейство, останало затворено в замъка си в Балморал.

„Не може ли Нейно величество поне веднъж да слезе при своите поданици и да ги утеши? — хлипа една жена, коленичила пред Бъкингамския дворец. — Това няма да навреди на достойнството й… Само една дума, една сълза, някакъв жест — поне веднъж, — за да ни покаже, че това я интересува.“ В тези първи дни след трагедията кралицата остава няма.

Очевидно разстроен, принц Чарлс отлита за Париж заедно с двете сестри на Даяна, за да пренесат тленните й останки у дома. Той изглежда съсипан, застанал до ковчега й, който е покрит със знамето на кралското семейство. Почетна стража от Кралските военновъздушни сили вдига ковчега и го отнася в параклиса на двореца Сейнт Джеймс, личната резиденция на принца в Лондон. Чарлс моментално заминава за Балморал, за да бъде със синовете си — Уилям, на петнадесет години, и Хари, на дванадесет.

От дома си в Кейптаун, Южна Африка, братът на Даяна граф Спенсър прочита прочувствено изявление, обвинявайки медиите, че са убили сестра му. Заявява, че редакторите, хранещи се от имиджа й, са алчни ловци с кръв по дланите.

„Винаги съм вярвал, че накрая пресата ще я убие“ — казва той, — но дори аз не можех да си представя, че ще участва толкова пряко в смъртта й, какъвто, изглежда, е случаят.

От страна на майка й, шестдесет и една годишната Франсис Шанд Кид, която живее сама в Шотландия, няма никаква публична реакция. Тъжно е, че с Даяна не са си говорели. Тяхната крехка връзка се е разпаднала няколко седмици преди това, когато мисис Шанд Кид дава интервю пред списание „Хелоу!“. Принцесата горчиво се оплаква, че е била продадена. Говори се, че списанието е платило на майка й 350 000 долара, за да разкаже за детството на Даяна, за проблемите й с храненето и за отношенията й с принц Чарлс. Въпреки че критикува и принца, и принцесата на Уелс за телевизионните им изповеди, мисис Шанд Кид не иска да застане на страната на дъщеря си при рухването на брака им. Нито пък отправя укорна дума срещу съпруга й. Изглежда странно доволна, че след развода кралската титла е отнета на дъщеря й, и заявява, че освобождаването й от височайшия статут е „направо прекрасно“.

Пред репортера Ричард Кий Даяна признава, че е в „пълен шок“ от интимните разкрития на майка си. Добавя също, че е горчиво разочарована и измамена в доверието си към списанието, което не я е уведомило предварително за статията. Смятала е, че от 1994 година между тях са се зародили специални отношения, тъй като изданието е купило — но така и не е публикувало — нейни снимки без горнище на банския костюм, направени в Испания. Въпреки това тя забранява на фотографите на „Хелоу“ да я снимат на следващия й благотворителен ангажимент. „Дейли мейл“ съобщава за реакцията й на 28 май 1997 година. Заглавието на първа страница: „ДАЯНА Е БЯСНА ОТ РАЗКАЗА НА МАЙКА СИ“.

Един жалещ за смъртта й чернокож мъж си спомня случая, докато стои пред Кенсингтънския дворец. „Тя се разочарова от всички около себе си — казва той. — От съпруга си, от любовниците си, от близките си — от истинското си семейство и от кралското семейство… Мисля, че ние сме единствените — обикновените хора като мен, — които истински я ценяхме, защото и тя ни ценеше.“ От тестето карти е извадил кралицата на сърцата и я полага върху килима от цветя.

Млада жена по тениска и дънки се приближава просълзена и оставя своя дар: снимка на принцесата с тиара, залепена над две строфи от стихотворение на У. X. Одън:

Тя бе ми изток, запад, юг и север мой.

Тя бе ми трудов делник, бе мой празничен покой.

Тя бе ми пладне, нощ, тя бе ми песен, пристан тих.

Че любовта ще трае вечно мислех. Но сгреших.

Звезди не са ми нужни вече — пометете ги оттам.

Луната опаковайте. За слънцето — не искам и да знам.

Махнете океана и изхвърлете тези дървеса.

Че нищо вече няма да е за добро. Не вярвам в чудеса.

Между цветята и плюшените животинчета се вижда смачкан фотоапарат с картичка, на която пише: „Това е оръжието, убило нашата обична принцеса.“

Някои хора са намерили утеха във връзката на Даяна с новия мъж в живота й — Емад Мохамед ал-файед, наричан от приятелите си Доди. Тя се е радвала на последната вечер от четвъртата си ваканция с него, траяла на пет седмици, когато и двамата загиват в резултат на истинска трагедия.

След като романът им става публично достояние, синът на мултимилионера Мохамед ал Файед, собственик на универсалния магазин „Хародс“ в Лондон и на хотел „Риц“ в Париж, вижда снимката си по страниците на всички вестници. Той е описан от „Нюз ъф дъ уърлд“, най-четения седмичник в Англия, като четиридесет и една годишен плейбой, „неподходящ“ да се ожени в средите на английската аристокрация. „Бива го да устройва разточителни партита, да пуши скъпи пури и да излиза с красиви жени — пише вестникът. — Но не е добър избор за пастрок на бъдещия крал на Англия.“ Забелязвайки пренебрежителния тон на британската преса спрямо новия ухажор на Даяна, „Ню Йорк таймс“ представя Доди като „млад, богат аутсайдер в английското класово разделено общество“.

Романът му с Даяна започва през юли 1997 година, когато баща му кани принцесата и двамата й синове да прекарат известно време със семейството му на френската Ривиера. Пресата я критикува, че е приела поканата на човек, комуто английското правителство е отказало гражданство. Макар Ал-Файед, арабин, роден в Египет, да признава, че е подкупвал членове на парламента, той изтъква, че причината да не бъде приет от британците е расовата дискриминация.

„Мистър Файед не е от хората, с които една обществена фигура като принцесата трябва съзнателно да обвързва себе си и синовете си“, обявява „Дейли телеграф“. На следващия ден на страниците на няколко вестника се появяват снимки на Даяна, прегърнала Мохамед ал-Файед на борда на яхтата му. Тя се усмихва щастливо, ако не и предизвикателно.

По време на това пътуване принцесата се приближава до английските репортери, които са я последвали в Сен Тропе. Моли ги да я оставят на мира и после ги предупреждава да се приготвят за сепващи новини. „Ще видите“ — казва тя. — Много ще се изненадате от следващото нещо, което ще направя…

„Моите момчета ме насърчават да напусна Англия. Твърдят, че това е единственият начин. Може би точно така трябва да постъпя. Те искат да живея в чужбина. А не да седя непрекъснато в Лондон, за да ме обиждат и следват навсякъде. Сега съм принудена да се махна оттук. Уилям е в стрес. Наистина е крайно изнервен. Надявах се това пътуване да бъде дискретно и спокойно.“

Когато на следващия ден вестниците съобщават, че принцесата възнамерява да напусне Англия, тя отрича да е споменавала подобно нещо пред репортерите. Въпреки нахалството им, по-късно Даяна споделя с Майкъл Кол, говорителя на „Дародс“, че с децата са прекарали една идилична ваканция. „Никога не съм се чувствала толкова добре“, цитира я той. На Ричард Кий от „Дейли мейл“ доверява, че възнамерява да се оттегли от обществения, за да помисли за личния си живот. „Тогава тя щеше да може да живее, както винаги бе искала — пише той, — не като икона — как само мразеше да я наричаш така, — а като нормален човек.“

Образите на Доди и Даяна доминират в световните таблоиди и се твърди, че една заснета с телефото обектив неясна снимка, на която се целуват, е била продадена за 5 милиона долара. „Сънди мирър“ отбелязва, че всеки от двамата е открил сродна душа у другия: „И двамата са аутсайдери, сблъскали се с английската върхушка.“

В края на август, след целодневна разходка около Сардиния с яхтата на Мохамед Ал Файед двойката отлита за Париж със самолета му, за да вечеря в „Риц“, неговия хотел. На следващия ден Даяна трябва да отпътува за Лондон, за да бъде известно време със синовете си, преди да се върнат в училище. Те прекарват ваканцията с баща си и останалата част от кралското семейство в Балморал. Но тя не доживява да види децата си отново.

Няколко дни по-късно, в събота, 6 септември, младите принцове Уилям и Хари трябва да застанат с баща си в Уестминстърското абатство, за да се сбогуват със своята майка. Даяна не е удостоена с величествено държавно погребение, с лафети и приглушени барабани, макар че е във властта на кралицата да й отдаде подобна почит. Вместо това Дворецът обещава сбогуване, което ще бъде „уникален ритуал за уникална личност“. Две хиляди души получават лични покани да присъстват в абатството, където от хиляда години английските монарси са били короновани и изпращани в последния им път. По-късно принцесата трябва да бъде погребана в тесен кръг във фамилното имение на семейство Спенсър в селцето Брингтън. Присъстващите в Уестминстърското абатство опечалени олицетворяват всички аспекти от краткия, но ярък път на Даяна от кралския статут до реалността. Насъбралите се отвън обаче стотици хиляди обикновени хора засвидетелстват далеч по-голяма почит на младата жена, дала много повече за представата за кралска особа, отколкото някога е получила в замяна.

Чрез смъртта си Даяна вдъхва живот на отмиращата британска монархия. Нейното необяснимо обаяние сякаш обгръща сина й Уилям като гигантски ореол. Сърцата се свиват, когато младият мъж, копие на майка си, влиза в църквата с наведена глава в деня, в който тя умира. Трогнати от тъгата му, хората си спомнят желанието й да го види крал. В този ден нищо не изглежда по-важно от това да се осъществи мечтата на красивата принцеса, дарила измъчената си страна с толкова добрина. Защото, както казва Шекспир: „Красив е онзи, който е добър.“

Даяна разбира по-добре от всеки друг член на кралското семейство какво означава да бъдеш принцеса през XX век. Тя протяга ръка на онези, които най-много се нуждаят от помощ. Онова, което неизменно поднася на бедните и болните, е златна длан — без белите ръкавици на кралска особа. Въпреки привилегированото си положение никога не се държи високомерно. Признава уязвимостта си и по този начин влива у хората известна надежда за собствения им живот. Устойчивостта й им носи радост и ги кара да повярват, че и те биха могли да се издигнат над обидите, да надживеят несгодите и да победят нещастието. Даяна не раздава мечти, а по-скоро прави онова, което подобава на една кралска особа. Самото й присъствие помага на другите да се почувстват по-добре. С излъчването си внася светлина във всеки дом и затова, когато си отиде, хората в целия свят внезапно се почувстваха изоставени. Те осъзнаха, че са загубили един наистина незаменим човек.