Кити Кели
Вести от кралския двор (20)

19

Шестдесет и осем годишният граф Спенсър лежи в една лондонска болница болен от пневмония и Даяна го посещава в деня, преди да замине на ски в Швейцария. Не е говорила на баща си няколко месеца и отивайки да го види, взема синовете си заради смекчаващото им присъствие.

За съжаление и останалите деца на граф Спенсър не му говорят, когато той умира. „Много ни е мъчно — казва синът му Чарлс, — че никой не беше при него в последния му час.“ Разгневени от нововъведенията в Олторп, децата му публично са критикували баща си и своята мащеха за намерението им да платят 3,5 милиона долара за реставрацията. Те обвиняват графа и съпругата му, че петнят семейното име и продават наследствени вещи, включително и единадесет картини на Ван Дайк, за да „натруфят“ порутеното имение, както Даяна описва ремонта на Олторп. Особено много я вбесява вестта, че баща й е продал на японците търговските права за копия на сватбената й рокля. Пред приятели споделя, че е направо отвратена. А също и че изпитва неудобство от „пълната липса на стил“ в декора, дело на мащехата й, и от „безграничната“ комерсиалност на баща си. След това семейството започва да си разменя удари — по първите страници на вестниците.

Графът, който е привързан към втората си съпруга, обвинява децата си, че омаловажават усилията й да направи Олторп доходоносно имение. С горчивина посочва като най-непримирима Даяна.

„Дал съм на Даяна страшно много пари — между 750 000 и 1,5 милиона долара, за да ги инвестира от името на Хари“, казва той и разкрива загрижеността на дъщеря си за бъдещето на втория й син. На първородния й Уилям, предопределен да стане Уелски принц и в крайна сметка крал, му е гарантирано огромно богатство. Но не и на Хари.

„Даяна нищо не разбира от пари — заявява баща й. — Тя няма никакъв опит. Твърде млада е.“ Той обвинява всичките си деца във „финансова незрялост“, твърди, че са разглезени и „неблагодарни“ и че не осъзнават какво означава да се ръководи голямо имение.^[1] Скоро те престават да посещават Олторп, както и да разговарят с баща си.

Минути, след като Даяна научава за смъртта му — в неделя, 29 март 1992 година, придворната й дама се втурва в гардеробното помещение в швейцарския ски курорт и изважда траурните дрехи, които прислужниците обикновено слагат в багажа на кралските особи, за да са под ръка в случай на смърт. Даяна иска да се прибере вкъщи сама, но съпругът й настоява да я придружи. Тя се съпротивлява. „Твърде късно е за преструвки“, сопва му се. Той обаче съзнава колко неуместно би било да се върне сама. Но Даяна настоява Чарлс да остане с децата на ски. Желанието му да използва смъртта на баща й, за да се прави на любящ съпруг, я дразни.

Личният секретар на принца усеща безизходното положение на двойката и се обажда на секретаря на кралицата. Едва когато Нейно величество се намесва и разговаря с Даяна, принцесата се съгласява да пътува заедно със съпруга си. На следващия ден слиза от самолета със зачервени очи, смазана от мъка.

„Около това погребение имаше толкова препирни“, споделя един роднина, който мрачно си припомня подвеждащото заглавие в „Таймс“: „Граф Спенсър отива да почива в мир със семейството си“. В действителност фамилните антипатии следват покойния граф до гроба му. Обтегнатите отношения между Джони Спенсър и баща му са принудили сина да се изнесе от семейното имение. Той не се завръща до смъртта на баща си. После повтаря жлъчното му поведение спрямо собствения си син Чарлс, който е охладнял към него в навечерието на смъртта му.

Децата на Спенсър приемат подобно ожесточение като житейски факт. Те са израснали, наблюдавайки как баща им изпитва враждебност към своя баща и как майка им отхвърля своята майка. Били са свидетели на грозни кавги между родителите си, които не свършват с развода. Макар и двамата да се оженват повторно, те продължават да се състезават за вниманието и привързаността на децата си, като ги отрупват със скъпи подаръци. „Подобно поведение те превръща в голям материалист“, признава синът им по-късно.

В хвалебственото си слово за граф Спенсър лордът на Фосли се опитва да омаловажи семейните раздори. „Птичките цвърчат и се кълват в гнездата си — казва той — дори и когато те са позлатени.“ Уверява събралите се в малката провинциална църква в Нортамптъншир, че граф Спенсър е обичал цялото си семейство, особено принцесата на Уелс.

Венецът от Даяна за баща й е положен на видно място пред дъбовия му ковчег със саморъчно написаната от нея картичка: „Страшно ми липсваш, скъпи татко, ще те обичам вечно… Даяна“. По-назад и почти незабележими са цветята, изпратени от принца на Уелс. „С най-мили спомени.“

Пред пресата четирите деца на Спенсър са сърдечни с мащехата си, като в един момент Даяна дори хваща съчувствено ръката й. „От тази гледка… направо ми се догади“, казва Сю Инграм, работила при Рейн Спенсър в продължение на седемнадесет години. Помощничката, уволнена от новия граф Спенсър в деня след погребението, си спомня какво е ставало зад кулисите. Когато Рейн, която се изнася от Олторп четиридесет и осем часа след смъртта на съпруга си, за да освободи къщата за новия наследник, изпраща своята камериерка да прибере дрехите й, Даяна и брат й я чакат.

Камериерката пристига и подрежда вещите в два куфара „Луи Вюитон“ с монограма на Спенсър „С“. Даяна не й дава да тръгне. „Какво си сложила там“? — запитва я. — Това са куфарите на баща ми. Те не ти принадлежат.

Камериерката обяснява, че Рейн е купила куфарите за едно пътуване до Япония, така че да бъдат еднакви с нейните с инициали „Р.С.“.

Даяна й нарежда да ги изпразни в черни найлонови торби за боклук. Камериерката се подчинява и Даяна грабва куфарите. Брат й изритва торбите надолу по стълбите.

Няколко дни по-късно, когато Рейн идва с руло червена лепенка, за да отбележи мебелите, които иска да вземе, пред нея се изправя адвокатът на заварения й син. Той й заявява, че няма да получи и един пирон от Олторп, докато не представи доказателства, че го е купила лично.

„Наложи й се да се обади на новия граф, за да уточнят подробностите около възпоменателната литургия (състояла се шест седмици по-късно в Уестминстърското абатство) — казва помощничката й, — а той нареди на адвоката си да й изпрати факс.“ Когато полагат праха на съпруга й в гробницата на Спенсърови, Рейн не е поканена на семейната церемония.

Последният договор, който граф Спенсър подписва преди смъртта си, е с издателя на „Даяна: нейната истинска история“. След като го уверяват, че семейството му ще бъде представено в положителна светлина, особено дъщеря му, той продава правата за осемдесет снимки от семейния албум на Спенсърови. Този път Даяна не възразява.

Тя иска снимките да илюстрират книгата, за която се надява, че ще я освободи от брака й. Няколко месеца преди това е дала разрешение на неколцина приятели да говорят свободно с автора Андрю Мортън. През очите на брат си, най-добрата си приятелка, любовника и масажиста си Даяна представя една покъртителна вълшебна приказка: целунала е принца и той се е превърнал в крастава жаба. Любовта му към друга жена я е тласнала към булимията и към пет опита за самоубийство. Била е изоставена от семейството му, което не оценява опитите й да вдъхне живот на мрачната им династия.

Откъси от книгата се появяват в „Сънди таймс“. Това, че са отпечатани на първа страница на някога уважавания вестник, им придава много по-голяма достоверност от брътвежите на жълтата преса. А очевидното одобрение на Уелската принцеса дори още повече възбужда интереса към произведението. Министър-председателката, членовете на парламента и председателят на Комисията за оплаквания от пресата^[2] го обявяват за долнопробно и гонещо сензации. Архиепископът на Кентърбъри заявява, че книгата е обида за общество, претендиращо да уважава човешките ценности. „Хародс“ отказва да я продава. „Клиентите ни едва ли очакват от нас да предлагаме подобно вулгарно четиво — казва говорителят на магазина. — «Спек-шейтър» я нарича «куп глупости».“

Книгата моментално става бестселър, но авторът й е заклеймен от британската преса като бивш репортер на таблоид, чийто баща е правил рамки за картини. Снобската забележка като че ли го обвинява за лошия късмет да се роди в работническо семейство: той е републиканец в страна, която благоговее пред кралските особи. „Попитах Андрю Мортън дали няма опасност да убие кокошката, която му снася златните яйца“ — казва Майкъл Кол, бивш кореспондент на Би Би Си. — Той ми отвърна: — „Е, през следващите двадесет години мога съвсем спокойно да живея и от пепелта на династията Уиндзор.“

Само два от единадесетте английски национални вестника не поместват откъси. От „Файненшъл таймс“ отсичат: „Не е по нашата част“. А редакторът на „Дейли телеграф“ определя съдържанието като отвратително. „Противно е“, пише той в „Спектейтър“, обяснявайки защо няма да допусне публикация в своето издание. „Телеграф“, който понякога е наричан „Ториграф“, е любимият вестник на кралското семейство и редакторът му Макс Хейстингс е близък приятел на принц Андрю. „Ако вярваш на писанията в таблоидите за брака на принца и принцесата на Уелс“, изтъква Хейстингс, — „може да вземеш простака за джентълмен.“

Сутринта, когато излизат откъсите, принцът на Уелс не е на себе си. „Бих казал, че беше на ръба на паниката“, спомня си икономът на Хайгроув. По време на закуската Чарлс прочита материалите, които неговият прессекретар му е изпратил по факса от Лондон. Принцът е знаел, че се готви издаването на книга, вдъхновена от Даяна, но е предполагал, че ще бъде просто една хвалебствена равносметка на благотворителната й дейност, плюс красиви снимки. Изобщо не е подготвен за нападки срещу него като мъж, баща и съпруг.

След като приключва с четенето, става от масата и отива в стаята на Даяна с изрезките в ръка. Подобно на Ричард III и той има само един въпрос към жена си: „Защо заплю ме?“ По-късно тя сравнява разправията им със сцената от „Кръстникът“, в която Ал Пачино ругае Даян Кийтън, че го е унизила с желанието си да се освободи от брака им. Това не е първият път, в който Даяна сравнява монархията с мафията. „Единствената разлика — казва тя на братовчедка си — е, че тези престъпници носят корони.“ Броени минути, след като Чарлс изхвърчава от стаята й, Даяна напуска Хайгроув, обляна в сълзи. Макар да е отрекла, че има пръст в подготовката на книгата, съпругът й е на друго мнение.

„Просто я чувам да казва тези неща — споделя той с личния си секретар Ричард Айлард. — Това са точно нейни думи.“

Бабата на Даяна лейди Рут Фърмой посещава Хайгроув няколко дена по-късно, за да успокои Чарлс. Той прегръща крехката осемдесет и три годишна жена и я кани да отиде с него в градината. „Рут никога не прости на Даяна, че стана причина за раздялата — казва една кръщелница на лейди Фърмой. — Тя смяташе, че внучката й е посрамила семейството си, като не е съхранила брака. Не говореше на Даяна до последните няколко дни от живота си, а дори и тогава Рут ми довери, че не можела да й прости предателството спрямо монархията.“

Чарлс е изумен от дързостта на съпругата му да наруши кралския етикет на мълчанието и да разкрие любовницата му. Даяна отива дори по-далеч, наричайки Камила Ротвайлера и описвайки я като куче убиец, което е впило зъбите си в брака й и не желае да я остави на мира. Телевизионната звезда Джоан Колинс заявява, че иска да участва в сапунена опера за кралското семейство. „Мога да играя Камила Паркър Боулс — отбелязва тя. — Ще се позагрозя за случая.“ Пресата нелюбезно описва Камила като „грозновата“ и „приличаща на коня си“. „Скотиш хералд“ пише презрително: „Тя пуши, разказва вицове и е способна да се облече за вечеря, без да си направи труда да вземе душ, след като е прекарала цял ден върху седлото.“ Разкритието, че Уелският принц отдавна е влюбен в нея, толкова разстройва обществеността, че когато тя отива в супермаркета, разгневени купувачи я напердашват с франзели.

Чарлс е пренебрегвал натякванията на съпругата си за любовницата му като пубертетска ревност. Той не разбира нито отчаянието на Даяна, нито желанието й да отвърне на удара. Очаквал е тя да се примири с лишения от любов брак в замяна на привилегията да бъде принцеса на Уелс. Затова е изненадан от бунта й и се чувства съсипан от сатанинския си образ в книгата. Дворецът бързо му се притичва на помощ.

Сър Робърт Фелоус се обажда на Даяна, преди тя да напусне Хайгроув. „Трябва да знам докъде се простира участието ти“, изрича сурово. Бракът му със сестрата на Даяна Джейн на моменти е обтягал семейните отношения. Даяна разстроено отвръща, че никога не е виждала автора, нито му е давала интервю. Треперещият й глас убеждава зет й, че му казва истината. Той не осъзнава, че тя просто се е паникьосала от суматохата, която е предизвикала.

Но объркването й е само временно. По-късно споделя с един от астролозите си, че не съжалява за решението си да сътрудничи, тъй като съпругът й не заслужава закрилата на мълчанието — най-малко пък, изтъква тя, защото е принц на Уелс. „Предполага се, че той трябва да служи за образец на хората — заявява Даяна. — Нали ще става проклет Защитник на вярата.“ След единадесетгодишен брак тя решава, че изневярата му трябва да бъде извадена наяве. Както предупреждава Робърт Луис Стивънсън, когато се жениш, „доброволно допускаш свидетел в живота си… и вече не можеш да си затваряш очите пред непристойните си постъпки, а си длъжен честно и почтено да поемеш пълната отговорност за действията си“. Ако Чарлс не желае да го стори, то Даяна желае. Но дори тя е стресната от резултата.

Ужасена е от множеството подробности в книгата и се чувства предадена от брат си, който я е обрисувал като лъжкиня. Той споделя, че тя е човек, на когото му е „трудно да казва истината просто защото обича да разкрасява нещата“. Спомня си: „Докато се връщахме от училище един ден, съпругата на викария спря колата и рече: «Даяна Спенсър, ако продължиш да лъжеш по този начин, ще те накарам да се прибереш вкъщи пеша».“ Добавя, че в една от училищните й характеристики пишело: „Даяна Спенсър е най-нечестното момиченце, което някога съм виждал.“

Изненадват я и забележките на Джеймс Гилби. Според нея той я представя като маниачка на тема самоубийства. Знае, че Гилби е говорил само защото тя му е позволила, и е сигурна, че й е мислил доброто, но е слисана от жалкия образ, който обрисува. След излизането на книгата Даяна го изхвърля от живота си.

Уверенията й, че няма нищо общо с изданието, подтикват личния секретар на кралицата да подаде няколко протеста до Комисията за оплаквания от пресата. Също така й написва публично изявление, в което тя да отрече „нелепите“ твърдения, че е сътрудничила при подготовката. Заявява й, че единствено официално опровержение би прозвучало убедително. Обществеността е готова да повярва в най-лошото след всичко прочетено и видяно през последната година.

Няколко месеца по-рано принц Уилям случайно е ударен по главата със стик за голф, получава фрактура на черепа и се нуждае от спешна хирургическа намеса. Даяна научава новината в ресторанта „Сан Лоренцо“ и бърза да отиде при сина си, като прекарва с него в болницата две нощи, докато състоянието му не й позволява да се прибере у дома. Чарлс го посещава за няколко минути след операцията, но иначе не променя програмата си. Казва, че трябва да присъства на представление на „Тоска“. Пресата е ужасена. „Що за баща сте вие?“, гласи заглавието в „Сън“. Джийн Руук от „Дейли експрес“ пише: „Какъв е този баща, който напуска болницата, преди да разбере изхода от операцията на осемгодишното си момче, чийто череп едва не е разбит със стик за голф, и то за да прекара вечерта в операта?“

Чарлс обвинява Даяна, задето е направила така, че да изглежда безчувствен баща. Изпитвайки известни угризения, той се погрижва няколко седмици по-късно да бъде фотографиран как кара колело със синовете си, но Даяна заявява пред пресата, че двадесет и четири часа след това е оставил момчетата, за да отиде на мач по поло. Джийн Рук обвинява Чарлс, че се отнася към синовете си като към „добре хранени животинчета, които знаят мястото си в света на своя напълно самовглъбен баща. Сигурно на Уилям и Хари им е болно да го виждат по-често по телевизията, отколкото на живо“.

Появяват се снимки как Чарлс отива със синовете си на църква в Сандрингам, но когато някой от тълпата го пита къде е принцесата, той отвръща с кисела усмивка: „Днес не е тук, така че можете да си получите парите обратно.“

Други фотоси също свидетелстват за раздор между съпрузите. По време на една официална обиколка в Индия Даяна е заснета да седи сама пред Тадж Махал. Тази тъжна снимка (за която някои репортери твърдят, че е била инсценирана от принцесата) напомня за визитата на принц Чарлс в Индия преди женитбата му. Той е обещал да доведе булката си при светилището от XVII век — световноизвестния паметник на вечната любов. Но когато през 1992 година с Даяна идват на четиридневно посещение, те не си говорят. Пристигнали са в Индия с различни самолети; той — от Оман, а тя — от Лондон. Имат различни програми. Отседнали са в различни апартаменти на различни етажи в хотела в Ню Делхи и общуват чрез служителите си. Усмихват се само пред камерите.

После се появява снимка на принцесата пред пирамидите — отново сама. Даяна дава да се разбере, че докато тя е на официално посещение в Египет, съпругът й се развлича в Турция с любовницата си. Следват нови фотоси, как играе поло, докато Даяна обикаля бедните колонии; как Чарлс стреля по птици в Сандрингам, докато тя утешава болни от рак пациенти в Ливърпул; как се забавлява със султана на Бруней, най-богатия мъж на планетата, докато Даяна разговаря с Майка Тереза, която се грижи за най-бедните в света.

Дворецът се опитва да направи нещо относно контрастиращите образи на принца и принцесата и техния брак, но като жаби от блато непрекъснато изскачат все нови и нови разкрития. Когато Андрю Джакс, телохранител в Хайгроув, разгласява, че двамата водят независими съществувания, Дворецът нарича твърденията му измислица на таблоидите. Полицаят, който работи в Хайгроув от четири години, не отстъпва. „Срещат се единствено на масата“ — заявява той — „и много често това приключва с оглушителна кавга, която всички чуват.“ Разказва, че принц Чарлс спи сам в една от спалните (в компанията на плюшеното мече от детството си), докато принцесата се оттегля в господарската спалня. „Те никога не се усмихват, нито правят нещо заедно… За четири години съм го видял само веднъж да я целува за довиждане и това беше небрежна целувка по бузата.“

Както може и да се очаква, официозната преса се обръща към експерта по благородническото съсловие Харолд Брукс-Бейкър с молба да отвърне на изявленията на полицая и, естествено, роденият в Америка роялист откликва. „Не се съсипва лесно брак като техния, който е бил подлаган на такива изпитания от страна на журналистите — изтъква авторитетът пред «Ню Йорк таймс». — Вестниците вдигнаха много шум около факта, че те не бяха заедно на тридесетия й рожден ден миналия месец, но пропуснаха да споменат, че през следващия уикенд съпрузите бяха заедно; тогава имаше празнична торта и той й подари прекрасна гривна.“

Бившата икономка на Хайгроув разкрива, че подаръкът на Чарлс е бил с изкуствени скъпоценни камъни. В дневника, който си е водила, докато е работила за принца и принцесата на Уелс, тя отбелязва, че когато Даяна открила това, избухнала в сълзи. Свикнала да получава скъпи вещи, принцесата е разстроена, че съпругът й подарява на любовницата си диамантена огърлица, а на нея — накити без всякаква стойност. Икономката цитира думите на Даяна: „Не искам тези проклети фалшиви бижута. Мислех си, че неверните съпрузи много внимават да угаждат на съпругите си с истински неща, като запазват безвкусните дрънкулки за уличниците си.“

Чарлс предлага да устрои парти за тридесетия й рожден ден. Но Даяна не желае да празнува с него. Така че отказва и отбелязва събитието насаме с любовника си Джеймс Хюит, който наскоро се е върнал от войната в Залива. Чарлс е засегнат от обвиненията на пресата, че е пренебрегнал рождения ден на съпругата си, и поръчва на един свой приятел да се обади на Найджъл Демстър и да изясни нещата. Водещият светска рубрика журналист откликва със статия за жеста на обич от страна на принца, която излиза на първа страница в „Лейди мейл“. Даяна отвръща на следващия ден чрез своя приятелка, която казва пред „Сън“, че принцесата не е искала бал със „скучните приятели“ на съпруга си.

Принцеса Ан, отвратена от вестникарския двубой, обвинява Даяна, че е превърнала брака си в медийно сражение. „Преди да се появиш ти, почти нямаше изтичане на информация — заявява кралската принцеса. — Сега на кораба има толкова много дупки, та нищо чудно, че потъва.“

Даяна се втренчва сурово в зълва си, без да пророни дума. Но Ан не трепва.

„Ако бях на твое място, не бих тръгнала да разпространявам разни опашати истории — предупреждава я тя. — Някой ден всичко това може да се обърне срещу теб.“

След упреците на Ан Даяна се убеждава, че цялото кралско семейство е срещу нея. Тогава решава да помогне на Андрю Мортън, като позволи на приятелите си да говорят с него за безрадостния й брак. „Постъпете както смятате за добре“, казва им тя, когато й звънят да искат мнението й. Но се погрижва авторът да не научи нищо за любовната й връзка с Джеймс Хюит.

Няколко месеца по-късно Даяна трудно би могла да заклейми книгата, така че когато Робърт Фелоус се обажда да й прочете подготвеното за публикуване изявление, тя не го одобрява. Той настоява принцесата публично да изрази възмущението си от творбата, но реакцията й е следната: „Не мога да нося отговорност за онова, което казват приятелите ми.“

Докато чака отговора на Даяна, редакторът на „Сънди таймс“ започва да нервничи. „Мислехме си, че тя ще рухне от напрежението“ — спомня си Андрю Нийл. — Не бихме се учудили, ако в този момент бе посегнала на живота си. Толкова нестабилна беше.

„Отначало не повярвах на книгата. Дори за миг. Принцесата на Уелс да страда от булимия, да повръща в тоалетните и да прави опити за самоубийство? Невъзможно. Но притиснах Андрю Мортън, поисках имената на източниците му и направих интервюта с всички тях. След като се уверих в достоверността на книгата, реших да я подкрепя, ако двамата основни свидетели, Каролин Бартоломю и Джеймс Гилби, подпишат клетвени декларации, потвърждаващи истинността на казаното от тях.“

Сензационните откъси се появяват във вестника сутринта на 7 юни 1992 година. Същия следобед кралицата кани Камила Паркър Боулс и съпруга й да се присъединят към кралското семейство в ложата им в Уиндзор, за да гледат мач по поло. Даяна приема жеста като още един ритник в зъбите. Пред приятели поставя под въпрос деликатността на кралицата. „Ако иска бракът да просъществува, защо не се държи като почтена свекърва?“

На следващия ден „Сънди телеграф“ пише, че редакторът на „Сънди таймс“ е интригант, който заслужава да бъде нашибан с камшик. Андрю Нийл публикува изявлението на Джеймс Гилби:

„Мога да потвърдя, че принцесата неведнъж ми е говорила за опитите си за самоубийство, както е постъпвала и с други близки приятели.“

Редакторът на „Сънди таймс“ казва, че си е дал сметка за упадъка на монархията, когато в подкрепа на публикацията започнали да се обаждат аристократи като Алън Кларк, бивш вътрешен министър в правителство на торите. „Срамота е — заявил Кларк пред Андрю Нийл, — но не е голяма загуба. Кралското семейство е само шайка германци с нездрав цвят на лицето.“

Лавина от нови разкрития, уводни статии и телевизионни дискусии поставя под въпрос онова, което някога е приемано като неподлежащо на коментар — бъдещето на монархията и дали Англия наистина има нужда от кралско семейство. Обсъжда се дори преданата на дълга си кралица, която отделя повече време на кучетата и конете си, отколкото на децата си. Проучванията на общественото мнение показват съкрушителна подкрепа за принцесата, особено сред американските жени. Списание „Пийпъл“, чиито двадесет милиона читатели седмично са предимно жени, за шестнадесет години я е сложило четиридесет и един пъти на своите корици; а броят, в който снимката й е придружена с откъс от книгата на Мортън, е най-успешно продаденият в историята на изданието. Американската писателка Камий Палиа обявява принцесата за икона на XX век: „Даяна може би се е превърнала в най-атрактивния образ в днешната световна масова култура.“

Разстроените помощници в пресслужбата на Двореца се мъчат да бъдат любезни. Първоначалната им реакция спрямо книгата е недвусмислена: „оскърбително безотговорна“. Постепенно обаче те отстъпват. „Засега няма да коментираме повече.“ Произношението им става все по-отсечено, сякаш кристалната дикция ще предотврати по-нататъшни въпроси.

Докато пресслужбата се опитва да притъпи интереса към извънбрачната авантюра на Уелския принц, се появява вътрешна разпоредба, която посочва какво поведение очаква кралицата от служителите си. Управителят на имението й в Балморал е отправил „любезно припомняне“ до всички допринесли по някакъв начин за незаконната любовна връзка. Записката заплашва с изгонване от дома на Нейно величество. „Ако живеете в грях — предупреждава управителят на кралицата, — може да изгубите дома си.“ Дворецът се старае да се разграничи от заплашителния тон. „Всичко са направили на своя глава“, твърди един прес служител. Но Даяна заявява, че кралицата би трябвало да отправи подобно „любезно напомняне“ и до сина си. Макар и в тесен кръг да има да казва много неща за книгата на Мортън, Даяна не прави никакви публични изявления. И тъй като от нея няма отговор, в „Сънди таймс“ започват да се тревожат. „Не знаех какво да сторя, за да възвърна доверието към вестника“, казва Андрю Нийл. След броени часове го спасява анонимното обаждане на една жена. Тя съобщава на Пресасоциацията, английска национална осведомителна агенция, че принцесата на Уелс ще посети дома на Каролин Бартоломю. Снимката, на която се вижда как Даяна прегръща приятелката си — основният източник на информация в книгата, убеждава дори и скептиците.

След публикуването й сър Робърт Фелоус разбира, че принцесата го е измамила. Тъй като неправилно е уверил кралицата, че Даяна няма нищо общо с книгата, той си подава оставката, но Нейно величество я отхвърля. Тя извиква Чарлс и Даяна в Уиндзор на 15 юни 1992 година за семеен разговор. Подтиквана от чувство за самосъхранение, настоява публично да демонстрират единството си, като се започне от кралските надбягвания в Аскот. Съпругът й се сопва: „Защо са тези преструвки, по дяволите? Да приключваме с това.“ Но няколко дни по-рано кралицата е видяла с какви овации хората са посрещнали Даяна, както и размахваните плакати: „Даяна, ние те обичаме“ й „Бог да благослови принцесата на Уелс“. Елизабет знае, че многобройните й почитателки ще се разгневят, ако не участва в традиционната кралска процесия в Аскот. Тя набляга на това, колко е важно да не разочароват народа. Обръща се към снаха си и я пита: „Разбираш ли?“

Даяна няма смелостта — тогава — открито да се противопостави на кралицата, така че постъпва, както й е наредено. „Знам задълженията си“, отвръща тя и свежда поглед. Щом тълпите я виждат заедно с кралицата-майка в каретата зад тази на кралицата и на принц Чарлс, започват възторжено да крещят и да аплодират втората каляска много повече, отколкото първата. Единбургският херцог се мръщи.

„Той открито пренебрегна Даяна в онзи ден — разказва репортерът Джеймс Уитакър. — Когато тя влезе в кралската ложа, Филип й обърна гръб и не й проговори. Принцесата седеше безмълвно, а той беше забил нос в програмата. Не вдигна поглед, нито показа с нещо, че е забелязал присъствието й, но нея, изглежда, не я беше грижа.“

Когато някой загатва за безцеремонното поведение на херцога, Даяна вдига рамене и казва: „Този човек е сърдечен като айсберг.“ Тя е окуражена от шумните приветствия, с които са я посрещнали, но по-късно радостта й се изпарява заедно със самочувствието й.

На срещата в замъка Уиндзор кралицата пита Даяна какво иска. „Официална раздяла“, отвръща тя. Вместо това Нейно величество препоръчва време за размисъл. „Ще се върнем на този въпрос след шест месеца“, заявява и добавя, че очаква двойката да осъществи отдавнашното си намерение да посети Южна Корея. Те се съгласяват, но пътуването е пълен провал, що се отнася до връзките с обществеността. Дипломатическите съобщения показват, че напрежението между Чарлс и Даяна е почти толкова голямо, колкото между Северна и Южна Корея. Снимките в пресата потвърждават строго секретните каблограми, летящи между Сеул и Лондон: на тях са запечатани един строг принц и една мрачна принцеса, които очевидно не могат да се търпят.

Когато вижда, кралицата се обажда на сина си. „Чарлс, не разбирам“, казва му тя. Подтекстът е, че той не се старае достатъчно.

„Не съзнаваш ли, че тя е луда? — отвръща сърдито принцът. — Луда е!“

Преди кралицата да успее да реагира, Чарлс е затворил телефона на майка си.

След завръщането си в Англия Даяна доверява на приятели, че не смята съпруга си достоен да бъде крал. В миналото е споделяла увереността си, че никога няма да стане кралица и че Чарлс ще се възкачи на трона без нея. Сега подлага на съмнение способността му да управлява. Казва, че мнението й се базира на инстинкта й и на интимното познаване на съпруга й. Това повдига въпроси относно Чарлс, когото помнят като срамежливо малко момче, което вечно изглеждало, сякаш всеки миг ще заплаче. „Не е ли прекалено плах, за да стане крал?“, пита авторът на една уводна статия под заглавие: „Неверен И нерешителен?“

Чарлс иска да отговори, но не знае как най-добре да се защити. Ревностният му флигел-адютант го подтиква да сътрудничи на журналиста Джонатан Димбълби, който пише книга за живота му. Така че принцът решава да даде на уважавания журналист безпрецедентен достъп до дневниците и писмата си. Излизането на биографията, която ще се предхожда от специално телевизионно интервю, е насрочено да съвпадне с двадесет и петия юбилей на Чарлс като Уелски принц.

Такива годишнини дават възможност на кралското семейство да устрои вълнуващи паради и фойерверки. Но през 1992-ра кралицата, която празнува четиридесет години от възкачването си на трона^[3], отменя планираните грандиозни тържества. Тя спира набирането на средства за струващия 3,6 милиона долара фонтан, който са възнамерявали да построят на Парламент Скуеър и отказва военен парад. „Последната година не е от онези, за които ще си спомням с особено удоволствие — отбелязва в своя реч. — По думите на един от съчувстващите ми кореспонденти, тя се оказа annus horribilis^[4]“. Забележката й е изведена като заглавие: „Една гадна година“. Друг вестник я критикува, че е използвала латинския, за да опише нелепите ситуации, които през цялата година достатъчно ясно са били отразявани и на английски:

Януари: Публикувани са снимките на херцогинята на Йорк и Стив Уайът от ваканцията им в Мароко. Дворецът отрича да има проблеми в брака на херцога и херцогинята на Йорк.

Февруари: Принцесата на Уелс е критикувана, че не е патриотка, когато заменя английския си ягуар с немски мерцедес. „Това е нов пример, че кралското семейство не крие презрението си към английските работници — заявява Денис Скинър, депутат от лейбъристите. — Живеят в разкош с парите на данъкоплатците, идващи най-вече от английските работници, и после се изплюват в лицата им.“ По настояване на кралицата Даяна се отказва от мерцедеса — седем месеца по-късно.

Март: Дворецът обявява раздялата на херцога и херцогинята на Йорк.

Април: След тригодишна раздяла принцеса Ан се развежда с капитан Марк Филипс. Една новозеландска учителка завежда процес за бащинство срещу Филипс, твърдейки, че е заченала след „любов за една нощ“. Без да признае бащинството, Филипс се съгласява да плати на майката неизвестна сума за „консултации във връзка с конете“.

Май: Съобщава се за любовна връзка между четиридесет и две годишната принцеса Ани тридесет и седем годишния офицер от флота Тимъти Лорънс. Това подтиква един журналист да възкликне: „Не отново, Ан!“ Друг предупреждава: „Долу ръцете от персонала.“ Дворецът отрича принцесата да има нещо общо с флигел-адютанта. Седем месеца по-късно тя се омъжва за него в Шотландия, където разводът е позволен. Някои придворни смятат брака за неравен, не защото височайшата булка е разведена, а защото прапрапрадядото на младоженеца е бил евреин. През 1826 година семейството му си е сменило името от Леви на Лорънс. Почти два века по-късно това все още предизвиква коментари. Един кореспондент пише: „Човек не може да забрави… (за) еврейските му предци.“

Юни: Принц Едуард, двадесет и осем годишният син на кралицата, отново отрича, че е хомосексуалист. След което пък отрича, че е направил опровержението, подтикнало един журналист от „Уошингтън поуст“ да отбележи: „Най-младият син е най-добре третиран от пресата според уиндзорските стандарти, което означава, че не всеки втори вторник от месеца му се налага да отрича писмено, че е жена.“

Юли: Масажистът на Даяна заявява пред медиите, че тя иска да сложи край на „непрекъснатите лъжи, нещастието и неудовлетвореността“ от брака си. „Това положение трябва да приключи — казва Стивън Туиг, който от три години редовно посещава Кенсингтънския дворец, за да прави масаж на принцесата. — Иначе ще се случи някаква трагедия.“ След броени часове Даяна го уволнява.

Август: Във вестниците се появяват снимки на гологърдата Сара Фъргюсън с Джон Браян в Южна Франция. Няколко дни по-късно „Сън“ публикува записа на телефонния разговор между Даяна и Джеймс Гилби, в който тя се оплаква от отношението на кралското семейство към нея. „Животът ми е същинско мъчение — не скрива принцесата. — Истински ад. И то след всичко, което съм направила за това проклето семейство.“

Септември: Дворецът отрича, че има проблеми в брака на принца и принцесата на Уелс.

Октомври: Кралицата е освиркана в Германия. Жителите на Дрезден замерват колата й с яйца малко след като англичаните са открили в Лондон статуя на маршала от военновъздушните сили Артър (Бомбардировача) Харис, ръководил бомбардировките на Дрезден през Втората световна война.

„Ноември донесе най-лошото“, казва кралицата. В петък сутринта на 20 ноември 1992 година небето над Уиндзор се изпълва с оранжеви пламъци, поръбени с черни облаци задушлив дим. Огънят тръгва от една лампа, подпалила завесите в параклиса на Нейно величество, и заплашва да изпепели замъка, който Самюел Пепис нарича „най-романтичния в света“. Вместо да вдигне тревога и да извика пожарната, персоналът призовава всички служители на помощ. Принц Андрю, който е в Уиндзор за уикенда, се втурва да спасява съкровищата на майка си. Той се присъединява към живата верига от служители, които си предават картини, маси и часовници от ръка на ръка, за да ги съхранят на безопасно място. Пожарникарите изливат милион и половина галона вода върху зданието, но огънят продължава да вилнее петнадесет часа.

„Кралицата е съсипана, напълно съсипана — заявява Андрю пред камерите на Си Ен Ен малко след като майка му пристига от Лондон. — Тя помага за изнасянето на вещи от замъка — произведения на изкуството. — Там е от тридесет минути.“

Чарлс идва на следващия ден, за да огледа щетите. Нарича инцидента „трагедия“, после заминава на лов в Сандрингам. Другите деца на кралицата, принцеса Ан и принц Едуард, изобщо не се появяват.

Шестдесет и шест годишната Елизабет изглежда изтощена и смазана, докато крачи сред овъглените развалини. От всичките резиденции замъкът Уиндзор, символът на династията, й е най-скъпата. Там е живяла като дете през Втората световна война. Това е и основното хранилище на произведенията на изкуството, считани за най-стойностната частна колекция в света. Сред тях са творби на Рембранд, Да Винчи, Холбайн, Рубенс и Вермеер, както и безценен порцелан, гоблени, мебели и доспехи от времето на Вилхелм Завоевателя.

С дъждобран с качулка и гумени ботуши, тя тъжно наблюдава множеството камиони, маркучи и стълби. Това е денят на четиридесет и петата годишнина от сватбата й, а съпругът й е в Аржентина — с друга жена. „Филип пътуваше с нас като президент на Световната фондация за защита на природата — казва член на групата — и докато аз не си спомням да съм го виждал със Сюзън Барантес (както твърди по-късно дъщеря й Сара Фъргюсън), имаше слухове за него и секретарката му… Онова, което се е запечатало в съзнанието ми, е срещата на борда на директорите на сутринта след пожара… Всички говорехме за телевизионния репортаж, който показваше как кралицата и принц Андрю изнасят предмети от замъка Уиндзор. Филип влезе в стаята (в Буенос Айрес) и започна дело, без да спомене нито дума за пожара, за съпругата си или за сина си. Не можехме да повярваме. Нито дума.“

Британският министър на културното наследство обявява пожара за национално бедствие и изразява съчувствието на нацията. Обещава на кралицата, че правителството ще реставрира замъка. Но тъй като няма застраховка срещу пожар, той изтъква, че това ще струва на данъкоплатците около 80 милиона долара. И добавя, че хората щели да бъдат „горди“ да поемат бремето. Англия обаче е обхваната от рецесия и поданиците на Нейно величество се дразнят от намека, че те трябва да заплатят за реставрацията.

„Докато замъкът бе невредим, беше техен — пише Джанет Дейли в «Таймс», — а когато се запали, е наш.“

Дворецът отвръща, че е задължение на правителството да направи застраховката на кралицата срещу пожар.

„За най-богатата жена в света?“, възкликва един парламентарист.

„Тя не е най-богатата“, отговаря един придворен. Мотивира се с наскоро публикувания списък на най-богатите жени в страната, в който кралицата е на десето място с авоари от около 150 милиона долара, което опровергава предишната оценка на състоянието й на 7,5 милиарда долара. Дворецът признава разликата между „имащите“ и „нямащи“; но за някои от поданиците й Нейно величество просто има твърде много. Така че когато списание „Бизнес ейдж“ пише, че тя е най-богатата личност в Англия, Дворецът изпраща протест до Комисията за оплаквания от пресата. Придворните на кралицата заявяват, че не е справедливо да се включват кралските резиденции, произведенията на изкуството и бижутата на короната към личното й богатство. Комисията се съгласява и казва, че оценката трябва да се снижи от милиарди на милиони.

„Сигурен съм, че това ще подейства невероятно успокояващо на безработните ми избиратели“, подхвърля въпросният парламентарист.

Най-продаващият се таблоид в страната „Нюз ъф дъ уърлд“ призовава читателите си да изразят своето мнение. Като дава два телефонни номера, вестникът ги подканя да звънят на единия, ако смятат, че „трябва да платим“, и на другия, ако смятат, че „тя трябва да плати“. Следват шестнадесет хиляди обаждания и петнадесет хиляди от тях са в подкрепа на това, че „тя трябва да плати“.

„Тя“ прави добре премислен ход. Подобно на бизнес магнат, който усеща, че би могъл да натрупа пари, ако върви в крак с времето, и кралицата си дава сметка, че се налага да спасява династията си с нестандартни стъпки.

Дори и британската монархия не може да оцелява до безкрайност в разредения въздух на безбройните си привилегии. Така че чрез министър-председателя си Елизабет обявява своето решение да започне да плаща данъци. Също така се съгласява да отваря Бъкингамския дворец за посещения два месеца в годината. Оповестява, че ще иска по 12 долара входна такса, за да подпомогне реставрирането на замъка Уиндзор. За възстановителните работи ще отиват и печалбите от магазина за сувенири в Двореца, от който туристите могат да си купуват за спомен сервизи за чай (36 долара) и шоколади във формата на корона (6 долара). Въпреки възраженията на съпруга си, тя се съгласява да се откаже от кралската яхта „Британия“ през 1997 година. За тогава е насрочено изваждането й на сух док, за да се спести на данъкоплатците основният й ремонт^[5]. Също така за изумление на роднините си заличава повечето от тях от Цивилната листа и възстановява на правителството похарчените пари, освен своите, на съпруга си и на майка си. Този жест връща на данъкоплатците приблизително 14 милиона долара. Но тя остава в Цивилната листа с 11 850 000 годишно, майка й — с 972 000, а съпругът й — с 547 000 долара.

Може би, за да се самоизтъкне, през 1993 година Филип се е съгласил журналистката Фиамета Роко да му направи портрет в „Индипендънт он сънди“. От кабинета му са й предоставили телефонните номера на петдесет души, на които да се обади. Най-интересното й интервю обаче се оказва със самия херцог. „Пристигнах в двореца в деня, в който кралицата произнесе речта си за annus horribilis — спомня си Фиамета Роко, която е трябвало да предаде въпросите си предварително. — Той бе забранил всякакви лични теми, отнасящи се до семейството му — родителите му, съпругата му и децата му. Искаше да разговаряме, но не за всичко. Не можех да питам за правото на жените да бъдат ръкополагани в духовен сан, междувременно той говореше неуморно за Световната фондация за защита на природата.“

В хода на интервюто авторката леко се отклонява от сценария. Подхвърля, че Филип е мъж, обграден от множество митове. Той видимо се оживява, така че тя продължава.

„Един от митовете е, че сте имали много любовници.“

Филип изглежда раздразнен. „Някога да ви е хрумвало, че през последните четиридесет години не съм направил и крачка, без да ме придружава полицай? Така че как, по дяволите, бих могъл да сторя безнаказано подобно нещо?“ Той се втренчва право пред себе си и чака следващия въпрос. С тази тема е приключено.

Отговорът му развеселява бившия шеф на групата за охрана на кралското семейство, който се изсмива, прочитайки го. „Истината е, че нашата работа е да защитаваме човека, а не морала… Ако той е в апартамента на жена, ние оставаме отвън. Не се интересуваме какво прави вътре, стига да излезе оттам невредим… така че може да се отърве безнаказано, от каквото си иска… Там сме не, за да вардим съпруга на кралицата, а за да охраняваме Единбургския херцог… има значителна разлика…“

Британският историк и писател Ричард Хау, който прекарва известно време с Филип през седемдесетте години, събирайки материал за книга, и пътува с него на „Британия“, признава съществуването на други жени в живота му. „На борда имаше две секретарки, и двете много хубави — спомня си той. — Знам също, че поддържа любовница… някъде в Нотинг Хил. Но той е много дискретен.“ Години по-рано, когато го питат за тайната на успешния брак, Филип подчертава значението на дискретността. „Собствен дом — казва, — и здрав разум.“

Фиамета Роко минава неусетно нататък. „Вторият мит е, че принц Андрю всъщност не е ваш син, а на лорд Порчестър (мениджърът на кралските конни надбягвания).“

Филип не трепва. Знаейки, че всяка негова реакция ще предизвика сензация на първите страници на вестниците, той запазва мълчание. Седи непроницаем като камък. „Подобно на дете с овесена каша в устата“, отбелязва по-късно журналистката пред свой колега. Повдигнала е въпроса за бащинството, тъй като е бил засегнат няколко седмици преди това в списание „Ню Йорк таймс“: „Вземете снимка на принц Андрю и някоя на лорд Порчестър на същата възраст — цитиран е Демстър да споделя с писателя Кристофър Хитченс. — Ще видите, че принц Филип изобщо не би могъл да е бащата на Анди.“

Дворецът не оспорва предположението, не го прави и Филип. Когато мълчанието става неловко, Роко продължава.

„Третият мит е, че някога сте имали връзка с Валери Жискар д’Естен“, казва тя.

Филип се разсмива. „О, Жискар е симпатично старо момче, но аз никога не съм отсядал в Елисейския дворец, докато беше държавен глава. Бил съм там, когато (Венсан) Ориол беше президент (1947–1954), а той беше невероятен мръсник.“

Репортерката също се засмива, сякаш за да потвърди, че наглият й въпрос напълно си е заслужил лукавия му отговор. Няколко дни по-късно един придворен почуква на вратата й и й предава плик. Грубата бяла бланка на замъка Уиндзор съдържа лаконично послание от НКВ принц Филип: „Не включвайте репликата за Ориол в материала си.“ А прессекретарят на кралицата се обажда на редактора й да се оплаче от нейното безочие. И двамата журналисти са извикани в Двореца за среща с личния секретар на принц Филип сър Браян Макгрот. Той им напомня, че им е предоставил имената и телефонните номера на хора, чиито изявления ще придадат достоверност на портрета. „Поне докато имате разрешението да ги използвате“, добавя придворният. Намекът е ясен. Ако журналистите използват коментара на Филип, ще получат отказ от онези, които са склонили да бъдат цитирани само защото Филип е дал съгласието си. Без техните имена на портрета ще му липсва ефектност, това на журналистите им е ясно.

Те изтъкват, че забележката за покойния президент на Франция показва чувството за хумор на принц Филип. Дворецът не се оставя да бъде подведен. Сделката е сключена: вестникът няма да използва коментара, а Дворецът няма да оттегли източниците си.

Филип заявява, че никога повече не ще даде интервю на английски журналист. Но по това време личният му живот, за който пресата вече тръби без задръжки, е станал уязвим. „Индипендънт он сънди“ съобщава, че с кралицата спят в отделни спални. „Венити феър“ пише, че той поддържа любовница. „Ню Йоркър“ заявява, че става дума за „низ от актриси любовници, които често се появяват по телевизията и карат осведомените да се усмихват и да подхвърлят“: „Тази е една от неговите.“ За неосведомените пък „Тетлър“ публикува „Кралската колекция“, съдържаща имената, биографиите и снимките на тринадесет жени, описани като „фенклуба на Единбургския херцог“. В списъка са включени второстепенни английски звезди, но са пропуснати големите американски знаменитости като Джейн Ръсел, За За Габор и Шърли Маклейн. Английските аристократи добавят и две принцеси, една херцогиня, една графиня и пет титулувани лейди, включително и седемдесетгодишната съпруга на един от бившите флигел-адютанти на кралицата. „Отвратително е, като си го представя — тъща ми в леглото с принц Филип“ — казва зетят на въпросната жена. — Звучи ми като „любов сред руините“.

„Списъкът на «Тетлър» беше добър, но съвсем не пълен“, заявява журналистът Таки Теодоракопулос. — Всички знаят, че Саша (херцогинята на Абъркорн) е любовница на Филип… При това за най-дълго време — между шест и осем години… Той не се колебае да се качи на „Британия“, за да се отправи към Карибско море и да присъства на премиера в Сейнт Ките^[6], тъй като тя щяла да е там. Снимка от подобно пътуване е продадена на вестниците. На нея Филип е само с една кърпа около кръста. Прегърнал е херцогинята, която е по бански костюм. Съпругът й Джеймс, който стои на няколко крачки зад нея, е изрязан от снимката. „Джеймс е най-добрият човек в света“ — казва Таки. — „И би трябвало да е такъв, за да търпи Филип“.

Преди да умре през 1993 година, Джон Берът, личен секретар на лорд Маунтбатън в продължение на двадесет години, също говори за извънбрачните връзки на принца. „Херцогинята на Абъркорн сега е на Филип, но Маунтбатън я имаше пръв — тя беше негова кръщелница и той много я обичаше, макар и да беше четиридесет години по-млада. После я прехвърли на Филип…“

Кралицата може да бъде доста надменна и студена. Направо сурова. Така че е напълно разбираемо защо съпругът й отива другаде и не допуска грешки в това отношение. Но не е имал толкова връзки, колкото хората си мислят. Много жени копнеят да се издигнат по този начин. За тях е чест да ги смятат за любовници на съпруга на кралицата… Бих сложил Патриша Клъдж в тази категория — казва Берът, имайки предвид бившата ливърпулска танцьорка в софтпорно филми. — Преди развода си с американския магнат Джон У. Клъдж, тя го накара да й купи имение близо до Балморал и да наеме треньора на Филип да я обучава да кара карета, любимият спорт на Единбургския херцог… Вечно звънеше да ни уведоми: „Ще правя парти и бих желала да дойдете и да доведете свои приятели.“ Покрай съпруга си, притежаващ 6 милиарда долара, беше твърде богата, за да бъде пренебрегната от кралското семейство. Филип и Чарлс я придумаха да даде над 500 000 долара, за да спонсорира Кралското изложение на коне в Уиндзор, но аз много се съмнявам Филип да е кривнал от правия път заради нея…

Берът продължава: „Принцеса Александра (дъщерята на принцеса Марина, съпруга на херцога на Кент) е различна… Те с Филип имаха дълга връзка… Тя е първа братовчедка на кралицата — висока руса красавица, която се омъжи за сър Ангъс Оджилви… Външно прилича на принцеса Ан, любимото дете на Филип. Ще забележите, че много от любовниците му са високи и стройни като дъщеря му. Същите едри зъби, бухнала коса, найтсбриджки (елегантни) нозе…“

„В общи линии Филип не е щастлив човек. Има здрав, но не и щастлив брак… Той е невероятно енергичен; пътува непрекъснато, за да запълни празнотата в живота си като съпруг на кралицата… Вероятно е трябвало да се ожени за някоя богата американка, да се позабавлява и после да се разведе с нея. Така поне би имал лична свобода. Ами да, той е всъщност поддържан мъж, а за горд човек като него това е унизително.“

Кралицата не обръща внимание на онова, което не става пред очите й, и съпругът й дискретно продължава флиртовете си. С изключение на някоя актриса от време на време Филип се ограничава с омъжени жени от аристокрацията. Благородническите съпруги са впечатлени от кралския му произход и се опиват от вниманието му. Няколкото, които не се чувстват поласкани, се преструват, че са, тъй като той е съпруг на кралицата. „Това е прикрита форма на изнудване“, твърди една жена, която е била подложена, по думите й, на „прекомерно преследване“ от страна на Единбургския херцог.

Когато един от банкерите на кралицата е поканен в Балморал на парти, взема със себе си своята изключително привлекателна съпруга. Филип настоява тя и останалите гостенки да участват с него в музикална игра. Нарежда ги в кръг и застава в центъра. Слага бутилка от вино между краката си и казва на жените, че трябва да я махнат оттам, без да използват ръцете си. Състезанието се състои в това да му отнемат бутилката с крака, преди музиката да спре. „Хайде, без ръце — подканва той съпругата на банкера. — Без ръце“. Силно смутена, тя се подчинява на волята на херцога, защото според твърдението било грубо да откаже.

„Жена ми се почувства по същия начин, когато той я покани на танц“ — споделя Робин Найт Брус, армейски офицер. — Филип е главнокомандващ полковник на Кралските ирландски хусари и идва на празничните вечери на полковете, за да опипва офицерските съпруги. Когато го направи с жена ми, отидох при началника си и рекох: „Не позволявайте на шибания Единбургски херцог отново да танцува с жена ми или ще го изритам по топките, а също и тя.“

За изискан мъж, който говори три езика, обиколил е света, колекционира произведения на изкуството, рисува и е публикувал множество книги, Единбургският херцог понякога се държи като невъзпитано пубертетче. Една от младите приятелки на сина му споменава, че е била „ужасно смутена“ от детинското му поведение. Роми Адлингтън е на шестнадесет години, когато прекарва първия си уикенд с принц Едуард и кралското семейство. Тя разправя, че шестдесет и шест годишният херцог й хвърлял похотливи погледи и й намигал, плеснал я по задника, докато прекосявала коридора към стаята си, и гледал с копнеж деколтето й по време на вечерята. Не си е давала сметка, че би могло да бъде и по-лошо.

„Пожелае ли нещо, получава го“, посочва един от бившите му адютанти, разказвайки за откровените коментари на Филип относно жените и секса. Бившият служител описва с усмивка херцога като „мъжко момче“. В негова защита помощникът вдига рамене с думите „момчетата са си момчета“. Разсмива се, като си спомня забележката на Филип за Елизабет Тейлър на една филмова премиера. Докато наблюдавал опашката от чакащи да поздравят звездата, херцогът обърнал внимание на разголената й рокля и гърдите й, които оприличил на две възглавници. Погледнал помощника си и му рекъл: „Скачай отгоре.“

Според неговата теория разликата между двата пола се илюстрира най-добре от способността на жените да плетат. „Наистина смятам, че доказва умението на момичетата да разграничават това, което правят с ръцете си, от онова, което става в ума им — казва той на писателката Гленис Робъртс. — Именно затова могат да работят на поточните линии, които интелектуалците заклеймяват като убийствени. Веднъж попитах една млада фабрична работничка за какво си мисли, докато е на конвейера. Отвърна ми, че си мислела за приятеля си, за пазаруването, за филма, който щяла да отиде да гледа. Невероятно.“

Филип изказва мнения по широк кръг от въпроси, като винаги е оригинален, но понякога и обижда. От съюза на майките във Великобритания са оскърбени, когато той сравнява проститутките със съпругите. Защитавайки ловуването, заявява, че що се отнася до морала няма разлика дали убиваш животни заради спорта или заради пари. „Също като в секса — добавя. — Не мисля, че проститутката е по-морална от съпругата, но те правят едно и също.“

Когато един парламентарист го пита как може да бъде президент на Световната фондация за защита на природата, след като толкова обича кървавите спортове, Филип се сопва: „Вие вегетарианец ли сте?“

„Не“, отвръща парламентаристът Антъни Бомон-Дарк.

„Ядете ли телешко?“, продължава Филип.

„Да, но това е по-различно, отколкото да убиваш нещастните птички в небето.“

Принцът не е съгласен. „Все едно да кажеш, че прелюбодеянието е в реда на нещата, стига да не ти доставя удоволствие.“

Депутатът се усмихва. „Вие, сър — отбелязва той, — сигурно знаете повече от мен по този въпрос.“