Кити Кели
Вести от кралския двор (4)

3

Уинстън Чърчил изпуска дима от пурата си и се замисля над проблема, заплашващ с конституционна криза: новият крал — Едуард VIII, иска да обяви годежа си с американката Уолис Уорфийлд Симпсън.

„Защо кралят да не може да се ожени за своето сладурче?“, пита Чърчил.

„Защото — отвръща драматургът Ноел Кауърд. — Англия няма нужда от сладурче за кралица.“

Новият крал, който е на четиридесет и една години и никога не е встъпвал в брак, възнамерява да се ожени за любовницата си веднага щом тя получи втория си развод. Иска по време на коронацията да бъде коронована като негова съпруга. Това обаче е немислимо за британските институции, които не биха приели Уолис за кралица. Министър-председателят Стенли Болдуин твърди, че е оскърбително и недопустимо една американка с два провалени брака да се омъжи за краля и да стане кралица на Британската империя. Кралят настоява, че общественото мнение ще го подкрепи. Министър-председателят се допитва до премиерите на страните от Британската общност на народите и съобщава резултата: или забравете мисис Симпсън, или абдикирайте.

„Тронът — отвръща кралят — не означава нищо, ако Уолис не е до мен.“

Десет месеца след възкачването си на престола новият монарх се отказва от короната. На 11 декември 1936 година той обявява публично абдикацията си по радиото в реч, която Чърчил му е помогнал да напише. Вечерното предаване от замъка Уиндзор достига всяко кътче на света, където се говори английски. В Ню Йорк шофьорите на таксита отбиват до бордюрите, за да чуят как кралят съобщава, че не може да остане на трона без подкрепата на жената, която обича. Английската общественост, научила за кризата преди броени седмици, започва да изпраща телеграми и каблограми до форт Белведере, молейки краля: „Останете с нас! Не ни изоставяйте!“ Хората плачат, като чуват изявлението му. „Той бе ограбен!“ — пише „Бивърбук прес“. Според журналиста X. Л. Менкен: „Това е най-завладяващата история от Възкресението насам.“

Когато шест месеца по-късно кралят се жени за мисис Симпсън, кралица Мери пише в дневника си: „Да се откаже от всичко заради това“ А министър-председателят цитира една водевилна шега: „Той беше адмирал във флота, а сега е трети помощник-капитан на американско търговско корабче.“

Мъжът, известен в семейството като Дейвид, е роден като Негово кралско височество принц Едуард Албърт Кристиан Джордж Андрю Патрик Дейвид. В продължение на двадесет и пет години, преди да стане крал, той е най-популярният Уелски принц в историята. Навред хората са във възторг от галантния, очарователен, хипнотизиращ рицар с блестяща златна коса и тъжни сини очи. Където и да отиде, около него витае магията на царствеността и всички охотно свеждат глави в негово присъствие. Той е един от най-обожаваните наследници, украсявали някога Британската империя.

„Може би никой в нашата история не е бил надарен с такава несъмнена сила, като младия принц, да заздрави емоционалната връзка и симпатиите между страната-майка и милионите мъже, жени и деца от отдалечените членки на Британската общност на народите — пише Франсис Доналдсън в своята посмъртна биография на Едуард VIII. — Изпитваните към Англия чувства в никакъв случай не могат да бъдат обяснени само с политическите или икономическите предимства и няма съмнение, че монархията играе най-важната роля за спояването на тези пренебрегвани нации…“

Жените са особено очаровани от компанията на такъв мъж. Дори само да се запознаеш с някой, който го е срещал, изглежда вълнуващо. Това вдъхновява създаването на популярна песен: „Танцувах с мъж, танцувал с момиче, танцувало с Уелския принц.“

Една от тези жени е дъщерята на шотландски граф, лейди Елизабет Анджела Маргарет Боус-Лайън. Като деветото от десет деца тя е толерирана и разглезена от отстъпчивия си баща. Подобно на други жени от нейното поколение е практически необразована, но веща в изкуствата, необходими, за да се задоми добре. И все пак на двадесет и две години е все още неомъжена, докато повечето от приятелките й аристократки вече имат съпрузи. Тогава среща Уелския принц, най-елегантния мъж на епохата. Тя е във възторг от вниманието към нея, след като на 5 януари 1923 година „Дейли нюз“ съобщава:

„Шотландска булка за Уелския принц. Наследникът на трона ще се жени за дъщеря на пер.“

Вестникът не споменава името й, но очевидно въпросната млада жена е тя. „Бъдещата английска кралица е дъщеря на известен шотландски пер, който притежава замъци както на север, така и на юг от Туид.“

„Ние всички й се кланяхме, правехме реверанси и я закачахме, наричайки я Мадам — пише Хенри (Чипс) Шанън в дневника си. — Това е най-нежната, прекрасна и изящна жена, но тази вечер ми се стори нещастна и объркана.“

Тя знае, че слухът за романа им не отговаря на истината, и за нейно огорчение няколко дни по-късно вестникът публикува опровержението на Двореца: „Официално сме упълномощени да съобщим, че това известие е «лишено от основания…».“

Едва на преклонна възраст признава пред приятел, че е била една от многото млади жени, влюбили се в Уелския принц през двадесетте години. „Той беше толкова забавен — споделя тя. — Тогава“.

По онова време принцът се интересува само от чужди съпруги, които са слаби, с плоски форми и изглеждат безполови и злояди като самия него. Пухкавата Елизабет Боус-Лайън изобщо не го привлича. Всъщност години по-късно той и съпругата му лукаво й дават прозвището Сладкишчето заради излязлата й от мода пълнота и влечението й към храната.

През април 1923 година Елизабет се омъжва за Берти, по-младия брат на принца, херцога на Йорк, който й прави предложение, след като лейди Морийн Стенли му отказва. Той страда от такава мъчителна нервност, че заеква, непрекъснато мига и не може да контролира мускулите около устата си. „Елизабет Боус-Лайън била твърдо решена да се омъжи в кралското семейство“ — свидетелства биографът Майкъл Торнтън, — така че след третото предложение се съгласила да вземе и изтърсака на фамилията. Казвам го, защото интервюирах Уиндзорския херцог, за да потърся причината за кръвната вражда между херцогинята на Уиндзор и кралицата-майка. Попитах го защо продължава да проявява нетърпимост към съпругата му след толкова години и остава непреклонна в омразата си към нея.

„Ревност — отвърна той. — За да го кажем по-любезно, тя искаше да се омъжи за мен.“

Сега, след толкова време приятелите му, естествено, го отричат, но именно това бяха думите на херцога няколко години преди да умре.

След абдикацията на крал Едуард VIII през 1936-а по-малкият му брат Албърт, известен в семейството като Берти, се възкачва на престола. За да има приемственост с управлението на баща му, той приема името крал Джордж VI. Съпругата му, която като малка се маскирала, за да играе на кралица, сега наистина облича кралските одежди. Новината бива съобщена чрез кинопрегледите и радиото, но коронацията от 12 май 1937 година не се излъчва на живо. Церемонията в Уестминстърското абатство се смята за твърде свята, за да бъде предавана по радиото. Архиепископът на Кентърбъри се бои, че мъжете в кръчмите ще слушат, без да свалят шапките си.

След като се възкачва на престола, новият крал Джордж VI е твърдо решен да държи големия си брат далеч от Англия, за да избегне конкурираното с втори Двор. Чърчил препоръчва Уиндзорският херцог да бъде назначен за губернатор на Бахамите. Но кралят възразява, защото кралицата е на мнение, че дори и този маловажен пост е прекалено добър за Уиндзорите.

„Тя искала да бъдат прогонени и лишени от всякакви привилегии — посочва Майкъл Торнтън. — Била толкова отмъстителна, та писала до министъра на колониите лорд Лойд, че ако херцогинята на Уиндзор, разведена с трима живи мъже, стане съпруга на губернатора на Бахамите, това ще доведе до катастрофално снижаване на моралните норми.“

Сър Уолтър Монктън, придворният, който играе ролята на посредник, също прозира мотивите й. Ето какво пише в своя дневник:

Мисля, че кралицата ясно съзнаваше, че би било нежелателно да се предостави на херцога някаква реална сфера на дейност. И тогава усетих, както неведнъж, естественото й желание да бъде нащрек, защото Уиндзорският херцог, към когото останалите братя винаги са се отнасяли със страхопочитание, бе привлекателен и жизнен и би могъл да послужи като обединително звено за критично настроени към новия крал, привидно по-малко надарен с качествата и уменията, които се харесват.

Въпреки протестите на кралицата назначението става факт. „По-късно тя все пак си отмъстила, като се погрижила Уиндзорската херцогиня никога да не получи реверанс, нито да бъде наречена Ваше кралско височество — пише Торнтън. — Кралицата инспирирала създаването на закон, който давал на Уиндзорския херцог «титлата, привилегиите и атрибутите на кралска особа», като същевременно отказвал подобна титла, привилегии и атрибути на съпругата му и неговите наследници.“

Кралят нарича херцогинята „мисис Симпсън“, докато кралицата използва пренебрежителното „онази жена“.

Техни величества заедно инструктират лорд-чембърлейна^[1] да съобщи за решението им на всички държавни служители. Телеграмата от Бъкингамския дворец гласи:

Вие несъмнено съзнавате, че когато една дама бива представяна на Уиндзорския херцог, тя трябва да направи пред него полуреверанс. На Уиндзорската херцогиня това не й се полага. Към херцога обръщението следва да бъде „Ваше кралско височество“, а към херцогинята — „Ваша милост“.

Уиндзорският херцог пише пламенно, изпълнено с горчивина писмо до Уинстън Чърчил:

… Протестирам срещу прословутото дворцово решение… с което кралят (или може би е по-добре да кажем кралицата?) постановява, че херцогинята няма право на кралски статут… Абсолютно съм сигурен, че ако Вашата съпруга бе жертва на отмъстителна ревност… Вие бихте изпитвали същото отвращение да служите на короната, с каквото съм изпълнен и аз…

До този момент всяка съпруга автоматично се е ползвала от ранга на съпруга си. Сега изведнъж правилата се променят, за да бъде лишена Уиндзорската херцогиня от кралски почести. Щом два пъти развежданата американка не е подходяща за кралица на Англия, то, естествено, не би могла да стане и част от кралското семейство и да бъде допусната в това високопоставено общество. Така че нито един член на династията Уиндзор не я приема до смъртта на съпруга й, а дори и тогава й е оказана само минимална вежливост. „Те бяха любезни и добри с мен — казва тя, — но студени. Много студени.“ Уиндзорската херцогиня умира няколко години по-късно, на деветдесетгодишна възраст, самотна и съсухрена от немощ.

Много преди да стане кралица Елизабет заедно със съпруга си поема отговорността да възстанови репутацията на кралското семейство. Флегматични и посредствени, двамата рязко се разграничават от прекаляващия с шампанско наследник на трона, който лудува във Форт Белведере с омъжените си любовници. Херцогът и херцогинята на Йорк, или Бети и Берт, както ги наричат някои вестници, са въплъщение на привързаността към семейството. Елизабет поощрява този образ, като позира за снимки, наливайки чай и разхождайки кучетата си ирландска порода из парка. Тя кани лейди Синтия Аскуит за авторка на книгата „Семейният живот на херцогинята на Йорк“, на чиято корица е отбелязано, че е „написана и публикувана с личното одобрение на Нейно кралско височество“. След като ражда първото си дете, разрешава на мис Ан Ринг, бивша служителка в домакинството й, да напише „Историята на принцеса Елизабет, разказана със съгласието на родителите й“. С тези лековати писания започва да създава мита, който ще я направи недосегаема за критиките.

„Великата илюзия“, така Ноел Кауърд определя изкусната мистерия на митотворчеството. Но Елизабет го постига с лекота, с ослепителна усмивка, мек глас и тиара. Това са съставките в рецептата за магическото й суфле.

Родена е през 1900 година, по време на управлението на кралица Виктория, и през живота й се сменят много монарси и министър-председатели. Надживява две световни войни и вижда как Британската империя се свива до малка общност от страни. С напредването на възрастта й я почитат като достоен символ на едно славно минало. Тя е живата история — звеното, свързващо поколенията с техните най-хубави спомени за смелост, дълг и непоколебимост.

От самото начало Елизабет добре разбира огромната власт на имиджа над общественото въображение — реверансите, униформите, изправените на задните си крака коне, махането с ръка от златната каляска с изтънчеността на филмова звезда. Инстинктивно усеща колко важна е тази показност, за да се спечелят сърцата на хората. Тя е истински гений в умението да прави реклама на себе си и на своя съпруг, особено през военните години, когато подкрепя слабия, заекващ мъж, с когото е свързала живота си, и го принуждава да заприлича на крал.

Като първата простосмъртна, сключила брак с член на династията Уиндзор, Елизабет Боус-Лайън показва на страната как трябва да се държи една кралска особа. Спечелва си общото благоразположение като херцогиня на Йорк с нежно помахване на ръката и пленителни усмивки. Но с право си извоюва обожание като кралица през Втората световна война, оставайки в Лондон по време на бомбардировките. Снимана е заедно с краля сред руините на Бъкингамския дворец. „Почти се радвам, че ни улучи — казва тя. — Така ще мога да гледам в очите хората от бомбардирания Ист енд.“

Посветила се изцяло на своята воюваща страна, отказва да напусне Англия, за да потърси безопасност за себе си и за децата си.

„Те не могат да тръгнат без мен — казва тя. — Аз не бих и помислила да оставя краля, а той никога няма да замине.“

Когато двамата обикалят лондонския Ист енд, за да огледат щетите от бомбардировките, един шивач-евреин съветва монарха „да призове империята на бой в името на съпругата си“. Тя се превръща в такъв морален стимул, че Адолф Хитлер я нарича най-опасната жена в Европа. След войната един признателен войник я възпява:

Тя най-хубавата си рокля облече и усмихната весело беше, не избяга от града надалече, докато Лъндън Бридж се рушеше.

По време на Втората световна война една снимка на кралицата с корона на главата е оформена като коледна картичка и е разпратена на всички мъже и жени, служещи във въоръжените сили. Това е скъп спомен от монарха за неговите поданици.

Елизабет е толкова изобретателна в очовечаването на кралското семейство, че се превръща в международна медийна сензация в кинопрегледите от времето преди появата на телевизията. Речите й по радиото вдъхват вяра навсякъде из окупирана Европа, когато казва на слушателите си: „Където и да отида, виждам блеснали очи и усмихнати лица. Защото, макар и каменист и труден, пътят ни е правилен, тъй като знаем, че се бием в името на велика кауза.“ Усмивката, с която посреща немските бомбардировачи, събужда патриотизъм.

Тя показва загрижеността на монархията, като посещава засегнати от бомбардировките места из цяла Англия. Преди това обаче се съветва с модиста си Норман Хартнел, за да е сигурна, че ще бъде подходящо облечена. Не би сложила нещо толкова мъжествено като военна униформа, но същевременно съзнава и че не бива да изглежда величествена и царствена. След бързи консултации решава, че не трябва да бъде в черно — траурния цвят, нито в червено, което би стояло твърде празнично за военно време. Вместо това, както пише Хартнел по-късно, той създава серия от „военни рокли“ в „нежни цветове — пепеляворозово, пепелявосиньо и пепеляво виолетово… защото тя искаше да излъчва съчувствие, утеха и кураж.“

Докато обикаля засегнатите от бомбардировките райони, Елизабет винаги е с шапка и бижута. Когато я питат дали е редно да бъде с най-хубавите си дрехи при срещите си с пострадалите, тя се усмихва. „Разбира се. И те биха облекли най-хубавите си премени, ако идваха да ме посетят.“

На свой ред тя също мрази германците и заявява, че би стреляла по тях, преди да й хрумне да се предаде. Наблюдавайки тъжния парад на падналите крале и кралици, блуждаещи из Лондон след нахлуването на неприятеля в техните страни, Елизабет се заклева да брани себе си и короната. Така че започва всяка сутрин да взема уроци по стрелба и настоява кралят да стори същото, „Аз няма да се предам като останалите“, отсича тя.

Двамата с краля са разгневени от неприкритото възхищение, с което Уиндзорите се отнасят към Хитлер. През април 1941 година биват цитирани следните думи на херцога: „Би било много неблагоразумие от страна на Америка да влезе във войната като неприятел на Германия, след като Европа така или иначе е обречена.“ Херцогинята се съгласява: „Ако Съединените щати се включат във войната, ще останат в историята като най-наивната страна на всички времена.“ После херцогът казва пред редактора на американското списание „Либърти“: „… за света ще е голяма трагедия, ако Хитлер бъде победен.“

Кралицата се вбесява още повече, когато гледа кинопрегледа, показващ как херцогинята на Уиндзор пътува с луксозен лайнер, докато хората в Англия мръзнат по опашките, за да се снабдят с парче прясна риба и хляб. Носи ръчно изработена чанта „Хермес“, кичи се с големи колкото яйца смарагди и с кожи, достатъчни, за да се покрие подът на цяла стая, когато осиромашелите през войната британци са принудени да кърпят стари палта, за да се стоплят. Кралицата е особено раздразнена от публикуваното в пресата съобщение, че херцогинята пътувала с първа класа от Бахамите до Ню Йорк само за да й направят косата.

Кралицата вече е доказала силата на характера си при сблъсъка с други препятствия в миналото, най-сериозното, от които е невъзможността й да забременее в месеците след сватбата. Проблемът с плодовитостта е следствие от мъчителната „нервност“ на съпруга й, която предизвиква изморителното му заекване, влудяващите тикове, треперещите крака и кървящите язви. Но най-тревожна за младоженката е неспособността му да я оплоди. Този дефект той споделя с брат си. Когато попитали херцогинята на Уиндзор защо нямат деца, тя се пошегувала с недъга на съпруга си: „Херцогът не е пригоден за създаване на наследници^[2].“

Нито пък брат му. В продължение на две години херцогинята на Йорк не може да зачене. Консултира се с няколко гинеколози и акушери. Накрая по съвета на нейния лекар Лейн Робърте двамата със съпруга й се обръщат към неортодоксалната наука за изкуственото осеменяване, овладяна от английските специалисти през 1866 година. Сложната процедура на инжектиране на негова сперма в утробата й накрая й помага да забременее. Само благодарение на подобно оплождане тя успява да роди първото си дете — Елизабет, през 1926-а, както и второто Маргарет Роуз през 1930-а. Единственият документиран коментар на лекарите й след раждането на Елизабет е свързан с цезаровото сечение: „Успешно бе приложен изпитан курс на лечение.“ Нищо повече, почтителната английска преса не съобщава, че бъдещата кралица на Англия е продукт на изкуствено осеменяване. „Този факт беше добре известен в нашите кръгове по онова време — твърди близка на кралското семейство, чиято майка е кръщелница на кралица Виктория. — Майка ми и херцогинята на Йорк разговаряли за това, тъй като посещавали един и същ гинеколог… Херцогът имал… малък… проблем… със… ъъ… своя «уили»…“ Друг аристократ, осмият граф на Арън, коментира тази интимна тайна на херцога и херцогинята на Йорк: „По време на един обед в «Бифстейк клъб» — разказва писателят Бевис Хилиър — лорд Бафи Арън ми разкри, че и Елизабет, и Маргарет са заченати чрез изкуствено осеменяване.“ Както пише Джордж Бърнард Щоу: „Монарсите не се раждат; те са плод на изкуствена халюцинация.“

Като простосмъртна херцогинята е уважавана, загдето поема кралската отговорност да създаде наследник, както и един „резервен“, дори и това да налага да бъде изкуствено оплодена. „Семейството ни знаеше, че принцеса Елизабет и принцеса Маргарет са родени благодарение на изкуствени средства — споделя роднина на графа на Арън. — По онова време подобно нещо беше истинска революция, но не се обсъждаше публично и вероятно това никога няма да стане…“

В края на войната кралицата-майка се е превърнала в жива светица, заслужаваща да бъде почитана и щадена. Тъй като страната я боготвори, пресата следва примера й и никога не си позволява да отпечата и една неодобрителна или охулваща дума за нея. Дори когато всеки интимен детайл от живота на кралското семейство е храна за вестникарите, единствено тя остава незасегната. Медиите почтително се въздържат да съобщят, че в резултат на операция носи колостомна торбичка.^[3] Непрестанното й пиене, което би могло да се квалифицира като начален алкохолизъм у всеки друг, се отминава като обикновено попийване. Склонността й към хазарта никога не е била окачествявана като пристрастеност, а само като невинно убиване на времето от страна на една мила възрастна дама, която случайно си е инсталирала у дома свой собствен „горещ телефон“ или „гореща връзка с букмейкърите“, за да научава на секундата резултатите от конните надбягвания. Подкрепата й за управлението на бялото малцинство в Родезия е определено не като расизъм, а по-скоро като десен уклон. Понеже принадлежи към друго поколение, кралицата е извинена, че нарича цветнокожите „чернилки“ и „сажди“. „Тя не си пада по чернокожите приятелчета — пише Пол Колан в «Интернешънъл експрес», — но това, разбира се, са черти, присъщи за хората от нейното поколение и от нейния социален кръг.“

Дори и сатиричната телевизионна програма „Спитинг имидж“ се въздържа да осмее най-обичания член на кралското семейство. „За първото шоу бяхме подготвили скеч как кралицата-майка играе на канадска борба с принцеса Маргарет, като залогът е бутилка водка — спомня си Роджър Лоу, — но продуцентът Джон Дойд не позволи да дебютираме с тази пародия… Трябваше да изчакаме, докато публиката приеме шоуто. Шокиращото беше, че се отнасяхме към кралската фамилия като към обикновено семейство…“

„През 1994 година кралицата-майка беше толкова недосегаема, че ми забраниха да загатна в романа си за възможността да умре — споделя писателката Сю Таунзенд, автор на «Кралицата и аз». — Когато адаптирах книгата си за сцената, режисьорът на Кралския дворцов театър Макс Стафорд-Кларк не ми разреши да използвам епизода с погребението на височайшата личност. Боеше се от негодуванието на публиката и от последиците за самия него. Така че се наложи да пренапиша тази част. Съгласих се, понеже се възхищавах от режисьора и исках пиесата да бъде поставена.“

Когато друг писател предава безобидните бележки, направени от кралицата по време на обяд, го наричат мошеник. „Обявиха ме за… грубиян, защото съм повторил казаното от възрастната дама“, споделя А. Н. Уилсън, който пръв нарушава табуто никога да не се цитират изречените без предварителна подготовка думи на кралска особа.

Като сътрудник на „Спектейтър“ той преразказва забавния спомен на кралицата-майка за една вечер по време на войната, когато се запознала с Т. С. Елиът. Тя се тревожела, че децата й не получават подобаващо образование, затова поискала в замъка Уиндзор да бъде организирана поетична вечер.

„Толкова беше вълнуващо — спомня си тя. — Дойде този доста мрачен човек, облечен в костюм, и прочете някакво стихотворение… Мисля, че се казваше «Пустинята». И първо момичатата се разкикотиха, после аз, а накрая дори и кралят.“

„Пустинята“ ли, мадам? Сигурна ли сте, че не е било „Опустошена земя“?

„Точно така — рекла кралицата-майка. — Страхувам се, че всички се кикотехме. Такъв мрачен човек, изглеждаше сякаш работи в банка, а и не разбрахме нито дума.“

„Струва ми се, че за известно време той наистина е работил в банка“, отвърнал писателят, безпощадно разкритикуван, задето е представил обожаваната кралица-майка като еснафка. По това време тя вече се е превърнала в икона.

„Може би най-обичаният човек в целия западен свят“, така определя отношението към кралицата майка сър Едуард Форд, бивш помощник на личния секретар на кралицата.

„Въплъщение на онова, което кралските особи трябва да представляват“, казва за нея писателят Робърт Лейси.

Тя издига пиедестала си в хода на повече от седемдесет години изпълнение на кралските задължения: рязане на ленти, посещаване на полкове, кръщаване на кораби и първи копки. Ето как е заслужила издръжката си, която струва на британските данъкоплатци около един милион долара годишно. Маха весело с ръка, накланя кокетно глава и се усмихва мило.

„Работата е наемът, който човек плаща за мястото си на земята“, казва тя.

Британците са на мнение, че си струва всеки шилинг, който дават за поддържането на иконома й, двамата й шофьори, двамата телохранители, трите замъка, четирите камериерки, четирите придворни дами, осемте лакеи, десетте прислужници и петнадесетте работници в конюшнята (които се грижат за четиринадесетте коня).

„Кралицата-майка ми е любимка — единствената от кралското семейство, която ме интересува — казва художничката Фльор Каулз. — Не познавам останалите, а и нямам желание.“ Отваряйки вратата на лондонското си ателие, тя показва едно плюшено двуместно канапе. „Когато Нейно величество кралица Елизабет кралицата-майка идва на вечеря, сяда там. А когато си тръгва, винаги се обръща на прага, подскача игриво като балерина и разперва ръце във въздуха. Това е такова ефектно оттегляне.“

Нежната, мила външност и слънчевите обноски прикриват пластове от лицемерие. Под перцата на кралицата-майка се крие кремък. Решителна и непоколебима, тя съхранява мистичния ореол на кралското семейство, като пази тайните му. През целия си живот е била стражът, който се грижи всичко застрашаващо приказния мит да бъде унищожено или погребано завинаги. Помогнала е да се спаси династията Уиндзор и възнамерява да я запази непокътната. Дори и прехвърлила деветдесетте, тя има достатъчно влияние, за да попречи на британското правителство да публикува доказателствата за тайните връзки на Уиндзорите с Третия райх. Повече от петдесет години пази документите, свидетелстващи за предложения от Уиндзорския херцог сепаративен мирен договор с нацистите. Държи заключени в хранилищата на замъка Уиндзор архивите на краля, сред които и заловените ирландски военни документи, резюмиращи визитата на Уиндзорите в Германия през 1937 година и срещата им с Хитлер.

В тях се споменава за план да се върне тронът на Уиндзорския херцог, след като Германия покори Европа. През юли 1940 година, докато обмисля нахлуването в Англия, Хитлер решава да отвлече Уиндзорите и да ги държи в Берлин, откъдето херцогът да апелира към английския народ да свали правителството и да сключи мир с Германия. След подписването на договора, херцогът и херцогинята щели да бъдат възстановени на трона като монарси-марионетки. Въпреки че планът никога не се реализира, замисленото съучастничество на Уиндзорите с Третия райх продължава да петни кралското семейство.

Кралицата-майка приема старостта храбро и с усмивка. На деветдесет и шест години претърпява операция, след няколко седмици в болница тя си слага синята копринена шапка, грабва един бастун и посещава дом за възрастни хора. „Аз съм най-старата тук“, казва на немощните пенсионери. Обсипва ги с усмивки и нежни думи и после си тръгва, оставяйки възрастните обитатели да се чувстват едва ли не благословени.

„Тя притежава невероятен чар“ — споделя една жена. — Просто повтаря: „Знам, знам“, и ти се чувстваш възнаграден. Каква прекрасна фраза. Кралицата променя интонацията в зависимост от случая: ако одобрява, изрича своето: „Знам, знам“ с усмивка. Ако утешава някого, който страда, потупва го по рамото и шепне: „Знам, знам“.

Малцина — само членовете на домакинството й и близките родственици — се догаждат понякога за желязната сърцевина под приятната външност.

„Желязна ръка в кадифена ръкавица“, така я описва лорд Халифакс, секретарят на съпруга й, отговарящ за външните работи.

„Непоколебима и безмилостна“, пише за нея историкът Джон Григ.

Самата тя се съгласява. „Вие си мислите, че съм добър човек — споделя веднъж пред приятелка, с която разговарят за Уиндзорите. — Всъщност съвсем не е така.“

Най-ожесточената пазителка на Короната, посветила целия си живот на монархията, тя ще бди над нея до смъртта си. Превръща се в по-кралска особа от кралските особи, когато става дума да се брани обграждащата ги мистика. Безгрижно отминава въпросите защо баща й, след като е имал осем деца преди това, пропуска шестседмичния срок за регистриране на нейното раждане. Тогава той залага на карта древното си име като четиринадесети наследник на графа на Стратмор заради една лъжа. Правейки го, рискува доживотен затвор, което през 1900 година е най-тежкото наказание за фалшифициране на официален документ. Вместо това плаща глоба от седем шилинга и шест пенса и заявява, че дъщеря му е родена в Сейнт Поле Уолбън Бъри, семейната им къща в Хертфордшир. Кралицата-майка твърди, че е родена в Лондон.

Този спор подхранва слухове през годините, че след като е родила осем деца, на тридесет и девет годишната й майка накрая й е дошло до гуша. Някои хора предполагат, че баща й може би е имал връзка с уелската камериерка, която работела в замъка Гламис в Шотландия, и че от този съюз се е появило бебето, известно като Елизабет Боус-Лайън. Не са открити доказателства, които да потвърждават тези подозрения, породени може би от странния начин, по който бащата регистрира раждането й.

„Наистина няма значение къде е родена и дали е имало неточности — казва говорителят на Кларънс хаус. — Стратмор е постъпил зле и е мъртъв. И да е сторил нещо лошо, то си остава скрито.“

Кралицата-майка отклонява желанията да бъде ровено в произхода й, за да скрие наследствените недъзи в семейството си. Поколения наред Стратморови са преследвани от изрода от Гламис, който според легендата бил деформираното дете, родило се на прадядо й. Предполага се, че това момченце с яйцевидна форма и криви, тънки крака се превърнало в гротескно чудовище, покрито с дълги черни косми. Останало заключено в замъка десетилетия наред и съществуването му било известно само на брат му и на още трима души. Семейството забулило срама си в тайна. „Изобщо не ни се позволяваше да говорим за това — казва Роуз, по-голямата сестра на Елизабет. — Родителите ни бяха забранили да обсъждаме тази тема и да задаваме каквито и да било въпроси.“

Това отношение към физическите недъзи и умствените заболявания остава непроменено и през 1920 година, когато се раждат племенничките на Елизабет. Катерин и Нериса Боус-Лайън, и двете бавноразвиващи се по рождение, са затворени в болницата за умствено изостанали в Редхил, Съри, където живеят десетилетия наред. Срамът на семейството е толкова голям, че в „Бъркс Пиъридж“, библията на английските благородници, двете жени са отбелязани като починали през 1941 година.

„Щом това ни беше съобщено от семейство Боус-Лайън, то ние трябваше да го впишем в книгата — казва Харолд Брукс-Бейкър, редактор на «Бъркс Пиъридж». — Не е нормално да се съмняваш в думите на членове на кралското семейство. Приемаме всяка информация, която ни се дава, дори и да имаме доказателства за обратното…“

Това почтително отношение към Короната помага на кралицата-майка да потули всички тайни, които биха опозорили кралското семейство. Тя скрива алкохолизма на съпруга си, както и хомосексуалността и пристрастеността към наркотици на брат му принц Джордж, който в крайна сметка се оженва и става херцог на Кент. След войната погребва и взривоопасния военен рапорт на фелдмаршал Монтгомъри до крал Джордж VI, както и два поверителни рапорта на лорд Маунтбатън, които той определя в едно телевизионно интервю като „прекалено горещи и опасни“, за да бъдат публикувани. Тя знае, че ако тези три документа станат публично достояние след смъртта на съпруга й, ще се отразят неблагоприятно върху мнението за управлението му по време на войната.

„На краля му се докладваше всичко — признава тя пред Тео Аронсън през 1993 година, — така че аз, разбира се, също знаех всичко. Именно тогава се научих да прикривам някои неща. Човек чува толкова различни истории, и аз станах много потайна. И оттогава винаги съм била много потайна…“