Кити Кели
Вести от кралския двор (9)

8

Монархията е като далечен влак, който лети към Елизабет от десетгодишната й възраст. Докато расте, тя непрекъснато го чува да приближава. Знае, че един ден ще трябва да се качи на него; но никога не е мислила, че ще стане толкова скоро. На двадесет и пет години бракът й тепърва започва да разцъфтява.

Преди смъртта на баща й да я възкачи на трона тя гори от желание да бъде съпруга и майка. След женитбата си казва, че иска да има четири деца и да се посвети на семейството си.

В първите години на брака, когато е изправена пред избора да бъде или съпруга, или майка, Елизабет винаги избира първото. Съпругът й е над всичко — тогава. Преди раждането на сина й през 1948 година заявява: „Аз ще бъда майка на детето, а не бавачките.“ И все пак, когато ролята на майка й пречи да бъде съпруга, тя прибягва до бавачките.

Не присъства на първия рожден ден на сина си, за да бъде с Филип, който служи във флота в Малта. Оставяйки за няколко месеца малкия си син у дома с баба му и дядо му и бавачките, пропуска първите му стъпки и първото му зъбче. Първата му дума не е „мама“, а „нана“, най-близкия до него човек, любимата му „нани“. Елизабет отглежда децата си по начина, по който тя е отгледана. Като бебе е оставена с бавачките си за шест месеца, докато родителите й пътуват из Австралия и Нова Зеландия, така че не се колебае да повери собствените си деца на чужди грижи.

Понякога обаче се усеща чувството й за вина. „Не искам някой друг да отглежда децата ми“ — казва тя преди раждането на принцеса Ан през 1950 година. И все пак Елизабет оставя дъщеря си, макар и едва на три месеца, за да пътува със съпруга си. Когато трябва да бъдат оперирани сливиците на момиченцето, бавачката го завежда в Детската болница и прекарва нощта до леглото му. Майката, не особено разтревожена, остава в замъка Уиндзор.

„Кралските особи се отнасят към децата си като към добитък“ — пише Джон Гордън в „Дейли експрес“, след като научава, че кралицата е останала в леглото си в нощта, когато закарали принц Чарлс в болница за спешна операция на апендикса. — Хората не одобряват това, че майката не е отишла да бди над сина Чарлс, докато той е страдал.

През 1952 година, когато Елизабет става новата кралица, тя се бори да освободи в живота си място за своето семейство, но вече няма време да бъде майка. Вместо това се посвещава на Короната и отлага раждането на повече деца.

В качеството на нов суверен, тя знае, че трябва да властва — да пътува по света, да прави държавни посещения, да посреща световни лидери, да консултира парламента, да произнася речи, да приема почетни салюти, да реже ленти, да посвещава в рицарство — и да се опитва да се усмихва.

Страдащото от натрапчиви мании дете, някога описано от гувернантката си като „прекалено прилежно и подредено… с твърде силно развито чувство за дълг, за да се чувства добре“, отново заявява за себе си, когато кралицата потъва в работа в името на монархията. „Не успях да почиракувам — казва тя по-късно. — Баща ми почина прекалено млад. Съвсем неочаквано ми се наложи да поема задълженията си и да се опитам да върша своята работа по възможно най-добрия начин…“ Фанатично изпълнява дълга си — отговаря на писмата, подготвя речите си, занимава се с чантите с държавни документи, които й изпращат всеки ден.

„О, тези чанти — възкликва бивш придворен след години. — Много лесно й беше да каже: «Горе ме чакат две чанти, това е мой конституционен дълг, така че наистина ще е по-добре да се заема с тях, отколкото да се карам със сина си, с дъщеря си или със съпруга си.» Червените чанти са чудесен начин да избягаш от семейните проблеми.“

За пред обществото Елизабет изглежда идеалната майка. Нейни снимки с хубавия й съпруг и двете им малки деца редовно се появяват във вестниците и списанията. Усвоила е този урок от умната си майка, която като кралица е поощрявала издаването на книги от рода на „Семейният живот на кралица Елизабет“ и е вдъхновила фото поредици като „Нашите малки принцеси у дома“ или „Игри в кралската вила“, за да внуши представата за идилично кралско семейство. И съвсем естествено Елизабет израства с убеждението, че тази оркестрирана реклама е жизненоважно оръжие за монархията. Тя приема позирането за снимки като част от работата си на кралица и съпругът й споделя нейните вижданията. „Ако възнамеряваш да бъдеш истински монарх — казва той, — необходимо е да имаш семейство, а то трябва да е пред очите на обществото.“

Преподреждайки приоритетите си, кралицата сега слага монархията на първо място, бракът си — на второ, а децата — на трето. „Струва ми се, че всички надежди за нормално семейство рухват с възкачването й на престола в толкова ранна възраст — пише биографът Филип Циглер. — Не мисля, че е било в природата й да бъде любвеобилна майка, но така или иначе това става невъзможно, когато я подхваща въртележката на задълженията й като кралица.“

И все пак тя се опитва да не пренебрегва съвсем майчинските си отговорности. „Трябва да отделям малко време за децата всеки ден“, убедена е Елизабет. Променя часа на седмичните си срещи с министър-председателя, за да може да вижда четиригодишния Чарлс и двегодишната Ан, преди да си легнат, и им позволява да прекарват по тридесет минути с нея и с Филип всяка сутрин. Бавачките Хелън Лайтбоди и Мейбъл Андерсън отвеждат децата в дневната на кралицата в 9:00 сутринта всеки ден и ги взимат точно в 9:30, когато тя сяда зад бюрото си, за да работи. Обикновено Ан не иска да си тръгне, но брат й я дърпа с думите: „Ан, не бива да пречиш на мама. Заета е. Тя кралства.“

Децата прекарват останалата част от деня с бавачките си — енергичните шотландки с практични черни обувки и ситно накъдрени коси, които ги хранят, обличат, къпят и дори спят в същата стая с тях. Всеки ден в пет часа следобед^[1] те отново отвеждат Чарлс и Ан на посещение при майка им и баща им, след което ги връщат обратно в детската, за да ги изкъпят и да ги сложат в леглата. Децата виждат бавачките си много по-често, отколкото своите родители.

„Нещастно детство“, спомня си принц Чарлс след години, упреквайки родителите си, особено баща си, за начина, по който е израснал. Най-тъжното било самотата му като дете. Баща му рядко присъствал на рождените му дни пропуснал първите пет. Вместо това му пращал бележки.

„Самотата е нещо, от което кралските деца винаги са страдали и ще страдат — казва лорд Маунтбатън, отказвайки да обвини, когото и да било от родителите. — Наистина не може да бъде другояче.“

Писателката Барбара Картланд се въздържа да обвини открито кралицата, че е била лоша майка. Но го прави косвено: „Беше още много млада, когато Чарлс се роди, така че не прекарваше достатъчно време с него — казва тя. — Той беше такова нещастно малко момченце.“

Кралицата-майка знае къде да насочи вината. „Вестниците непрекъснато обвиняват Филип, че е твърде суров баща — споделя тя с приятелка по време на вечеря. — Истината е друга… Винаги Лилибет е била прекалено взискателната, докато Филип се опитва да смекчи нещата.“

Всеки път, когато се завръща от пътуване, кралицата изразява учудване колко много е пораснал синът й и колко шумен е станал. Непривикнала с енергията му, тя се изморява от присъствието му. „Той ми е такава грижа“, казва с въздишка.

Още в началото Елизабет решава, че членовете на домакинството трябва да се обръщат към децата с „Чарлс“ и „Ан“, а не със „сър“ и „мадам“. Постановява с декрет, че камериерките и лакеите вече не са длъжни да се покланят и да правят реверанси пред децата на суверена, запазвайки тези почести за себе си и за своята майка. Също като персонала и Чарлс трябва да се покланя на майка си, преди да излезе от стаята, както и на баба си, кралицата-майка.

„Винаги трябва да правиш каквото ти каже баба — съветва свой приятел, — иначе в торбичката й няма да има бонбони.“

„Защо й се покланяш?“, пита момчето.

„Така трябва да постъпвам.“

„Защо?“

„Защото Папа така казва.“

Когато в Балморал бавачката настоява Чарлс да сложи чифт карирани шорти под шотландската си поличка, той отказва: „Няма да ги обуя. Папа не носи такива.“

„Папа“ е слънцето, огряващо детството му и топлещо дните му, независимо че от време на време му се кара и го пляска. „Струва ми се, че имаше доста силно влияние върху мен, особено в детството ми — споделя Чарлс по-късно. — Вярвах безрезервно на преценките му.“ Едва когато не успява да задоволи очакванията на баща си, той се обръща срещу него. Тогава Чарлс го обвинява, че е тиранин, управлявал детството му като деспот. Пред приятели казва, че има два типа бащи: едните вдъхват самоувереност на децата си, като ги хвалят, когато заслужават, и се въздържат от критика, ако е възможно. „Вторият тип е Единбургският херцог“, заявява той. По това време Чарлс е забравил как е идеализирал баща си и му е подражавал във всичко, дори и в походката с наведена глава и сключени зад гърба ръце.

„Като дете Чарлс молеше да бъде с баща си — спомня си лакеят на кралицата — и предпочиташе да седи върху коленете на принц Филип, отколкото в скута на майка си, когато ги водехме за сутрешното посещение… Той беше такъв баща, какъвто всяко дете би обожавало… Много повече от кралицата умееше естествено и с лекота да слезе на детското равнище, без да изглежда нито покровителствен, нито снизходителен.“

Членовете на кралското домакинство си спомнят как Филип чете „Хайауата“^[2] на децата си и слага на главата си индианските пера, които е донесъл от Канада. Викайки и крещейки, той изпълнява бойни танци из детската стая, за да достави радост на малкия си син. „Това е играта, която обичам най-много“, заявява Чарлс, пляскайки с ръце.

Други наблюдават Филип с по-скептични очи. „Той толерираше Чарлс, но не мисля, че беше любящ баща — казва Айлийн Паркър, чийто бивш съпруг Майкъл Паркър е бил най-добър приятел и флигел-адютант на Филип. — Вдигаше го на ръце, ала начинът, по който го правеше, беше някак странен. Повече се забавляваше с Ан. Мисля, че Чарлс се страхуваше от баща си.“

Малкото момче определено се бои от майка си, която изглежда далечна, отчуждена и твърде заета, за да се занимава с него. Години по-късно той заявява, че не може да си спомни нито един жест на майчина обич в детството си, освен една вечер, когато майка му дошла в детската стая преди къпането му. Седнала на позлатен стол, придружавана от един лакей, и гледала как бавачката го къпе. „Не потопи ръце във водата — спомня си Чарлс, — но поне наблюдаваше процедурата.“

Разказва на един от биографите си как го е поздравила след първата си кралска обиколка. Не я бил виждал шест месеца, така че се втурнал на борда на „Британия“, за да я посрещне с „добре дошла“ у дома. Изтичал горе, за да се присъедини към групата величия, чакащи да стиснат ръката й. Когато забелязала малкото си момче да се върти на опашката, кралицата рекла: „Не, ти не, скъпи.“ Не го прегърнала, нито го целунала, а само го потупала по рамото и минала към следващия посрещач. Един фотограф запечатва неловката среща между майка и син, която кралицата по-късно обяснява на своя приятелка по следния начин: „От дете са ме учили да не показвам чувствата си на публично място.“

„Нежеланието й за физически контакт е почти фобия — пише британската журналистка Линда Лий-Потър. — С неумението да показва на децата си, че ги обича кралицата ги прави неспособни и те на свой ред да проявяват обич. Тя е стоик и също като майка си притежава коравосърдечна жилка.“

И ако Елизабет е сякаш неспособна да изразява привързаността си, то съпругът й изглежда не по-малко отчужден и резервиран. „Той не е от хората, които дават воля на чувствата си — казва Майкъл Паркър. — Винаги съм искал да го видя как прегръща кралицата и й засвидетелства обичта си. Подобно на всички съпрузи. Но Филип винаги оставаше някак неизменно скован. Споменах му го един-два пъти. Той обаче само ми хвърли мрачен поглед.“

В детството си Чарлс не е свидетел на особена физическа привързаност между родителите си; нито пък си спомня майка му да го е целувала, след като е навършил осем години. Тъжно споделя с приятел, че в емоционално отношение бавачката е означавала за него много повече, отколкото майка му. Цитира едно изследване на бебета-маймуни, лишени от нежна майчина ласка веднага след раждането им. Те ставали студени и затворени, също като уплашеното малко момче, бродещо из застланите с килими коридори на Бъкингамския дворец. Когато научава за това изследване, показващо, че обичта между майката и детето прави детския мозък податлив на обучение, Чарлс заявява, че най-сетне е разбрал защо са го наричали „зубрач“.

Болнаво дете, той е с изкривени навътре колене като дядо си и прадядо си. Тъй като има плоско стъпало, му се налага да носи ортопедични обувки, а освен това е податлив на настинки, възпаления на гърлото, астматични пристъпи и страда от хронична гръдна конгестия^[3].

„Негово кралско височество беше сериозно момче — спомня си бивш придворен. — Прилежно, възпитано, но плахо, като майка си. Не се чувстваше уверен на кон и му прилошаваше в лодка. Сестра му, Ан, по-малка с двадесет и един месеца, беше смела и буйна като баща си и затова стана негова любимка.“

Филип се тревожи от крехкостта на сина си и се опитва да го закали. „Искам да бъде истински мъж“, казва той. Силен, жилав и красив, Филип играе поло и крикет, участва в състезания с яхти, кара карети, пилотира самолети и с жар се впуска в лов на яребици. Държи синът му да прави същото. Подарява на Чарлс за първия му рожден ден бухалка за крикет и по-късно го учи как да играе. Подарява му първия пистолет и го учи да стреля. Също и да плува, да язди, да ловува. По-късно го въвежда в рисуването и полото и урежда да взема уроци по пилотаж, така че да е в състояние да управлява собствен самолет. След това Чарлс е подложен на изтощително морско обучение, за да може да командва крайбрежен миночистач, но все пак не успява да се пребори с образа на непохватен и неумел младеж.

Като дете той си гризе ноктите и се бои от тъмнината, но толкова копнее за одобрението на баща си, че преодолява страха от конете, за да язди, и морската болест, за да плава. За разлика от сестра си не е атлет по природа, но се занимава самоотвержено със спорт, понякога с граничеща с безразсъдство жар.

Филип съвсем не е снизходителен баща и пердаши Чарлс винаги когато той удря сестра си или й дърпа косата. А това се случва често. „С Чарлс се биехме като куче и котка“, спомня си Ан. Филип му казва, че трябва да си понесе шамарите „като мъж“.

„Дръж се като мъж — това е вечният рефрен на баща му. — Бъди мъж“. Веднъж след леко смъмряне от страна на бавачката Чарлс изтичва при баща си: „До гуша ми е дошло от момичетата, Папа. Хайде да заминем някъде сами и да бъдем мъже.“

Понякога загрижеността на Филип за мъжествеността на сина му граничи с хомофобия^[4]. „Спомням си, когато двамата с кралицата дойдоха да видят обновения Порчестър Хауз“ — разказва английският декоратор Николас Хаслъм. — Доведоха принц Чарлс, но го оставиха в колата. Домакинята попита: „Няма ли да позволите на принц Чарлс да ни придружи?“

„Мили Боже, не — отвърна принц Филип. — Не искаме да се занимава с такива немъжествени неща като декорацията.“

Въпреки това лакеят на кралицата забелязва отпечатъка от женското въздействие върху момчето. „По времето, когато за първи път го изпратиха в училище, Чарлс вече проявяваше признаци на податливост спрямо витаещата в Двореца атмосфера на преситеност и самовглъбяване — казва той. — Беше обект на значително женско въздействие.“

Филип се дразни от влиянието на всички тези жени върху сина му. „Само бавачки, гувернантки и котенца“ — реагира остро той, имайки предвид служителите в домакинството, повечето от които са хомосексуалисти.^[5] Настоява синът му да получи образованието си извън Двореца. Кралицата възразява, но Филип й напомня за самотното й детство и за това, че рядко е срещала простосмъртен, който да не е слуга. „Чарлс трябва да се научи да общува с останалите младежи на равна нога“, заявява той. Майката предпочита синът й да продължи образованието си в Двореца с частната учителка мис Катерин Пийбълс (Миспи), която го обучава от петгодишна възраст. Филип посочва, че макар и дребната, пъргава шотландка да е мил човек, тя няма нито необходимата подготовка, нито университетска диплома. Следователно не е достатъчно квалифицирана, за да преподава на бъдещия крал. Уменията й са достатъчни, за да води децата в зоологическата градина, в планетариума и в музеите, но сега, когато Чарлс е на осем години, той трябва да напусне Двореца и да започне системното си образование. „Това означава училище — истинско училище“, добавя Филип.

Образованието на Чарлс става предмет на горещи дебати вътре и извън Двореца. Заглавията във вестниците гласят: „Защо кралските деца да не могат да ходят на училище — винаги ли ще трябва то да отива при тях?“ и „Имаме ли правото да лишим принц Чарлс от естествените удоволствия на едно толкова ранна възраст?“

Кралицата неохотно се съгласява да изпрати сина си в „Хил Хауз“, лондонско дневно училище. Той пристига там, облечен със сиво палто с черна кадифена яка. Останалите деца са с училищна униформа. За следващата година Филип предлага началното училище, което самият той е завършил „Чийм Скул“, където Чарлс ще живее, делейки спалнята с още девет момчета, и ще спи на сковано от летви легло. Кралицата отново се противопоставя, но Филип е непреклонен. Накрая тя склонява и позволява на сина си да стане първият британски престолонаследник, който посещава училище като простосмъртен.

„Искаме да ходи на училище с момчетата от своето поколение и да живее с останалите деца, за да попие от детството дисциплината, възпитавана в процеса на съвместното обучение“, заявява Филип. Кралицата казва на директора на „Чийм“ да се държи с бъдещия монарх като с всички други ученици, но да се обръща към него с „принц Чарлс“. За момчетата той е просто „Чарлс“ и някои от тях се подиграват с леко закръгления си бъдещ монарх, наричайки го „шишко“.

Малкото момче, до този момент обличано с копринени дрехи и украсени с панделки шапки, през тези две години за първи път се сблъсква с бамбуковата пръчка на директора. „Предупредиха ме — признава Чарлс години по-късно, — че ще ни бият, и ме биха за игра на прескочикобила в спалното помещение. Повече не го направих. Бях от онези хора, при които телесните наказания наистина вършат работа.“

През първия учебен ден Чарлс стиска кутията с шоколадовите бонбони, украсена с неговите инициали — прощалния подарък от майка му. Той не знае как да почерпи останалите момчета и е твърде изплашен, за да опита. Раздялата с любящите ръце на бавачката и гувернантката е болезнена за Чарлс, който е срамежлив и не умее да се сприятелява.

„Преживяваше раздялата със семейството си много дълбоко“, спомня си бавачката му Мейбъл Андерсън.

„Пишеше на Миспи всеки ден разказва сестра му Ан. — Беше съкрушен. Изплакваше мъката си и все повтаряше: «Липсваш ми».“

Изпраща тъжно писмо на баща си: „Скъпи Папа, копнея да те видя на кораба.“ Рисува платноходка, като онази, която принц Филип е управлявал на състезанието в Кауз^[6], най-голямата регата в света. Той изпъква в изкуствата, обича да рисува и да прави портрети на семейството си. Шестгодишен изработва хумористична коледна картичка за баща си, изобразен до една бъчва, на която е написано „средство за засилване растежа на косата“. Филип се дразни от застрашаващото го оплешивяване.

Скоро след като започва училище, Чарлс бива смъмрен за неприлична дума. „Може да я е чул от някой работник — предполага Филип, — но се боя, че съвсем спокойно би могъл да я е научил и от мен.“

След пет години и половина в „Чийм“, където се проваля по математика и едва се справя с историята^[7], Чарлс заявява на родителите си, че иска да отиде в училището на Папа, което означава „Гордънстаун“, шотландската цитадела на ледените душове и тръстиковите пръчки.

„Спомням си как Филип обсъждаше частните училища на обедите на «Тързди клъб» онези мъжки събирания, които си организирахме в таверната «Уилърз» в Сохо — споделя свирещият на хармоника Дари Адлер. — Казах му, че според мен това са фабрики за хомосексуалисти. Джеймс Робертсън Джъстис^[8], добър актьор и грубоват шотландец, се включи в разговора.“

„О, за Бога, Адлер, отново ли подхващаш тази твоя отвратителна любима тема?“ — възкликна той. „Насилиха ме още през първата ми седмица в Итън. Не ми навреди по никакъв начин.“

„Е, Джеймс — рекох аз, — при теб е било различно, тъй като всички е трябвало да се обърнат и да наблюдават как те насилват заради училищното мото: «Правосъдието не само трябва да се прилага, но и това трябва да става пред очите на всички.» Филип избухна в смях.“

Той е на мнение, че като изпрати сина си в „Гордънстаун“ в Шотландия, ще го предпази от упадъчното влияние на английските частни училища. Смята също, че училището в Мърейшир е достатъчно далеч от Лондон, така че Чарлс ще може да избегне всекидневния тормоз от страна на репортерите. „За Итън често се говори по новините, което ще рефлектира върху теб — казва той на сина си. — Ако заминеш за северната част на Шотландия, ще се загубиш от погледа и журналистите доста ще се позамислят дали току-така да вземат самолета, тъй че ще трябва да се случи нещо наистина важно, за да се озоват там, и ти ще имаш възможността да учиш на спокойствие“.

Накрая Чарлс се съгласява и избира училището на баща си, за което по-късно съжалява. „Беше истински ад — казва той. — Провалих се на изпитите по математика три пъти.“ Скъсват го и по немски, много му е трудно и с естествените науки. Непрестанно пише тъжни писма, в които се оплаква от отношението на съучениците си. „Изобщо не мога да спя… по цяла нощ ме замерват с чехли, хвърлят по мен възглавници или се затичват през стаята и ме удрят с всичка сила.“ Години по-късно обвинява баща си, че го е пратил в „Гордънстаун“. И все пак навремето Филип не се е чувствал особено спокоен при мисълта, че е поверил изнежения си син на строгите учители в „Гордънстаун“. След като завеждат Чарлс, двамата с Елизабет се връщат в Балморал, където прекарват уикенда с приятелите си Дейвид и Майра Батър. Филип преживява много по-тежко от кралицата факта, че е оставил първородния си син в пансиона.

„Принц Филип влезе в дневната — спомня си Майра Вернер Батър, която го познава от детството му. — Беше бял като платно. Попитах го какво се е случило, но той само прекоси стаята и си наля питие, което беше необичайно за него. След години Чарлс ми разказваше какво е изпитвал, когато е изпращал сина си в училище. Уверих го, че разбирам, а той отвърна: «О, това е, защото винаги си била много загрижена. Обзалагам се, че никой не е бил толкова загрижен за мен.» Тогава разправих за случая с баща му. Беше изумен. Направо не можеше да го повярва.“

През 1956 година, когато Чарлс е готов да започне училище, на Филип вече му е дошло до гуша. Той е изморен да се бори с придворните, да воюва за времето и вниманието на Елизабет. Не ги одобрява — нарича ги „дърти пръдльовци“ — и се дразни, съпругата му е толкова зависима от тях. Тя вече не се съветва с него по дворцови въпроси и равнодушието й към предложенията му го вбесява. „Хайде, Лилибет. Хайде — сопва й се той. — Просто го направи. Направи го.“ Разгневен от дворцовата бюрокрация, Филип прекарва все повече време с приятелите си от „Тързди клъб“. Това само затвърждава мнението на придворните за него като за незрял юноша със склонност към просташки хумор.

„Единбургският херцог е много похотлив, истински германец“, твърди един от личните секретари на кралицата. Високомерният придворен обяснява „вулгарния, типично германски интерес на Филип към голотата“ с „маунтбатъновския му произход“. Позовава се на снимките, за които лорд Маунтбатън е позирал заедно с Кари Грант в Лае Вегас. На първата двамата мъже са обградени от красиви танцьорки с одежди от пера. На втората те са с гръб към фотоапарата, както и момичетата, които отзад нямат пера. Маунтбатън толкова харесва снимката на танцьорките с голи задници, че поръчва да я увеличат и я окачва в коридора на кралицата на кралската яхта. Филип, който избухва в смях, когато я вижда, обича да я показва и не желае да я махне, дори и когато имат официални държавни гости. „Такава е неговата германска представа за изкуство и развлечение — голи задници“, възмущава се придворният.

Филип започва да ходи често в лондонския апартамент на актьора Ричард Тод, където с още двама женени мъже се забавляват с актриси. Наричат себе си „Тримата кокетьори“.

„Не, не мога да разказвам какво ставаше в онзи апартамент — заявява категорично английският актьор Джак Хедли през 1993 година. — Прекалено опасно е да се говори за онези дни — дори и четиридесет години по-късно.“

Филип използва и апартамента на адютанта си на Сауд Стрийт. „Майк, или Паркър от Двореца“, както го наричахме — така се представяше винаги по телефона, — водеше друг живот, отделно от жена си и семейството си, и веселбите в жилището му предизвикваха скандали — спомня си един мъж, присъствал на много от партитата. — Да, Филип винаги беше там и винаги с жени, но нищо сериозно. Както казват французите, les danseuses^[9], с които богатите мъже си угаждат. Обикновено идваше с Паркър и Барън Нейхъм, дворцовия фотограф, известен с първото си име^[10]. Веднъж Аристотел Онасис доведе Мария Калас, а друг път принц Бернард, женен за кралицата на Холандия Юлиана, прекара буйна вечер с нас.

„Спомням си вечерята с принц Бернард — разказва Дари Адлер. — Именно тогава осъзнахме колко много мрази Филип ролята си на консорт. През цялото време бъбреше на Бернард: «Човече, наистина ти завиждам. Можеш да отидеш, където си пожелаеш, без да те познаят. Можеш да имаш колкото си искаш приятелки и никой няма да разбере. А аз не мога да направя и една стъпка, без лешоядите от пресата и полицаите да ме последват.» Тази вечер Бернард трябваше да си тръгне рано, за да се върне в Холандия, преди да затворят летището и да изгасят светлините на пистата. Когато стана да си върви, Филип се наведе и му направи пресилен поклон. «Предай почитанията ми на Нейно императорско величество», рече той. Произнесе последните три думи със сразяващо презрение. Можеше да се каже, че се идентифицира с Бернард, който също като него беше завързан на късата кралска каишка.“

През 1956 година Филип вече се е преситил от „разкоша“, както нарича дворцовия протокол. След като синът му е започнал училище, дъщеря му е твърде малка, за да й се обръща внимание, а жена му — твърде заета за него, той се чувства излишен. Решава да замине сам за известно време. Има покана да посети Мелбърн, Австралия, за откриването на Олимпийските игри през 1956 година, така че си съставя маршрут от четиридесет хиляди мили около това единствено събитие, за да включи визити в Гамбия, Сейшелските острови, Малая, Нова Гвинея, Нова Зеландия, Антарктида, Фолклендските острови, Галапагоските острови и Западното крайбрежие на Съединените щати. Планира да пътува четири месеца с Майкъл Паркър. Двамата мъже са колеги от флота, членове на екипажа на една и съща яхта, както и съотборници в тима по крикет. Наскоро Паркър се е разделил с жена си, а сега Филип иска да се раздели със своята — поне географски, ако не в брака. Така че двете пораснали момчета планират пътуването си в южната част на Тихия океан с увлечението на Хъкълбери Фин и Джим, плаващи със сала си по Мисисипи.

„Филип се е родил с таралеж в гащите — казва кралицата, привидно необезпокоена от плановете му. — Би било загуба на време да се опитваш да промениш характера на мъжа — добавя тя. — Трябва да приемеш съпруга си такъв, какъвто е.“

Съпругът й представя пътешествието като „дипломатическа мисия“. „Това е личният ми принос за каузата на Британската общност“ — изтъква той, обявявайки, че ще напусне Англия на 15 октомври 1956 година със самолет за Момбаса, Кения, на източния африкански бряг, за да се качи на кралската яхта „Британия“ с екипаж от 275 души. Ще го придружават адютантът му Майкъл Паркър и приятелят му Барън, фотографът.

Няколко седмици преди заминаването четиридесет и девет годишният дворцов фотограф влиза в болница за операция на таза, за да облекчи артрита си. Иска да бъде в добра форма за пътуването, но броени дни след операцията умира от сърдечна недостатъчност. Годеницата му, актрисата Сали Ан Хауз, която го е молила да не се подлага на интервенцията, никога не прощава на Филип.

„Барън беше прекрасен човек — остроумен, жизнерадостен и доста смел — разказва Лари Адлер. — Членуваше в «Тързди клъб» и той организира ергенското парти на Филип. Беше официален фотограф на кралската сватба през 1947 година, както и на коронацията през 1953-та. Смяташе, че ако не беше евреин, би могъл да се ожени за принцеса Маргарет. Направи прекрасни снимки на кралското семейство и за всичко това напълно естествено очакваше да бъде удостоен с рицарско звание. Ала Филип не пожела да се застъпи — мисля, че би могъл, но не го стори, — а причината беше, че кралицата не одобряваше Барън. Според нея той забъркваше Филип в неприятности и му помагаше да си намира приятелки.“

Единбургският херцог, невероятно красив на тридесет и пет години, няма нужда от помощ, за да привлича жените. Необходимо му е само усамотение, което пътуването му осигурява; то също така провокира и множество слухове. Посещението му в Австралия става деликатна тема за биографите, които се опитват да разберат какво се е случило там, и за приятелите, които се стараят да го защитят от циничните намеци. Дори и преданата монархистка Барбара Картланд, която благоговее пред кралското семейство, споменава за тайна любовна връзка, за която научила от чичото на Филип, лорд Маунтбатън.

„Знам всичко за незаконната дъщеря на Филип в Мелбърн — казва тя пред репортер, — но няма да говоря за това.“

„Надникнете в крайбрежния навес за лодки на лейди Мери Елън Бартън в Сидни — съветва един австралийски адвокат. — Това е мястото, което Филип използваше за авантюрите си.“

Историите за жените на принца и похожденията му са толкова многобройни и толкова разнообразни, колкото междинните му спирки. „Две машинописки излетяха, за да се качат на яхтата в Сингапур“ — отбелязва кралският биограф Брайън Хоуи. „Разправяше се, че не са се занимавали много-много с машинопис. Не бяха такъв тип.“

Слуховете преследват Филип от Мелбърн към Сидни и Сингапур, но като съпруг на кралицата той има известен имунитет. Никой не може да го засегне, без да навреди и на нея, а дори и републиканците във Великобритания не желаят да наранят кралицата, която през 1956 година все още се смята за неприкосновена. Така че независимо от жалбите си пред принц Бернард Филип се радва на безгрижен живот далеч от Двореца.

В дните на пътуването се отпуска достатъчно, за да е в състояние да се шегува с второстепенната си роля в брака. В Австралия му представят млада двойка като „мистър и д-р Робинсън“. Филип изглежда озадачен и мистър Робинсън му обяснява, че съпругата му е доктор по философия и е много по-важна от него. „А, да — отвръща Филип. — И в нашето семейство имаме същия проблем.“

По време на пътешествието двамата с адютанта си обявяват състезание кой ще си пусне по-дълга брада; фотографират алигатори и са заснети как скитат в еднакви костюми за сафари; седят на палубата на „Британия“, пекат се на слънце, прекарват часове пред стативите си за рисуване следобед и пият джин с тоник вечер. Филип се чувства у дома си на яхтата, която задоволява нуждата му от красота и подреденост. Бордовите стюарди използват ролетка, за да подредят масата така, че ножовете, вилиците и лъжиците да са на една линия с чиниите. Те обуват филцови чехли, за да не вдигат шум, когато му носят съобщенията. Британската преса говори за пътуването като за „прищявката на Филип“ и го нарича безполезен и ненужен лукс, струващ на нацията „поне два милиона лири“^[11]. Изчислявайки разходите на 11 000 долара седмично, журналистите пишат за „сала“ на Филип, специално направен, за да разтоварва кралския ролс-ройс на местата, където няма съоръжения за сваляне на автомобили, и роптаят, че пътува със собствената си спортна кола. „Кой плаща за всичко това?“, пита един вестник.

Никой обаче не смее да публикува и дума за жените, гостували на борда на яхтата. Съпругът на кралицата не е недискретен човек и определено не би желал да постави жена си в неловко положение. „Още в деня, когато ми предложи работата — казва Майкъл Паркър, — той ми заяви, че неговата работа — първа, последна и вечна, е никога да не разочарова кралицата.“ И все пак слуховете не секват, докато Филип обикаля Индийския океан, пропускайки някои семейни тържества, като осмия рожден ден на своя син, собствената си девета годишнина от сватбата и десетата семейна Коледа.

„Идеята на принц Филип за пътуването беше брилянтна и заслужава много по-висока оценка — заявява Паркър години по-късно. — Целта беше «Британия» да се използва по възможно най-добрия начин, като се посетят британските поданици, разпръснати навътре в океана — на островите Възнесение, Света Елена, Гау, Тристан да Куня, Дисепшън, Южна Джорджия, на Чатъмските и Фолклендските острови, както и някои бази в Антарктида, отворени само по двадесет дни годишно. Беше голяма жертва от страна на всички ни — и първата Коледа далеч от дома след края на войната.“

Близо до Цейлон (сега Шри Ланка), Филип и адютантът му са свидетели как светът едва не експлодира. Малко след отплуването си от Англия „Британия“ е известена да остане на котва, тъй като Близкият изток изглежда готов за война заради Суецкия канал. Египет слага ръка на канала през юли 1956 година, след като Съединените щати оттеглят поетото обещание да подпомогнат с 56 милиона долара строежа на Асуанския язовир. Актът на САЩ разгневява египетския президент Гамал Абдел Насър, който затваря канала за чужденци.

„Дано се задушите и пукнете от гняв! — изревава Насър по адрес на американците. — Годишният приход от Суецкия канал е 100 милиона долара. Защо да не го прибираме ние? Ще разчитаме на собствената си сила, на собствените си мускули, на собствените си фондове. И те ще се ръководят от египтяни! Египтяни! Египтяни!“

От 1,5 милиона барела петрол, минаващи всекидневно през Суец, 1,2 отиват за Западна Европа. Така че национализирайки канала, Насър прекъсва единствения източник на петрол за Англия и за Франция. Изплашени за оцеляването си и жадуващи за възмездие, двете държави тайно се съюзяват с Израел, който също е застрашен от арабите, за да завладеят канала. На 29 октомври 1956 година израелските танкове минават през Синай и атакуват Египет, осигурявайки на Великобритания и Франция необходимото извинение. На следващия ден те обявяват, че войната в Близкия изток заплашва международното мореплаване, и изискват и двете страни да се оттеглят от Суецкия канал в срок от двадесет и четири часа. Египет отказва и на 31 октомври 1956 година британците и французите започват да бомбардират. Пет дни по-късно те пускат петдесет хиляди десантчици в Порт Саид, Египет, в устието на канала.

„Британия“, официално обявена за кораб-болница по време на война, прекъсва плаването си. Филип поддържа постоянна радиовръзка с Двореца, откъдето излъчват новинарски бюлетини на всеки час. Научава, че по-голямата част от света не одобрява англо-френския съюз с Израел и използването на военна сила. В Обединените нации Америка, най-верният съюзник на Англия, заклеймява инвазията и британската валута рязко пада. Въпреки това Англия и франция продължават да отхвърлят предложенията на ООН за прекратяване на огъня. Накрая Белият дом дава ясно да се разбере, че ако не престанат да използват сила, Съединените щати няма да ги подкрепят. Също толкова ужасяваща за Англия, Франция и Израел е суровата заплаха на Русия да „смаже агресорите“ и „да възстанови мира… като използва сила“. Загубили подкрепата на САЩ и настроили останалата част от света срещу себе си, те отстъпват и обявяват прекратяване на огъня.

Кралицата е твърде млада и неопитна, за да се възползва от кралските си прерогативи и да съветва новия си министър-председател Антъни Идън. Вместо това тя го слуша и приема предложенията му. Знае, че той е бил брилянтен като министър на външните работи в правителството на Уинстън Чърчил, но не съзнава, че ролята на министър-председател не му е по силите. Спейки само по пет часа на нощ, той се пристрастява към амфетамините, които пречат на трезвите му преценки. Елизабет е на хиподрума, когато пратеникът му идва, за да подпише тя спешната прокламация, с която се свикват запасняците от армията. Между две надбягвания кралицата слага подписа си. Великобритания е готова да се впусне във война.

„До няколко седмици — предрича лейбъристът Джон Страчи — страната ни ще се събуди с вестта, че сме навлезли в Египет, оттеглили сме се от Египет, направили сме така, че каналът да бъде блокиран, спрели сме доставките на петрол, превърнали сме всеки арабин в света в свой враг, отворили сме Близкия изток за руското влияние, разцепили сме Британската общност, скарали сме се с американците и сме се самоунищожили — и всичко това за нищо.“

Министър-председателят Идън рухва и през декември заминава за Ямайка да се възстанови. Рандолф Чърчил сравнява Идън като лидер с Хитлер, който закарва войските си до Сталинград и после ги изоставя там да умират от студ. „Само че — добавя синът на Уинстън Чърчил — Хитлер, при всичките си грешки, не е прекарал зимата в Ямайка.“ Сър Антъни се завръща три седмици по-късно, за да открие, че опашките за бензин задръстват пътищата поради наложилите се в резултат на кризата ограничения за зареждане. На следващия месец си подава оставката като министър-председател. За негов заместник кралицата избира министъра на финансите Харолд Макмилан.

Страната е замаяна от унижението, на което е подложена в международен мащаб. Британската преса се нахвърля на всеки, свързан с поражението. Дори Филип, отдалечен на хиляди мили, е порицан, че не е бил до съпругата си. Но в частен разговор кралицата признава, че е доволна, задето го е нямало. „Радвам се, че не беше тук — споделя тя. — Пъкълът щеше да се отприщи.“

След четири месеца на борда на „Британия“ Филип се отправя за семейна среща в Лисабон с жена си, преди официалното им посещение в Португалия. Първо се налага да спре в Гибралтар, за да остави адютанта си, на когото вече не се разрешава да се явява в присъствието на кралицата. Броени дни преди това новината за развода на Майкъл Паркър е достигнала до пресата и вестниците тръбят, че жена му Айлийн го съди за сексуална разпуснатост и иска издръжка на базата на предполагаема изневяра. Той е принуден да подаде оставка. Филип негодува срещу лицемерното изискване рухналият брак да бъде пречка да се служи в Двореца, след като бившият министър-председател сър Антъни Идън е два пъти женен и развеждан. Той умолява адютанта си да размисли, защото не може да понесе загубата на единствения човек, който му е приятел и съюзник в Двореца, но и двамата мъже са наясно с реалността и Филип по-късно признава, че Паркър „трябваше да напусне“, особено след аферата „Таунзенд“. Придворните изискват адютантът да бъде оставен на брега преди срещата на Филип с кралицата. Бесен, че е принуден да се подчинява на заповедите им, той настоява да придружи приятеля си до летището на Гибралтар: „Това е най-малкото, което мога да сторя“. Изглежда нещастен, когато слиза от правителствената лимузина с Паркър. Изпраща го до чакащия самолет и пред репортерите^[12] мълчаливо стиска ръката му. Паркър се насилва да се усмихне, изкачва стъпалата, без да се обърне назад, и отлита за Лондон, където дава пресконференция заедно с адвоката си.

На летището го чака страховитият прессекретар на кралицата Ричард Колвил. Флигел-адютантът грейва, когато вижда придворния, и понечва да му благодари, че е дошъл да му помогне да се справи с репортерите. Прессекретарят го прекъсва, преди да е успял да изрече и дума, и му дава да разбере, че не възнамерява да му помага.

„Здравейте, Паркър — казва той. — Дойдох да ви уведомя, че отсега нататък сте сам.“ След това изявление Колвил се обръща и се отдалечава.

В Лисабон самолетът на кралицата кръжи над летището, защото съпругът й закъснява. На борда на големия пътнически самолет „Виконт“ Нейно величество и двадесет и петимата й придружители, сред които са външният министър Селуин Лойд, както и всичките й придворни дами, се кикотят и си лепят изкуствени бради, подготвяйки се за пристигането на Филип. Той е изпратил на Елизабет снимка, направена седмици след като е спрял да се бръсне. „Идеята беше на кралицата — споделя една от жените. Тя притежава прекрасно чувство за хумор.“

По онова време на малцина от приближените до трона им е до смях. Пресата в Германия, Франция и Италия е публикувала нова серия от материали за Единбургския херцог и „ергенския му апартамент, близо до знаменития лондонски Бъркли Скуеър“ и задава въпроса дали на седмичните вечери на „Тързди клъб“ в „съмнителния квартал Сохо“ присъстват само приятелите на Филип от мъжки пол. На 5 февруари 1957 година лондонският вестник „Ивнинг стар“ загатва за един не особено щастлив брак, огласявайки, че Филип си е поръчал ново легло за стаята си в замъка Уиндзор. Изработено според изричните му изисквания („Това легло е единично“, съобщава вестникът). Британските медии мълчат относно разклатения брак на кралицата и споменават само, че Нейно величество „язди сама“ в Уиндзор Грейт Парк и открива парламента, „без съпругът й да е до нея“, като разчитат на американските си колеги да разпространят лошата новина. На 8 февруари 1957 година „Балтимор сън“ я разгласява на първа страница под заглавието: „Лондон говори за разрив в кралското семейство“. Снабден с информация от лондонския си кореспондент Джоун Греъм, вестникът свързва оставката на Майкъл Паркър със слуховете, че Единбургският херцог е имал нещо повече от преходен интерес към една неомъжена жена и редовно се е срещал с нея в апартамента на покойния дворцов фотограф, неговия приятел Барън Нейхъм. Според статията слуховете за рухналия кралски брак „едва сега стигат до британския народ, който научава за височайшето семейство само онова, което британската преса публикува“, след което авторът изказва предположение относно истинската причина за четиримесечното пътуване на Филип, а именно че е бил изпратен вън от страната, за да се поохлади.

Както свидетелстват приближени, кралицата е била толкова разтревожена за брака си, че се е консултирала с психолог три пъти за този период, но въпреки това се прави на изумена: „Как могат да говорят такива ужасни неща за нас?“, пита тя гардеробиерката си БоБо Макдоналд. Придворните са обезпокоени — според тях монархията е опетнена. Ричард Колвил, прессекретарят на Елизабет, бързо реагира на публикацията. „Съвсем не е вярно, че между кралицата и Единбургския херцог е настъпил разрив — заявява той. — Това е лъжа.“ Опровержението му е разгласено по целия свят заедно с препечатка на оскърбителния материал, така че разклатеният брак на кралицата се превръща в световна новина.

Британската преса прави изключение. „Не можахме да изтръгнем от Двореца дори и едно просто опровержение за пред британския читател — пише в уводна статия «Ландън дейли хералд». — За американците — опровержение. За британския народ — без коментар. Очевидно поданиците на кралицата нямат право да знаят.“ „Дейли мирър“ обвинява придворните: „Трябва да се научат как да се справят с деликатни въпроси.“

На следващия ден Елизабет прави публично изявление и „Юнайтид прес“ съобщава от Лондон, че слуховете за разрив между нея и съпруга й са я „развеселили“. „Кралицата отмина историята с пренебрежение — гласи известието на ЮП — и остави впечатлението, че срещата й с херцога в Португалия след най-дългата раздяла в брака им ще предотврати по-нататъшни сплетни… Всеки, който има очи, ще види колко неверни са тези твърдения.“

Рояци от репортери и фотографи се изсипват в Лисабон, за да наблюдават срещата на кралското семейство на летището. Филип вече е раздразнен от писанията за него в печата, където го сравняват — и сравнението не е в негова полза — със съпруга на кралица Виктория Алберт. Виктория го е включвала в разговорите си с министри и му е позволявала да чете държавните документи. Отначало Филип се шегува с липсата си на статут. „От конституционна гледна точка аз не съществувам“, казва той. Но когато пристига в Лисабон и вижда чакащите го журналисти, не му е до смях. „Тези дяволски лъжи, които публикувате, за да трупате пари — избухва Филип. — Тези лъжи, че никога не съм със съпругата си.“

Закъснял с пет минути, той изкачва стъпалата на самолета по две наведнъж. Облечен е с костюм, с бяла риза и вратовръзка, а бронзовият му тен е накърнен от малка бяла ивица заради брадата, която очевидно току-що е обръснал.

Час по-късно излиза от самолета с лека следа от червило на бузата и усмихнато заема мястото си на няколко крачки зад Елизабет. Прекарват уикенда заедно на „Британия“, спуснала котва в неспокойните води на река Садо, което е голям компромис от страна на кралицата. Тя се бои от водата и обикновено избягва яхтата, защото е склонна към морска болест, но през този уикенд иска да угоди на своя съпруг, който обича морето. Знаейки, че програмата им е подготвена за две години напред, Елизабет решава след визитата им в Канада през 1959 година да се концентрира върху желанието си да има четири деца. Също така е готова да промени правилата, свързани със семейното име, така че потомците й, които няма да бъдат преки престолонаследници, да носят фамилията на съпруга й и да се наричат Маунбатън-Уиндзор.

След четиридневното си официално посещение в Португалия кралската двойка се завръща в Англия, където кралицата демонстрира публично обичта си — нещо, което рядко прави. Тя награждава съпруга си за заслуги към Британската общност, като издава прокламация, присъждаща му титлата (и свързаните с нея почести) принц на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия. Заявява, че отсега нататък той ще бъде принц Филип^[13], Единбургски херцог. Тя не желае повече да го възприемат като обикновен придатък към кралицата. Освен че му осигурява достъп до свещените червени куриерски чанти и до седмичните срещи с министър-председателя, Елизабет прави съпруга си свой пълноправен партньор в управлението на монархията. Дори настоява, когато присъства сам на официални церемонии, да бъде почитан с цялата първа строфа на националния химн, а не със съкратения вариант, както дотогава.

Филип се чувства поласкан и няколко дни по-късно произнася себеизтъкваща реч, за да оправдае четирите месеца, прекарани далеч от съпругата и децата си. „Вярвам, че има неща, за които си струва да правиш лични жертви, и според мен Британската общност е едно от тях. Аз самият съм готов да жертвам много, ако с това бих допринесъл дори и малко за благоденствието й… Да, бих могъл да се върна у дома за Коледа, но в такъв случай нямаше да бъда в състояние да дам двадесет и шестте обяда, вечери и приеми на яхтата на кралицата за близо 1400 души от Австралия, Нова Зеландия и отдалечените райони и по този начин да заздравя, надявам се, тесните връзки, които съществуват между Короната и народите от Общността.“

Суецката инвазия толкова силно обтяга тези връзки и до такава степен накърнява моралната репутация на Великобритания в международната политика, че кралицата е принудена да помогне за събирането на парченцата. През 1957 година тя осъществява четири официални визити — в Португалия, Франция, Дания и Канада. През октомври новият й министър-председател Харолд Макмилан я подканя да посети Съединените щати и да се опита да поправи вредите, които е позволила Великобритания да нанесе на традиционно добрите им контакти с Америка. „Едно посещение от страна на кралицата струва колкото сто дипломати“, казва премиерът, който силно желае да оправи отношенията между двете държави. Освен това иска да убеди американците да споделят с Англия своята технология за ядрените оръжия.

Кралицата не е склонна да добави още едно официално посещение в програмата си, докато министър-председателят не й показва една карикатура, появила се в Америка, след като станало ясно, че Англия е измамила Съединените щати, съюзявайки се тайно с Франция и Израел за нахлуване в Суец. На карикатурата е изобразен президентът Айзенхауер зад бюрото си в Овалния кабинет. Бившият главнокомандващ Съюзническите сили в Европа по време на Втората световна война винаги е казвал, че гледа на Англия като на „стар и верен приятел“. Сега, очевидно смутен, се е хванал за главата. Текстът е следният: „Великобритания вече не е велика.“

Кралицата не се колебае повече. Тя веднага се съгласява да отиде на петдневна визита в Америка с престой в Джеймстаун, Вирджиния, във Вашингтон и в Ню Йорк, където обещава да направи обръщение към Генералната асамблея на Обединените нации. Напуска Англия „като лебед, излетял от изпочупен Ноев ковчег“ по думите на историчката Елизабет Лонгфорд.

Кралица Елизабет и Филип пристигат в Съединените щати в Деня на Колумб^[14], сподиряни от две хиляди репортери и фотографи, на които не им е разрешено да разговарят с нея. Инструкциите на Двореца включват „препоръчително“ облекло. За жените: никакви черни рокли, ръкавиците са задължителни, реверансите — желателни. За мъжете: риза, вратовръзка и почтителен поклон от врата. Дворецът разпространява прескомюникета при всяко спиране на кралската двойка, но отклонява всякакви интервюта.

„По колко души ходят на пресконференциите на президента Айзенхауер?“, пита Филип.

„Около триста“, отговаря кореспондентът на „Нюзуик“. Единбургският херцог поклаща глава.

„Ако ние направим подобно нещо, ще съберем до двеста.“ Британските репортери не са на същото мнение. „Никой диктатор не е привличал пресата толкова силно, колкото кралицата на Англия днес я привлича във всяко отношение“, пише Ан Едуарде в „Дейли мейл“.

„Получавахме заповеди от Чарли Кембъл от английското посолство“ — казва Уорън Роджърс от Асошиейтид прес. — Никакви директни въпроси към кралицата, никакви разговори с нея, дори не я поглеждайте в очите. Така че на приема за пресата в посолството разговарях с Филип, който словоохотливо разправяше за брифинга, даден му току-що от шефа на Комисията за атомна енергия. Изглеждаше толкова самодоволен, сякаш можеше да изстреля „Спутник I и II“ като едното нищо. САЩ тежко преживяваха поражението си в космическата надпревара, нанесено им предишната седмица от руснаците, пратили първите изкуствени земни спътници. Така че глупостите, които дрънкаше Филип по въпроса, бяха злободневни и аз го цитирах дословно. И двамата си навлякохме неприятности: той правеше впечатление едва ли не на идиот с думите си, а аз си го получих от британското посолство, задето му бях позволил да ги изрече. Заявиха ми: „Трябваше да го предпазиш от самия него.“

„Отначало съчувствах на Филип, че е принуден да се мъкне след полата на жена си. Тъй като не съм роялист, не очаквах да бъда впечатлен от кралицата на Англия, но след като отразявах кралското турне в Канада и Америка в продължение на тринадесет дни и нощи, открих, че той е надуто магаре — и се влюбих в нея. Тя беше толкова хубава и срамежлива, толкова скромна. Спомням си я как слизаше по каскадата от бели гранитни стъпала пред сградата на Конгреса в САЩ — сигурно са не по-малко от хиляда — и не погледна надолу нито веднъж. Не можех да повярвам. Бях сигурен, че ще падне по лице, но предполагам, че в кралското училище ги обучават как да слизат по стълби, без да се втренчат в краката си. Както и на онова забавно помахване с ръка.“

Американците са омаяни от височайшата визита. „Чикаго трибюн“ нарича кралицата „очарователна млада лейди“, а „Луизвил куриър-джърнъл“ я описва като английска роза „с малко капчици от сутрешната роса, задържала се по венчелистчетата й“. Келнери и шофьори на таксита се струпват по уличните ъгли, за да приветстват лимузината й, а портиерът на Долната камара на Конгреса е толкова развълнуван, като я вижда, че изкрещява: „Мноого ми е приятно, мадам.“ Жените са очаровани, когато Елизабет отива за първи път на мач по ръгби и изглежда объркана от страстта на мъжете към този спорт. Не разбира нито смисъла на играта, нито защо двата отбора се блъскат. „Защо се струпват по този начин? — учудва се тя. — Защо вратите са зад линиите в края на игрището? Защо някой от играчите пръв напуска мелето?“ Посочва таблото с резултата и пита какво означават цифрите, а с напредването на времето отронва жаловито, но сладко: „Колко продължава играта?“

Уорън Роджърс, репортерът на Асошиейтид прес, който пише по няколко статии дневно по време на кралската визита^[15], отново си навлича гнева на пресслужбата на британското посолство, когато съобщава, че Нейно величество и Джина Лолобриджида ползват услугите на един и същ шивач на корсети. „Сутиените на Джина целяха да правят формите й по-пищни“ — разказва Роджър, — докато тези на кралицата, която имаше същата внушителна гръд, бяха изработени така, че формите й да изглеждат по-малки. Написах, че това е разликата между филмовите звезди и кралските особи. Но един служител от британската пресслужба ме нахока, задето изобщо съм споменал хановерската гръд на кралицата. Заяви ми високопарно, че съм минал всякакви граници дори и за невъзпитан американец. Не съм демонстрирал необходимата почтителност. „В края на краищата — заключи той, — Короната никога, никога, никога не показва цепката на бюста си.“