Кити Кели
Вести от кралския двор (11)

10

Първата дама седи в спалнята си в Белия дом, когато секретарят й се появява с поредната телеграма от британското посолство. Вече от седмици между Лондон и Вашингтон летят дипломатически депеши във връзка с вечерята, която кралицата ще даде на 5 юни 1961 година в чест на президента и първата дама. Но тя е изтощена. „Това е абсурд — казва тя на секретаря си. — Не съм искала да канят херцога и херцогинята на Уиндзор.“

Първата дама е предложила да поканят сестра й Лий Радзивил и съпруга й полския принц Станислас Радзивил. Но след като Белият дом изпраща своя вариант за списъка на гостите в Бъкингамския дворец, семейство Радзивил са заличени. От кралицата.

След официалното си посещение в Париж семейство Кенеди планира да спре за няколко дни в Лондон, за да кръсти племенницата на президента Кристина Радзивил. В Лондон семейство Кенеди възнамерява да отседне в дома на Радзивилови на Бъкингам Плейс, съвсем близо до Двореца. Докато е там, президентът иска да се срещне неофициално с британския министър-председател. Макар и посещението на семейство Кенеди да е частно и неофициално, английското правителство съветва кралицата да покани президента и съпругата му. Тя се съгласява. Това ще е първият път, когато американски президент ще вечеря с британския монарх в Бъкингамския дворец, откакто Удроу Уилсън гостува там през 1918 година.

Планирана е вечеря за петдесет души в официалната трапезария на Двореца и Белият дом е помолен да изпрати имената на хората, за които семейство Кенеди държи да присъстват. Първата дама предлага домакина и домакинята си — семейство Радзивил, както и принцеса Маргарет, с която мисис Кенеди иска да се запознае; президентът моли за принцеса Марина, херцогиня на Кент, с която се е запознал през първата си година в Оксфорд. Кралицата не одобрява никого от тях.

Подразнена от резкия отказ, първата дама телефонира на британското посолство във Вашингтон, за да разговаря с посланика на Нейно величество Дейвид Ормзби-Гор, който е и близък приятел на семейство Кенеди. Той тактично й разяснява дворцовата политика по отношение на развода и изтъква, че тъй като това е неофициално посещение, Радзивилови не могат да бъдат поканени в Двореца, защото и двамата са се развеждали: тя — веднъж, той — два пъти. Ако визитата била официална и те били част от съпровождаща президента група, щяло да се наложи да ги поканят.

„Но тя ми е сестра — казва Джаки на британския посланик, — и те са ни домакини.“

Посланикът изразява съчувствието си и я съветва да се обади на шефа на американския протокол Енджър Бидъл Дюк, за да отправи възражението си чрез американския посланик в Двора на Сейнт Джеймс Дейвид Брус.

„О, Енджи — изплаква Джаки, трябва да ми помогнеш.“ Дипломатът успокоява първата дама и обещава да се свърже с Дейвид Брус. После Джаки звъни на съпруга си в Овалния кабинет, за да му съобщи какво е направила. Президентът е смутен. Той бързо се обажда на посланик Брус в Лондон, за да го увери, че не желае да предизвиква международен скандал.

Посланикът отбелязва в дневника си: „Искаше да изясни, че що се отнася до него, той не придава голямо значение на случилото се и оставя окончателното решение за гостите на кралицата.“

В крайна сметка тя скланя да включи семейство Радзивил; дори позволява да бъдат официално вписани за събитието като „принц“ и „принцеса“. Това е голяма отстъпка, тъй като дотогава не е давала официалното си позволение на Радзивил да използва полската си титла^[1] във Великобритания.

„Тя не го харесваше — казва Еванджелин Брус, съпругата на посланика. — И това нямаше нищо общо с развода му. Съпругът ми беше разведен, а кралицата го обичаше. Просто Сташ Радзивил не й допадаше… не го одобряваше и винаги наричаше него и жена му мистър и мисис, което ги дразнеше.“

„Както и да е, кралицата си отмъсти — споделя Джаки по-късно с Гор Видал, неин доведен брат. — Нито Маргарет, нито Марина, никой, освен всички британски министри на земеделието от Британската общност, които са могли да намерят. Кралицата беше доста недружелюбна. Мисля, че се дразнеше от мен. Филип се държа любезно, но беше нервен. Човек не би могъл да открие нищо общо между тях.“

Кралицата наистина е раздразнена. Чела е репортажите за ефектното посещение на първата дама в Париж и определенията на френските вестници за нея като „ravissante“, „charmante“ и „belle“^[2]. Парижаните се изсипали на улиците, размахвайки американски знаменца и викайки: „Жаки! Жаки! Жаки!“ Кметът на Париж й подарил часовник за 4000 долара и обявил визитата й за най-вълнуващата, откакто кралица Елизабет II посетила града преди четири години.

„Кралица Елизабет, как не — казва пред журналисти помощникът на президента Дейв Пауърс. — Не биха могли да съберат толкова хора и с Второто пришествие.“

Дори президентът е изумен от възбудата, която жена му предизвиква. Поздравявайки репортерите на една пресконференция във Франция, той се представя като „мъжа, който придружава Жаклин Кенеди в Париж“.

При пристигането на семейство Кенеди в Лондон британците са не по-малко обхванати от треската „Джаки“ и се струпват по улиците в очакване по същия начин, по който посрещат кралицата. Един вестник дори кръщава първата дама „кралица на Америка“. Друг пуска шарж със Статуята на свободата с лицето на мисис Кенеди; едната ръка държи факлата на свободата, другата стиска брой на „Вог“. „Ивнинг стандарт“ изпада във възторг: „Жаклин Кенеди даде на днешните американци онова, което винаги им е липсвало — величественост.“

„Младият президент и прекрасната му съпруга заедно с целия блясък, който ги обгражда, предизвикаха нещо като сензация — пише министър-председателят Макмилан в мемоарите си. — Обикновено посещенията на чужди държавници не пораждат особен ентусиазъм… но семейство Кенеди бе новина във всяко отношение, политическо и лично.“

Министър-председателят премълчава неудоволствието на Нейно величество от факта, че трябва да ги приеме. Кралицата, която винаги е афиширала презрението си към блясъка, се отнася пренебрежително към Холивуд и към всичко, което филмовата колония олицетворява. За разлика от майка си, сестра си, съпруга си и чичо си Дики, за когото киното е най-висшето изкуство, тя не е благоразположена към Холивуд и неговите знаменитости. Всъщност дотолкова се гнуси да общува с филмови звезди, че през 1956 година отклонява поканата за сватбата на Грейс Кели и принц Рение Монакски. „Прекалено много филмови звезди“, отсича Елизабет.

Като кралица отказва да си придава блясък. Когато един продуцент от Би Би Си плахо я съветва да изрази повече оживление по време на първото си коледно обръщение по телевизията, тя му се сопва: „Аз не съм актриса.“

По същата причина не приема да облича кожено палто. „В никакъв случай — заявява на лакея Ралф Уайт. — С визона твърде много приличам на филмова звезда.“

Показва, че си дава сметка за строгото си излъчване, като споменава, че за разлика от майка си тя не е изпълнителка, която многократно извикват на бис. При едно не особено въодушевено посрещане отбелязва: „Ако мама беше на мое място, всички те щяха да крещят.“

Съпругът й споделя мнението й, че една кралска особа не бива да пада до равнището на филмова звезда. Също като кралицата и той не дава автографи и се дразни от опитите да го накарат да играе роли. Когато произнася реч пред Британската филмова академия, го апострофират.

„Влей малко живинка“ — подвиква актьорът Том Бел. — „Хайде, разкажи ни някоя весела история.“

Единбургският херцог се наежва. „Ако искате весела история — отвръща той, — предлагам ви да наемете професионален комик.“

По това време нито Филип, нито Елизабет си дават сметка, че британската публика иска от монархията нещо по-човешко и спонтанно от високомерното помахване с ръка от кралската каляска.

„Кралицата приема задълженията си към Британската общност много сериозно — обяснява министър-председателят Макмилан, — и съвсем правилно, защото отговорностите на британската монархия са се свили до такава степен, че ако ги оставим така, съвсем спокойно бихме могли да сложим на трона и актриса. Тя се дразни, когато я възприемат като жена, филмова звезда или талисман.“

При посещението на семейство Кенеди височайшата особа е изправена пред необходимостта да забавлява символа на блясъка под светкавиците на фотоапаратите. Кралицата признава пред сестра си, че се е чувствала много по-добре с внушителната съпруга на президента Айзенхауер Мами, излъчваща благородство, отколкото с омагьосващата Джаки, предизвикала обикновено трезвите поданици на кралицата да се държат като полудели фенове. Те задръстват улиците на Лондон в продължение на часове, за да зърнат американския президент и неговата първа дама.

При подготовката за посещението на Кенеди лорд-чембърлейнът, който по принцип упражнява правото си на цензор само при някоя непристойна дума или израз, забранява театрален спектакъл, осмиващ съпругата на президента. В шоуто, подготвено от един нюкасълски театър, бил предвиден мъжки хор, който пеел:

Вижте я, тя идва, пейте до ре ми.

О, колко е различна от старата Мами.

После трябвало да се появи актриса с черна перука, пародираща мисис Кенеди. Репликите й, низ от язвителни остроумия, включвали и рефрена:

Докато с Русия Джак се занимава,

действам аз подмолно и лукаво,

за да скрия от печата и народа,

че той е като Айк^[3],

но облечен по последна мода.

На всички да угодя — така ще се наглася:

ще играя майката на Каролин на Мерилин с гласа.

Споменаването на Мерилин кара ножиците на цензора да заиграят. „Спектакълът нетактично се занимава с личния живот на държавен глава“, е официалното обяснение на лорд-чембърлейна, което само налива масло в огъня около слуховете за интимната връзка на президента с холивудската звезда.

Въпреки различията си кралицата и първата дама имат нещо общо и това е харизматичността на съпрузите им. Невероятно очарователни и остроумни, и двамата биват привличани от хубави актриси като риба от блесна. И двамата не позволяват на романтичността да им пречи и разбират социалната необходимост от подходящ брак.

Издигането на семейство Кенеди от ирландските блата до Белия дом не впечатлява кралицата. Тя все още си спомня антипатията на родителите си към бащата на президента Джоузеф Ф. Кенеди. Като посланик в Двора на Сейнт Джеймс той е бил против американска интервенция на страната на британците през Втората световна война, така че президентът Франклин Рузвелт го отзовава. Съвсем естествено кралицата не приема с възторг сина на Кенеди.

В крайна сметка си променя мнението, но е твърде закъсняла неговата почитателка. По време на президентската кампания през 1960 година тя тайно поддържа опонента на Кенеди вицепрезидента Ричард М. Никсън. Публично запазва мълчание, ала съпругът й, който може и говори открито, дава израз на позицията им. При пътуване до Ню Йорк за откриването на една британска изложба принц Филип показва добро познаване на президентската политика. Не подкрепя открито Никсън, но напомня за „специалната връзка“ между Америка и Англия с думите: „Кралицата бе особено доволна, че нашият скъп приятел президентът Айзенхауер се съгласи да се присъедини към нея като патрон на тази изложба.“ След това обикаля изложението заедно с вицепрезидента и губернатора на Ню Йорк Нелсън Рокфелер и позира за снимки. Когато фотографите молят принца за още снимки, той настоява да позира с вицепрезидента. „Не можем да се снимаме без мистър Никсън“, казва Филип.

След като Кенеди спечелва изборите, кралицата е достатъчно умна да осъзнае колко е важно да поддържат добри отношения със Съединените щати. Така че се вслушва в съвета на министър-председателя си да покани президента и съпругата му в Двореца.

По-късно Жаклин Кенеди разказва на Гор Видал за вечерята при кралицата, на която тя седяла между принц Филип и лорд Маунтбатън. По време на приема преди вечерята първата дама разговаря с височайшата особа, която определя като студена и неприветлива.

„Кралицата се прояви като човешко същество само веднъж“ — спомня си тя. — Разказвах й за официалното ни посещение в Канада и споменах колко е трудно непрекъснато да си пред очите на всички. Казах й, че всеки ден съм поздравявала Джак с набраздено от сълзи лице. Кралицата придоби конспираторски вид и рече: „След известно време човек натрупва опит и се научава как да се пази.“ После ме попита: „Обичате ли картините?“ И ме поведе през дълга галерия. Спря пред една творба на Ван Дайк с думите: „Това е хубав кон.“

Кралицата и първата дама имат и други допирни точки, освен любовта към конете. И двете ще се превърнат в митични фигури и ще станат най-известните жени на своето време. И двете са монарси — Елизабет наистина, Жаклин — във въображението. Съществената разлика между тях е в отношението им към политиката. Първата дама мрази политиката и е напълно аполитична; не е така с кралицата.

„Бог е свидетел, че тя би трябвало да бъде над политиката — пише биографът й Роланд Фламини, — но всички знаят, че кралицата се занимава с политика особено когато става дума за Британската общност, която наистина живо я вълнува. Макар и никога да не се говори за политическите й вмешателства, всички подозират за тях.“

През 1962 година кралицата се е заела с тайния план да повлияе на изборите в Аржентина. Тогава тя все още не осъзнава, че да изпълнява дълга си означава да се подчинява на онова, което министър-председателят и архиепископът й внушават. Вместо това тя желае да влияе върху политиката. Така че изпраща съпруга си да посети британските общности в единадесет южноамерикански държави под предлог да подкрепи британската индустрия. В Аржентина истинската му мисия е да осигури президентския пост на един приятел — Артуро Фрондизи, застрашен да бъде свален от привържениците на диктатора в изгнание Хуан Перон.

По-рано същата година кралицата и Филип са приели Фрондизи в Бъкингамския дворец и той е изказал опасението си да бъде позволено на привържениците на Перон да гласуват на изборите през март. „Само моята личност стои между реда и хаоса“, заявява Фрондизи.

Кралицата решава да направи каквото може, за да предотврати военен преврат, който би довел до нова диктатура. Макар и Аржентина да не влиза в Британската общност, там живеят повече англичани, отколкото където и да било другаде по света, освен в Съединените щати, и осъществяваният от тях внос и износ е важен за английската търговия. Или поне такова е извинението на кралицата за вмешателството. Според съпруга й така се гради империя, което, казва той, е фундаментален въпрос за англичаните: „Те винаги се месят в чуждите работи… Затова британската благотворителна дейност има такъв успех отвъд океана. Мисля, че това е остатък от дългогодишната отговорност за прякото управление на други държави.“

Филип е първият член на кралското семейство, който посещава Аржентина от тридесет години насам, но кралицата смята, че кралският й престиж ще рефлектира и върху Фрондизи.

В Буенос Айрес аржентинският президент организира официална вечеря за Единбургския херцог, който използва случая да изнесе лекция на военния министър генерал Розендо Фрага.

„Отдавна ли сте министър?“, пита Филип.

„Почти от година.“

„Я ми кажете, харесва ли ви?“

„Да, Ваше височество.“

„И още нещо. Участвали ли сте във война?“

„Не, напоследък Аржентина не е воювала.“

„Е — казва Филип и размахва пръст пред лицето на генерала, — гледайте да не забъркате нещо точно сега.“

В една реч принцът говори за добрите контакти между Аржентина и Великобритания: „И най-забележителното е, че все още сме в такива прекрасни отношения след толкова години близко сътрудничество. Може би тайната е да се преодолее кризата на седмата година и да се запази доброто приятелство завинаги.“ (Дипломатично не споменава за епидемията от шап, разпространила се в Англия чрез внесените от Аржентина консерви говеждо в собствен сос.)

На следващия ден млади комунисти замерват Филип с яйца и домати. Полицията арестува младежите, но принцът се застъпва за тях. Той е в Аржентина, за да спомогне за намаляването на политическото напрежение, а не, за да предизвиква сблъсъци. „Пуснете ги, но им кажете да не го правят пак. Нямам неограничен брой костюми.“

Това е първият (не и последен обаче) случай, при който кралицата умело заобикаля конституционното изискване да не се намесва в политиката. Като монарх й е забранено да се занимава с вътрешните дела на чужда държава. Така че в Аржентина тя използва съпруга си, за да повлияе върху изхода от изборите. За съжаление зле си е направила сметката: опонентите на Фрондизи печелят, влизат в столицата с автомати и поставят страната под свой контрол.

Принц Филип незабавно е евакуиран от Буенос Айрес и правителството на Макмилан се постарава да снеме от кралицата отговорността за ситуацията и да я защити от критиките. Кабинетът прикрива участието й, като засекретява всички документи, свързани с пътуването. Отказват да разрешат достъп до правителствените архиви и след изтичането на тридесетгодишната давност и ги засекретяват до 2057-а. Повечето хора смятат, че целта е да се прикрие сексуален скандал, в който са замесени Филип, четиридесетгодишен по това време, и сеньора Магдалена Нелсон дьо Блакие, петдесетгодишната вдовица, в чийто дом той живее след военния преврат.

„Вгледайте се в тази история — приканва видният британски журналист Питър Евънс — и вероятно ще откриете подозрително раждане девет месеца след заминаването на херцога.“

„Говори се, че едно от трите незаконни деца на Филип е дъщерята на аржентинска състезателка по поло — посочва биографът му Тим Хийлд, — но не знам подробностите.“

Така се случва, че Единбургският херцог е обвинен за любовна връзка, която никога не е имал, и за дете на любовта, към чието раждане няма никакво отношение.

„Дори не познавах Филип, докато посланикът не ми позвъни и не ме помоли да го приема в дома си“ — казва госпожа Дьо Блакие, чието внушително имение — Да Консепсион, е на деветдесет мили от Буенос Айрес. — Обадиха ми се, защото моята estancia^[4]е сигурна и достатъчно голяма, за да побере три игрища за поло. Правителството трябваше да изведе Филип от Буенос Айрес, понеже там беше много опасно. Не можеха да го оставят в града при онази криза, така че пристигна в провинциалното ми имение.

Не говореше испански, а аз не зная добре английски, затова общувахме на френски. Той говори езика свободно, като французин. Бях омъжена от тридесет години, когато през 1960-а съпругът ми почина при самолетна катастрофа. Имахме девет деца. Филип отседна при мен и децата ми във фермата, там беше и двойката, която се грижи за нас. Той беше много simpatico^[5], изключително забавен, мил и дружелюбен. Вечер играеше на карти с децата, а аз организирах за него четири игри на поло на нивото, на което той играеше. Не е съвсем добър, но е страстен състезател. Страстен. Играе с десет хендикепа, което не е много добре, поне според аржентинските стандарти, а аз не исках да се чувства пренебрегнат; така че намерих хора, които да играят като него, и той беше много щастлив.

Междувременно имаше три частни срещи с Фрондизи. Филип остана при нас шест дни, след което го откараха на летището и си замина за Англия. Не допусна фотографи до себе си по време на престоя, така че нямам снимки, но ми изпрати много мило писмо, в което ми благодари за гостоприемството. Не го бях виждала тридесет и две години, докато не отидох на едно състезание по поло в Париж. Изпратих му съобщение, че съм там със синовете и внуците си. Той дойде.

„Вие ли сте моята прекрасна домакиня?“, попита Филип. Аз потвърдих и той ме представи на кралицата. Запозна ме също и с принц Чарлс, който каза: „Какво сте направили с баща ми? Винаги когато се спомене за Южна Америка, единственото място, за което говори с обич, е Аржентина, заради прекрасното отношение към него в Ла Консепсион.“

„Разбирате ли, причината е в игрищата ми за поло. Филип каза, че можеш да посещаваш замъци в Европа, но не можеш да играеш поло в тях. За поло — истинско поло — трябва да отидеш в Аржентина. Затова обича страната ни толкова много. Както и Мексико.“

В ролята си на британски посланик на добра воля Филип се възползва от всяка възможност, за да се върне в Аржентина и да играе поло. Посещава няколко пъти и Мексико и хората отново предполагат, че магнетичната сила, която го привлича там, е любовница — красивата Мерл Оберон, притежаваща луксозна вила в Акапулко, дворец в Куернавака и огромно имение в Мексико сити. Омъжена за индустриалния мултимилионер Бруно Палиаи, бившата филмова звезда е представяна в списанията като интернационална домакиня, често забавляваща бившия крал на Италия, гръцки собственици на кораби и принцове от Саудитска Арабия. Любимият й кралски гост е Единбургският херцог.

„Съпругът на кралицата беше момче на Мерл — казва водещият светска рубрика нюйоркски журналист Дейвид Патрик Къламбия. — Той беше билетът й за висшето общество. Вечерях в къщата й в Малибу Бийч, Калифорния, с нея и с Луис Естийвс, любимия й модист. Навсякъде бяха окачени, сложени в рамки, снимки на много известни хора. Почетното място беше запазено за лично надписаната от Филип фотография осем на десет, която тя бе поставила в по-голяма сребърна рамка. Вечно говореше за това, «как Филип ни посети в Мексико» и «как Филип ме представи на кралицата», и «Филип това» и «Филип онова». Не знам дали са имали връзка или не; съмнявам се само защото Луис не мислеше така, а той би трябвало да знае. Всъщност Луис, който е хомосексуалист, се чудеше дали Филип не е малко обратен под тази своя крайно мъжествена фасада. Луис бил в Мексико с Мерл няколко пъти, когато Филип я посещавал, и в разрез с онова, което мнозина намекват, той твърди, че никога не е видял помежду им да става нещо романтично.“

Освен че е привлекателен за жените, Филип е ценен и от мъжете, особено като по-млад. „Мисля, че той много повече предпочиташе мъжката компания — отбелязва негов познат от флота. — Имаше го чисто мъжкия «Тързди клъб» преди и след брака му. Четиримесечното пътуване с флигел-адютанта му през 1956 година…“ Друг мъж, писател с международен авторитет и неприкрит хомосексуалист, се усмихва лукаво, когато чува името на Филип. През 1994-та, докато седят на по едно питие в „Оук рум бар“ на хотел „Плаза“ в Ню Йорк, казва на свой колега, че добре помни Филип. „О, да — подхвърля дяволито, познавах го, когато той беше момичето.“

Мерл Оберон като че ли омагьосва Филип по-скоро с богатството си, отколкото с някаква романтика. Впечатлен от екстравагантността й, той се наслаждава на невероятните удобства. Тя му осигурява кашмирени одеяла, копринени чаршафи и френски готвач, който поднася превъзходни ястия и отбрани вина. Макар да е женен за най-богатата жена в света и да е свикнал с кралско обслужване на най-високо ниво, Филип не живее разкошно. Съпругата му е пестелива и е привикнала с грубите дрехи от туид и с практичните обувки. Дворците й са студени и в тях постоянно става течение, така че трябва във всеки ъгъл да се слагат електрически печки. В именията на Мерл Оберон има мраморни подове с подово отопление, затоплени шкафове за кърпите и позлатени легла с копринени пискюли. Партитата й са богати, спокойни и слънчеви, с приятен бриз, носещ мириса на бугенвил^[6].

Лорд Маунтбатън, който обожава бляскавите кинозвезди като Мерл Оберон, запознава племенника си със знаменитата красавица, когато посещават Мексико петнадесет години по-рано. „Бях на това пътуване — спомня си Джон Берът, личният секретар на лорд Маунтбатън, — и изобщо не забелязах дори и намек за любовна история между Единбургския херцог и Мерл Оберон. Съпругът й присъстваше там и беше наш домакин.“

Редакторът и писателят Майкъл Корда обаче е на друго мнение. „О, хайде — хайде — казва той. — Всички знаят, че Филип имаше връзка с Мерл. Чичо ми (филмовият режисьор Александър Корда) беше женен за нея от 1939 до 1945 година… Не, тогава не бях там и никога не съм ги виждал заедно, но така винаги са ми казвали. Освен това, ако не са имали връзка, трябвало е да имат!“

Джоди Джейкъбс, бивша репортерка на „Уиминс уеър дейли“ и редакторка на светските рубрики в „Лос Анжелос таймс“, присъства на едно от вечерните партита на Мерл Оберон в чест на принц Филип. „Беше по време на летните олимпийски игри (1968) в Мексико сити и Мерл, която педантично се придържаше към кралския протокол, настояваше всички да пристигнат преди Единбургския херцог и жените да бъдат с дълги рокли. Покани мароканската принцеса Лала Неза и богаташи като Кристина Форд, женена за Хенри Форд тогава, макар той да не беше с нея в онази вечер; една-две холивудски звезди; неколцина мексиканци от хайлайфа, които Мерл смяташе за достатъчно богати или аристократични, за да бъдат включени сред гостите. След вечеря, когато повечето си тръгнаха, аз бях сред малката групичка около принца, който стоеше до френския прозорец, водещ към терасата и басейна. Имаше още две жени — загорели и свежи, едната, от, които беше Кристина Форд. Същата Кристина Форд, чиито лудешки танци на вечерята в Белия дом в чест на принцеса Маргарет бяха станали международна новина: както танцувала туист и се кълчела, изведнъж бялата й рокля без презрамки се изхлузила. Горната част на тоалета й буквално се смъкнала. Сега тя бясно флиртуваше с принц Филип. Бяха танцували няколко пъти тази вечер. Изведнъж вдигна поглед към него и рече: «Защо не идем при басейна да поплуваме? Ние (имаше предвид жените) можем да останем по сутиени и бикини».“

„Принц Филип пребледня. «Хм, хм — измърмори той. — Мисля, че е време да си тръгвам.» Усмихна се на Кристина и на останалите. Бързо бе заобиколен от свитата си, която изникна сякаш от нищото; сбогува се с Мерл и потегли. Смятам, че при тези обстоятелства, в присъствието на репортер, той постъпи много деликатно. А може би просто не си падаше по Кристина.“

Единбургският херцог е твърде дискретен, за да си позволи нещо повече от безобиден флирт на публично място. „Уговорките ставаха насаме“ — разказва една мароканка, Режин Тролсен, която сега е омъжена и живее със съпруга си в Ню Йорк. — В края на шестдесетте години живеех в Лондон и ходех на партита с художника Феликс Тополски, който беше нарисувал портрет на принц Филип и бяха станали добри приятели. Казах на Феликс, че според мен Филип е много хубав и бих искала да се запозная с него.

След няколко седмици Феликс ми съобщи: „Устроих ти среща с Филип. Кралицата ще е заета с регатата. Той има апартамент горе на хълма и ще се срещнете там в 10:30 часа вечерта.“

„Но аз не съм жена за една нощ, Феликс“, рекох му.

„Нали каза, че го харесваш.“

„О, да, ала не и да спя с… Феликс бе хванат натясно и срещата с Единбургския херцог бе отменена. Сигурна съм, че не бях единствената жена, получила подобно предложение.“

Филип винаги е внимателен и според някои често колоритен. „Преди много години — спомня си Елке Гандловски през 1997-а — работех в една къща в провинцията между Айша и Оксфорд, когато пристигна херцогът на Единбург с личния си секретар сър Рупърт Невил… Аз сервирах, като чух принц Филип да казва, че използва червен кондом за щастлив секс и черен за задължителен секс.“

Филип определено няма намерение да става обект на критики, които биха могли да поставят Короната в неудобно положение. Аферата „Профюмо“ вече е донесла достатъчно неприятности на страната. В разгара на студената война британският военен министър Джон Профумо дели една проститутка Кристин Кийлър, със съветския военноморски аташе Евгений Иванов и скандалът едва не събаря правителството. Военният министър е принуден да подаде оставка, след като излъгва в лично заявление до Камарата на общините. Години по-късно кралицата го удостоява със званието „Командир на ордена на Британската империя“. По онова време сексуалната афера прави британците прицел на международни шеги и позорът тегне над тях години наред, петнейки престижа на държавата.

Дори и преди скандала обаче страната като че ли се олюлява под товара, оставен й от двете световни войни. „Англия все още има срамни бедняшки квартали, порутени къщи и запустели корабостроителници — пише Джон Гънтър в списание «Лук». — Повечето граждани са апатични към бъдещето, паднали духом или объркани.“

Някои от тях са разгневени. „Върви по дяволите, Английо — пише Джон Озбърн, младият драматург, преобърнал английския театър с унищожителните си социални пиеси. — Изпълнена с искрена и огромна омраза… ти в момента гниеш и съвсем скоро ще изчезнеш… недосегаема, невъзприемаща, непревземаема.“

Бившият министър на външните работи на САЩ Дийн Ачесън, вижда една държава, която се е простила със славата си и се носи без посока. „Великобритания е загубила цяла империя — казва той и още не си е намерила роля.“

Дори природата не пожалва осиромашалата страна. В началото на шестдесетте години ветровете в Англия са толкова свирепи, че електричеството е прекъснато и хората зъзнат. Тогава се случва невъзможното: кралицата е освиркана. Тя и съпругът й присъстват на театрално представление заедно с гръцкия крал Павлос и кралица Фридерика, когато група гръцки демонстранти в Лондон я освиркват и крещят, че общува с фашисти.

Кралица Елизабет сякаш не забелязва. Тъй като никога не се е сблъсквала с подобен изблик на критичност, тя не осъзнава, че виковете са насочени към нея. Остава също толкова безразлична и когато я заплашват с убийство, след като Дворецът съобщава за плановете й да посети Канада през 1964 година.

„Кралицата не бива да идва“, предупреждава „Торонто трибюн“.

„Един невинен живот е изложен на риск“, пише „Таймс ъф Лъндън“.

„Дейли мирър“ вещае „втори Далас“, ако кралицата все пак замине за Канада, където френското малцинство в Квебек се бунтува срещу английското мнозинство в Отава.

Но тя отказва да отмени пътуването. Канада е част от кралството й, както и най-голямата държава в Британската общност. „Не се тревожа за посещението — заявява кралицата, — ние сме напълно спокойни.“

Тя прекарва седмици в подготовка на визитата и дни наред изпробва дрехи с любимия си дизайнер Харди Еймис. За това пътуване позволява на шапкаря си Фредерик Фокс, да й ушие рокля. „Фреди беше във възторг“, спомня си негов приятел. — С месеци я обмисля, ушива я и отива в двореца за проба. Синя тясна рокля без колан със сребърни цилиндрични мъниста на дългите ръкави. Кралицата е очарована. Облича я. Изглежда страхотно. После натиска едно копче. Влиза старица, носеща кутия едва ли не с големината на Мадагаскар. Кралицата я отваря и изважда огромна като чиния аметистова брошка. Измъква диаманти, колкото купички за супа, и слага всичко това на гърдите си. Стилът и красотата на роклята се изгубват под достойните за Гаргантюа кралски бижута. Фреди скъсва всичко: фльонгите, мънистата, цялата дреха. Кралицата усеща разочарованието му. Казва: „Но това е, което те искат да видят.“ По-късно някой й задал абстрактния въпрос: „Какво е мнението ви за вкуса?“ Тя отговорила: „Не мисля, че помага.“

При това пътуване в Канада Нейно величество посещава Квебек заедно със съпруга си и неохотно се съгласява да използва бронирани лимузини и да бъде пазена от контролиращи размириците полицаи. Филип се дразни от толкова много охрана и както винаги е откровен. Външното министерство търпеливо изтъква политическото напрежение сред френскоговорещите канадци и отбелязва, че насилието се е превърнало в ужасна реалност след убийството на Кенеди няколко месеца по-рано.

„Кенеди нямаше да бъде застрелян — реагира остро Филип, — ако не беше проклетата охрана около него.“

Из цяла Канада кралицата е следвана от въоръжени телохранители и патрулни коли. Присъства на приеми, където пускат само с покани, и прави двете си изявления от безопасни телевизионни студиа. Докато пътува по река Сейнт Лорънс с кралската яхта, водолази проверяват корпуса за експлозиви на всяка спирка.

„Представяте ли си да трябва да свикнете с такова нещо“, възкликва гардеробиерката й БоБо Макдоналд.

„Не се безпокой за мен — отвръща кралицата. — Никой няма да ми стори нищо. Аз съм в пълна безопасност.“

Тя говори на английски в Отава и на френски — в Квебек, призовавайки за братство двете враждуващи групи. Нарича Канада „една от най-старите и най-стабилни държави в света“. И все пак я освиркват и хулят, но при всичките обиди и крясъци тя дори не трепва.

След заминаването й канадската телевизия излъчва едночасов филм за нейната визита. „Въпросът си остава — заключава коментаторът, — струваше ли си? Заради онова, което беше постигнато — откриване на сграда тук, произнасяне на реч там, — струваше ли си конфликтите, суровите думи и потискащите мерки за сигурност? Ние смятаме, че не. Лека нощ.“

В миналото прекрасният глас на Уинстън Чърчил би разтръбил добродетелите на Британската монархия и би заглушил тези критики. Но този глас вече го няма. Първият и любим^[7] министър-председател на кралицата изпада в кома през януари 1965 година и девет дни по-късно умира. Смъртта му бележи края на цяла епоха в английската история и лишава монархията от най-верния й защитник.

„Тази вечер умря величието на Великобритания — съобщава Би Би Си на 24 януари 1965 година. — Силата и славата си отидоха.“

Кралицата плаче в усамотение. После се мобилизира и устройва на почитания си ментор най-голямото кралско погребение, организирано някога за простосмъртен. Години по-рано Чърчил е оставил инструкции за траурния ритуал: „Искам много войници и военна духова музика.“ Неговият суверен му отрежда всичко това и далеч повече.

Настроена на вълната на Чърчиловия усет за историчност и театралност, тя заръчва на дворцовия церемониалмайстор, който е и херцог на Норфолк, да не жали разходите. Англия се разделя със своя спасител и кралицата знае, че светът ще гледа това историческо сбогуване по телевизията. Иска спектакълът да бъде толкова величествен, колкото е бил самият Чърчил.

Нарежда тялото да бъде изложено за поклонение в Уестминстър Хол в продължение на три денонощия, така че милионите мъже, жени и деца, които се молят за него, докато е в кома, да могат да му отдадат последна почит. Подът на огромната зала е покрит с кече, за да бъде заглушен звукът от стъпките. Четирима стражи стоят с четири свещи до ковчега, осигурявайки единствената светлина в мрака. Кралицата и съпругът й се присъединяват към дългата редица опечалени, следваща катафалката, и за първи път от възкачването си на трона Нейно величество не е в центъра на вниманието. Тя е само част от реката от хора. Както отбелязва списание „Тайм“: „Пред ковчега на Уинстън Чърчил всички опечалени са равни.“

В студения сив ден на погребението кралицата отстъпва каляската си пълна с одеяла и бутилки с топла вода, на лейди Чърчил и двете й дъщери. След това Нейно величество отдава особена почит на своя първи рицар на Ордена на Жартиерата, като пристига в катедралата „Сейнт Пол“ преди ковчега и официалната церемония, а не последна, както би следвало за една кралица.

След величествената церемония кралското семейство се присъединява към сановниците на 110 нации^[8] на стъпалата на катедралата, докато поставят ковчега на сър Уинстън върху лафета за последното му пътуване към гробното място в малкия църковен двор на Блъндън в Оксфордшир. Венецът от кралицата е положен върху плочата с картичка: „От народа и Британската общност с благодарност Елизабет“. Големите камбани на „Сейнт Пол“ бият и топовете изстрелват деветдесет салюта — по един за всяка година от забележителния живот на Чърчил. Облечен във военноморската си униформа, Единбургският херцог, който е бил млад лейтенант по време на Втората световна война, излиза напред, за да отдаде чест на стария воин за последен път^[9].

„Не може да има сбогуване между Чърчил и народите, на които той служи и които спаси — изтъква лейди Аскуит в Камарата на лордовете. — Много от нас днес вероятно чувстват, че след като него вече го няма, всичко е западнало, че мащабът ни се е смалил, че славата ни е напуснала… Аз си спомням думите от речта му в чест на победата — когато ни подтикваше да не поемаме по коловозите на инерцията, объркването и «малодушния страх да бъдем велики». И аз зная, че вдъхновената от него смелост да съхраним стремежа си към величие е почитта, която той иска да му засвидетелстваме днес.“

Независимо от тези гръмки слова Англия е изгубила величието си. Страната се бори да запази основата под краката си в студената война със своя бивш съюзник, Москва, докато същевременно е принудена да се сближава с бившия си враг Бон. Четири месеца след погребението на Уинстън Чърчил, който се е възправял срещу „отвратителната атака на нацистката военна машина с нейното подрънкване на оръжия, удряне на токове, наконтени пруски офицери“, кралицата посещава Западна Германия. Това е първото й пътуване в страната, нанесла щети на Англия в две световни войни. Съпругът й е ходил там вече много пъти, за да види сестрите и зетьовете си, но поради силните антигермански настроения във Великобритания посещенията му не са били разгласявани. Кралицата е искала да го придружава, ала молбата й всеки път е била отхвърляна от консервативното правителство на торите, което добре съзнава, че обществеността не би приела подобна кралска визита толкова скоро след войната. Сега, при министър-председател лейбърист, който желае да сложи край на старата вражда, Елизабет е помолена да направи посещение през май 1965 година и това е първата визита на английски суверен в Германия след 1913-а, когато дядо й, крал Джордж V, отива да се види с роднините си.

По повод смъртта на Чърчил германският вестник „Франкфуртер рундшау“ припомня нацистките нападки срещу британския премиер. „Нищо не остана от нацистките тиради — пише вестникът. — Онези, които ги подклаждаха, не само изчезнаха, но се оказаха и неправи.“

Пресата непрекъснато предупреждава германците да не викат „Зиг хайл!“, когато кралицата прави преглед на войниците на Бундесвера и на летците от „Луфтвафе“. Вместо това са инструктирани да размахват хартиените знаменца на Обединеното кралство, които ще им бъдат раздадени, и да скандират името й.

Вестниците и списанията наблягат на темата за помирението, като публикуват родословното дърво на династията Уиндзор с немските й корени, включвайки имената на четиристотинте кралски роднини на Елизабет и Филип, все още живеещи в Германия: княжеските фамилии Хановер, Хохенцолерн, Брунсвик и Глюксбург изтупват праха от старите си ордени в очакване на кралската визита.

„Щом няма как да си върнем нашия собствен баварски монарх — подхвърля един мюнхенски градски сановник, — то поне можем да заемем нечий чужд за известно време.“

„В края на краищата — добавя помощникът му, — те са почти германци, нали?“

За немците присъствието на кралицата означава, че Англия най-сетне им е простила. В поздравленията си Елизабет набляга на своята оздравителна мисия въпреки гримасата, когато за първи път вижда грозните шипове на бодливата тел по Берлинската стена. „Трагичният период свърши — казва тя и думите й се превеждат на немски. — Ако искаме да съхраним най-доброто от великото си наследство, трябва да се обединим в името на общата кауза… През последните двадесет години проблемите, пред които бяха изправени нашите народи, отново ни сближиха. Сега задачата ни е заедно да запазим цивилизацията мирна и свободна.“

Тълпите крещят: „Еее-лии-за-бет, Еее-лии-за-бет!“, но кралицата нито се усмихва, нито им маха. Всъщност тя се страхува от ентусиазирания прием. „Струва ми се, кралицата смяташе, че е малко прекалено — казва британският външен министър Майкъл Стюарт, — твърде много напомняше за ритуалното нацистко скандиране. Може би това беше единственият случай, когато съм я виждал объркана.“

По-скоро с чувство за лично достойнство, отколкото с топлота кралицата обикаля десет града за единадесет дни и получава големи похвали. „За тридесет и девет годишен британски монарх, теоретично над политиката — пише «Ю Ес Нюз енд Уърлд рипорт», — това е доста сериозна политическа изява.“

Критиките към Короната стават все по-резки. През 1957 година, след като лорд Алтриншам нарича кралицата „самодоволна“ и „напаст божия“, на улицата го спира един човек, който възприема думите му като богохулство. Година по-късно, когато водещият британски журналист Малкълм Магъридж се изказва пренебрежително за височайшата особа като за „приятна, обикновена женица“, чиято монархия е „чиста мистификация“, му забраняват достъп до Би Би Си. И все пак десет години след това критичността към Короната е станала нещо обикновено. През шестдесетте студентите са апатични към монархията. За тях кралското семейство е ненужно, почти смехотворно. Киносалоните са престанали да пускат националния химн, защото твърде много младежи го освиркват. Оксфордският университетски съюз обсъжда резолюция: „Монархията трябва да бъде премахната, Бъкингамският дворец — да се даде на бездомните, а на кучетата ирландска порода — да се намери полезна работа.“

Монархията все още може да разчита, че официозната преса — „Таймс“ и „Дейли телеграф“ — ще й засвидетелства почит. И двата вестника публикуват изпращаните всеки ден по куриер дворцови циркуляри^[10] с ангажиментите на кралското семейство.

„Няма да бъдем в състояние да ви предоставяме дворцовия циркуляр — заявява говорителят на Двореца на един редактор, — ако продължавате с неоправданите си атаки срещу принцеса Маргарет.“

„Какви атаки?“, пита редакторът, който се срамува от сервилността на вестника си спрямо кралското семейство.

„Какви атаки наистина? — реагира рязко говорителят на Двореца. — Прекрасно знаете, че като принцеса с кралска кръв тя има право да бъде наричана «принцесата».“

Пропускът е надлежно поправен.

През същия период „Сънди таймс“ поръчва на един преподавател от Кеймбридж да напише кратка биография на Нейно величество за рубриката, озаглавена „1000 най-известни мъже и жени на века“. В биографията кралицата е определена като принадлежаща към „царството на масовата консумация… подобно на повечето добре оформени продукти, кралицата е безвкусна, безобидна, красиво опакована, но малко скъпичка… претрупана с приятни феодални ексцентричности… монархията оцелява, за да възстанови по-раншната си функция и да отслужва литургия на фантазията“.

Написаното от преподавателя моментално е отхвърлено. Един по-почтителен редактор пренаписва материала и характеризира Нейно величество като „чаровна, остроумна и мъдра… с красиви очи и прасковена кожа“.

Но дори късогледите придворни забелязват липсата на уважение от страна на младите хора и се опитват да накарат кралицата да се държи в крак със съвременността. Обявяват, че тя ще направи „Бийтълс“ кавалери на Ордена на Британската империя^[11].

„Оо! — възкликва Джон Ленън. — Мислех, че човек трябва да кара танкове и да печели войни, за да получи Ордена на Британската империя.“

Някои хора протестират срещу награждаването на „Бийтълс“, като връщат своите Ордени на Двореца, и това е първият случай, когато подобни почести са отказвани. Ленън е бесен. „Армейските офицери са получили ордените си за избиването на хора — изтъква той. — Ние получихме нашите за това, че ги забавляваме. В крайна сметка смятам, че ние ги заслужаваме повече.“

Четири години по-късно той връща ордена си на кралицата в знак на протест срещу намесата на Англия в гражданската война в Нигерия и английската подкрепа за американските действия във Виетнам. „Наистина не биваше да го приемам — казва Ленън. — Чувствах, че съм се продал…“ Един от хората, върнали ордените си на Двореца, като израз на несъгласие с награждаването на „Бийтълс“, сега си го иска обратно.

Когато през 1965 година четиримата ливърпулски младежи от работническата класа пристигат в Бъкингамския дворец, за да получат ордените си, се налага полицията да ги пази от екзалтираните им фенове. Вестниците съобщават, че преди срещата с кралицата те се шмугнали в една от тоалетните на Двореца, за да пушат марихуана.

„Свирили сме в «Кау Пелъс» в Сан Франсиско, но не сме виждали дворец като този — признава Пол Макартни след визитата. — Бива си я къщурката.“

„А Нейно величество?“

„Тя се държа с нас като майка.“

Той отдава почит на кралицата с хумор, като пише в нейна чест песента „Нейно величество е много мило момиче, но няма много какво да каже“.

На следващата година Елизабет нарушава установените традиции, като посвещава в рицарство католик, чернокож и равин. Дори дава на разведения си братовчед, графа на Хеъруд, разрешение да се ожени повторно^[12], след като научава, че любовницата му е бременна. И все пак я критикуват, че не е в крак с времето. Филип смята, че проблемът е в скучната домашна атмосфера, чието олицетворение е станала кралицата, след като през 1964 година е родила още едно дете. „Няма нищо по-обикновено от кралица на средна възраст със съпруг на средна възраст и четири подрастващи деца — заявява той пред група журналисти. — Бих казал, че навлизаме в най-безинтересния период от бляскавото си съществуване… Беше много по-интересно. Сега хората приемат всичко като нещо нормално. Или не могат да ни понасят, или смятат, че сме си в реда на нещата.“

За да популяризира Фирмата, както Филип нарича кралското семейство, той непрекъснато пътува открива английски изложби, лансира английски продукти, подкрепя английската търговия. И винаги мистиката на кралската кръв е осигурявала ентусиазирани тълпи около него и за кралицата, особено в Америка. Но през 1966 година като че ли вече никой не се интересува от това. Така че, когато се съгласява да направи обиколка из Съединените щати, за да набере средства за „Върайъти клъбс интернешънъл“, той наема холивудски прес агент.

„Аз бях късметлията — казва Хенри Роджърс от «Роджърс енд Кауън», фирма за връзки с обществеността със седалище в Лос Анжелос. — Макар да съм представлявал най-големите имена в Холивуд, като Франк Синатра и Рита Хейуърд, усетих особено вълнение от факта, че член на кралското семейство е мой клиент… Преди да бъда ангажиран, трябваше да отида в Бъкингамския дворец за среща с принц Филип. Той беше любезен, малко резервиран, но много изискан. И най-хубавото от всичко — приемаше идеите ми.“

Първото предложение на Роджърс е принцът да дава пресконференции във всеки град. Филип се изсмива.

„О, Господи, Хенри — казва той. — Никога преди не съм давал пресконференция^[13]. В кралското домакинство изобщо не правим такива неща. Политиката ни е тъкмо противоположна. Но ако мислиш, че трябва, тогава ще организираме пресконференция… Обаче се налага да има някои твърди правила и ще ти бъда задължен, ако предварително уведомиш журналистите какви са те.“

След това Единбургският херцог му обяснява ограничената си роля като консорт. „Първо, обясни им добре, че не съм член на британското правителство. Пресата извън Великобритания често не е наясно с ролята, която кралицата и аз играем в страната. Тъй като не съм член на правителството, не мога да отговарям на въпроси за английската икономика, за торите срещу лейбъристите, за министър-председателя, за проблемите на Обединеното кралство и за инфлацията. Второ, няма да търпя никакви лични въпроси за кралицата. Извън тези неща можеш да им дадеш зелена улица и да ги оставиш да стрелят свободно.“

Прес агентът уверява принца, че не бива да се безпокои. „Всички въпроси ще са безобидни.“ И повечето наистина са такива. Но Филип отговаря с жизнерадостен хумор.

„Кажете ни нещо за Лондонския симфоничен оркестър.“

„Свири хубава музика.“

„Мислили ли сте да изпратите децата си в американско училище?“

„Ако трябва да бъда съвсем искрен, отговорът е не, но сега, като ме карате да се замисля за това… Хмммм. Отговорът продължава да е не.“

„Какво е мнението ви за успеха на «Бийтълс»^[14]? Като експортен продукт, не внасят ли повече пари в Англия?“

„Възвръщаемостта е незначителна, като се имат предвид някои нанесени на страната щети.“

„Това първото ви посещение в Америка ли е?“

„Не — отвръща Филип. — Първото беше по време на управлението на Хари Труман.“

„Защо рожденият ден на кралицата е…“

„Не ме карайте да обяснявам защо официалният й рожден ден е през юни, след като всъщност е родена през април. Просто ще трябва да го приемете, като крикета, лирите, шилингите и пенитата и други чудати английски обичаи.“

Репортерите са във възторг от принца и във всеки град той получава хвалебствени отзиви в пресата. Набира един милион долара за благотворителна дейност и се завръща у дома с убеждението, че Дворецът има нужда от английска версия на холивудския прес агент. Кралицата отхвърля идеята му като напълно нелепа и заявява, че не е необходимо да рекламира себе си или монархията.

„Баща ми никога не го правеше“, изтъква тя.

„Той нямаше нужда от това — отвръща съпругът й. — Имаше си Уинстън Чърчил и Втората световна война.“ Думите му предизвикват скандал пред лакея.

Филип отново говори за Фирмата пред група журналисти. „За да оцелее, монархията трябва да се промени — казва той. — Никой не би искал да отмре като бронтозавър и да свърши препариран в музея заради неспособността си да се приспособи. Аз самият съвсем не желая да се озова там.“

Продължава да натяква на съпругата си този проблем, но тя не му обръща особено внимание — докато една сутрин принцът не нахълтва в спалнята й, размахвайки брой на „Сънди телеграф“, дясно консервативния роялистки вестник, който веднъж той шеговито нарича „семейния рог“.

„Може би това ще те заинтересува“ — отбелязва раздразнено Филип и тиква първата страница под носа й.

Елизабет слага очилата си и прочита статията за „коренната промяна в отношението на обществото към Короната“.

Филип крачи напред-назад пред лакея на кралицата.

Тя продължава да чете без коментар:

Повечето хора ги е грижа далеч по-малко, отколкото някога — особено младите, много от които гледат на кралицата като на суперстаромодна. Те не са против, в смисъл че са за република. А просто са напълно безразлични Британската монархия няма да бъде пометена в пристъп на гняв, но спокойно може да бъде погълната с една голяма и все по-разширяваща се прозявка.

Няколко седмици по-късно, след като прессекретарят й Ричард Колвил се пенсионира, го наследява енергичният австралиец Уилям Хезелтайн. „Когато поех поста, промяната вече беше назряла — спомня си той. — В сърцевината си ролята на кралицата означава комуникация и тя трябваше да бъде подобрена… През шестдесетте години семейството беше изпаднало от страниците с новините до светските рубрики. Исках да поправя това, като ги измъкна от клюкарските колонки и ги върна в блоковете с новините, където им беше мястото, както и като се възползвам по-добре от телевизията.“

Първата задача на Хезелтайн е да организира церемонията по удостояването на Чарлс с титлата Уелски принц^[15]. Преди години кралицата е обещала на уелския народ да му представи най-големия си син в замъка Карнавон. Тя решава, че Чарлс е готов да бъде коронован няколко месеца преди двадесет и първия си рожден ден. Съгласява се церемонията да бъде предавана по телевизията, тъй като смята, че мини коронацията е част от приемствеността в монархията.

Продуцентът на Би Би Си предлага да се направи биографичен филм за принц Чарлс, но кралицата и принц Филип отказват; смятат, че синът им е твърде неопитен, за да отговаря на въпроси без предварителна подготовка. След това продуцентът предлага филм, който да показва какъв живот очаква принц Чарлс като несъмнен престолонаследник. Кралицата и принц Филип отново отказват, но повлияни от ентусиазма на Хезелтайн спрямо телевизията, се съгласяват да обмислят документален филм за кралското семейство и за работата, която то върши. Новият прессекретар на Двореца иска да покаже кралицата, Единбургския херцог и четирите им деца като нещо повече от сковани картонени кукли. „Никой не ги познаваше като хора“ — изтъква той. — „Трябваше да ги направим по-многоизмерни и по-човешки за обикновената публика.“ В това начинание той получава подкрепата на лорд Маунтбатън, за чийто живот неотдавна Би Би Си е заснела осемсериен филм.

И все пак кралицата упорства. Тя не желае монархията да има нищо общо с шоубизнеса и определено е против членовете на семейството й да се държат като телевизионни звезди. „Аз не съм Джаки Кенеди и това не е Белият дом“ — подчертава тя, намеквайки за заснетия от телевизията тур на първата дама из Белия дом. Кралицата не обича да се показва на екрана и никога не успява да се отпусне пред камерите. Ужасява се, когато се налага да бъде заснето годишното й коледно послание, поставяно и внимателно реализирано с помощта на гримьори, техници и телепромптери^[16]. Тя не би могла да си представи телевизионни камери да я следват всеки ден, запечатвайки всяка нейна дребна забележка или действие.

„Кралицата също така се съмняваше дали е уместно да се позволи на телевизията да нахлуе в личния живот на семейството — спомня си Хезелтайн. — Накрая обаче се съгласи.“

Необходими са три месеца преговори, за да получат одобрението й. „Нали знаете поговорката «Когато атовете се ритат, магаретата страдат» — казва един мъж, участвал в дискусиите. — Трябваше да спорим с принц Филип, който непрекъснато повтаряше: «Повечето журналисти искат да те снимат как си чоплиш носа», а Костън (шефът на документалния отдел в Би Би Си) от своя страна каканижеше «Аз не съм журналист». После и Маунтбатън, който, разбира се, знаеше всичко необходимо за телевизията, както и зет му, лорд Брабърн, който като филмов продуцент наистина знаеше нещо. Той бе онзи, който предложи Ричард Костън, шефа на документалния отдел на Би Би Си.“

Накрая кралицата дава съгласието си за филма — след като я уверяват, че ще има пълен редакторски контрол, както и авторските права^[17], плюс половината приходи от продажбите в целия свят^[18]. После склонява да допусне снимачния екип на Би Би Си в кабинета си в Бъкингамския дворец по време на седмичната си аудиенция с министър-председателя — нещо, което някога е било такава привилегия, че дори съпругът й не е присъствал на тези срещи. Кани телевизионния екип и в дома си в Балморал за семеен пикник. За да може филмът да се продаде на доходоносния американски пазар, тя предлага да се включат кадри с президента Никсън при посещението му в Лондон, както и епизод, показващ как Уолтър Аненберг представя акредитивните си писма като посланик в Двора на Сейнт Джеймс. „Имаме нужда от нещо специално“, казва кралицата.

Но не толкова специално, че да предизвика дискусии. Нейно величество е достатъчно умна да не допусне камерите да я придружат в параклиса „Сейнт Джордж“ в Уиндзор сутринта на 31 март 1969 година за тайното полагане на тленните останки на баща й. Знае, че обществеността може да остане потресена, ако научи, че тялото на краля е лежало непогребано седемнадесет години в дъбов ковчег, заключен в малък тунел под замъка. Така че заповядва територията наоколо да бъде затворена за посетители и събира кралското семейство^[19] в параклиса, където главният свещеник на Уиндзор, преподобният Робин Удс, отслужва тържествена погребална литургия пред най-близките.

През целия период на снимките екипът на Би Би Си получава заповеди от кралицата. В един момент режисьорът й предлага да разходи някое от кучетата си. Нейно величество настоява да вземе всичките. Съпругът й, който мрази злобните псета на жена си, избухва.

„Искат едно от проклетите животни, не разбираш ли? — крясва Единбургският херцог. — Не четиринадесет шибани кучета.“

В тази сцена кралицата е без съпруга си, но с всичките си кучета.

Продуцентът на Би Би Си нарича филма исторически. „Сигурен съм, че на зрителите ще им бъде интересно, защото в него е разкрита ролята на монархията, изпълняваните без много шум всекидневни задължения и как кралската институция се вписва в настоящето.

Ужасно е важно да се разбере, че това не е филм за церемониите. Всъщност публиката иска да знае какво прави кралицата, какво става в Двореца, в какво се състои мисията й… Това ще бъде филм за хората, а не за сградите и ритуалите. Целта на всяка документална творба е да покаже личностите такива, каквито са.“ Той прави преоценка на гледната си точка, след като вижда въздействието на филма върху зрителите: „Монархията е ВО… Връзки с обществеността, фокус на общественото внимание — в това е цялата работа.“

Антропологът Дейвид Атънбъро предупреждава продуцента, че документалният филм ще срине монархията. „Цялата институция се крепи на мистиката и на скрития в колибата си племенен вожд — казва той. — Ако някой член на племето дръзне да надзърне в колибата, тогава цялата система на племенната йерархия рухва и в крайна сметка племето се разпада.“

Телевизионните камери остават в „колибата“ на кралицата седемдесет и пет дни и дори я придружават при официалното й посещение в Чили. Заснети са повече от четиридесет часа, което струва 350 000 долара. 105-минутният^[20] документален филм, озаглавен „Кралското семейство“ (но неофициално известен като „Кучетата и Бет“), е гледан от четиридесет милиона британци през юни 1969 година. Излъчен е отново през декември и това е причината кралицата да отмени годишното си коледно обръщение. „Всичко трябва да има мярка“, повелява Дворецът, но двадесет хиляди британци не са съгласни и изпращат протестни писма.

„Най-вълнуващият филм, правен за телевизията“ — така коментаторът на Би Би Си го представя пред зрителите. После те наблюдават как кралицата и принц Чарлс приготвят салата на семейно барбекю, докато принц Филип и принцеса Ан пекат наденици и пържоли.

Кралицата опитва соса на салатата, като топва в нея малкото си пръстче и го облизва. Прави гримаса. „О, олиото е много“, казва тя. Добавя още оцет и обявява соса за превъзходен, след което съобщава на съпруга си: „Е, салатата е готова“.

„Браво — отвръща принц Филип. — Останалото обаче както сигурно забелязваш, не е.“

В друга сцена кралицата, известна на поданиците си като най-богатата жена в света, си играе с прекрасна рубинена огърлица. Казва, че я харесва и че е била подарена на кралица Виктория от владетеля на Персия. После с доста озадачен глас се обръща към придворната си дама и я пита: „Наистина съм я носила, нали?“

След броени минути височайшата особа, за която се смята, че никога не се занимава с пари, влиза в един магазин с четиригодишния си син принц Едуард, за да му купи сладкиш. Плаща, казвайки, че има у себе си точно толкова, колкото струва лакомството.

В друга сцена възкликва през смях, заобиколена от семейството си: „Как можеш да запазиш сериозно и величествено изражение, когато лакеят ти съобщава: «Ваше величество, следващата ви аудиенция е с горила»? Това беше официален посетител, но приличаше досущ на горила.“ И кралицата не могла да скрие смеха си.

„Прави се, че си духаш носа — съветва я принц Чарлс, — и дръж кърпичката пред лицето си.“

Не се налага Елизабет да цензурира филма, макар съпругът й да се безпокои, че сцената, в която принц Чарлс показва на малкия си брат как да настрои виолончелото, може да я натъжи. При пристягането Чарлс къса ла-струната, като обелва бузата на Едуард и той се разплаква. Реакцията на кралицата обаче е: „Това може да се случи на всекиго.“ Одобрява филма такъв, какъвто е.

Повечето от вестниците му дават висока оценка, включително и „Таймс“, в чиято уводна статия се подчертава колко важни са документалните филми, за да се изтъкнат предимствата на монархията, особено когато суверенът знае как да изпълнява кралските си задължения и е обграден от семейство с традиции в служенето на родината.

„Победа за кралското семейство — славослови един критик. — Всички заслужават поклон за този филм.“

„Излъскването на кралския имидж, за което от известно време се полагаха усилия, сега благодарение на известни умения стана факт — пише бившият вестникар Уилям Хардкасъл, — а уменията в тази област изискват чувство за мярка. Според мен «Кралското семейство» е по-скоро завършек на един процес, отколкото предвестник на бъдещи откровения.“

Навярно е подозирал нещо. Монархията използва телевизията, за да подобри имиджа си, защото по онова време идеята изглежда добра. Само няколко години по-късно тази стъпка ще се отчете като груба грешка.