Кити Кели
Вести от кралския двор (12)

11

Принц Чарлс хвърля поглед към окачения на стената в спалното помещение плакат, на който са снимани три млади жени, седнали на диван от епохата на крал Едуард. Момичетата се усмихват подканващо под сламените си шапки. Едната дългокоса красавица е по сандали; другите са боси. Текстът гласи: „Момичетата казват «да» на момчета, които казват «не».“ Постъпленията от продажбата на плаката отиват за организиране на предвидените протести.

„Отвратително — отсича принцът и поклаща глава. — Ексцентрично и отвратително.“

Уелският принц не е в крак с времето. Докато много от кеймбриджките студенти протестират срещу войната във Виетнам, той играе поло. Избягва политическите активисти и ги нарича „откачени“. И не одобрява хипитата. За него децата-цветя са „смахнати“, а феминистките — „видиотени мъжемразки“. Обича „Гуунс“, групата английски комици, известни с неприличния си хумор и смелите си лудории. (Немците ги наричат „Die Doofen“ или „Глупаците“.)

Чарлс се хвали, че е старомоден. „Гордея се, че съм консервативен“, заявява той. Докато останалите млади мъже ходят по ергенски барове и вземат участие в сексуалната революция, Уелският принц отпива шери бренди и пази девствеността си. Остава непоклатим през шеметния бяг на шестдесетте години и почита светостта на брака. Заявява, че няма да се ожени, преди да стане на тридесет.

До осемнадесетгодишната си възраст най-богатият^[1] тийнейджър в света още не е ходил на среща. Но три години по-късно, към края на обучението му в Кеймбридж, той е съблазнен от млада южноамериканка — асистентка в колежа. Посветен в тайната на секса, Чарлс има низ от любовници, които инструктира да го наричат „сър“ — дори и в леглото.

„Обожавам принц Чарлс — споделя писателката Барбара Картланд, — а лорд Маунтбатън, когото много обичах, винаги казваше, че от Чарлс ще стане велик крал. Дики му помогна да стане мъж, като му осигури в Броудландс (дома на Маунтбатън) усамотението, от което се нуждаеше, за да се забавлява дискретно с млади жени. Далеч от любопитния поглед на пресата.“

Чарлс благоговее пред Маунтбатън и го смята за „най-прекрасния и най-мил дядо на света“, а Маунтбатън се опива от тази роля. „Обикновено му доставяше удоволствие да действа като кралски сводник — казва Джон Берът, личният секретар на Маунтбатън. — Устроихме няколко уикенда в Броудландс за Чарлс, за да се забавлява с млади жени — лейди Джейн Уелзли, пряка потомка на Уелингтънския херцог, Лусия Санта Круз, дъщеря на чилийския посланик, и Камила Шанд, чиято прабаба Алис Кепъл е била любовница на Едуард VII, прапрадядото на Чарлс. По-късно Камила се омъжи за майор Андрю Паркър Боулс. Беше доста приятна и весела, но Чарлс късно възмъжа^[2]. Жалко, че тогава беше твърде неопитен, за да разбере, че тя ще бъде любовта на живота му.“

Едно от момичетата, които Маунтбатън му поднася, е неговата петнадесетгодишна внучка Аманда Нечбул, втората дъщеря на лорд и лейди Брабърн^[3]. Девет години по-млада от Чарлс, тя разпалва династичните фантазии на дядо си. Маунтбатън я вижда като следващата кралица на Англия и — като винаги кроящ планове сватовник, — прави всичко възможно, за да поощрява връзката й с Чарлс, който й се пада втори братовчед. Маунтбатън ги кани да прекарват уикендите си с него в Броудландс и ги събира за семейни ваканции. След един подобен престой на Бахамите писмото на Чарлс до дядо му звучи обещаващо: „Трябва да призная, че Аманда наистина се е превърнала в едно изключително момиче — много смущаващо.“ Когато научава за сватовничеството на Маунтбатън, принц Филип го одобрява. „Добре. Неприятно е непознати да влизат в семейството ти.“ Маунтбатън съветва Чарлс да стане „подвижна мишена“ за жените, докато Аманда порасне достатъчно, за да бъде вземана насериозно. В едно писмо го напътства:

Предполагам, че в случай като твоя, мъжът трябва да сее дивите си семена и да има толкова връзки, колкото може, преди да се установи; но за съпруга следва да избере подходящо, привлекателно и добро по характер момиче, преди то да срещне някой друг, в когото да се влюби. В края на краищата твоята майка никога не е мислила сериозно за никой друг след срещата в Дартмът, когато тя беше на 13! Смятам, че за жените не е добре да са с опит, ако искат да бъдат поставяни на пиедестал след брака.

Съветва Чарлс да си търси внимателно съпруга. „Купувачът трябва да има сто очи“, казва Маунтбатън, цитирайки една арабска поговорка. „Препоръчваше му да избира само богати млади жени от висшата класа“ — спомня си Берът, — „защото парите и общественото им положение щели да осигурят дискретността им“. Когато го питат дали е вярно, както е посочено в една книга, че Маунтбатън е основал в банка на Бахамите ръководен от един британски адвокат частен фонд, за да плаща на „създаващите неприятности завоевания“ и „момичетата за една нощ“, чиито разкрития биха могли да поставят Уелския принц в неудобно положение, Берът се усмихва. „Звучи абсурдно, но лорд Луис би направил всичко, за да защити принц Чарлс и монархията.

Маунтбатън обрисува протежето си като най-видния ерген в света, сексуален магнит за жените. Сравнява го с кинозвезди като Уорън Бийти и се хвали пред «Таймс», че «момичетата с готовност скачат в леглото на Чарлс». Пред близки обаче той дава израз на раздразнението си от емоционалната незрялост на принца. «Влюбва се прекалено лесно» — споделя Маунтбатън с Барбара Картланд. — И отгоре на всичкото е верен.“

Пресата следва Чарлс по петите винаги щом се появи с момиче, независимо дали по алпийските ски писти или по карибските плажове. Някои репортери са на поста си дори и когато той не очаква наоколо да има представители на медиите. „Спомням си, че седях в храстите и наблюдавах как Чарлс се опитва да прави любов с Анна Уолъс на брега на река Дий в Балморал — споделя журналистът Джеймс Уитакър. — Мигове преди кралският фитил да се възпламени, той ни забеляза легнали по корем с бинокли в ръце. Скочи и се скри в храстите, оставяйки горката Анна да вдигне гащите си. Този ден се държа ужасно непочтено. Скри се като страхливец и заряза младата жена сама. Не биваше да го прави — срамувах се заради него, — но, разбира се, не публикувах историята. В края на краищата той е бъдещият ми крал.“

На хартия Негово кралско височество принц Чарлс Филип Артър Джордж, принц на Уелс, граф на Честър, херцог на Корнуол, херцог на Родзей, граф на Карик, барон на Ренфру, лорд на Британските острови и принц и Велик стюард на Шотландия звучи внушително.

Но той е като мъжа, когото Джейн Остин описва в „Разум и чувства“: „От онези мъже, за които всички разправят хубави неща, но с които никой не желае да разговаря.“ Със старомодни обноски и свъсени вежди, прилича на разтревожен чиновник. Неуверен и нерешителен, сякаш е смазан от тежестта на титлите си и очакванията на страната си. Предопределен да стане Чарлс III, четиридесет и първия суверен на Англия от 1066 година насам, той съзнава, че е различен.

„Аз не съм обикновен човек в буквалния смисъл на думата — казва пред журналисти. — Не мога да си позволя да бъда. Възпитаван съм по определен начин или, ако предпочитате, програмиран. Родителите ми винаги много са внимавали в това отношение, очевидно в името на английския трон. Но по този начин ме изолираха от нормалния живот.“

Мрачен и сериозен, принцът излъчва тежка досада — до такава степен, че съучениците му в Кеймбридж го смятат за тъпак и зубрач^[4]. „Той влиза в стаята като буреносен облак в двуреден костюм“, спомня си един от тях. Дори най-близките му приятели го наричат „старата душа“.

„Чарлс не е от мъжете, които си падат по бързите коли — казва негов съученик от Кеймбридж. — Той е едни щръкнали уши и издадена адамова ябълка — малкото момченце, за което си мечтаят бабите.“

Възторжен слушател и невероятно любезен, Чарлс, за разлика от рязката си сестра полага големи усилия да се хареса. Но ако не беше принц на Уелс, не биха му обръщали внимание. Израснал сред хора, които му се кланят и отстъпват заднишком пред него, той става арогантен и високомерен, ала все пак успява да запази известна искреност, която го прави приемлив. Облича се в костюми по поръчка, колосани ризи, слага си златни копчета за ръкавели и копринени вратовръзки; обувките му блестят като огледало. Подобно на чичо си Уиндзорския херцог той е известен с великолепно ушитите си дрехи. Придирчив към външния си вид, особено когато е в униформа, Чарлс внимателно се приготвя, преди да се появи на публично място, и измърморва списъка на задължителните си атрибути под мустак: „Очила, тестикули, портфейл и часовник.“ Развеселен от този ритуал, британският посланик Никълъс Хендерсън казва: „Предполагам, че това е част от кралската рутина, във всеки случай поне за мъжете от кралското семейство.“

Макар че има елегантен вид и съвършени обноски, Чарлс не може да се отпусне. Често върти златния пръстен-печат с герба на Уелския принц, който носи на малкия пръст на лявата си ръка.

„Мисля, че причината са ушите му — предполага бивш придворен на кралицата. — Никога не превъзмогна тези свои нещастни уши. Жалко наистина…“ Спомня си, че щръкналите уши на принца са били повод за постоянни шеги сред членовете на кралското семейство, които непрекъснато го дразнели, и това го е направило доста стеснителен. Принцеса Маргарет увещава сестра си да позволи на Чарлс да се подложи на пластична операция, но кралицата отказва. Когато синът й Дейвид е на три години, Маргарет забелязва, че и той започва да развива онова, което тя нарича „уиндзорски мухогонки“. Така че го изпраща при един пластичен хирург в детското отделение на „Грейт Ормънд Стрийт Хоспитъл“.

Маунтбатън постоянно повтаря на кралицата и на принц Филип да се погрижат за ушите на сина си, но те не предприемат нищо, така че той подтиква Чарлс да помоли родителите си за пластична операция. „Не можеш да бъдеш крал с тези уши“, казва му. Покойният фотограф Норман Палкинсон е толкова слисан от ушите на принца, че когато го снима за официален портрет, ги прибира назад с лепенка.

„Чарлс не е надут самохвалко като баща си — продължава придворният. — Той е мил, симпатичен, но неуверен в себе си. Да, бих казал, че огромните уши са основната причина. Определено не е родителско нехайство… поне от страна на кралицата.“

Бившият придворен лоялно защитава своята кралица като майка, докато се опитва да отговори на въпроса за детството на Чарлс.

„Негово кралско височество беше нерешително момче. Възпитано, с добри обноски, но доста плахо, като Нейно величество — добавя придворният. — Не се чувстваше уверен на кон. Сестра му, която бе отгледана по същия начин, беше смела и буйна като баща си… Тя трябваше да е момчето, а Чарлс — момичето.“

„В Австралия ме попитаха дали полагам усилия да се усъвършенствам и да подобрявам имиджа си — като че ли съм някакъв прах за пране, например със специална избелваща съставка — споделя Чарлс пред репортери. Опитва се да се държи непосредствено и забавно, но си остава непохватен. — Смея да кажа, че бих могъл да се погрижа за имиджа си сред определени кръгове, като си пусна косата до по-модерна дължина, като от време на време се появявам в «Плейбой клъб» и като се обличам с убийствено тесни дрехи… Нямам никаква представа какъв е имиджът ми, така че възнамерявам да си бъда самият аз, доколкото ми е възможно.“

Журналистите обсипват принца с въпроси за това каква жена ще избере за своя кралица. Наричат многобройните му приятелки — слаби, дългоноги и (обикновено) руси — „ангелите на Чарли“ и тръбят, че най-желаният ерген в света търси спасение в бройките. Чарлс признава, че се бои от брака, защото не му е позволено да допуска грешки. „Разводът е нещо немислимо за хора като мен — казва той. — С моето обществено положение последното нещо, което бих приел с лека ръка, е да се разведа. Затова следва да бъда много внимателен.“

Маунтбатън му е препоръчал практичен подход към брака, на който Чарлс се позовава пред пресата. „Ако трябва да реша с кого искам да живея петдесет години — е, това ще е последното решение, при което бих желал разумът ми да бъде ръководен от сърцето — заявява. — Мисля, че страшно много хора имат погрешна представа за същността на брака. Той е далеч повече от това да се влюбиш лудо в някого и да останеш влюбен през остатъка от брачния си живот.“

Всъщност Маунтбатън го е предупредил да внимава с влюбванията. Защото не може да си позволи подобен лукс. „Все още го чувам как му казва, че влюбването не е уместно за мъж, който ще стане крал — спомня си Джон Берът. — Остави това на братовчед си, съветваше го Маунтбатън.“ Той има предвид Майкъл, принца на Кент, шестнадесети претендент за трона, който се влюбва в баронеса Мари-Кристин фон Райбниц. Тя едва ли е подходящ избор дори и за далечен наследник на британската корона. Разведена е, католичка, и още по-лошо, германка, чийто баща е нацист. Кралското семейство има и други роднини нацисти — херцога на Кобург, брат на графинята на Атлон принцеса Алис.

„Мари-Кристин беше висока, руса и красива — продължава Джон Берът. — Лорд Маунтбатън смяташе, че ще придаде известен блясък на династията Уиндзор. Така че помогна на принц Майкъл да получи разрешението на кралицата да се ожени. Тя даде съгласието си, но отказа да присъства на сватбата, макар и да не беше в католическа църква. Папата го беше забранил. Така че сключиха граждански брак и принц Майкъл^[5] бе принуден да се откаже от мястото си като претендент за трона.“ Чарлс едва ли има нужда от по-явен пример за провален брак от този на леля му — принцеса Маргарет, която предизвиква международен скандал.

Италианското списание „Мен“ публикува статия за „буйните и интимни партита“ на семейство Сноудън и намеква за страст към порнографията. Авторът изтъква, че Единбургският херцог бил отвратен от непристойното по думите му поведение на Сноудън, който според херцога „влязъл в обществото през черния вход“.

Сатиричното телевизионно шоу „Спитинг имидж“ осмива семейство Сноудън в един скеч, озаглавен „Кошмарни двойки“. „Събрахме заедно възможно най-неподходящите двойки, за които можахме да се сетим — казва Роджър Лоу, талантливият собственик на шоуто. — Сложихме Маргарет Тачър с Джони Ротън; Роман Полански с Мей Уест; Даяна Рос с Йън Смит. И, разбира се, принцеса Маргарет с Антъни Армстронг-Джоунс.“

Списание „Ескуайър“ съобщава, че Сноудън се карат непрестанно, особено заради настояването на Маргарет дори и най-близките им приятели да съблюдават протокола и да се държат с нея с дължимата за една кралска особа почтителност.

„Ти ме наричаш с малкото ми име — протестира един редактор във вестник, който познава Маргарет отдавна, — така че защо аз да не мога да правя същото спрямо теб?“

„Не можеш и толкова“, отвръща принцесата високомерно. Държи да се обръщат към нея с „мадам“ или „скъпа мадам“, а когато говорят за нея, да я наричат „Нейно кралско височество“. Изисква от жените полуреверанси и леки поклони от мъжете. След като тя влезе в стаята, на никого не му е позволено да си тръгне. И ако иска да остане на партито до четири сутринта, сънливите гости са длъжни да танцуват, за да й угодят. Никой не сяда в нейно присъствие, без да му позволи, и ако й хрумне да пее, никой не смее да проговори.

Скоро двамата Сноудън тръгват всеки по своя път. Маргарет си създава дом на остров Мастик в Карибско море, който съпругът й никога не посещава. А той устройва съботно-неделни партита във вилата си в Съсекс, на които тя никога не присъства. Те поддържат свободен брак, като и двамата имат любовници. Склонната към безразборни сексуални връзки принцеса си играе с неколцина от приятелите на съпруга си, включително и с рокзвездата Muk Джагар, писателя Робин Дъглас-Хоум, актьора Питър Селърс и фотографа Патрик Личфийлд, който й се пада и племенник^[6]. „Целуваме роднините си — казва тя, — така че всичко е наред.“

Сноудън също има извънбрачни връзки, включително продължилия една година роман с лейди Джаклин Рафъс-Айзъкс, двадесет и две годишната дъщеря на маркиза на Ридинг. Но протестира срещу връзката на съпругата си с племенника на бившия министър-председател сър Алек Дъглас-Хоум. Романът е започнал през декември 1966-а, когато Сноудън заминава да прави снимки по поръчка на „Сънди таймс“. При завръщането си научава, че жена му е прекарала уикенда с Дъглас-Хоум в провинциалното му имение. Сноудън изпада в ярост и Маргарет бързо приключва връзката. Аристократът се отдава още повече на алкохола и наркотиците. Година по-късно се самоубива. Молил е принцесата да сложи край на безрадостния си брак, но тя отказва. В едно писмо до него Маргарет признава, че твърде много се бои от съпруга си.

Скъпи, не мога… Какъвто е ревнив, не знам какво не би направил, за да разбере намеренията ми, както и твоите. Можем ли да бъдем щастливи от разстояние? Струва ми се, че да, дори само с мисълта, че другият съществува. Обещай ми, че никога няма да се предадеш и ще продължаваш да ме насърчаваш да оправя брака си, и ако ми се удаде добра и безопасна възможност, ще се опитам да се върна при теб някой ден. В момента не смея да го сторя.

Бракът на Маргарет заприличва на кокал, за който те подобно на кучета се бият в калта. Преследват го, глозгат го и го ръфат. В началото се заяждат като палави кутрета; накрая си ръмжат като питбули.

И двамата пушат цигара от цигара и пият твърде много. Маргарет, която страда от мигрена, започва да пие джин с тоник на закуска. Взема хапчета, за да спи, и се чувства толкова депресирана, че отива на психиатър. Сноудън, който прекарва седмици наред далеч от нея, иска развод, но тя отказва. Не вижда причина да променят живота си. Враждата им поражда яростен секс, споделя Маргарет с приятелки, и тя му се наслаждава. Пази като съкровище сложения в рамка колаж, който Тони й е направил, след като са станали любовници. Събрал е късчета от листа, перо от паун, монета, изрезки от списание и корона, носеща се над малко, покрито с розов сатен легло. Пъзелът, очевидно с интимно послание, е подписан със снимка на пони. Зачертавайки буквата П, той я е заменил с Т — Тони. Маргарет окачва колажа в банята си.

Силно религиозна, тя вярва, че дори един ужасен брак е по-добър от развод, особено за сина им и дъщеря им. Отначало със съпруга й не искат деца. „След като се оженихме, Тони си промени мнението — споделя тя. — Така че го дарих с две деца.“ Сега желае да запази брака заради шестгодишния Дейвид и тригодишната Сара. Освен това Маргарет знае, че за членовете на династията Уиндзор разводът е забранен. И за нея тази възможност изглежда немислима. „Не казвам, че не искам развод — доверява тя на приятелка. — Но смятам, че е мой дълг да спазя тържествените си клетви — дълг към семейството ми, към мен самата и към страната ми.“ Сноудън моли кралицата, заявявайки, че бракът му със сестра й е станал непоносим.

Кралицата, която се пази от всякакъв род семейни конфронтации, не желае да обсъжда този проблем, докато „Дейли експрес“ не публикува слуховете за раздора. Тогава съветниците й препоръчват да се срещне със семейство Сноудън. Тя неохотно поканва двойката в Бъкингамския дворец след края на работното време — на 18 декември, понеделник, 1967 година. Маргарет казва на една приятелка, че срещата била „en famille“^[7] и присъствали принц Филип и кралицата-майка.

Принцът категорично се обявява в полза на неофициална раздяла. Сравнява брака им с ракообразно животинче, прикрепило се към дъното на монархическия кораб. Единственото разрешение, твърди морякът, е телената четка. Маргарет подсмърча, а кралицата-майка, която гледа да избягва неприятни неща, е разстроена, но не се намесва. Мълчаливото й присъствие е в подкрепа на кралицата, която е заявила, че иска поддръжката на всички за това решение. Сноудън, който желае окончателна раздяла, седи безмълвно. В джоба си носи три любовни писма до Маргарет от Робин Дъглас-Хоум. След като ги изслушва безстрастно, кралицата казва, че й трябва известно време, за да се консултира със съветниците си. Тъй като не се стига до решение, Сноудън си тръгва. Маргарет остава след него и по-късно споделя с приятелката си Шърман Дъглас, че съветът на кралицата при сбогуването им бил: „Защо всеки от вас не си върви по собствения път — но, моля ви, не го разгласявайте.“

Сноудън се чувства като хванат в капан и реагира подобно на затворено в клетка животно. Тъй като не вижда изход, отвръща на удара с безпощадна жестокост. Унижава жена си на всяка крачка, често пред други хора.

При едно пътуване до гръцкия остров Корфу след дълъг пиянски обяд с приятели той предлага на Маргарет да си починат няколко часа преди вечерния си ангажимент. Така че се оттеглят всеки в спалнята си да подремнат. Час по-късно на вратата на апартамента им се звъни.

„Маргарет викнала на Тони да отвори, но той се направил на заспал — разправя техен приятел. — Продължавало да се звъни, така че накрая тя станала. Била по нощница, с ролки на косата. На вратата стояли шестима души; казали, че Тони ги е поканил на чай. Маргарет разбрала, че й е скроил този номер само за да изглежда като глупачка.“

Принцесата си отмъщава в Лондон, разливайки кана с кафе върху негативите му. „О, толкова съжалявам“, възкликва тя с очевиден сарказъм. На едно нюйоркско парти, устроено от Шърман Дъглас, Маргарет е заобиколена от малка групичка в единия край на помещението, а Сноудън забавлява приятели в противоположния. Домакинята, чийто баща е бил посланик на САЩ във Великобритания през 1947 година, тича от единия към другия. След като поздравява Маргарет, тя се интересува за кралицата.

„За коя кралица питаш? — държи да уточни принцесата, махвайки с цигарето си. — За сестра ми, за майка ми или за съпруга^[8] ми?“

В края на вечерта Маргарет пожелава да благодари на кухненския персонал. Очаква съпругът й да я придружи, така че изпраща един от помощниците си да го доведе.

„Сър, Нейно кралско височество е готова да отиде в кухнята.“

Сноудън не му обръща внимание и продължава да разговаря.

Помощникът чака. Прочиства гърлото си и опитва отново. Ала Сноудън не престава да бъбри. Накрая онзи го прекъсва.

„Сър, моля да ме извините, но Нейно кралско височество е готова да отиде в кухнята.“

„Сериозно? — сопва се Сноудън. — И какво ще прави там? Ще опържи няколко яйца?“

Седмица по-късно Сноудънови присъстват на частно вечерно парти в Лондон. „Беше ужасно — спомня си домакинята. — Когато седнахме да вечеряме, Тони си нахлузи торба на главата. Сервираха първото блюдо. Той не помръдна. Никой не му каза дума, всички се преструвахме, че го няма. Накрая принцеса Маргарет попита: «Защо си си сложил тази кафява торба на главата?» «Защото не мога да търпя шибаната ти физиономия», отвърна Тони“. Оставя на тоалетната й масичка бележка с наслов: „Двадесет причини да те мразя“.

Препирните му не са спестени на никого. Пред приятели Сноудън се подиграва с външността на жена си, с избора й на дрехи и особено с обувките, които Маргарет си прави по поръчка, за да изглежда по-висока.

„О, мадам, какъв прекрасен копринен парашут“ — казва той, когато тя влиза в дневната, готова за едно вечерно парти. Облечена е с широк шифонен кафтан, изработен така, че да прикрива наедряването й напоследък. Той поглежда надолу към обувките с подметка танк. — „О, виждам също, че сме си обули най-хубавите предвоенни, изрязани отпред обувки.“ По-късно подхвърля: „Приличаш на еврейка маникюристка.“

В началото на брака им Сноудън помага на жена си да изпълнява кралските си задължения, за които получава издръжка от 45 000 долара годишно. „Беше много подходящ за мен — тогава“, спомня си принцесата, която признава, че той очаровал там, където тя обиждала. Веднъж шокирала шефа на една детска организация с думите: „Не желая да се срещам с никакви гламави деца.“ По-късно Сноудън се чувства унизен да я придружава при откриването на болници, кръщаването на кораби и засаждането на дървета. Особено ненавижда намеците, че е издържан мъж. „Аз сам се издържам — заявява пред репортери. — Плащам 2500 долара данъци годишно.“

По това време е възобновил кариерата си на фотограф в „Сънди таймс“. Вестникът високо цени подписа: „Снимка: Сноудън“. Тони се радва на достъп до хора, недостижими за колегите му. Актрисата Вивиан Мърчант приписва това на брака, не на таланта му. „Разбира се, единствената причина ние, артистите, да ти позволяваме да ни снимаш — казва му тя на едно вечерно парти, — е, че си женен за нея.“ И посочва с пръст принцеса Маргарет. Сноудън кипва.

Разбитият му брак не е тайна за журналистите, които клюкарстват помежду си, но никога не публикуват и ред.

„Спомням си как отидох в Кенсингтънския дворец по повод на едни снимки“ — споделя служител на „Таймс“. — Със Сноудън седяхме и внимателно разглеждахме пробните отпечатъци. Не бях забелязал, че принцесата е влязла в стаята, докато не чух пискливия й глас над раменете ни.

„Какви хубави снимки“, възкликна тя.

„О, господи“ — рече Сноудън, съскайки от раздразнение. Отказа да стане. Само кимна с глава по посока на Нейно кралско височество и додаде: „Запознай се с главния сийскаут^[9]“.

„Това беше злобна забележка, крайно груба и направена с единствената цел да я унижи: През следващите петнадесет минути не обърна никакво внимание на принцесата и накрая тя излезе от стаята. Той въздъхна с облекчение.“

Заяжданията на двойката карат приятелите им да се чувстват неудобно. „От брака им изобщо не би могло да излезе нещо — казва една жена. — На кръщавката на Маргарет е имало зла магьосница, а Тони, който е достоен за възхищение и много интересен, е с огромни изисквания. И двамата желаеха да бъдат звезди и звездите им се сблъскаха. Тони беше по-талантливият, но нейният апетит настояваше за постоянно внимание, с което той нито можеше, нито желаеше да я дари. Тя притежава мъжко его, ако се съди по ненаситността й. Тони — също, ала поне си заслужава аплодисментите. А Маргарет просто ги изисква.“ Британската преса запазва официално мълчание по отношение на кралския брак, защото принцесата, тогава пета претендентка за трона, е сестра на кралицата. „Страстта на британците към злобни клюки не може да бъде задоволявана за сметка на монарха, който е неопетнен, скучен и почтен — казва английският писател Андрю Дънкан. — Затова по-малката сестра се превръща в отдушник на лицемерието.“

Отначало промъкналите се в печата писания защитават повече принцесата, отколкото простосмъртния, за когото се е омъжила. Списание „Макколс“ съобщава, че графът на Сноудън се е появил на парти с твърде много грим. „Прайвит ай“ пък отбелязва, че на друга сбирка „той се втурнал през стаята към Рудолф Нуреев и го поздравил с целувка право по устата“. Сатиричното списание описва лорд Сноудън като куче на каишка: „Принцесата постоянно губи съпруга си. Той се измъква от повода си и изчезва, често за седмици наред.“ Авторът споменава, че кралицата била толкова сърдита на дребничкия си зет, че не му говорила единадесет месеца след отвратителното му държане по време на коледната вечеря през 1969 година в Сандрингам: „Именно тогава гениалният запъртък се превърнал в кулминационна точка на вечерта, като скочил на масата, викайки: «А сега — ето го Тони La Rue^[10]» и започнал весело да прави стриптийз.“ На следващата година принцеса Маргарет отива в Сандрингам сама с децата си, а съпругът й прекарва празника в една лондонска болница, където постъпва за операция от хемороиди.

„Кралицата винаги много е обичала лорд Сноудън“, твърди член на персонала й, отхвърляйки намеците на списанието. Години по-късно, когато Нейно величество се запознава с кинематографист, спечелил „Оскар“, тя го пита какво всъщност прави. Той отговаря, че е оператор^[11].

„О, колко интересно — говори се, че отвърнала кралицата. — Всъщност имам зет, който е фотограф.“

„Какво невероятно съвпадение“ — рекъл кинематографистът, — аз пък имам зет, който е „кралица“. Нейно величество се оттеглила, без да каже нито дума повече.

Зад слуховете около брака на Маргарет и Тони се крие мръсна смесица от алкохол, наркотици, ярки светлини и бурни нощи. „Но най-лошото от всичко бяха отвратителните скандали — спомня си една бивша придворна дама на принцесата. — Нечовешко и за самите тях, и за хората наоколо. Тони пътуваше поради ангажиментите си като фотограф — Токио, Мелбърн, Ню Йорк — и гледаше да го прави, колкото е възможно по-често, за да избяга, а Маргарет копнееше той да замине. Но след като прекараше седмица без него, й доскучаваше.“

По време на един триседмичен ангажимент в Индия Сноудън не звъни на жена си. След края на първата седмица принцесата започва всеки ден да се обажда на фоторедактора на „Таймс“, за да пита за съпруга си, който телеграфира на вестника три пъти дневно, но не се свързва с нея. Когато редактора го няма, секретарката му приема обажданията от Кенсингтънския дворец и оставя съобщения на бюрото на шефа си: „НКВ ви търси“ или „Позвъни мадам — отново“. В края на третата седмица бележките на секретарката свидетелстват за влудяващата честота на обажданията: „Моля ви, позвънете на кралското джудже.“

Разпадналият се брак на принцеса Маргарет травмира принц Чарлс, чиято единствена отговорност в живота е да се ожени добре и да създаде поколение. Ограничават го два закона от XVIII век: законът за държавното устройство от 1701 година, който забранява на престолонаследниците да се обвързват с католици; и законът за кралските бракове от 1772 година, който изисква престолонаследникът да получи разрешението на суверена, за да се ожени, освен ако не е на повече от двадесет и пет години. След това трябва да заяви намерението си да сключи брак и може да го направи само ако след изтичането на дванадесет месеца и двете камари на парламента не са възразили. Роден, за да бъде крал, Чарлс знае, че е длъжен да даде на страната кралица и да осигури продължението на династията Уиндзор. Откакто е навършил три години, бъдещият му брак е постоянна тема за пресата, която не се колебае да предлага подходящи кандидатки. Необходимостта да направи идеалния избор се подсилва от всички събития в кралското семейство през седемдесетте години.

Смъртта на Уиндзорския херцог напомня срама от абдикацията на бившия крал и самотното му, принудително изгнание — и всичко това заради неподходящ брак. Независимо от враждебността на семейството му към Уиндзорите Чарлс изпитва съчувствие към херцога и херцогинята. Той придружава родителите си при една официална визита в Париж и посещава за кратко херцога десет дни преди смъртта му.

Знаейки, че седемдесет и седем годишният херцог е смъртно болен, кралицата се съгласява да се види с него по време на петдневното си официално пътуване във Франция. Независимо от настоятелните обаждания от страна на лекарите на херцога, тя не желае да промени програмата си. Докторът моли секретаря да й предаде колко сериозно е болен херцогът. „На смъртно легло е“, добавя лекарят. На следващия ден му се обажда британският посланик, Кристофър Соумс, който се тревожи, че смъртта на херцога би могла да обърка височайшата визита.

„Вижте, докторе — спомня си Жан Тин думите на дипломата. — Херцогът трябва да умре преди или след посещението на кралицата, но не и по време на него. Разбирате ли?“

Един репортер споменава пред секретаря й очевидната грубост на Нейно величество спрямо Уиндзорския херцог. „Вие знаете, че той умира. Аз знам, че той умира. Но НИЕ не знаем, че той умира“, отвръща секретарят.

Чарлс, който придружава родителите си при посещението им в дома на семейство Уиндзор в Булонския лес край Париж, е потресен от болезнения вид на стареца, съсипан от рак на гърлото. Макар да е крайно изтощен, бившият крал настоява да стане от леглото, за да отдаде необходимата почит на своя суверен. Чарлс е трогнат от галантността му.

Охулваната от кралското семейство херцогиня на Уиндзор намира кралицата за студена и дистанцирана. „Държането й сякаш казваше, че не да го почете, е възнамерявала с посещението си“, споделя с графинята на Романон, — а просто го прави от приличие, тъй като се знае, че той умира, а тя е в Париж.

След смъртта на херцога Чарлс иска да изрази съчувствието си към толкова дълго пренебрегваната от кралското семейство херцогиня. Любезно предлага да посрещне самолета й в Лондон и да я придружи за погребението на съпруга й, но Дворецът казва „не“. Придворните на кралицата обясняват, че като безспорен престолонаследник той ще постави монархията в неудобно положение с подобен кралски жест към една два пъти развеждана простосмъртна. „Може да се изтълкува превратно“, изтъква секретарят на кралицата. Чарлс разбира, че пречката продължава да бъде кралицата-майка, а той не желае да оскърби любимата си баба. Така че граф Маунтбатън е изпратен да посрещне херцогинята. Тя е поканена да отседне в Бъкингамския дворец, но само докато трае погребението на съпруга й.

„Веднага след това цялото кралско семейство замина за Уиндзор и остави херцогинята съвсем сама — спомня си един от камериерите на кралицата. — Тогава работех в помещението, където се държаха златните и сребърните прибори, и си ги спомням всичките — кралицата-майка, кралицата и принцеса Маргарет, — като се уговаряха да заминат без херцогинята на Уиндзор. Беше отвратително да се държат така с нея след всичките тези години. Все още виждам слабото й и повехнало лице да наднича през завесите на Бъкингамския дворец, след като всички тръгнаха. Изглеждаше толкова самотна и съсипана.“

Необходимостта да се ожени подобаващо отново е напомнена на Чарлс през ноември 1972 година, когато със сестра си организират вечерно парти, за да отпразнуват сребърната сватба на родителите си. Страната почита двадесет и пет годишния брак на кралицата и принц Филип с тържества, които продължават целия ден. Учениците са разпуснати и кралицата кани сто семейства да присъстват на тържествената служба в Уестминстърското абатство. Макар и двойките да са чужди хора, те са се оженили на същата дата, като Елизабет. Така че тя ги кани да се помолят с нея. В края на службата Единбургският херцог присъства до централната пътека между пейките и спира, за да предложи ръка на съпругата си и да я изведе от абатството, точно както е сторил в деня на сватбата им. Но Нейно величество не гледа към него, така че ръката му не е приета. Двамата излизат навън усмихнати, ала без да се докосват, което всъщност съвсем точно отразява брака им, представляващ ефективно партньорство — близко, но не и интимно.

Хиляди хора се изсипват в лондонското Сити да чуят как кметът хвали кралицата като неизменен пример в обществения и в личния си живот. „С помощта на телевизията вие ни позволихте да надникнем през отворените ви прозорци по-свободно от всички поколения досега — казва той. — Една от многото огромни заслуги към поданиците ви през тези двадесет и пет години, гледката на щастливия семеен живот, на който вие, консортът и децата ви очевидно се радвате, трябва да е сплотила всяко едно семейство в нашата страна.“

Дори Уили Хамилтън поднася поздравленията си. Най-непреклонният критик на монархията в парламента учудва хората със засвидетелстваната почит. Само секунди по-късно обаче той се възмущава от сувенирните чинийки и лъжички, наизвадени от амбулантните търговци по улиците, и заклеймява „мръсната, алчна комерсиализация на събитието и жадните за пари верноподаници, които са се втурнали да забогатяват на гърба на ирационалната сантименталност, породена от това необикновено кралско събитие“. Предлага Дворецът да постави условие всички приходи да отидат за благотворителност, най-вече за децата, които са се родили с недъзи, защото майките им са вземали лекарството талидомид. Дворецът не обръща внимание на идеята му.

„Тогава изглеждах като чудак — спомня си той. — Двадесет години по-късно изглеждам като пророк.“

Кралицата е толкова доволна да сподели емоциите от годишнината от сватбата си, че се отърсва от обичайна сдържаност и тръгва сред поданиците си, опитвайки се да води непосредствени разговори. Хората са изумени; не се е чувало суверенът им да разговаря с обикновени люде. Това е първата непринудена среща на кралицата с народа, на която Лондон някога е ставал свидетел, и размахващите знаменца британци ликуват, докато Елизабет II, Единбургският херцог, принц Чарлс и принцеса Ан се смесват с тълпата, стискат протегнатите ръце и се опитват да направят кралската фамилия по-малко далечна.

Акцентирайки върху всеотдайността си към семейството, Нейно величество произнася кратко слово на непорочна невинност. „Бракът започва със събирането на мъжа и жената, но тази връзка между двамата, колкото и да е силна в началото, трябва да се развие и да съзрее с годините. За това е необходимо да бъде здраво вплетена в паяжината на семейните отношения, между родители и деца, между дядо и баба и внуци, между братовчеди, лели и чичовци.“

Според едно допитване от 1972 година след тези думи повечето англичани вярват, че монархията е тази, която установява моралните стандарти на страната дори в по-голяма степен, отколкото църквата. Това доверие към Короната подтиква кралицата да изпрати до парламента „любезно писмо“, в което иска увеличаване на издръжката си. Макар че в този момент един милион души са без работа, никой член на парламента, освен един^[12], не желае да лиши суверена от освободената от данъци сума в цивилната листа.

„Защо тя да получава милиони, след като възрастните пенсионери са застрашени да умрат от студ и от глад тази зима?“, пита Хамилтън от мястото на Камарата на общините. Вбесените тори скачат на крака и бурно протестират. Лейбъристкият депутат не им обръща внимание. „Вижте това“, прогърмява той, размахвайки списък на тридесет и три членния персонал на кралицата, включително пет Лейди на Спалнята и единадесет Жени на Спалнята^[13].

„Какво, по дяволите, правят те? Що за размери има тази спалня? Добре, кралицата-майка е възрастна пенсионерка и бихте казали: «Да, тя винаги се е усмихвала много мило.» Но, господи. Ако жена ми получава такава заплата, няма да спира да се смее.“

Още повече парламентаристи започват да тропат в знак на протест. Да се критикуват разходите на кралицата-майка им се струва истинско светотатство. „Това е непристойна реч“, извиква един консерватор. Но Хамилтън продължава, негодувайки срещу повишаването на издръжката на принцеса Маргарет. „За тази скъпо поддържана жена? — изревава той. — Тя трябва да бъде «уволнена».“

Дори Нейно величество не е пожалена. Хамилтън заявява: „В моя избирателен район има хиляда жени, които могат да вършат нейната работа.“

В началото Дворецът се опитва да не обръща внимание на Хамилтън и да го отмине като досадник. „Той е проклет комунист“, избухва принц Филип, когото в парламента критикуват за изказването му, че Англия би трябвало да се грижи повече за заслужилите това богаташи, отколкото за безнадеждните бедняци. Яростта, която тази забележка предизвиква в Камарата на общините^[14], принуждава министър-председателя Джеймс Калахън да напомни на критиците на традиционната институция „да говорят с повече уважение за членовете на кралското семейство“. Премиерът не отправя подобен укор след атаката на Уили Хамилтън.

„Той е само един обикновен^[15], незначителен шотландец“, казва принцеса Маргарет, изплювайки определението „обикновен“ като топка косми. Кристалното й произношение изпълва думата с презрение. За нея най-важни са твърдите закони на класовата система. Хората се оценяват единствено по произхода им — не по характера, образованието, богатството или постиженията им. Стойността им се определя по рождение. А кралските особи стоят на върха на човешката стълбица. Всички останали се катерят отдолу с надеждата да се издигнат. Принцесата не прощава на никого, дори и на баба си. „Не харесвах кралица Мери — признава пред Гор Видал. — Държеше се грубо с всички ни, освен с Лилибет, която щеше да стане кралица. Разбира се, страдаше от комплекс за малоценност. Ние бяхме с кралска кръв, а тя — не.“

Като кралска особа Маргарет не носи у себе си пари. Нито пък плаща собствените си сметки. Няма дори кредитна карта. За финансите й се грижи управителят на домакинството й, който разпределя отпусканите по цивилната листа суми. Тя постоянно се оплаква от нищожната си издръжка и няма нищо против бартерните сделки.

„За една Коледа някой й беше подарил огромна кошница, която двама души трябваше да носят, пълна с всевъзможни ароматизатори за вана, парфюми, масла и лосиони“ — спомня си Уилям К. Брюър, бивш съдружник в парфюмерийната компания „Крабтрий енд Евелин“. — „Принцесата и придворната й дама пристигнаха в магазина ни в Кенсингтън в деня след Коледа с гигантската кошница. Познах, че е принцеса Маргарет по обувките с подметка танк. Беше дошла да върне подаръка и отказа да приеме кредит от магазина. «Искам пари в брой», заяви тя. Какво можехме да направим? Макар и да беше в разрез с политиката ни, й възстановихме сумата, защото беше принцеса Маргарет. Придворната дама взе парите и двете излязоха.“

Маргарет очаква всички да й угаждат, защото е кралска особа. Майка й и сестра й разчитат на същото. Когато ги канят на гости (или по-точно, когато придворните им дами звънят на приятели, за да ги питат възможно ли им е да приемат кралска визита), предварително пристигат хора, които да се уверят, че помещенията за през уикенда са подходящи, не само от гледна точка на сигурността, но и като удобства.

Британският адвокат Майкъл Прат, казва пред приятели, че преди кралицата-майка да го посети придворната й дама донесла списък с инструкции: джин и тоник в спалнята, никакви шумни деца, и хартия „Бронко“, нагъната като ветрило в банята. „Бронко“ е твърда, груба кафява абразивна хартия, подходяща за почистване на моторно масло от линолеума — спомня си един от приятелите на Прат. — „Повечето хора искат само най-меката тоалетна хартия за задниците си, но тази стара кранта настоява да й се осигурят гласпапирени бърсалки от Втората световна война, когато страната беше на купонна система. «Бронко» дори вече не се продава. Трябва да я поръчаш специално на Уолтън Стрийт или пък да си направиш имитация, като разлееш чай върху бяла хартия за факс.“

Приятелите на принцеса Маргарет, които я описват като гостенка, пратена от дявола, също получават списъци с инструкции: акордирайте пианото, намерете много плочи на Ела Фицджералд, открийте неколцина млади мъже, които обичат да пеят и да танцуват, и осигурете запис на „Смелия шотландец“ в изпълнение на Кралските хайлендски мускетари. И най-важното: да има напитки — джин „Гордънс“ и тоник от средата на сутринта до средата на следобеда, а от средата на следобеда до средата на нощта шотландско уиски „Феймъс Граус“. „Непременно трябва да й приготвите намазани с конфитюр питчици за чая — казва една от домакините на Маргарет. — Това означава малки кръгли сандвичи от бял хляб с конфитюр от малини по средата. Конфитюрът да е без семенца, защото Нейно кралско височество не обича семенцата да й се забиват между зъбите, така че е добре да купите вносен конфитюр.“

Кралските уикенди са такъв кошмар. Най-тежко е, ако ти гостува кралицата. Тогава се налага да заключиш котките си в конюшнята, понеже Нейно величество мрази котките. Трябва да й приготвиш ечемичена отвара, защото с нея си почиства лицето. Също и да изпратиш децата си някъде, тъй като кралските особи не понасят деца. Синът ми ненавижда кралското семейство да ни се изтърсва на гости, особено Маргарет. Казва, че приличала на предната част на „Нотр Дам“ — като водоливник с фантастични фигури, — и от устата й би следвало да се лее вода.

Всички членове на кралското семейство вярват, че престижът, който носят на домакините си, оправдава неудобствата и разходите при посещението им. Това е доста арогантно предположение, ала несъмнено е вярно, защото не познавам никой сред аристокрацията, който да им е отказал, включително и аз. Лордът на Нийдпат все заплашва да отклони следващата визита на Маргарет, но досега не го е сторил.

Перспективата за кралско посещение може да обърне едно домакинство с главата надолу. „Всеки път, когато се обаждаше флигел-адютантът на краля (Джордж VI) или придворната дама на кралицата (Елизабет), майка ми припадаше — спомня си дъщерята на една маркиза. — О, Господи, о, Господи, те искат да дойдат на чай.“ Човек не можеше да откаже. Просто не можеше. Така че започвахме да тичаме за бисквити, намирахме „Ърл Грей“ и доставяхме гъста сметана. След това се измивахме и почиствахме конските нечистотии от обувките си. Ужасявахме се от пристигането им, но бяхме готови.

Заради тях правехме всичко. Първата визита, която си спомням, беше на крал Джордж VI, кралица Мери, графинята на Атлон (роднина на кралица Мери), принцеса Елизабет, принц Филип и принцеса Маргарет. Бях на осем години, а брат ми — на три. Стояхме почтително, когато пристигнаха. Аз трябваше да направя дълбок реверанс, а той — поклон от врата, като долепи брадичката си до гърдите…

С годините принцеса Маргарет все повече разчита на щедростта на богати приятели като Ага Хан и Имелда Маркос да й осигуряват вили и яхти, където да се забавлява. Особено обича да посещава Италия и редовно се самопоканва на гости на Харолд Ектън в Ла Пиетра, Флоренция, и на Гор Видал в Равело. Очаква също така да й се плаща, за да присъства на различни задокеански благотворителни събития, и изисква първокласни удобства — самолети, хотели, лимузини, фризьори — в добавка към хонорара за появяването си. Държи се така, сякаш това й се полага. Кралското присъствие заслужава кралска отплата, особено от страна на богатите американци.

„Спомням си как една от най-добрите приятелки на Маргарет уреди принцесата и лорд Сноудън да бъдат почетни гости на благотворителен бал в Ню Йорк — разказва писателят Стивън Бирмингам. — Сноудънови ни поискаха хонорар от 30 000 долара за присъствието си, но ние не можахме да им платим, защото не успяхме да съберем достатъчно пари от продажбата на билети. Те си тръгнаха от Ню Йорк с чувството, че са били експлоатирани, а ние се смятахме за ограбени. И което е по-лошото, принцесата никога вече не проговори на приятелката си — и всичко това заради някакви си въшливи 30 000 долара.“

Дори приятелите й я описват като своенравна. „Маргарет е наперена, — казва един от тях. — Познавам я, откакто се помня. Придружавал съм я къде ли не, гостувал съм в дома й в Кенсингтънския дворец, дори сме били заедно на Мастик. И въпреки това за нея съм напълно незначителен човек. Нужен съм й само за да я забавлявам и веселя, когато желае да се забавлява и весели. Иначе за нея съм никой. Дори не ме забелязва. Една вечер стоях до среднощ да пия и да пея с нея — Господи, как обича да пее, смята, че е по-добра от Барбра Стрейзънд — и два дни след това я видях на голямо парти в Двореца. Тя влезе и мина покрай мен, сякаш бях мраморна колона. Нито поглед, нито кимване, нито усмивка. Такива са кралските особи. Повече от арогантни. Пълно пренебрежение към останалите човешки същества.“

Принцесата на Кент^[16] става известна като Нахаканата принцеса, след като настоява „Торн И Ем Ай“ (звукозаписна компания) да й изпрати десет цветни телевизора за жилищата на прислугата й, за да се съгласи да присъства на коктейл. Телевизорите пристигат — както и принцесата, под наем.

Тя показва завидно разбиране на финансовата изгода от кралския патронаж. Обикаляйки бижутерийния магазин „Мозафериън“ на Бошамп Плейс в Лондон, забелязва декоративна мечка от слонова кост на витрината. „Струваше 1000 долара“ — спомня си дъщерята на собственика. — Тя я поиска. И баща ми каза: „Опаковай й я.“ Принцесата си тръгва с желания предмет и личният й секретар изпраща благодарствена бележка, която собственикът окачва в златна рамка.

Британското кралско семейство е ексцентрично стиснато в очите на обслужващия персонал. „Принц Чарлс не обича да харчи — казва бившият му камериер Стивън Бери — и мърмори за цената на всичко.“

Също като майка си Чарлс брои пилетата във фризера във всеки от дворците си и настоява остатъците да се претоплят и сервират „вечер след вечер“, по думите на един от секретарите му, „докато от храната не остане нищо. Не може да понася прахосничеството“. Освен това изстисква пастата си за зъби с инструмент от чисто сребро, наречен преса, така че да изцеди и последната капка. След това настоява тубите да бъдат рециклирани.

„Всички Уиндзори са стиснати като кокоше дупе“ — твърди Джон Берът. „До един — от кралицата надолу, а тя държи първенството. Плащат малко на персонала^[17], защото смятат, че за нас е чест да им служим. Правят мизерни подаръци — и то само на Коледа. Веднъж кралицата подари на перачката си торбичка щипки за пране, — такава явно беше представата й за практичен подарък. Даде на шивачката си тежка подкова-магнит, за да събира карфиците, които е изпуснала на пода по време на пробите. Нейно величество, разбира се, е малко по-щедра към приятели, особено ако са известни. Подари на Ноел Кауърд за седемдесетия му рожден ден златна табакера, украсена с корона — странен подарък за човек, който твърди, че мрази пушенето, но щедър. Обичайният подарък от страна на кралицата е нейна снимка — сама или с Единбургския херцог, сложена в сребърна рамка с кралския герб.“

Подаръците на принцеса Маргарет за служителите й са не по-малко ужасни. На една от най-възрастните си придворни дами подарила четка за тоалетна, защото нещастницата нямала такава в клозета си, когато принцесата я посетила.

Преди Коледа принцесата прекарва седмици наред в търсене на подходящи подаръци за семейството, приятелите и персонала си и лично опакова всеки от тях. Подбира ги разумно, но е известно, че харчи нашироко за някои специални служители. Една година подарява на детектива си видео компактдиск плейър, а на шофьора си — две ризи от „Търнбъл енд Асър“. Същата година икономът й, нает само преди няколко седмици, получава по-малко екстравагантен подарък. „Беше много хубава копринена вратовръзка от «Симпсънс» — казва той. — Принцесата ми обясни, че бих получил нещо по-голямо, ако служех при нея по-отдавна.“

„Кралицата подаряваше възможно най-минималното — спомня си Берът, — електрически печки, килимчета за баня, лопата. Обаждаше се и питаше какво би искал лорд Маунтбатън. Аз й казвах, че има нужда от нови шпори. И тя му подаряваше шпори. Това е много разумен начин за избиране на подарък, макар и да му липсва спонтанност. Но пък спонтанността е неприсъща за кралското семейство, където всичко е програмирано.“

Кралицата изглежда трудолюбива в очите на поданиците си, които оценяват пестеливостта й. Добросъвестността й им действа успокояващо, когато научават, че преправя гардероба си и прехвърля ненужното на сестра си и дъщеря си. Кимат одобрително, когато едно от кучетата й убива заек в Балморал и тя предоставя окървавеното животно на готвача си. „Можем да изядем това“, казва. Приветстват практичността й, когато подарява на всеки от служителите си по една саксия с хризантеми за Коледа и ги инструктира: „Върнете саксиите на градинаря, след като цветята увехнат.“ Одобряват бележката, която написва на управителя на домакинството си да смени 40-ватовата крушка на нощната й лампа с 60-ватова — „но не преди тази да изгори“. Харесват малките й опити да пести, особено по време на сушите през седемдесетте години. Когато тя нарежда в домакинството й да не се прахосва вода, в тоалетните на Бъкингамския дворец надлежно се появяват надписи: „Не пускай водата заради едно пишкане“^[18].

Поданиците й приемат, че известна екстравагантност е в реда на нещата за кралицата, като например багажа й — 172 направени по поръчка куфара от ръчно обработена кожа, които съдържат пухените й възглавници, бутилките й с топла вода, любимия й порцеланов чаен сервиз и бялата й кожена седалка за тоалетна.

Консервативното й, сковано поведение се интерпретира като величествено дори и когато държането й е очевидно неуместно. Докато обикаля приют за бездомни при една визита в Будапеща, тя вижда неколцина небръснати мъже да седят на пейка отпред. „Сигурно тук е прекрасно през зимата“, подхвърля кралицата. Прави опит да предразположи група домакини от Шефилд, Англия, с думите: „И на мен ми е трудно да поддържам подовете у дома чисти.“

След като забелязват, че Нейно величество няма ясна представа за реалността, придворните й започват да организират обеди в Двореца, за да я запознават с интересни хора. „Предполагаше се, че това трябва да й помогне да слезе на земята — казва един актьор, който е сред редовните гости, — но за десет години не съм открил никаква промяна… Тя пак си е кралицата, която изпраща на смъртно болния Уинстън Чърчил шест половинлитрови бутилки от не най-качественото шампанско… тя е най-богатата жена в света и това само по себе си е достатъчно, за да те направи резервиран и далечен, та чак недостъпен. Горката жена не умее да общува на човешко равнище… не знае как… бъбренето за дреболии е истинско мъчение за нея.“ Началната реплика на кралицата към един сътрапезник илюстрира огромната дистанция между монарх и поданик: „Нямате представа колко много работа е необходима за поддържането на частно игрище за голф.“

Кралицата се справя по-добре на хартия, отколкото в лични контакти. Когато получава протестни писма срещу пристигането на датски режисьор в Англия за филмирането на „Любовният живот на Исус Христос“, тя също изразява несъгласие. Прессекретарят й заявява: „Нейно величество смята това начинание за противно, както и повечето от поданиците й.“ На режисьора не се позволява да снима в Обединеното кралство. Когато вестниците предлагат огромни суми за житейската история на Йоркширския изкормвач, тероризирал Северна Англия в продължение на пет години, убивайки жени, кралицата изказва „чувството си на отвращение“. Пише на майката на една от жертвите, която протестира, че убиецът забогатява от престъпленията си. Кралицата се съгласява и вестниците оттеглят своите предложения.

Поданиците смятат, че Нейно величество е най-добрият представител на най-престижната оцеляла монархия в света и като такава има правото на невероятно богатство. С изключение на буйния Уили Хамилтън, малцина изразяват недоволство срещу 400-те й милиона^[19] долара. Така че след малкия инцидент през 1972 година парламентът гласува исканото от нея освободено от данъци увеличение — 3 милиона долара годишно — и освободените от данъци увеличения за семейството й: кралицата-майка получава 237 500 долара; принц Филип — 162 500 долара; принцеса Маргарет 87 500 долара; а принцеса Ан — 37 500 долара. Тъй като принц Чарлс получава годишен доход от херцогството Корнуол, не е включен в цивилната листа.

Натискът върху Чарлс да се ожени се засилва през 1973 година, когато принцеса Ан се сгодява за капитан Марк Филипс. Репортерите пишат, че сестра му го захлупва под коритото, като се жени преди него. Ан избира двадесет и петия рожден ден на брат си, 14 ноември 1973-та, за свой сватбен ден, но Чарлс не се чувства поласкан. Той се намира на борда на фрегатата на Нейно кралско величество „Минерва“, когато получава вестта за годежа в писмо от баща си. „Сякаш ме удари гръм — признава Чарлс. — Бях шокиран и слисан.“

С годините са се сближили с Ан, особено след обиколките из Австралия и Съединените щати като представители на кралицата. При тези пътувания в сравнение с Ан, която се държи егоистично и арогантно, Чарлс изглежда добър. Той гледа да се хареса; тя е въплъщение на високомерието. Той разрешава на репортерите да му досаждат с въпросите си; тя отказва да отговаря. Той се усмихва пред фотографите; тя ги смазва като досадни мухи. „Разкарайте се“, заповядва им и се скрива зад чантичката си от фотоапаратите, щом се приближат твърде много. Във Вашингтон Чарлс пита говорителя на Долната камара на Конгреса защо плешивият орел е избран за национален символ на страната. Ан бърчи нос в знак на отвращение. „Много лош избор, нали?“, вметва тя.

„Ан се държеше ужасно — спомня си съпругата на помощник-шефа на протокола в администрацията на Никсън. — Не разговаряше с никого. Чарлс беше глупав, но много мил. По време на визитата им в Съединените щати през 1970 година той се обърна към британския посланик с думите: «Католиците и протестантите и тук ли се бият така, както в Англия?» Посланикът потъна в земята от смущение.“

Когато питат принцеса Ан какво е да имаш частна собственост като Бъкингамския дворец, тя свива рамене. „Не знам — казва, подразнена от въпроса. — Той не е частна собственост. Принадлежи на Короната.“

Чарът не е присъщ на Ан, която не потиска прозевките си, когато е отегчена, нито се прави на заинтригувана, щом не е. Наследила е силния, избухлив характер на баща си и неговото отношение към пресата — „единственият добър репортер е мъртвият репортер“. Тя е рязка, упорита и безстрастна и съвсем не прилича на баба си. Кралицата-майка предпочита милия, отстъпчив Чарлс пред грубата му сестра, но Ан спечелва обичта на леля си Маргарет, която й завижда заради независимия й дух.

„Ан е много по-положителна личност, отколкото бях аз — признава принцеса Маргарет, която разбира колко е трудно да растеш като второто дете в кралското семейство. — Тя е и далеч по-твърда, израснала е в друга атмосфера и е ходила на училище.“

Чарлс, който се възхищава от смелостта на сестра си да не търпи глупости, изживява болезнено перспективата да я загуби, когато тя се омъжи. „Виждам, че ще трябва да си намеря съпруга час по скоро — пише той на един приятел, — иначе ще се чувствам изоставен и много нещастен!“ На друг доверява: „Наляво, надясно и в центъра… всички се сгодяват. Започвам да се убеждавам, че скоро ще се окажа захвърлен на някой рафт, изпуснал всички влакове!“

Склонен към меланхолия, Уелският принц изпада в дълбока депресия, на която дава израз в дълги, самосъжалителни писма до приятели. „Предполагам, че чувството за празнота накрая ще премине“, пише той. Усамотява се, доколкото му е възможно, на борда на фрегатата и излива своята мъка в дневника си.

Пред екипажа се опитва да се преструва на радостен от годежа на сестра си, но не може да прикрие раздразнението си. „Тъй като няма как да се омъжи за коня си, Ан се омъжва за Марк“, казва той за бъдещия си зет, съвършен ездач от Кралската драгунска стража. Години по-късно писателката Оберон Уо описва Филипс като „усмихнатия, безмълвен съпруг на принцеса Ан, който, ако му подсвирнеш, се подмокря“. Чарлс го нарича Мъгла, защото е „толкова задръстен“.

Единбургският херцог, в чието писмо до Чарлс се намеква за несъответствие между Ан и армейския капитан, е поразпитал бъдещия си зет, след като двойката е фотографирана да се целува на обществено място. Младият офицер декларира честните си намерения спрямо принцесата, но Филип го отрязва.

„Глупости — възразява той. — Само се надявам да няма нещо от онези предбрачни щуротии.“

Дворецът се опитва да твърди, че снимката с целувката е фалшификат. Официално отричат между принцесата и Марк Филипс да има връзка. Заявяват всъщност, че двамата дори не се познават. „Никога не са се срещали“, отсича прессекретарят на кралицата. След това моли Робърт Едуарде, редактор в „Сънди мирър“, да пусне статия, която да сложи край на приказките за връзка между принцеса Ан и капитан Марк Филипс. Редакторът се съгласява. Няколко седмици по-късно кралицата обявява годежа на дъщеря си.

По онова време женитбата в кралското семейство е свързана с отговорността за създаването на поколение. Уелският принц още не се е оженил и не е осигурил престолонаследник, а братята му, принц Андрю (на тринадесет години) и принц Едуард (на девет) са твърде млади за това, така че перспективата Ан, четвърта претендентка за трона, да създаде деца, е от съществено значение. Марк Филипс е повикан в Двореца и му е наредено да даде семенна течност за проба. Когато потентността му е потвърдена, кралицата му предлага титла, която той почтително отказва. Тя не може да разбере как някой би могъл да предпочете да остане простосмъртен, така че опитва отново. Но младият капитан казва „не“ и получава твърдата подкрепа на принцеса Ан. По-късно отклонява предложението за чиновнически пост в Министерството на отбраната и решава да стане провинциален земевладелец. Така че кралицата предлага на Ан и Марк да им купи Гатком Парк, 500-акров имот в Глостършир, който струва почти 2 милиона долара. Филипс приема. „Много мило от нейна страна, наистина“, казва той.

„Те са позлатени паразити — крещи Уили Хамилтън в парламента. — Цялата тайфа. Всички са паразити.“

Четири месеца по-късно след въоръжен опит за отвличането й начумерената принцеса си спечелва неохотното уважение на обществеността. Една вечер Ан и съпругът й минават с кралската лимузина по Мел на път за Бъкингамския дворец. Синята светлина над предното стъкло на колата показва, че вътре има член на кралското семейство, така че пешеходците и шофьорите остават изумени, когато малък бял форд ескорт се блъска в лимузината. Шофьорът на форда изскача навън с по един пистолет в двете ръце и започва да стреля. Нападателят се затичва към лимузината, убива шофьора, офицера от охраната и един пешеходец. След това се хвърля към задната врата, за да се добере до принцесата. Изплашени, но твърди, Ан и съпругът й държат вратата от вътрешната страна, докато откачилият мъж бива укротен.

През 1974 година терористичните актове са такава рядкост в Англия, че полицаите не носят пистолети^[20] и хората не се боят, че могат да бъдат застреляни. Един мъж втурнал се да спасява Ан, е много по-загрижен за обноските, отколкото за хулиганството.

„Първата ми мисъл беше, че двете коли са се блъснали и шофьорът на ескорта е излязъл от кожата си — спомня си Рон Ръсел, мениджър на лондонска фирма по чистотата. — Очевидно не осъзнаваше, че се е нахвърлил върху член на кралското семейство. Някой трябваше да му каже. С тази мисъл в ума отбих колата си встрани.“

Обществеността е шокирана от нападението над член на кралското семейство, но хвали самообладанието на принцесата, която забравя за нападателя си с бързината на Мери Попинс.

„Момичето притежава желязно самообладание“, казва лондонски таксиметров шофьор пред „Дейли мейл“.

Баща й е на същото мнение. Ан му се е обадила в Индонезия, където е на посещение с кралицата. Принцесата не желае да обсъжда с майка си опита за отвличане, само с баща си. „Господ му е помогнал на тоя кретен — отбелязва принц Филип. — Ако беше успял да я похити, Ан щеше да му съсипе живота, докато е в плен.“ След завръщането си в Лондон Нейно величество отдава кралски почести на четиримата мъже, ранени, задето са се опитали да помогнат на дъщеря й. Единбургският херцог похвалва любимото си дете за успеха във връзките с обществеността. „Браво — казва той на Ан. — Ти спаси цивилната листа.“

Кралските издръжки остават незастрашени, докато принцеса Маргарет не пуска лисицата в кокошарника. С вкус към слабите мъже, тя е допуснала романтично увлечение по слабохарактерен младеж, живеещ с отявлен хомосексуалист. Маргарет е на четиридесет и три, когато среща Родерик (Роди) Люелин на едно парти. Той е седемнадесет години по-млад от нея. Като втори син на сър Хенри Люелин Роди е аристократ, което не е без значение за принцесата. Баща му изглежда развеселен от връзката им. „Имате предвид новото гадже на Роди? — пита той. — Е, доста е различно от обичайните италиански келнери.“ Маргарет твърди, че дългокосият младеж, живеещ в една комуна в Уелс, й напомня за съпруга й „в онези далечни дни, когато Тони беше сладък“. Принцесата и хипито започват роман, известен само на приятелите им. От уважение към кралицата двойката не се появява на обществени места.

Сноудън, който също се е впуснал в любовна връзка, отчаяно се стреми към развод. Принцесата необмислено му дава повод за това, като през 1976 година завежда младия си любовник на Мастик. На острова те са заснети в уютен бар заедно с друга двойка. На първа страница на „Нюз ъф дъ уърлд“ е публикувана снимка на Маргарет и Роди, седнали по бански костюми на дървена пейка. Двамата им спътници са изрязани от фотографията и се създава впечатлението, че Маргарет е в интимната компания на мъж, който не й е съпруг. Авторът на статията със заглавие „Маргарет и красивият млад придворен“ статията описва как двамата влюбени се разхождат по плажа, хванати за ръка, и добавя, че „Роди втрива плажно масло по загорелите й рамене. Изведнъж тя сияе така, както публиката не я е виждала от дълго време“. В по-късно издание заглавието е променено на „Снимката, която съпругът просто не може да понесе“.

Дори онези, които подозират, че бракът на Маргарет не е идеален, са благодарни за запазената фасада. От години обществото проявява снизходителност към принцесата и й прощава дребните прегрешения, като пушенето на обществени места и закъсненията за кралски събития. Хората си спомнят каква невероятна мъка е трябвало да изживее, когато е била принудена да се откаже от Питър Таунзенд, така че снижават изискванията си по отношение на нея. Проявяват толерантност спрямо високомерното й поведение и съчувствено я наричат „горката Маргарет“. Това я поощрява да се държи лекомислено. Но сега, на Мастик, е стигнала твърде далеч.

Вече няма прошка за получаващата 70 000 долара годишно от обществения джоб омъжена принцеса, оставила децата си в Англия, за да се отдаде на скандални лудории в Карибско море с разпуснат младеж, който е бисексуален и живее в хипарска комуна в Уелс.

„Ако вири нос пред данъкоплатците, като отлита за Мастик — заявява Уили Хамилтън, — не бива да очаква работниците в тази страна да плащат за това.“

Този път към него се присъединява и друг член на парламента. „Принцесата е паразит — посочва Денис Канаван, лейбъристки депутат от Шотландия. — Не бива да получава повече никакви пари.“

Усещайки надигащия се обществен гняв, Сноудън напада. Изтъква, че се чувства унизен от скандалната недискретност на съпругата си и че при никакви обстоятелства не е възможно бракът им да продължи. Стресната от врявата, кралицата вика Маргарет в Лондон, така че тя напуска Мастик — без любовника си. Дворецът нарежда на Сноудън да я посрещне на летището заради приличието. Той пристига с кралската лимузина заедно с малкия им син и предвидливо носи коженото палто на Маргарет, за да не замръзне в лятната си рокля. Пред фотографите я целува по бузата и грижливо я намята с палтото. По-късно тя казва: „Лорд Сноудън се прояви като дяволски хитър.“

Два месеца по-късно Кенсингтънският дворец съобщава^[21]:

Нейно кралско височество принцеса Маргарет, графиня на Сноудън, и графът на Сноудън решиха да живеят отделно. Принцесата ще изпълнява обществените си задължения и ангажименти, придружавана от лорд Сноудън. Не се планират постъпки за развод.

„Помня вечерта, когато направиха съобщението — споделя една от приятелките на Маргарет. — Принцесата беше направо смазана. Непрекъснато тичаше в банята с обляно в сълзи лице, но ние я подкрепяхме, заведохме я на премиера и после в «Бъбълс» (нощен клуб) на чаша шампанско. Останахме с нея до четири и половина сутринта. Тя имаше нужда от поддръжката ни.“

Английският закон изисква официална двугодишна раздяла, за да бъде даден развод по взаимно съгласие. Ако едната страна възрази, налага се петгодишен изчаквателен период. Маргарет не вярва, че раздялата ще доведе до крайния изход, но Сноудън е твърдо решен. Твърди, че се чувства като излежаващ присъда затворник и иска свободата си.

Кралицата е толкова разстроена от саморазрушителната страст на сестра си, че не й говори няколко седмици. Не крие, че сестра й живее като „уличница“, и отвращението на Нейно величество скоро довежда до злобни шеги за сексуалната разпуснатост на Маргарет. В един виц, разпространяващ се от ухо на ухо, кралицата и придворната й дама пътуват из провинцията, когато ролс-ройсът им е нападнат от бандити. Въоръжените мъже, които не разпознават пътничките, искат парите и бижутата им, но не получават нищо, освен една празна бяла чантичка. Така че изхвърлят двете жени от колата и заминават с ролса.

Кралицата се изтупва от прахта.

„Къде е красивият ви пръстен?“, пита придворната дама.

„Скрих го“, отвръща кралицата.

„Къде?“

„На едно много лично място.“

Кралицата поглежда придворната дама и пита за тиарата й.

„Скрих я“, отговаря придворната дама.

Височайшата особа вдига вежди въпросително.

„На същото място“, признава придворната дама.

Кралицата я поглежда и се усмихва. „Жалко, че Маргарет не беше с нас — казва тя. — Можехме да спасим ролса.“

Въпреки публичните подигравки принцесата продължава връзката си с Роди Люелин, защото по думите й това е единственият човек, който се държи мило с нея. „Имам нужда от него — проплаква тя. — Той е добър с мен.“ Кралицата си дава сметка за общественото мнение и я моли да размисли. Маргарет отказва.

„Това приятелство може да е в крак с модата — кънти гласът на Уили Хамилтън от мястото на Камарата на общините, — но то превърна принцесата в кралска уличница.“ Този път малцина депутати на консервативната партия стават да възразят. Всъщност единственият човек, който я защитава, е младият й любовник.

„Бих искал да видя Уили Хамилтън или някой от останалите да върши работата й така прекрасно като нея — казва Роди Люелин. — Хората обичат монархията и оценяват с цялото си сърце онова, което Маргарет прави.“

По това време обаче обществеността се е настроила срещу принцесата според едно национално проучване. 73% смятат, че начинът й на живот е навредил на репутацията й, както и на тази на монархията. Така че кралицата заявява на сестра си, че трябва да направи своя избор: или да се откаже от любовника си, или да се прости с обществения живот.

Маргарет не приема сериозно двуличните уводни статии срещу нея в официозните вестници. Нарича авторите им „слуги на лицемерието“. Но накрая се огъва под обществения натиск и се съгласява да следва дълга си.

Явно съсипана и изтощена, тя продължава да изпълнява официалните си задължения, ала често закъснява или си тръгва рано, оправдавайки се с преумората. Лекарите я предупреждават да престане да пуши и пие, но Маргарет не обръща внимание, докато не се налага да постъпи в болница заради гастроентерит и алкохолен хепатит. Дори когато я застрашава операция на дробовете, тя продължава да пуши по шестдесет цигари без филтър на ден, които втъква в цигаре от черупка на костенурка. Изживява нервен срив и малко преди обявяването на развода заплашва със самоубийство.

Маргарет не си е давала сметка за решимостта на съпруга й да се отърве от нея. Въпреки раздялата им тя никога не е вярвала, че ще се разведат. Така че остава учудена, когато Сноудън я моли да сложат край на брака си. Уверява го, че няма да му пречи, особено ако желае да се ожени отново, но той й отвръща, че няма такива планове. Просто иска развод. Съобщението е направено на 10 май 1978 година. Седем месеца по-късно обаче Сноудън се оженва повторно. Любовницата му Луси Линдзи-Хог е бременна. Маргарет прочита за сватбата във вестниците. „Дори не бе така вежлив да ми се обади предварително — споделя тя с биографа си, — и изобщо не съобщи на децата.“

Първият кралски развод след този на крал Хенри VIII през 1533-та тежи на Уелския принц, който наближава тридесетте. „Това е Годината“ — гласи заглавието в един вестник над фотомонтаж на всички „подходящи“ млади жени, с които Чарлс се е срещал и е отхвърлил. Друг вестник пише: „Принцът — заседнал между олтара и манастира“.

Филип подкача сина си за журналистическите писания. „По-добре ще е да се заемеш с това, Чарлс — съветва го той. — Иначе няма да остане нито една.“

Чарлс празнува рождения си ден на 15 ноември 1978 година с голям бал в Бъкингамския дворец, на който присъстват повече от четиристотин души. В поканите от кралицата и Единбургския херцог се посочва „никакви тиари“ по начина, по който други богати родители биха могли да уточнят „никакви подаръци“. Принцът избира за своя партньорка високата руса актриса Сюзан Джордж, но през по-голямата част от вечерта танцува със съпругите на приятелите си — Дейл (Канга) Трайън и Камила Паркър Боулс. Като кръстник на първите деца и на двете Чарлс признава, че се чувства по-спокойно с тях, отколкото с подходящите за съпруги красавици, които го преследват. „Омъжените жени са безопасни — обяснява той по-късно на годеницата си. — Тъй като имат съпрузи, умеят да бъдат дискретни.“

Като принц на Уелс Чарлс е свикнал с ласкателствата. Той ги очаква и наистина ги получава в изобилие, особено от съпругите на двамата свои приятели. Тези омъжени жени дават щедро и не желаят нищо в замяна, за разлика от неомъжените, които искат да им се отделя време и внимание и да бъдат ухажвани. За семейните любовници на Чарлс да споделят леглото му е все едно да притежават великолепен замък или скоростен самолет: повдига престижа им. Приятно им е да говорят за тях като за негови „доверенички“, а съпрузите им се чувстват горди да делят жените си с бъдещия крал. Това положение повдига реномето им сред аристокрацията.

„Горкият Чарлс се чувства по-спокоен дори с властни възрастни дами като мен, отколкото с млади неомъжени жени на неговата възраст — казва шестдесет и пет годишната виконтеса, която той кани на обяд няколко дни по-късно. — Аз съм една от старите аристократки, израснали заедно с Нейно величество и принцеса Маргарет във времето, когато всички се познавахме помежду си и разбирахме мястото си. Аз съм част от един свят, който вече не съществува: гордата висша класа, над която все още се носи ехото на почтителността и ни кара да бъдем любезни към кралското семейство, което за съжаление е с германски произход, и да се разграничим от нетърпимата арогантност на средната класа. Ние ги виждаме (кралското семейство) такива, каквито са — те са необразовани и невежи германци и се нуждаят от помощта ни. Ние чувстваме, че трябва да ги закриляме — особено това се отнася за несъмнения престолонаследник, което е причината Чарлс да ме търси.“

„Никога не е бил по-мил от онзи ден след тридесетата си годишнина“ — продължава тя. — Пристигнах за обяда и той каза: „О, Господи, надявам се да не сте много гладна. Когато мама я няма, нищо не се получава. Така че камериерът ми ще ни направи омлет.“ Погледна кучето ми. „Слава Богу, че мама я няма. Кучетата й щяха да излапат лабрадора ви. Наистина са ужасни.“

Чарлс е много сладък, но не особено умен. Зле разбира света. Смирено добър и с прекрасни обноски, ала нещо му липсва. Довери ми, че така е свикнал с живота си на ерген, та не вярва да си намери съпруга, която да се съгласи да го сподели. „Тъжно, нали? — кимна той. — Коя жена би се примирила с всичко това? С мен?“

„След обяда ми показа коня си Мантила и после си тръгнах, по-решена от всякога да закрилям бъдещия крал на Англия, който привидно имаше всичко, но всъщност нямаше нищо. Поне нищо, което да има някакво значение.“