Кити Кели
Вести от кралския двор (5)

4

Семейство Йорк, сега крал и кралица на Англия, завързват приятелства с важни американски личности с надеждата да повлияят на общественото мнение в Съединените щати. Те искат Америка да влезе във войната, преди да е станало твърде късно за Великобритания.

През лятото на 1939 година кралят и кралицата канят Джоузеф П. Кенеди, американския посланик в Двора на Сейнт Джеймс^[1], и съпругата му, Роуз, да прекарат един уикенд в замъка Уиндзор. По време на вечерята в тронната зала „Гартър“ 2 кралицата сяда между английския министър-председател Невил Чембърлейн и посланика Кенеди. Разказва на посланика колко доволни са двамата с краля от пътуването си до Съединените щати и колко са очаровани от президента Рузвелт и съпругата му, които ги забавлявали в Хайд Парк с хотдог и бира.

Тази кралска визита предизвиква политически препирни в Америка особено сред висшия слой републиканци, почитащи Великобритания като „страната-майка“. Една грандама бива дотолкова разтревожена от идеята кралската двойка да бъде подложена на непринуденото гостоприемство на президента в Хайд Парк, че апелира към английското външно министерство да отмени тази част от програмата.

„Липсват необходимите условия за хората от секретните служби и полицията дори и в обикновени случаи — пише тя. — Къщата няма подходящи апартаменти и стаи и т.н., а прислугата се състои от сбирщина негри и бели, англичани и ирландци. Лакеят е един червенокос ирландски простак, който би трябвало да мъкне дърва и въглища и да лъска обувки…“

На президента, към когото мнозина изпитват силни подозрения — и основателно, — че се опитва да въвлече Америка в Европейската война, му предстои тежка кампания за преизбирането му през 1940 година. Декретът за неутралитет, който по това време се обсъжда в Конгреса, ще ограничи възможностите на Америка да снабдява Англия с оръжие в случай на война, а също така ще стесни пълномощията на Рузвелт като президент, подчинен на Конституцията. Той се надява документът да не се приеме.

Разчита също кралската визита да мине успешно, така че американците да бъдат благоразположени към Великобритания и да проумеят колко мъдро би било да й се окаже военна помощ. Но президентът е направо сразен от снобизма на английската класова система, даже и сред прислугата. Опитал се е да подпомогне персонала на Хайд Парк при подготовката за кралското посещение, като е изпратил двама чернокожи служители от Белия дом. Това разгневява иконома на майка му, англичанина Джеймс, който отказва да работи заедно с цветнокожи при обслужването на монарсите и настоява да ползва, годишния си отпуск по време на кралската визита.

„О, Джеймс — възкликва Сара Рузвелт, — но това се пада точно когато Техни величества ще бъдат тук.“

„Мадам — отвръща икономът, — аз не мога да участвам в опозоряването на английската монархия.“

Кралят и кралицата са отправили молба за придворните дами да бъдат осигурени пухени юргани и бутилки с гореща вода, което озадачава президента: посещението на монарсите е планирано за юни, когато времето обикновено е горещо и дори непоносимо влажно. Изненадва го и поведението на иконома на майка му, но той не знае, че английската прислуга може да бъде не по-малко високомерна от онези, на които служи. Президентът избухва в гръмогласен смях, когато му разказват, че лакеят на крал Едуард VIII напуснал работата си преди три години, тъй като заварил своя господар да се държи според думите му „по най-непристоен начин“. Лакеят обяснил: „Ами икономът — мистър Осбърн, ме изпрати до плувния басейн с две питиета. Стигам там и какво заварвам. — Негово величество лакира ноктите на краката на мисис Симпсън. Моят суверен да лакира ноктите на жена! Страхувам се, че това ми дойде твърде много, и веднага си подадох оставката.“ Демонстрирайки подобно високомерие, икономът на семейство Рузвелт излиза в отпуск в деня, преди кралят и кралицата да пристигнат в Хайд Парк. Когато Техни величества потеглят, американският посланик във Франция Уилям С. Бълит изпраща поверително съобщение до президента:

Малката кралица сега е на път към вас заедно с малкия крал. Тя е сладко момиче — със или без пухени юргани — и вие ще я харесате, независимо от факта, че зълва й — кралската принцеса, обикаля Англия, дърдорейки за „евтината й рекламна усмивка“. Тя толкова много ми напомня момичетата, които ми носеха стиковете в Питлохри, Шотландия, че я намирам за приятна… Малкият крал започва да си придава важност, но си остава едно уплашено момче.

Предишната година кралят и кралицата са били на официално посещение в Париж, което е било успешно за всички, освен за френския премиер Едуар Даладие. Пред близки той нарича краля „слабоумен“ и казва, че кралицата е „невероятно амбициозна жена, готова да пожертва всяка друга държава в света, за да запази трона“.

В бележка до президента Рузвелт от 1939 година посланик Бълт го съветва да не споменава пред краля и кралицата за Уиндзорите, защото „преди около месец херцогът на Уиндзор писа на кралица Мери (неговата майка), че Берти (брат му, кралят) се е държал с него толкова неджентълменски «под влиянието на онази посредствена и дребнава женичка» кралицата, че той не може да поддържа по-нататъшни връзки с брат си. Явно обичта между двамата не е от най-горещите.“

Кралят и кралицата пристигат със своите камериери, камериерки, гардеробиери и придворни дами, които веднага започват да се разправят с американските си колеги.

Камериерът на краля се оплаква от храната и питиетата — били далеч по-лоши от онова, на което бил свикнал в Бъкингамския дворец, където се предполага, че се правят икономии по време на войната. Макар сред обществеността да се насажда убеждението, че кралят, кралицата и двете малки принцеси се лишават от месо, хляб и масло като всички останали в страната и споделят лошата храна, състояща се от варени картофи, повехнало брюкселско зеле и яйчен прах, онези зад стените на двореца знаят друго. Кралят и кралицата заобикалят строгия дажбен режим и редовно ядат телешко печено и пият шампанско. Бучките масло носят монограма на кралския герб, а вечерите се сервират в златни съдове.

„По време на войната, когато кралят и кралицата бяха в Лондон, а дъщерите им в замъка Уиндзор, принцесите имаха навика да си поръчват собствено меню — спомня си Рене Русен, френският готвач, работил за кралското семейство от 1937 до 1946 година. — Типичното им дневно меню се състоеше от пържени в масло яйца за закуска; варено пиле със зеленчуково — макар вече тийнейджърки, и двете предпочитаха зеленчуците във вид на пюре, — пържени картофи и крем карамел за обяд; хляб с масло, кейк, желе и препечени филийки за следобедния чай; и някаква супа и за десерт компот от круши с бита сметана за вечеря.“

В Лондон на всички ресторанти е забранено да сервират храна за повече от пет шилинга. Но в замъка кралят всеки ден поръчва две яйца и шест резена печен на скара бекон за закуска и яребица с подправки за вечеря. Кралицата, която е свикнала да си похапва солидно по време на следобедния чай, продължава да яде своя овесен сладкиш, приготвян от кралския готвач, от който наддава дванадесет фунта^[2] за една година.

„Нейно величество не искаше да се откаже от любимия си сладкиш“, казва камериерката й, като признава, че й се наложило да разшири роклите на височайшата особа.

Кралицата настоява чаят й да бъде приготвян от специална смес от китайски и цейлонски чай, сварен с лондонска вода, която докарва в Съединените щати в тежки бъчви.

Огромното количество багаж на кралското семейство — обемисти гардероби, безброй куфари, кашони с кутии за шапки, сандъци с обувки — изненадва членовете на президентското домакинство, Английските прислужници реагират отбранително. Те знаят нещо, неизвестно за широката публика — че кралят е заслепен от обшитите със злато военни униформи и всеки ден прекарва часове наред с личния си шивач, който му взема мерки. Тази страст към модата се проявява отрано.

„За съжаление Берти не се интересува от нищо, освен от дрехите и пак дрехите“ — оплаква се баща му. — Дори и когато е на лов го занимава повече панталонът му, отколкото дивечът!

Не по-малко загрижен за външността на съпругата си кралят се мръщи, чувайки да казват, че е „безвкусно облечена“. И на мига вика модиста Норман Хартнел в двореца, за да й приготви подобаващ гардероб. Макар че за обикновените хора коприната е изчезнала от пазара и се използва само за изработването на парашути, за кралицата се прави и когато заминава за Америка, тя сменя тоалетите си поне по четири пъти на ден.

По време на снимките с фотографката Сесил Битън кралицата позира в светлосива рокля с дълги, обшити с кожа ръкави и яка от сребърна лисица. Преоблича се в обточена с рубини рокля в златно и сребристо с щраусови пера, после се появява в обсипана с пайети хиацинтово синя дреха от тюл с два реда диаманти колкото орехи. За последната поза слага бледожълта дантелена рокля за градинско парти, обшита с перли в тон с перлите около шията й.

На гардеробиерката на кралицата й трябва пълен работен ден само за да извади многобройните тоалети на височайшата особа и да подбере сутрешните и вечерните бижута за всеки от тях. Засяга се, когато един от портиерите на Белия дом я прекъсва, за да предаде тя съобщение от кралицата на една придворна дама.

„Аз съм камериерка на Нейно величество — сопва се тя, — а не куриерка.“ Служителят на Белия дом не може да схване разликата. Строгата класова система на Англия се простира от върха на обществото до низините или „нисшите слоеве“, както обикновено ги наричат. В йерархията на кралската прислуга служителите в домакинството са най-висшестоящи. Те дори си имат собствена дневна и трапезария в двореца. От високото си положение гледат надменно на слугите, чиновниците и стенографите и отказват да поемат задължения, които смятат под своето ниво.

Кралят и кралицата изглеждат безразлични към суетнята сред своите подчинени. Чувстват се като у дома си в провинциалната атмосфера на Хайд Парк, особено след като намират поднос с коктейли, очакващ тяхното пристигане.

„Майка ми смята, че трябва да изпиете по чаша чай — казва президентът. — Тя не одобрява коктейлите.“

„И моята майка не ги одобрява“, отвръща кралят и благодарно си взема едно питие.

След завръщането си в Лондон кралската двойка вечеря с американския посланик и кралицата споделя този и други домашни детайли от пикника, който семейство Рузвелт са им организирали в Хайд Парк. Споменава и за емоционалното сбогуване, когато събралите се на гарата стотици хора спонтанно запяват: „Оулд ленг сайн“^[3].

Посланик Кенеди е чел възторжените отзиви в пресата за кралската визита в Америка през 1939 година. „Английските суверени покориха Вашингтон, като не направиха нито една погрешна стъпка — пише Артър Крок в «Ню Йорк таймс», — и оставиха такова добро впечатление, че надминаха очакванията дори и на най-оптимистично настроените си съветници.“

„Те умеят да печелят приятели, тези млади хора“, отбелязва Елинор Рузвелт.

Дори изолационистът^[4] Кенеди е впечатлен. Но по време на вечерята, докато кралицата бавно насочва разговора към американската външна политика, избухва:

„Онова, от което американците се страхуват най-много, е, че ще бъдат въвлечени във война — заявява й той. — Те си повтарят: «Никога вече!», и не бих казал, че ги обвинявам. И аз изпитвам подобни чувства.“

„Аз също, мистър Кенеди — казва кралицата. — Но ако Съединените щати активно ни подкрепят и работят с нас, помислете си колко би заздравило това нашата позиция спрямо диктаторите.“

Президентът е съгласен с кралицата. След броени месеци той отзовава Кенеди. Когато научава, че посланикът е заявил пред личния си секретар: „Рузвелт и чифутите ни въвличат във война“, казва на жена си: „Не искам никога повече да виждам това копеле.“ По онова време посланик Кенеди — той се прощава с поста си, но никога с титлата „посланик“ — е презиран в Англия за политиката си на отстъпки. „Той напусна Лондон по време на въздушните нападения — отбелязва Конър О’Клери, вашингтонски кореспондент на «Айриш таймс» — и англичаните никога не му го простиха.“

На кралицата не й се налага да прибягва до хитри ходове пред американските си приятели от шоубизнеса. Сред художниците и певците се шири мнението, че ако Англия бъде въвлечена във война, Съединените щати ще трябва рано или късно да се намесят, защото би било нетърпимо да се живее в тоталитарен свят.

Кралицата, естествено, е привлечена от хората на шоубизнеса. Американският театрален продуцент Джак Уилсън се радва на специален достъп до Двореца, защото е близък приятел и бизнеспартньор на Ноел Кауърд — любим драматург на кралицата и неин приближен. След абдикацията Кауърд си постила добре, като предлага из цяла Англия да бъдат издигнати статуи на Уолис Симпсън заради услугата, която е направила на англичаните. „Тя ни даде вас — казва той — и спаси всички ни от управлението на крал Едуард VIII.“ Така че когато Уилсън се обажда на кралицата през 1939 година, за да я поздрави, веднага е поканен на чай.

Джак Уилсън пристига в замъка Уиндзор и бива преведен през голямата трапезария, където кралят и кралицата са наели един художник да нарисува на гърбовете на картините на Констабъл^[5], Ренълдс^[6] и Гейнсбъроу^[7] героите от анимационните филми за Мики Маус и патока Доналд, за да оживят мрачната атмосфера заради децата си. Уилсън се развеселява, когато лакеят на краля му доверява тази малка подробност от живота на кралското семейство. Тогава прислужникът минава на пръсти по обюсонския килим и лукаво обръща един позлатен портрет на Чарлс II, за да покаже глупавата усмивка на клепоухото куче Плуто на Уолт Дисни.

Уилсън влиза след лакея в дневната на кралицата, където тринадесетгодишната й дъщеря Елизабет си играе на пода. Той се усмихва на момичето и го поздравява мило.

„Ехо, здравей, сладур — казва му. — Как сме днес?“

Лакеят замръзва на място. Елизабет втренчва суров поглед в продуцента. После вдига ръка и посочва пода.

„Поклони се, поклони се, поклони се“, заповядва тя на четиридесетгодишния мъж.

Младата престолонаследница е възпитана да изисква подобаващи за кралския й статут почести.

„И знаете ли какво направих? — разказва продуцентът, припомняйки си със смях своето запознанство с девойката, станала шестдесет и трети суверен на най-старата кралска династия в Европа. — Скъсах си задника от поклони, защото това момиченце ме уплаши до смърт.“

Лорд-чембърлейнът има подобно преживяване, когато среща принцесата в един от коридорите на двореца.

„Добро утро, млада лейди“, поздравява той.

„Аз не съм млада лейди — сопва се тя. — Аз съм принцеса Елизабет.“

Надменният тон на момичето разтревожва кралица Мери, нейната баба. Един час по-късно тя завежда внучката си до вратата на лорд-чембърлейна и почуква.

„Това е принцеса Елизабет — обявява кралица Мери, — която се надява някой ден да стане лейди.“

След известно време принцесата ядосано иска някаква услуга от гувернантката си. Тя отказва, но принцесата продължава да настоява. Накрая изкрещява: „Говори ти кралска особа.“ Майка й обаче възразява: „Кралското потекло никога не е било извинение за лоши обноски.“

И все пак младата принцеса така и не се научава да прикрива властността си. От десетгодишна тя е възпитавана като следващата кралица на Англия^[8]. Ята от облечени в ливреи икономи, лакеи и шофьори й се покланят всеки път, щом влезе в някоя стая, а камериерките, бавачките и гардеробиерките правят дълбоки до земята реверанси. А когато пристига или си тръгва от кралските резиденции в Бъкингамския дворец, замъка Уиндзор, Сандрингам, Балморал или Бъркол, облечените в червени униформи пазачи до вратите застават мирно и изпълняват величествения ритуал „отдаване на почест“, поздравявайки я с пушка или сабя.

Тези кралски почести я очароват. Първия път, когато забелязва какво внимание предизвиква, се изплъзва от бавачката си и започва да марширува напред-назад пред дворцовия страж, който удря токове, вдига пушката си и застава изпънат като бастун, щом тя мине покрай него.

На името й са наречени сервиз от костен порцелан, болници и дори шоколадови бонбони. Восъчната й фигура върху бялото пони — подарък за четвъртия й рожден ден, стои в музея на мадам Тисо. Тържествено вдигат знамето на рождения й ден, а образът й се появява върху шестпенсова марка в Нюфаундленд^[9]. Портретът й е окачен в Кралската академия, а снимката й отпечатана на корицата на списание „Тайм“. Това благоговение тревожи баща й, който пише на майка си, кралица Мери: „Почти се плаша, че хората я обичат толкова много. Предполагам, че това е хубаво, и се надявам тя да се окаже достойна за тази любов, горката малка сладурана.“

Младата принцеса има малко нормални преживявания, като например коледно пазаруване в „Улуърдс“, пътешествие на втория етаж на автобус и пътуване инкогнито с метрото. Но тя никога не се е возила на такси, нито пък е поръчвала телефонен разговор. Толкова я пазят, че изобщо не боледува от детски болести като морбили или варицела^[10]. Обикновено се придвижва с каляска заедно с майка си и баба си или с кралския влак с девет тапицирани с кремава кожа вагона, позлатени вентилатори, златни електрически контакти и златен телефон. Винаги я придружават гувернантката й Марион (Крофи) Крофърд, нейната възпитателка и гардеробиерка Маргарет (БоБо) Макдоналдс и бавачката й, Клеър (Ала) Найт.

„Ние казваме, че първото нещо, на което бавачката учи кралската особа, е как да звъни за прислугата“, споделя един служител в Двореца. Младото момиче, наричащо себе си Лилибет, определено е усвоило добре този урок. Преди да навърши седем години, тя научава също така и мястото си в родословното дърво.

„Аз съм три, а ти — четири“, казва тя на по-малката си сестра.

„Не, не е така — отвръща Маргарет Роуз, която си мисли, че сестра й говори за възрастта им. — Аз съм на три, а ти си на седем.“

Знаейки, че по-голямата му дъщеря Елизабет ще го наследи на трона, новият крал решава, че тя трябва да бъде по-добре подготвена за тази роля, отколкото е бил той. Перспективата да се откаже от всекидневния лов на яребици, за да стане крал, истински го травматизира.

Минути преди абдикирането на брат му той доверява на братовчед си Луис Маунтбатън: „Това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало някога. Аз съм напълно неподготвен за крал. Не съм получил съответното образование.“

Решава, че няма да позволи същото да се случи и с дъщеря му, и започва да я обучава от ранна възраст. Обяснява й церемониалните задължения на суверена и я кара да учи права, така че да бъде подготвена за дългите часове на крак в тежки одежди, когато ще рисуват портрета й. Повтаря й, че трябва всеки ден да пише в дневника си, и й показва как да прави преглед на войските и да приема салюти. Показва й също и червените куриерски чанти със строго секретни документи, които му носят всеки ден. Скоро тя посреща новите задачи с въпроса: „Ще трябва ли да правя това, след като татко умре?“

Първия път, когато по-малката й сестра вижда флигел-адютанта на краля да вика Елизабет и да я отвежда в кабинета му, за да „прегледат куфарчетата“, я обзема любопитство.

„Това означава ли, че ще трябва да станеш следващата кралица?“, пита Маргарет.

„Да, някой ден“, отвръща Елизабет.

„Горкичката“, казва Маргарет Роуз, която е потресена, когато баща й става крал и семейството трябва да се премести в Бъкингамския дворец.

„Какво? — възкликва Маргарет. — Искате да кажете завинаги? Мразя всичко това. Аз бях Маргарет Роуз Йоркска, а сега съм Маргарет Роуз никоя.“

Но Елизабет ококорва широко очи, когато вижда в коридора писмо, адресирано до „Нейно величество кралицата“.

„Това сега е мама, нали?“ пита тя, изтръпнала от благоговение.

През 1939 година Лилибет започва изреченията си с „Когато стана кралица…“

„И дава много ясно да се разбере, че докато кралицата (майка й) е простосмъртна, то тя, принцеса Елизабет, е с кралска кръв“, казва херцогът на Девъншир.

Макар разликата между двете принцеси да е четири години, те биват отглеждани като близначки и до юношеска възраст носят еднакви кафяви обувки с връзки, палта с кадифени яки и шапчици, прикрепени на главите им с ластични панделки. Снимани често за вестниците и кинопрегледите, те стават образец за това как трябва да се обличат, седят, ходят, разговарят и се държат малките момичета.

Двете принцеси играят заедно и изнасят пиеси и пантомими пред родителите си на сцената, направена за тях в замъка Уиндзор. Майка им обича да пее танцови песни, докато кралят предпочита танцуването в редица. Техният свят, описан веднъж от баща им с краткото „ние четиримата“, е изпълнен с кучета, с коне и с прислужници, но със съвсем малко приятели. Те слушат плочите на Бинг Кросби, вземат уроци по танци всяка седмица, свирят на пиано и непрекъснато пеят. Тъй като майка им набляга на музиката пред математиката, момичетата се справят отлично с първото и пренебрегват второто.

Когато през 1939 година Германия напада Полша, Англия й обявява война. Скоро жените и децата са евакуирани от Лондон. Двете принцеси остават в пълно усамотение в Уиндзор през следващите пет години, пътувайки до Лондон само за да отидат на зъболекар. Дворецът съобщава, че принцеса Елизабет, предполагаемата престолонаследница^[11], прекратява уроците си по немски и — още една уловка за предизвикване на американска интервенция — започва да изучава американска история. Нищо не се казва за обучението на принцеса Маргарет, тъй като тя не е от значение, понеже е само резервна престолонаследница. По-късно, когато Маргарет пожелава да изучава история с итънския преподавател на сестра си, й заявяват: „На теб не ти е необходимо.“ Маргарет избухва: „Родила съм се прекалено късно.“

В Елизабет като бъдещ суверен е инвестирано най-много време и внимание и принцесата става също толкова дисциплинирана, с чувство за дълг и отговорност като баща си. „Именно тя е дъщерята, която праволинейният и добросъвестен крал Джордж и почтената кралица Елизабет заслужават — пише списание «Тайм». — И точно такава я искат и бъдещите й поданици.“ Елизабет споделя страстта на баща си към конете, лова на яребици и преследването на елени. Също като него не обича особено да ходи на църква. Когато един шотландски свещеник й обещава да й подари книга, тя благодари и го моли книгата да не бъде за Бога. „Знам всичко за Него“, добавя.

Тя наследява и силното, водевилно чувство за хумор на баща си, с когото заедно се смеят на преувеличените лудории на облечените с торбести долни гащи клоуни, които непрекъснато падат на задниците си. Маргарет, която повече прилича на майка си, предпочита изисканата комедия и салонните остроумия. Като дете тя е толкова разглезена, че слугите я смятат за „ужасна“ и „абсолютно невъзможна“, но гордите и снизходителни родители гледат на възмутителното й държане като на „забавно и приятно поведение“. Не си правят труда да държат Маргарет отговорна за постъпките й, тъй като никога няма да стане кралица. Както веднъж се пошегувала тя: „Аз няма защо да бъда упорита и да имам чувство за дълг като Лилибет. Мога да бъда противна колкото си искам.“

Зад стените на замъка Уиндзор принцесите понякога се сбиват, ала въпреки това остават най-добри приятелки за цял живот, като по-голямата сестра поема наставническата роля.

„Маргарет едва не забрави да каже «благодаря», Крофи — докладва Елизабет на гувернантката си, — но аз здравата я сръгах и тя го изрече съвсем подобаващо.“

И все пак, когато Елизабет става водачка на собствената си момичешка скаутска група, не прощава на никого, дори и на бъбривата си сестра.

„Виж какво — предупреждава тя Маргарет, — тук аз не съм ти сестра и няма да позволя разпуснатост.“

Маргарет се изплезва, без изобщо да се изплаши от бъдещия си суверен. „Ти се грижи за империята си — казва й тя веднъж, — а аз ще се грижа за себе си.“

Маргарет не се бои също така да направи забележка на бъдещата кралица за преяждането й, особено когато се нахвърля на сладкиши.

„Лилибет — казва тя, — това е четиринадесетата шоколадова бисквита, която изяждаш. И ти си като мама — нямаш мярка.“

Майката обаче най-добре знае как да се оправя с безцеремонната си дъщеря. Просто не й обръща внимание и отказва да реагира на подигравките й.

„Мамо, защо носиш тези отвратителни шноли? — пита Маргарет веднъж. — Изобщо не отиват на косата ти.“

„О, скъпа — отвръща кралицата, преди да се оттегли с усмивка, — наистина ли са толкова ужасни?“

Двете малки принцеси споделят ограничения, изолиран свят на кралските особи, където всички се опитват да ги развличат, защото това желаят кралят и кралицата — особено кралят, който изпитва чувство за вина, че войната лишава дъщерите му от нормален живот. „Миличките ми — пише той в дневника си, — досега не са разбрали какво е да се забавляваш:“ Така че използва всяка предоставила му се възможност да ги развеселява.

Когато Ноел Кауърд започва снимките на „В името на дълга“, филм за героичните подвизи на Луис Маунтбатън и на командвания от него кораб на Негово кралско величество „Кели“, кралят и кралицата са поканени да посетят снимачната площадка и вземат със себе си двете малки принцеси, които остават очаровани от света на фантазията.

Кралят се радва на компанията на обаятелния Маунтбатън, независимо от огромната му амбиция и досадното самоизтъкване. Той тайно завижда на елегантността и природния чар на своя братовчед, който плава по повърхността на живота, без да пуска котва. Кралят дори толерира прекомерната суетност на Маунтбатън и изглежда по-скоро развеселен, отколкото обиден, когато той тръгва да обикаля с медалите и ордените си, изваждайки ги с театрален ампломб от направена по поръчка кутия с безброй отделения: „Показах ли ви моята «Звезда на Непал»?“ Кралицата не е впечатлена. Тя не вярва на Маунтбатън заради продължаващата му дружба с прокудения Уиндзорски херцог и години по-късно, когато Маунтбатън става вицекрал на Индия, го обвинява, че е „предал империята“. Нито пък харесва лъскавата му, елегантна съпруга Едуина, наследила огромно богатство от дядо си сър Едуард Касъл. От баща си наследява Броудландс, семейното имение в Хемпшир.

„Тя не е чиста англичанка, нали разбирате — обяснява кралицата на една от придворните си дами. — Майка й беше наполовина еврейка.“ Изводът е, че „еврейската кръв“ е причината за вкуса на Едуина към джаза, бързите коли, коктейлите и плуването без дрехи на лунна светлина — всичко това е неприемливо за кралицата, която сега се вижда като въплъщение на английската почтеност.

„Кралицата беше твърде умна, за да атакува открито“ — казва Джон Берът, личният секретар на Маунтбатън. — Тя презираше Едуина, която се славеше като една от най-добре облечените жени в света и приличаше на газела в костюмите си на Шанел, докато дрехите на кралицата наподобяваха калъфи за пожарогасител. Но тя никога не сряза Едуина директно. Стрелите бяха по-скоро прикрити и ловко изстреляни дори при смъртта й. След като през 1960 година лейди Маунтбатън почина в съня си, кралицата, която по това време беше вече кралица-майка, присъства на заупокойната литургия в абатството Ромзи, но се върна в Кларънс Хаус, за да наблюдава погребението в морето по телевизията. Когато спускаха ковчега във водата, тя се усмихна и рече: „О, боже. Едуина винаги е искала да пръска очарование.“

В първите дни на своето управление кралят и кралицата се чувстват неуверени в силите си да се преборят с емоциите около абдикацията на Едуард. Безпокоят се, че Уинстън Чърчил отвлича вниманието от тях. „К и К. чувстват, че Уинстън ги изтласква в сянката“, пише депутатът от Консервативната партия Виктор Казалет в дневника си през юни 1940 година. След среща с придворни той отбелязва: „Говорихме за К. и за това, че Уинстън съвсем неволно ги е изместил на заден план. Но кой ще му каже?“

Мотивите на лорд Маунтбатън, или „чичо Дики“, както е известен сред роднините си, са дори още по-подозрителни. Кралицата протестира, след като той започва да повдига въпроса за бъдещия съпруг на по-голямата й дъщеря. За първи път подхваща темата, когато принцеса Елизабет е само на тринадесет години; кралицата слага край на разговора, като преждевременен, макар че свекърва й, кралица Мери, вече е съставила списък с подходящите младежи. Предложените от нея кандидати, всички с кралска кръв, включват принц Чарлс Люксембургски, който е значително по-млад от Елизабет, и принц Горм Датски.

Проявявайки стоицизъм, Маунтбатън продължава да упорства през годините, стратегически натоварвайки хубавия си племенник принц Филип Гръцки с различни семейни дела. Той окуражава младежа, когото приема като собствен син, да спечели разположението на краля и кралицата и да опознае Лилибет, която му се пада трета братовчедка. Маунтбатън му предлага да си пише с Елизабет по време на войната („Веднъж — картичка, друг път — бележка, така ще бъде много добре, момчето ми“), тъй че на осемнадесет години Филип също се вижда като потенциален съпруг на бъдещата кралица.

Когато постъпва във флота, той шокира своя началник, разкривайки му плана на чичо си. Вицеадмирал Харолд Том Бейли-Громан е капитан на бойния кораб „Рамилис“ в Средиземно море през лятото на 1939 година. От любезност към лорд Маунтбатън той приема на кораба си флотския курсант, известен като принц Филип Гръцки. Казва на младежа, роден в Гърция от баща с германо-датски произход от династията на Шлезвиг-Холщайн-Зондербург-Глюксбург и майка-германка (Батенберг-Маунтбатън), че няма да може да прогресира в Кралския флот като гръцки гражданин. Филип го разбира и отвръща, че иска да стане натурализиран английски поданик. Знае, че кариерата му в британския флот няма да потръгне, ако не се откаже от гръцката си националност. По това време Гърция е неутрална страна и Англия не би могла да рискува дори далечен наследник на гръцкия трон (Филип е шести претендент за престола) да бъде убит от неприятеля, докато служи на английски боен кораб.

„Тогава дойде изненадата“ — пише адмиралът в дневника си. — Принц Филип изведнъж каза: „Чичо ми Дики има планове за мен, той смята, че мога да се оженя за принцеса Елизабет.“ Бях леко смаян и след известно колебание попитах: „Наистина ли я обичаш?“

„О, да, много — беше отговорът, и: — Пиша й всяка седмица.“

Адмиралът добавя в скоби: „Записах разговора веднага, така че е съвсем точен.“

Две години по-късно, през 1941-ва, двадесетгодишният Филип все още продължава кореспонденцията си с петнадесетгодишната принцеса. По време на един отпуск в Кейптаун, Южна Африка, неговата братовчедка принцеса Александра Гръцка вижда флотския курсант, сведен над хартията за писма. Пита го на кого пише.

„На принцеса Елизабет Английска“, отвръща Филип.

„Та тя е направо бебе!“

„Но може би аз ще се оженя за нея.“

Александра е поразена. „Предполагам, че самата аз бях малко влюбена във Филип — признава тя години по-късно. — Когато бях тийнейджърка, съществуваше възможността да се омъжа за него… Семействата ни я обсъждаха.“

Филип остава на грижите на роднините си, когато собственото му семейство се разпада. Баща му принц Андреас е седмото дете на Георгиос I Гръцки. Майка му Алис е дъщеря на принц Луис Батенберг, първи лорд на Адмиралтейството на Англия в началото на Втората световна война. Баща му е професионален военен в гръцката армия. Когато турските войски нахлуват в Гърция през 1922 година, Андреас е обвинен в измяна заради неподчинение на заповед и напускане на поста си под вражеския огън. Осъждат го и го хвърлят в затвора. Докато той чака разстрела, съпругата му апелира към могъщите си английски роднини да спасят живота му. Крал Джордж V си спомня какво се е случило с неговия руски братовчед („скъпия Ники“) и изпраща в Гърция кораб, който да освободи със сила Андреас и семейството му. Принцът се качва заедно с глухата си съпруга и четирите им дъщери на кораба на Негово величество „Калипсо“. Носи щайга за портокали, в която е сложен единственият му син, осемнадесетмесечният Филип.

Платиненорусият дребосък е роден върху кухненска маса на гръцкия остров Корфу, в Монрепо — къща без електричество, без топла вода, без вътрешен водопровод. Той се научава да общува със знаци с майка си, която е оглушала, след като на четиригодишна възраст хванала дребна шарка. Усвоява английски, френски и немски, но не знае нито думичка гръцки. След като семейството му е евакуирано от Гърция, той прекарва девет години в околностите на Парц заедно с родителите си, които са от кралско потекло, но не са богати. Безрадостни изгнаници, те живеят под наем, носят дрехи втора ръка и приемат подаянията на роднини и приятели, за да се изхранват, да се обличат и да дадат образование на децата си.

През 1930 година в разстояние на девет месеца четирите по-големи сестри на Филип, получили образование в Германия, се омъжват за немски благородници. Един от тях е СС полковник от личния персонал на Химлер, а останалите са принцове, подкрепили нацистите по време на Втората световна война. Една от сестрите му — София, кръщава първородния си син Карл Адолф в чест на Адолф Хитлер. След като омъжва четирите си дъщери, бащата на Филип напуска взетата под наем къща, за да живее на яхтата на любовницата си в Монте Карло, където се пристрастява към масите за залагания. Изоставя десетгодишния си син. Съпругата му, принцесата, рухва. След раздялата изживява нервен срив, който, погледнат от дистанцията на времето, вероятно е бил тежка менопауза. Изпратена е на лечение в Швейцария и не е в състояние да се грижи за малкия си син.

Тя излиза от клиниката няколко години по-късно, открива религията и основава Християнския орден на Марта и Мария, който се грижи за болните и нуждаещите се в Гърция. По време на войната приютява еврейски семейства в Гърция и посмъртно е наградена от Израел за героизъм. Въпреки че е била омъжена и е родила пет деца, тя дава обет за безбрачие. До края на живота си ходи със сива роба, препасана с бяло въже, и с монашеска забрадка.

Тъй като майката на Филип е неспособна да се грижи за него, баба му, вдовстващата маркиза на Милфорд Хейвън, поема отглеждането на десетгодишното момче, което е изпратено в Англия. Когато няколко години по-късно тя умира, отговорността за Филип ляга върху по-големия й син Джордж, маркиз на Милфорд Хейвън. Съпругата му Нада, която мие краката си с шампанско, е не по-малко ексцентрична от Едуина Маунтбатън. И двете са богати, неукротими и с репутация на сексуални авантюристки. По време на процеса в Ню Йорк през 1934 година за присъждане на родителски права над Глория Вандербилт една камериерка свидетелства за лесбийската връзка между младата майка на Глория и Нада. „Тя обви ръце около мисис Вандербилт и я целуна“, казва камериерката. Сензационните показания за „целувка по устните“ не са отразени в английската преса, защото Милфорд Хейвън са близки на английското кралско семейство, а вестниците не биха съобщили нищо, което да се отрази негативно върху монархията. Кралската закрила се простира и над съпруга на Нада Джордж Милфорд Хейвън, който е бисексуален и пристрастен към порнографията. Съгласно собствените му финансови документи той е изхарчил повече от 100 000 долара за придобиването на огромна колекция от албуми с еротични снимки и садомазохистични книги за кръвосмешения, хомосексуализъм, перверзни и семейни оргии, където майка и син се присъединяват към баща и дъщеря в сексуален акт. Джордж инвестира цяло състояние за закупуването на каталози за изкуствени гениталии, афродизиаци, камшици и инструменти за самобичуване. След смъртта му част от неговата порнографска колекция е заключена в отделен сейф в Британския музей. Той е само на четиридесет и шест години, когато умира от рак през 1938-а, и грижите за Филип падат върху по-малкия му брат лорд Луис Маунтбатън. „Тогава ме пое чичо Дики — казва Филип. — До този момент никой не мислеше, че имам баща… Повечето хора така или иначе смятат, че Дики ми е баща.“

В течение на десет години Филип посещава четири училища, за които плащат различни роднини. Една богата леля финансира първите му две години в „Елмс“, училище за богати американци в Сен Клу, близо до Париж. Английските му роднини плащат за следващите четири години в „Олд Тейбър“ в Чийм, в Съри, едно от най-старите и най-традиционалистични частни училища в Англия. После сестрите му решават, че трябва да получи образование в Германия, така че на дванадесет години — през 1933-та — го записват в „Шлос Залем“ в Баден, училище, ръководено от негов зет. „Образованието не беше от особено значение, когато с Филип ходехме в «Залем» — спомня си актрисата Лили Лесинг. — Наблягаше се на смелостта, честността и грижата за по-слабите… и Филип, който беше много атлетичен, се отличаваше още тогава. Беше силно повлиян от д-р Курт Хан — с всички ни беше така, — но д-р Хан беше евреин, тъй че му се наложи да напусне Германия. Потърси убежище в Шотландия, където основа «Гордънстаун» и Филип го последва година по-късно.“

Курт Хан, когото някои бивши ученици описват като „силен и догматичен, вероятно потиснат хомосексуалист“, ръководи експерименталното училище, което предхожда „Аутуърд Баунд“. В училището на Хан разговорите за секс са забранени, а програмата за военно обучение включва суров режим с изтощителни упражнения, два ледени душа дневно и укрепващи походи преди закуска. Филип, който става един от най-ревностните последователи на Хан, разцъфтява в „Гордънстаун“ и получава добри бележки и отличия в спорта. Избират го за капитан на отборите по крикет и хокей.

През петте години, които прекарва там, семейството му не го посещава нито веднъж и тъй като няма собствен дом, за ваканциите го местят от едни роднини при други. Получава малко джобни пари от свой чичо, кронпринца на Швеция, но те никога не са достатъчни, за да покрият всичките му разноски. Често му се налага да заема дрехи от приятели, които си спомнят как са тичали да му търсят костюм, копчета за ръкавели и за подвижна яка, за да бъде подходящо облечен за сватбата на братовчедка си Марина с херцога на Кент.

След като завършва „Гордънстаун“, Филип иска да постъпи в Кралските авиационни сили и да стане военен пилот. Но чичо му Дики го насочва към флота, твърдейки, че това е единствената военна служба, приемлива за аристократ. „Кралската авиация е за работническата класа… Всичките ни най-добри крале са служили в Кралския флот — казва му Маунтбатън. — Аз твърдо вярвам, че военноморското обучение е най-подходящата подготовка за кралските задължения.“ Така че Филип постъпва в Кралския флотски колеж в Дартмът.

Той не скрива причината за тази своя крачка, когато среща политическия летописец сър Хенри (Чипс) Шанън. По време на едно посещение при майка му в Атина Филип говори открито с Шанън и той записва следното подир разговора им от 21 януари 1941 година: „Отидох на едно приятно гръцко парти. Филип Гръцки беше сред присъстващите. Невероятно привлекателен. Ще става съпруг на бъдещата ни кралица, затова служи в нашия флот.“

По това време младият флотски курсант има ясна цел в живота и поема курс към уреждане на брак с бъдещата английска кралица. И все пак три години по-рано той се влюбва в най-сниманото момиче в света. Името й е Кобина Райт и Филип е омаян. Среща я във Венеция по време на едно посещение през ваканцията при леля му Аспасия, вдовицата на крал Александър Гръцки.

Филип е израснал сред кралски особи — освен кронпринца на Швеция негов чичо е и прокуденият гръцки крал, който се оженва за принцеса Мари Бонапарт. Някога тя е била любовница на френския премиер, а по-късно става ученичка и покровителка на Зигмунд Фройд. Една от братовчедките на Филип, принцеса Александра, се омъжва за краля на Югославия, а любимата му братовчедка принцеса Фредерика, внучка на кайзера и бивша членка на младежкия съюз на Хитлер, става кралица на Гърция. Като дете Филип прекарва известно време в Кенсингтънския дворец в Лондон, кралските дворци в Букурещ и Синая и кралската резиденция в Трансилвания, където е на посещение при братовчед си принц Михай Румънски. Нарича кралица Мария Румънска лельо Миси. Посещава също и друга леля, кралица София Гръцка, която е сестра на кайзера.

Свикнал с руски белогвардейци със сивкави зъби и европейски кралски особи с високи скули, Филип никога не се е сблъсквал със заслепяващия, мегаватов чар на американските филмови звезди. Кобина Райт е всичко това и нещо повече. Тя е не само от Холивуд, но и от висшето общество, което е американският еквивалент на кралския кръг. Ослепителна руса красавица, Кобина се е появявала на кориците на „Лайф“ и „Лейдис хоум джърнъл“ като една от дебютантките, представяни от Бренда Фрейзър. „Това беше, когато висшето общество наистина имаше значение“, споделя майка й, която също се казва Кобина Райт. Тя води светска рубрика във вестникарския тръст на Хърст и социалното й положение е от ранга на това на чичото на Филип Дики.

„Моята малка Кобина беше нещо повече от обикновена звезда — казва тя. — В края на краищата баща й — бившият ми съпруг — беше мултимилионер, вписан в Светския регистър^[12]“. Без парите на съпруга си тя е принудена да печели сама своята прехрана и го прави, пишейки за знаменитостите на деня — генерали, политици, филмови звезди, и всички онези, които въодушевено определя като „creme de la creme^[13] на обществото“.

„Мама беше — ами, толкова буйна, толкова агресивна, винаги изпълнена със стремеж да общува с най-известните, най-важните хора, че чак ме дразнеше“ признава дъщеря й.

Предприемчивата майка гласи „малката Кобина“ за кариера в киното, която да завърши с блестящ брак. „Разбира се, Кобина е момиче «най», — казва тя през 1938-а. — Най-сниманото, най-рекламираното, най-желаното“. По това време нейните славословия вече са убедили прес агентите да обявят осемнадесетгодишната й дъщеря за „мис Манхатън на Нюйоркския световен панаир“, „най-добре облечената домакиня в нюйоркския «Сапър клъб» и «най-красивото момиче в Палм Бийч».“ Тя прави всичко възможно дъщеря й да бъде наречена и „любимката на висшето общество“.

По времето, когато среща принц Филип, младата Кобина пее в нощни клубове, работи като модел при Джон Робърт Пауърс и има договор с „Туентид сенчъри фокс“ заедно с Линда Дарнел и Джийн Тиърни — по-късно страстна любовница на Джон Ф. Кенеди и бъдеща съпруга на Олег Касини.

В мига, в който влиза, Филип е привлечен от главозамайващата млада жена, седнала с майка си и с една италианска графиня в бар „Харис“ във Венеция. Ослепителната й красота го поразява. В нея няма нищо от леденото високомерие на европейските му братовчедки с кралска кръв и изглежда много по-пленителна от надменните аристократки, които го преследват толкова агресивно. Тази млада жена съчетава слънчевото безгрижие на калифорнийските плажове с изящната изисканост на манхатънските частни клубове. Руса, гъвкава и грациозна, тя е ярка и блестяща като ново американско пени. Нейната стройна, източена и дългонога красота подхожда на неговата собствена. Той моментално изоставя братовчедка си принцеса Александра и с уверена стъпка се насочва към масата на Кобина, където приема с безразличие реверансите на двете по-възрастни жени, който скачат от местата си, щом го виждат да приближава. Те го познават на мига и не скриват възхищението си да бъдат в неговата компания. Младата Кобина не знае кой е той, но също става и понечва да последва примера на майка си и да направи реверанс. Филип бързо протяга крак, сякаш за да я спъне.

„Да не сте посмели — казва той. — Аз съм само един дискредитиран балкански принц без особени заслуги и отличия. Името ми е Филип Гръцки.“

„Просто Филип Гръцки? Без фамилия?“, пита тя.

„Просто Филип Гръцки“, отвръща той.

Малката Кобина е заинтригувана, когато Филип се опитва да обясни, че по традиция принцовете от кралските семейства нямат фамилии, понеже се предполага, че всички в страната знаят кои са. Само нисшите слоеве имали нужда от фамилии, за да се отличават. „Защото те са толкова много — добавя усмихнато Филип, а ние — толкова малко.“

Разправя й как винаги зачертавал „г-н“ в горната част на формулярите на Адмиралтейството и вписвал „Филип, гръцки принц“. Някак си успява да прозвучи почти като демократ и реалист, докато говори за изключителните прерогативи, които отличават кралските особи от простосмъртните. Отхвърля церемониалните права като досадни и Кобина е очарована. Филип на свой ред е толкова запленен, че остава във Венеция през следващите три седмици, за да й прави компания. Приемат всички покани за партита, които майка й им осигурява, и танцуват, похапват и пият чуждото шампанско. По-късно майката казва, че двойката прекарвала „страстни“ вечери в гондоли по Канале Гранде. „После Филип ме последва в Лондон“, споделя дъщерята.

Забравяйки за очакващия го брак с принцеса Елизабет, той дарява сърцето си на американската красавица. Прави й предложение, настоявайки да се смятат за сгодени, и се отнася с майка й като с бъдеща тъща. Дори подписва една своя снимка с посвещението „На скъпата ми Madre, от Филип“. Заклева се да последва дъщеря й в Съединените щати.

„Ще дойда в Америка, ще си намеря работа — казва той — и ще приема името Огъстъс Дженкс.“

Майката е във възторг, че един принц предлага брак на дъщеря й. Това, че произхожда от едно от най-дискредитираните европейски кралски семейства и че живее от подаяния, изобщо не я тревожи. „Принц без княжество“, така описва хубавия млад викинг. Със или без пари той все пак е кралска особа. Така че тя е решена да окуражава връзката му с Кобина. С радост приема готовността му да напусне Венеция и да ги последва в Лондон и е поласкана, когато изявява желание да сподели с тях поканата от английската актриса Бий Лили за един уикенд в провинциалната й къща.

„По онова време Филип ми напомняше на огромно, гладно куче — казва братовчедка му Александра, — съвсем като някое дружелюбно коли, което никога не е имало своя собствена колиба и откликва на всяка покана с въодушевено махане на опашката.“

След трите седмици във Венеция Кобина и Филип прекарват още една в Англия, похапвайки, танцувайки и разхождайки се из лондонските улици, хванати за ръка. Плачат, когато гледат френския филм „Майерлинг“, тъжен романс с Шарл Боайе и Даниел Дарио. Вечерта преди Кобина и майка й да отплават за Америка, Филип отива в хотел „Кларидж“ да се сбогува. Подарява на Кобина малка златна гривна с думите „Обичам те“, гравирани близо до гръцкото знаме. Докато я целува за сбогом, сълзи изпълват очите му.

През следващите три години й пише по два пъти седмично. „Това бяха страстни любовни писма — по думите на Гант Гийтър, един от дългогодишните приятели на Кобина. — Пишеше, че възнамерява да я уговори да се оженят, независимо от всичко. Той отчаяно искаше да му стане съпруга, но Кобина просто не проявяваше особен интерес.“

Други приятели потвърждават връзката им. „Няма спор по това — казва писателят Стивън Бирмингам, който през 1973 година прекарва много часове с Кобина, за да напише статия за «Таун енд Кънтри». — Тя наистина имаше връзка с принц Филип и майка й искаше тя да се омъжи за него, но самата Кобина не желаеше. Влюби се в Палмър Бодет и през 1941 година се венчаха. Майка й никога не й го прости.“

Възрастната Кобина продължава да пише на младия принц дълго след като дъщеря й го е изоставила, за да се омъжи за Бодет, наследник на богатство, натрупано в автомобилния бизнес. Пресметливият принц, който все още служи в кралския флот, възобновява кореспонденцията с братовчедка си принцеса Елизабет Английска. Но до края на своя живот и той като баща си остава податлив за чара на актрисите.

„В онези дни повечето момичета имаха някого в морето или на фронта, комуто пишеха — спомня си гувернантката на Елизабет Марион (Крофи) Крофърд. — Според мен в началото й харесваше да може да каже, че и тя от време на време изпраща колети и пише писма на мъж, който се сражава за своята страна.“

Един ден Крофи забелязва снимката на Филип над камината в стаята на принцесата.

„Дали е разумно? — пита тя. — Толкова хора влизат и излизат. Знаете до какво ще доведе това. Ще започнат да разпространяват какви ли не клюки за вас.“

„О, Божичко, предполагам, че ще го направят“, отвръща принцесата.

Няколко дни по-късно снимката изчезва. Замества я друга фотография на Филип с буйни руси мустаци и брада, скриващи половината от лицето му.

„Ето, Крофи — сочи принцесата. — Не вярвам някой да го разпознае. Тук е напълно неузнаваем.“

Все пак плъзват слухове и скоро тайната мълва стига до вестниците, които съобщават, че снимката на принц Филип Гръцки краси спалнята на принцеса Елизабет. Чичо Дики е във възторг.

Писмата, започващи със „Скъпи Филип“ и „Скъпа Лилибет“, кръстосват между замъка Уиндзор и военните кораби в Средиземно море, Бонифачо^[14], Алжир, Малта, Суецкия канал, Цейлон и Австралия. Флотският курсант, който официално се е отказал от претенциите си към гръцкия трон, през 1942-ра е повишен от младши лейтенант в лейтенант. На следващата година Филип пристига в Англия и не се връща във флота четири месеца. През това време го канят в замъка Уиндзор за Коледа. Години по-късно той подхвърля, че приел поканата „само защото нямах къде другаде да отида“. Разправя пикантни анекдоти на кралица Мери, която го обявява за „много буден младеж“. Забавлява крал Джордж VI с разказите си за това как немските бомбардировачи пикирали над кораба му близо до Сицилия и се хвали как заобикалял мини и торпеда, акцентирайки върху своя принос за извоюването на голяма победа. „Беше много интересно“, казва кралят по-късно. Знаейки, че Филип е предложен за награждаване, той слуша внимателно, но нещо в този нахакан младеж с неговия гръмък смях и безцеремонни обноски го дразни. Като треперещ над децата си баща не може да си представи своята любима Лилибет омъжена, за когото и да е, камо ли пък за някой толкова недодялан като Филип. И което е още по-лошо, той не е богат и не се облича като джентълмен. „Гардеробът му беше ужасен — казва кралят. — Направо ужасен.“

Камериерът на лорд Маунтбатън Джон Дийн е на същото мнение. „Принц Филип като че ли нямаше много цивилни дрехи — спомня си той. — Всъщност цивилният му гардероб беше по-беден дори от този на повечето банкови чиновници… Предполагам, че му се налагаше да се оправя, както може, само със заплатата си от флота. Не носеше много багаж, когато идваше в Лондон, понякога единствено самобръсначка… Нямаше собствени четки за коса… Или във флота не се грижеха добре за него, или беше просто нехаен, тъй като нямаше дори риза за смяна. Вечер, след като си легнеше, изпирах ризата и чорапите му и му ги приготвях за сутринта. Освен това и го кърпех.“

Бащата на Филип умира през 1944-та, на шестдесет и две години, в ръцете на своята богата любовница. Не е виждал съпругата и сина си от пет години. Без пукната пара, принц Андреас оставя на единствения си син наследство, състоящо се от куфар с два проядени от молци костюма и комплект четки за бръснене от слонова кост. Филип не се наканва да отиде да прибере оскъдното си наследство до 1946 година. Тогава поръчва да преправят костюмите по негова мярка, за да има какво да облича, когато не е с униформа. Но протритият евтин габардин не впечатлява Негово величество, за когото мъж, който не притежава спортни костюми от туид или панталони тип дълъг голф, е човек без обноски. Елизабет настоява баща й да го покани на лов за яребици в замъка Уиндзор, но кралят отказва, тъй като Филип няма собствен дълъг голф. Той дори не знае какво представлява. Кралят му обяснява, че се нарича така, защото е с четири инча по-дълъг^[15] от обикновения къс голф — торбестите панталони до коленете, които носят играчите на голф.

„Тогава може да обуе някои от твоите“ — предлага Елизабет на баща си.

Той се съгласява неохотно. Все още има резерви към младежа, който никога не използва пижама и чехли, няма официални дрехи и не се притеснява от износените си обувки. Кралят подозира, че Филип е бил отгледан като простосмъртен, а не като кралска особа.

Личният секретар на краля, сър Алън (Томи) Ласелс, смята Филип за хулиган. „Той беше груб, невъзпитан, необразован и вероятно нямаше да е верен съпруг“ — тези негови думи цитира писателят Филип Циглер.

Монархът, който оценява хората по дрехите им, не може да разбере липсата на интерес към копчетата и папийонките. Въпреки че Филип винаги е любезен и почтителен с „чичо Берти и леля Елизабет“, той все пак си остава твърде напорист и фамилиарен, за да отговаря на вкуса на краля. Що се отнася до кралицата, според нея Филип се чувства прекалено като у дома си; на няколко пъти тя го смъмря, задето дава разпореждания на слугите. Тогава нито тя, нито съпругът й осъзнават, че тромавата им седемнадесетгодишна дъщеря си го е харесала за съпруг.

„Усетих, че флиртуват далеч, преди да се съобщи за това във вестниците“ — казва Чарлс Мелис, който в продължение на дванадесет години е готвач в кралския влак. — Забелязах го в начина, по който се смееха, закачаха и се гледаха, като пътуваха заедно. И никога няма да забравя момента, когато чух кралицата-майка да ги смъмря: „Ей, вие двамата, престанете да се ритате под масата и се дръжте прилично.“

Принцеса Маргарет безмилостно дразни сестра си, че е лапнала по Филип, но кралят и кралицата, изглежда, не подозират нищо. Те откриват, че Елизабет съзрява на едно парти, дадено от херцогинята на Кент през 1944 година. Там забелязват, че Филип танцува почти непрекъснато с по-голямата им дъщеря и бива заснет как й помага да си облече коженото палто. Но и през ум не им минава мисълта за евентуален брак, докато малко след осемнадесетия рожден ден на Елизабет чичо Дики не подтиква братовчед си, гръцкия крал Георгиос, да загатне за това пред баща й. Крал Джордж VI се нахвърля върху Маунтбатън и му заявява, че „прекалено избързва“. По-късно в писмо до майка си кралица Мери той пише:

Ние и двамата смятаме, че тя е все още твърде млада за това. Не се е срещала с младежи на своята възраст… Харесвам Филип. Той е интелигентен, с добро чувство за хумор и с правилна насока на мисълта… Възнамеряваме да отговорим на Георгиос, че е по-разумно Ф. засега да не мисли повече по този въпрос.

Но пресметливият чичо не се обезкуражава лесно. Той се хваща за завоалираното обещание в думата „засега“ и се заема да уреди Филип да промени гражданството и религията си, за да бъде напълно подходящ за брак в кралското семейство по-късно. Тъй като британските войски са ангажирани на страната на гръцкото правителство по време на гражданската война, на Маунтбатън му е казано, че едно евентуално британско поданство на Филип може да бъде превратно изтълкувано като подкрепа на Великобритания за гръцките роялисти или, обратно, се възприема като за знак, че Англия смята каузата на роялистите за загубена и дава на Филип нещо като убежище. Така че въпросът трябва да бъде отложен до общите избори в Гърция и референдума за монархията през март 1946 година.

Помнейки враждебното отношение към собствения му германски произход, Маунтбатън се тревожи от гърленето презиме на Филип — Шлезвиг-Холщайн-Зондербург-Глюксбург — и неговите връзки със сестрите му и съпрузите им германци, подкрепили хитлеровия Трети райх. Филип е особено близък със зет си Бертолд, маркграф на Ваден. Маунтбатън е обезпокоен от миналото на Филип, принц на Хесе, на когото младежът е кръстен. Този негов роднина е бил личен куриер на Хитлер и работел толкова усърдно за фюрера, че е награден с почетното звание генерал на Щурмовите отряди. До смъртта си през 1943 година друг чичо на Филип — Кристофор, принц на Хесе — е шеф на подслушващата телефоните тайна служба в разузнаването на Гьоринг; това звено по-късно се превръща в Гестапо, тайната полиция на нацистите.

Маунтбатън е решен да отдалечи Филип колкото е възможно повече от германските му корени. Хитрият чичо знае, че е жизненоважно за племенника му да бъде приет от британските институции, затова пише на член на кралската комисия, изтъквайки, че Филип е живял през по-голямата част от живота си в Англия и е постъпил в Кралския флот преди войната с намерението да направи кариерата си там. „Той е възпитан като англичанин, който язди добре, стреля добре и играе всички игри от рода на футбола с умение, по-голямо от обичайното“, подчертава Маунтбатън.

После пише на племенника си и му съобщава, че действа „с пълна пара“ по натурализирането му, така че да бъде „напълно приемлив“, за да продължи романа си с принцеса Елизабет. Филип моли чичо си да намали темпото.

„Моля те, умолявам те — настоява той, — без много съвети в сърдечните дела или ще бъда принуден да я ухажвам чрез пълномощник.“

Младежът знае колко са обезпокоени кралят и кралицата от появилата се в „Ню Йорк таймс“ статия със заглавие „Брак a la Mode^[16]“, в която се твърди, че най-вероятният кандидат за ръката на принцеса Елизабет е принц Филип Гръцки. Съобщението е официално опровергано от Двореца. Но работниците в английските фабрики, изтормозени от шестте години война, жадуват за романтика. Когато бъдещата им кралица се появява за първи път официално след безусловната капитулация на Германия през 1945 година, тълпите я стряскат с дръзките си викове: „Къде е Филип?“, „Как е Филип?“, „Ще се омъжите ли за Филип?“

„Беше ужасно“, казва тя на сестра си по-късно.

„Горката Лилибет — отвръща Маргарет. — Нищо лично. Нито дори собствената ти любовна връзка.“