Кити Кели
Вести от кралския двор (7)

6

Няколко месеца след сватбата им принц Филип се оплаква, че младата му съпруга непрекъснато копнее за секс. Твърди, че ненаситността й го е изненадала. „Не мога да я изкарам от леглото си — жалва се той. — Не мърда оттам. Направо ме влудява.“

Филип казва това, когато през 1948 година заминава за Южна Франция, а съпругата му остава в Англия. Пътува заедно с братовчед си Дейвид, маркиз на Милфорд Хейвън — негов кум и най-близък приятел. Отсядат в Монако, в апартамента на свой познат англичанин, който развлича тях и останалите си гости с посещения при английски благородници. Изявленията на Филип шокират всички, включително и братовчед му, който го критикува открито за неговата недискретност. „Истинските фехтовачи не обсъждат спаринг-партньорите си“, изтъква Милфорд Хейвън.

„Филип се оплакваше, че не може да изгони принцеса Елизабет от леглото си, че непрестанно го преследва със сексуални желания“, спомня си херцогинята на Лийдс, която по това време също е на почивка в Монако.

Херцогът на Лийдс разказва за непристойното поведение на Филип на своя сродник, Оливър Литълтън, един от водещите тори в парламента, и горещо настоява за официални санкции.

„Всички смятаха, че постъпва крайно неприлично, като обсъжда жена си така директно — отбелязва херцогът на Лийдс. — Наистина отвратителен човек.“

„Тъстът и тъщата ми бяха изумени от пълната липса на дискретност у Филип — споделя Найджъл Демстър, водещ светската рубрика на «Дейли мейл», който е женен за дъщерята на Лийдския херцог. — Не го обвиняваха в лъжа, а че казва истината прекалено безцеремонно. Като аристократи тъстът и тъщата ми не можеха да преглътнат образа на похотливата, луда по секса малка принцеса, която един ден щеше да стане кралица.“

Филип получава частично опрощение, когато същото лято Дворецът оповестява, че принцеса Елизабет отменя ангажиментите си за следващите шест месеца. В официалния бюлетин от 4 юни 1948 година се казва: „Нейно кралско височество принцеса Елизабет, херцогиня на Единбург, няма да поема обществени ангажименти след края на юни.“ От съобщението става ясно, че принцесата е бременна.

„Кралските норми за благоприличие забраняват използването на точната дума — обяснява биографът Антъни Холдън. — Човек трябва да чете между редовете, за да разбере, че е бременна. В онези дни лекарите казват за бременната жена, че е «в положение», а вероятната дата на раждането наричат ПДИП, или предполагаема дата на излизане от положението. След раждането тя започва да кърми, но и тази новина не е огласена, защото думата «кърми» е табу, щом се отнася за кралска особа. Този допотопен начин на мислене все още беше в сила, когато тридесет години по-късно започнах да пиша биографията на кралското бебе принц Чарлс и споменах, че майка му го е кърмила. Предадох ръкописа си в Двореца за корекции и Джон Доут, прессекретарят на принца, ми позвъни почти в истерия.“

„Изречението за кърменето трябва да отпадне. Безапелационно и веднага.“

„Но защо?“, попитах аз.

„Кърменето насочва мисълта към гърдите, а човек никога не споменава кралските гърди.“

„Тогава може би да го кажа по друг начин: «Принцесата храни бебето си сама».“

„Това също навежда на мисли за кралските гърди, а кралските гърди никога не се излагат на показ.“

„Накрая — признава Холдън, надсмивайки се над предвзетите забрани на кралския протокол, махнах изречението.“

След раждането на несъмения престолонаследник принц Филип изглежда като герой. Той е осигурил продължител на рода и монархията, при това момче. Бъдещият крал, Чарлс Филип Артър Джордж, е роден чрез цезарово сечение в Бъкингамския дворец шест дни преди първата годишнина от сватбата на родителите му, в 9:14 вечерта на 14 ноември 1948 година и тежи 7 паунда и 6 унции^[1].

Майка му настоява той да бъде роден в апартамента й в Бъкингамския дворец, а не в специално подготвеното за целта отделение в болницата. „Искам бебето ми да се роди в собствената ми стая, сред нещата, които са ми близки“, заявява тя.

Като дете Елизабет е казала на гувернантката си: „Ще имам много крави, коне и деца.“ Когато двадесет и две годишната принцеса забременява, Крофи някак си не може да повярва, че тя ще има дете.

„Никак ли не се страхувате, Лилибет? — пита я тя. — Какво изпитвате?“

Елизабет отвръща, че чака с нетърпение събитието. „В края на краищата нали точно за това сме създадени.“

Една сутрин гувернантката я заварва разстроена от прочетеното във вестника съобщение за развода на нейна позната, която има малки деца.

„Защо хората постъпват така, Крофи — извръща очи към гувернантката си Елизабет. — Как могат да разбиват семейството си, след като трябва да мислят за своите деца?“

Крофи се опитва да обясни, че някои хора имат несъвместими характери, че някои семейства са нещастни, ала принцесата, която е отгледана в кралски дворец от любящи родители и прислужници, като че не може да го проумее.

„Но тогава защо изобщо се женят?“, пита Елизабет.

Крофи насочва темата към раждането, което й предстои.

„Тя каза, че за нея няма значение дали първото й дете ще е момче или момиче — спомня си Джон Дийн, камериер на принц Филип. — Струва ми се обаче, че херцогът много искаше да има син.“

Кралят е убеден, че бебето ще бъде момиче, защото женските гени са много силни и в двата рода: Филип е единственото момче, родено след четири момичета, а Елизабет е едното от двете момичета. Генетичната вероятност да се роди момиче безпокои краля, който иска внучето му да получава кралски почести, което включва поклоните и/или реверансите, съпътстващи титлата „Негово кралско височество“. От създаването на династията Уиндзор през 1917 година тази титла е запазена за синовете на суверена и изключва дъщерите му. Тъй като не е хазартен тип, предпазливият крал предпочита да не поема рискове. Седмица преди дъщеря му да роди (понеже не иска внукът му да бъде простосмъртен) той издава официален декрет^[2] и постановява, че всички деца на Елизабет и Филип ще бъдат смятани за кралски особи: към всички трябва да се обръщат с Ваше кралско височество и да им се дадат титлите принц и принцеса. По този начин той си осигурява внуче с кралски ранг, дори да е момиче. Когато Елизабет ражда момче, кралят е във възторг и ентусиазмът му се предава на останалите в Двореца.

„Момче е. Момче е“, крещи един полицай пред вратите на двореца. Насъбралите се тълпи пеят с всички сили часове наред, докато страната празнува раждането на бъдещия крал. Кралското бебе е поздравено с четиридесет и един празнични изстрела от бойните кораби на Негово величество по целия свят. Уинстън Чърчил казва, че раждането на принц Чарлс е направило британската монархия „най-сигурната в света“. Министър-председателят Клемънт Атли поздравява кралското семейство, което чрез „примера си в личния живот, както и чрез самоотвержено изпълнявания дълг към обществото, е дало сили и утеха на много хора в това време на стрес и несигурност“.

В замъка Уиндзор звънът от двутонната вечерна камбана, която бие само за кралското семейство в четири случая — раждане, сватба, коронация и смърт, — се разнася в продължение на часове. През следващата седмица църковните камбани в Лондон бият ден и нощ, избухват фойерверки и от фонтаните блика синя — като за момченце — вода. През първата нощ в Бъкингамския дворец пристигат повече от четири хиляди телеграми и се налага временно да бъдат наети дузина машинописки, за да се справят с писмата и колетите, прииждащи от цялата империя и извън нея.

В деня след раждането на принц Чарлс кралят нарежда на работниците в Кларънс Хаус „да престанат да си правят толкова дяволски много почивки за чай“. Настоява да се трудят извънредно, за да подготвят резиденцията за преместването на дъщеря му, зет му и бъдещия му наследник от тесните им апартаменти в Бъкингамския дворец. По време на Втората световна война кралят предоставя Кларънс Хаус на британския Червен кръст. Когато решава да даде пострадалата от бомбардировките постройка, която няма отопление, бани и електричество, на дъщеря си като сватбен подарък, така че тя да може да живее близо до него, парламентът отпуска 50 000 лири (200 000 долара) за ремонт. Но честите прекъсвания на работата заради кретащата английска следвоенна икономика забавят осъществяването на проекта с осемнадесет месеца и в крайна сметка той струва пет пъти повече, отколкото пресушената от войната хазна е отпуснала. Въпреки това поданиците на краля не протестират. Кралското семейство е толкова обичано след войната, че обществото охотно приема струващия 1 милион долара ремонт на кралската резиденция и обзавеждането й с кристални полилеи, сатенени пердета и златни кранчета. Само комунистическият вестник в Лондон недоволства от разходите за бъдещия суверен в момент, когато средната седмична заплата е по-малко от 25 долара и множество бездомни семейства зъзнат в изоставени военни казарми.

Кралицата засяга темата за бедственото положение на „всички онези, които живеят в нечовешки условия и мечтаят да имат собствен дом“. В обръщението си по радиото през 1948 година по случай сребърната сватба на Техни величества тя казва: „Сигурна съм, че търпението, толерантността и любовта ще им помогнат да запазят вярата си непокътната и няма да им позволят да загубят кураж, когато нещата изглеждат толкова трудни.“

Кралят продължава да се гневи на работниците в Кларънс Хаус, а и неговата раздразнителност е подсилена от влошаващото му се здраве. На петдесет и три години навикът да пуши цигара след цигара му е докарал рак на белите дробове, макар и тази дума никога да не се споменава в негово присъствие. Смъртоносната болест е блокирала бронхите му, което го кара непрекъснато да кашля и му пречи да си поема дъх. Той разчита на доктора си сър Джон Уиър, мил седемдесет и две годишен хомеопат, който повече се шегува, отколкото да предписва лекарства, докато състоянието на Негово величество се влошава. Накрая симпатичният лекар извиква шестима други възрастни специалисти, които препоръчват операция, при която да се изреже левият дроб на краля. Никой от тях не споменава пред монарха за злокачествените разсейки и само един се осмелява да го предупреди да внимава с пушенето.

„Преди да направим тази операция, ще трябва да сведем цигарите до минимум“ — заявява Джеймс Лиърмант, най-големият английски специалист по сърдечносъдови заболявания. Той има смелостта да каже на своя суверен, че се самоубива с цигарите, но по това време никотинът вече се е превърнал в проклятие за династията Уиндзор: кралица Мери, Уиндзорският херцог и принцеса Маргарет са пристрастени, а дори и кралицата пуши по осем цигари на ден, макар и никога на обществени места.

Освен от рак на дробовете кралят страда и от атеросклероза, която причинява болезнени спазми в краката му. През 1949 година той се подлага на операция на лумбалните вени, за да облекчи болката и да предотврати гангрена, което би означавало ампутиране на двата му крака. Сърдечните усложнения толкова го изтощават, че се налага да съкрати програмата си и да отложи кралската визита в Австралия и в Нова Зеландия.

Кралицата иска да скрие болестта на съпруга си, така че по време на публични изяви започва да слага грим на лицето му, за да заличи бледността. Всеки път, когато освежава с руж хлътналите му бузи, тя проклина херцога и херцогинята на Уиндзор: „Това не би се случило, ако Уолис не се беше довлякла от Балтимор!“ По нейна заповед Дворецът отрича, че кралят прикрива болестта си с помощта на козметика.

Кралицата е най-привлекателната личност в кралското семейство с присъщите й интелигентност и незлобливост. Но след абдикацията през 1936 година е непреклонна в омразата си към херцога и херцогинята на Уиндзор. И сега, изпълнена с горчивина, тя обвинява тях за угасващия живот на съпруга си. „Само ако на Берти му бяха спестени всичките тревоги по време на войната — пише в едно писмо, проклинайки абдикацията, станала причина съпругът й да се възкачи на трона. — Само да не му се беше налагало да носи отговорността за целия свят на раменете си.“ Според нея и според свекърва й кралица Мери вината за тревожното състояние на краля трябва да бъде хвърлена право върху „онази проклета Симпсън“.

Заета с влошаващото се здраве на съпруга й, кралицата не обръща особено внимание на писмото от „Лейдис хоум джърнъл“, в което настоятелно я молят за бележки и поправки на откъси от ръкописа на Марион Крофърд, озаглавен „Малките принцеси“. Тя е изумена, че гувернантката на децата й се готви да издаде мемоари за седемнадесетгодишната си служба в Двореца. Оттеглилата се през 1949-а шотландска учителка споделя, че е отлагала женитбата си до четиридесетгодишна възраст, за да се грижи за кралските деца. Чакала, докато Лилибет, на двадесет и три, и Маргарет Роуз, на деветнадесет, вече нямат всекидневна нужда от нея. Едва тогава решила, че би могла с чиста съвест да приеме предложението за женитба на майора в оставка Джордж Бътли. Кралското семейство не посреща с радост новината. Всъщност кралица Мери е ужасена.

„Скъпо дете, не можеш да ги оставиш — казва тя на Крофи. — Просто не можеш.“

Кралицата също е потресена от намеренията на Крофи, особено след като тя споменава, че смята да се омъжи три месеца преди принцеса Елизабет. Кралицата, която Крофи описва в книгата си като „неизменно мила“, „обикновено очарователна“ и „винаги приятна“, я поглежда студено. След миг ледено мълчание възстановява равновесието си.

„Трябва да разбереш, Крофи — казва тя, — че това изобщо не е уместно точно сега.“ В медения й глас изведнъж зазвучават острите нотки на жена, открила, че кучето е направило поразия насред дневната й.

Кралят, който обикновено се съгласява с жена си и майка си, изпада във величав гняв. Едва когато Крофи обещава да изчака да мине кралската сватба, той се успокоява. Тогава склонява да я направи носителка на Кралския викториански орден. Тази награда, учредена от кралица Виктория през 1896 година за членове на кралското домакинство, отличили се със службата си към суверена, не е достатъчна за Крофи, или поне така твърди кралицата. Според нея гувернантката е очаквала да получи най-високото отличие за членове на домакинството — Дейм^[3] на Кралския викториански орден, което рязко я издига над останалите. И тъй като не е почетена точно по този начин, тя си отмъщава, като пише мемоари и още две книги.

Кралицата обявява Крофи за предателка и никога повече не й проговаря. Когато през 1988-а Марион Крофърд умира на седемдесет и осем години, никой от кралското семейство не присъства на погребението, нито пише съболезнователно писмо, нито пък изпраща цветя. Що се отнася до кралицата, за нея Крофи умира^[4] в деня, в който книгата й излиза от печат.

Повече от всеки друг в семейството тя разбира значението на разкритите детайли и смекчените анекдоти. Дава си сметка за историческото въздействие на книги като тази на Крофи и въпреки засвидетелстваните в нея любов и привързаност към семейството кралицата никога не прощава на гувернантката. Не й харесва, че Крофи я описва като инертна, нехайна майка, която малко се интересува от образованието на децата си, с изключение на умението им да пеят и танцуват. Тя се чувства предадена от твърденията, че е използвала гувернантката като психолог, за да разговаря с трудната й дъщеря Маргарет. „Знаех, че истинската ми работа като кралска гувернантка е приключила — пише Крофи, учила детска психология, преди да постъпи на служба в кралското семейство, — но при новия натоварен живот, който водеше принцеса Маргарет, майка й смяташе, че час-два спокойни, неограничавани от нищо разговори за важни неща биха й повлияли добре… Трябваше всеки ден да ходя в Двореца и да обсъждам с принцеса Маргарет каквото се наложи.“

Макар и да описва кралицата като „една от най-прекрасните личности, които съм срещала“, Крофи същевременно пише, че херцогинята на Кент е „изключително красива жена“, която, за разлика от кралицата, се е омъжила за „най-хубавия от принцовете“.

Кралицата се възмущава и от направените публично достояние интимни детайли, като „драпираното в синьо-зелено легло“ на краля в собствената му спалня, „отделена и отдалечена от тази на кралицата“. Не й допада и това, че Маргарет Роуз приличала на „пълничка морскосиня рибка“ в банския си костюм, и пребледнява като смъртник, прочитайки колко „привързан към Лилибет“ бил „чичо Дейвид“ (Уиндзорският херцог). Ядосва се, че Крофи е позволила на света да подслуша трансатлантическия телефонен разговор, който кралят и кралицата провеждат с децата си през 1939 година: „Завършихме разговора, като вдигнахме кучето на кралицата Дуки и го накарахме да излае в телефонната слушалка с едно ощипване по задницата.“

Кралицата никога не прощава на гувернантката и разказите за детската стая на Лилибет, свидетелстващи за натрапчивите идеи на бъдещата кралица.

„Тя стана почти прекалено методична и подредена — пише Крофи. — По няколко пъти на нощ скачаше от леглото, за да сложи обувките си точно една до друга и да скатава дрехите си както трябва.“ Образът на това вманиачено дете, „прекалено прилежно, за да се чувства добре“, е твърде болезнен.

Кралицата съзнава, че „Малките принцеси“ ще направят Марион Крофърд най-цитираната кралска историчка на XX век, тъй като никой преди нея не е получавал толкова близък достъп до семейството. След това събитие всяко споменаване на името й кара кралицата да се извръща с раздразнение. Жаргонният израз, който използва за предателство, е „да извършиш крофи“.

Кралят и кралицата поръчват на адвокатите си да въведат клетвени декларации за спазване на поверителността^[5] за всички бъдещи прислужници. Всеки посмял да „извърши крофи“ е съден от Двореца и му е налагана забрана от съдилищата. Заради Крофи оттук насетне авторите на подобни мемоари трябва да продават произведенията си извън Обединеното кралство. Никой британски издател не би посмял да опозори монархията, пускайки спомени, неодобрени от Двореца. Подобен акт би свидетелствал за скандално неуважение и между другото би отнел възможността за получаване на рицарско звание. През годините тайните на династията Уиндзор се разчуват, лишават монархията от нейната мистичност и унищожават вълшебството. През 1994 година химерата е вече толкова разголена, че почитта изцяло се е изпарила. Дори опасността от съдебно преследване не плаши кралската прислуга. С вълшебната приказка е свършено напълно, когато принц Чарлс, бъдещият крал на Англия, публично признава изневярата си по телевизията. Тогава камериерът му разкрива, че той палува извън брачното си ложе.

„Беше в храстите с любовницата си и всичко бе изпоцапано с кал и мръсотия — казва отвратеният слуга, който споделя, че е трябвало да изпере кралската пижама. — Очевидно го правеха под открито небе.“ Камериерът е принуден да се откаже от работата, носеща му 18 000 долара годишно, но твърди, че не го е грижа. По това време вече не е чест да си член на кралското домакинство. Кралското семейство така главоломно се е сринало от пиедестала си, че дори дворцовата прислуга е слисана. Кралският гняв вече няма силата, която е имал през 1949 година.

По онова време на крал Джордж VI никак не му е лесно. Докато се опитва да се справи с международното брожение, предизвикано от книгата на Крофи, и със собственото си нестабилно здраве, зет му го измъчва с настояването да му бъде позволено да се върне на активна служба. Принц Филип, който се стреми към адмиралски чин, иска да напусне чиновническия си пост в Адмиралтейството, където по думите му „по цял ден размества кораби“, и да се посвети на кариерата си във флота. Кралят се противопоставя, защото знае, че Елизабет ще пожелае да придружи съпруга си при двегодишното му пътуване, а той не иска тя да заминава. Седмици наред се водят семейни преговори и едва когато Елизабет се съгласява да се връща в Лондон на всеки няколко месеца, кралят склонява да освободи Филип от поста му. През октомври 1949 година Единбургският херцог отпътува за Малта, където чичо му Дики Маунтбатън, заместник-командир на средиземноморския флот, накрая му предоставя командването на фрегатата на Негово величество „Мегпай“. Уважаван, но не и обичан, той е наричан от своя екипаж „херцогчето“.

Спазвайки обещанието си, Елизабет се задържа няколко седмици в Лондон. Скоро обаче оставя единадесетмесечното си бебе с бавачките, баба му и дядо му. Пропуска рождения му ден, за да отиде при съпруга си в Малта за втората годишнина от сватбата им.

„Принцесата нямаше ясна представа как живеят хората извън стените на Двореца — казва гувернантката й, Марион Крофърд. — Но… когато отлетя при принц Филип в Малта, тя за пръв път видя и усети върху гърба си живота на обикновените момичета, които не обитават дворец.“

Лейди Маунтбатън потвърждава това. В писмо до Джавахарлал Неру тя пише: „Прекрасно е да я видиш така сияеща и поне веднъж в живота си водеща малко или много нормално човешко съществуване.“

Маунтбатънови отстъпват жилището си във „Вила Гардаманджия“ на Елизабет и Филип по време на нейните посещения и принцесата така се забавлява, че удължава своя престой, за да бъде със съпруга си на Коледа. Тъй че малкият принц Чарлс прекарва празниците с бавачката, баба си, дядо си и прабаба си кралица Мери, която нарича „Ган Ган“^[6].

„Толкова е сладък, като топурка из стаята, и ние с удоволствие бихме го оставили да живее в Сандрингам — пише кралят за двегодишния си внук. — Той ще е представител на петото поколение, живеещо там, и аз се надявам да обикне мястото.“

Елизабет се завръща вкъщи едва когато съпругът й отплава и лейди Маунтбатън я придружава до летището.

„Лилибет си замина просълзена и със заседнала в гърлото буца — пише Едуина Маунтбатън на своя приятелка. — Докато я настанявах в самолета, имах чувството, че връщам птичка в много тясна клетка, и на мен самата ми стана тъжно и ми се доплака.“

След пристигането си у дома Елизабет открива, че е бременна. Така че през март 1950 година отново заминава за Малта, за да съобщи новината на съпруга си, и остава с него един месец. Връща се в Лондон през май и вижда Филип едва когато той си идва вкъщи за раждането на дъщеря им Ан на 15 август 1950-а. Остава четири седмици преди да отпътува за Малта.

Елизабет отива при него през ноември за три месеца, отново оставяйки децата си с бавачките им и със своите родители. Придружавана от камериерката, лакея и телохранителя си, тя пристига на острова със спортния си автомобил, четиридесет сандъка с дрехи и нова малка спортна кола за своя съпруг. Прекарва дните си във фризьорските салони и в излежаване на слънце, пазаруване, обеди с офицерските съпруги. От време на време посещава военни бази, реже ленти и ходи в детски градини. Запълва вечерите си с партита, танци и кино. При по-късните си посещения пътува с Филип до Италия и Гърция. Пресата в Малта отразява частното пътуване като делово: „Тя се присъедини към съпруга си като жена на обикновен морски офицер.“ Но макар да твърди, че гледа на себе си като на „съпруга на моряк“, не се отказва от реверансите, нито от официалното представяне като „Нейно кралско височество принцеса Елизабет, херцогинята на Единбург“.

Малтийците са очаровани от нея и „Таймс ъф Малта“ публикува няколко материала, отразяващи визитите й в „Ъндър-файв клъб“ — детска градина за деца под пет години, чиито бащи са разпределени на служба в Малта. Но вестникът не повдига въпроса защо тя, за разлика от останалите съпруги на военнослужещи е оставила децата си, ненавършили пет години, в Англия. Често се появяват нейни снимки — как се усмихва и маха с ръка на партита с шампанско, на посещения в църкви, на бойни кораби и в конюшни. Тя е приветствана като „най-обичаната, най-знатната моряшка съпруга, посещавала някога тези острови“.

У дома обаче коментарите на пресата съвсем не са така екзалтирани. В една статия се дава израз на изумлението, че е могла да изостави децата си за седмици наред, особено когато синът й се разболява от ангина. Друг вестник я нарича „водевилна кралица от епохата на крал Едуард“. Упреците към теглото и гардероба й я тревожат много повече, особено пък когато идват от страна на съпруга й, отколкото критиките, свързани с децата й.

„Нали нямаш намерение да носиш това нещо? — пита той, когато Елизабет влиза в стаята, за да му покаже новата си рокля. — Веднага го съблечи.“

„Всичко това много я разстройва“ — пише Джефри Бока в една ранна биография. — Империята има принцеса, която обожава страстно, но която също така е твърде пълна и доста безвкусно облечена… Тъй като е непушачка, тя не може да разчита на никотина за снижаване на теглото си… затова се отказва от съдържащи нишесте храни и започва да взима хапчета за убиване на апетита: синя таблетка на закуска, зелена — на обяд, и шоколаденокафява — на вечеря.

Амфетамините, както и останалите медикаменти на принцесата, се набавят от прислужник, за да се запази тайната. „Когато й предписаха приспивателни, за да може да си почива добре през нощта, аз ги купих на свое име — казва Джон Дийн. — Да не привличаме вниманието към покупката и към факта, че са за принцеса Елизабет.“

По време на най-продължителния престой на Елизабет в Малта пристига сестра й и перспективата да бъдат в компанията на зашеметяващата принцеса с нацупени устни, с дълго, украсено цигаре и с рокли без презрамки предизвиква вълнение сред ергените, разпределени на малкия остров.

„Малта е с територия само деветдесет квадратни мили и визитата на принцеса Маргарет беше огромно, огромно събитие за мъжете, които почти пощуряха от възторг — спомня си Роланд Фламини, специален кореспондент на списание «Тайм». — Тогава бях тийнейджър и тъй като по това време баща ми пишеше конституцията на Малта, по-късно имах възможността да се запозная с принцеса Елизабет. Чудех се какво да й кажа, така че смотолевих нещо за посещението на принцеса Маргарет и изразих надеждата, че е прекарала добре.“

„Нямам никаква представа — отвърна принцеса Елизабет с пискливия си глас. — Малката кучка още нито ми е писала, нито ми е благодарила.“^[7]

„Тогава разбрах, че у благовъзпитаната, високо морална принцеса има нещо, което не се вижда на пръв поглед.“

Поради влошаващото се здраве на баща й Елизабет се връща в Лондон, Филип също пристига няколко месеца по-късно, след като напуска флота. На 16 юли 1951 година се сбогува с екипажа си. „Последните единадесет месеца бяха най-щастливите в моряшкия ми живот“, казва той. Пет дни по-късно отлита за Англия, където е посрещнат на летището от малкия си син принц Чарлс и една от бавачките му. В този момент Елизабет е на надбягванията в Аскот.

През октомври 1951 година Елизабет и Филип са поканени да направят от името на кралското семейство обиколка из Канада, в която след дипломатически боричкания между англичани^[8] и американци е включено кратко посещение в Съединените щати. Височайшите особи отново поверяват децата си на грижите на бавачките, баба им и дядо им. Пропускат първите стъпки на принцеса Ан и третия рожден ден на принц Чарлс. Преди да отпътуват от Англия обаче, им избират подаръци и ги оставят на краля и на кралицата, за да им ги дадат. Потеглят на петседмичното си пътуване с четирима прислужници и 189 сандъка с дрехи. В един от куфарите е сложен запечатан пергаментов плик, съдържащ Декларация за встъпване в права, в случай че кралят умре по време на обиколката им. Прекарват близо месец в доминиона^[9], където целта им според сведения на британското външно министерство е да „развеят знамето“ пред четиринадесетте милиона души, които кралят продължава да смята за свои поданици. Той настоява за тази визита, след като чува премиера на Нюфаундленд да казва: „Със страната майка ни свързват само копринените нишки на сантименталността.“ Суверенът иска да заздрави тези нишки, така че Елизабет и Филип обикалят Канада нашир и надлъж два пъти, пропътувайки десет хиляди мили из Северна Америка, като не пропускат нито една провинция, включително Нюфаундленд. От всяка спирка по маршрута им Елизабет се обажда на родителите си.

„Усмихваш ли се достатъчно, скъпа?“, пита кралицата.

„О, майко! — отвръща дъщерята. — Имам чувството, че се усмихвам непрекъснато!“

След това пътуване тя казва, че Канада „се превърна в мой втори дом във всяко отношение“. Филип обявява страната за „добра инвестиция“.

Когато височайшите особи пристигат във Вашингтон за двудневното си посещение, президентът Хари С. Труман ги посреща на летището. Такъв жест е необичаен за президент на Съединените щати, но Труман е благодарен на „приказната принцеса“, както нарича Елизабет, затова че е забавлявала дъщеря му Маргарет в Лондон. Единственото му дете е било прието от кралското семейство в Бъкингамския дворец, така че той се реваншира, като посреща Елизабет с отворени обятия. Когато тя слиза по подвижната стълба, Труман я чака. Пренебрегвайки кралския протокол, се обръща към нея с нежното „скъпа моя“ и непринудено я задържа при самолета десет минути, за да могат фотографите да направят снимките си. В това време Труман разказва анекдоти.

„Наоколо сновяха стотици полицаи — спомня си Джон Дийн. — Изказаха пред мен изненада, че принцесата и херцогът пътуват с толкова малко охрана. Никога няма да забравя пътешествието, което ни беше устроено до Блеър Хаус… ескортираха ни полицаи на мотори и през цялото време виеха сирени.“

Гъст кордон от униформени служители обгражда президента и охранява бронираната му лимузина. Вдигайки палец към силите на сигурността, Труман казва: „Предполагам, че вие нямате такива шантави традиции като нашите.“ Знаейки, че предишната година пуерторикански националисти са направили опит да убият президента, Елизабет и Филип оценяват шегата на Труман. Докато стои с тях в официалната редица, той дава знак, че са готови, казвайки на помощника си: „Пусни клиентите.“ Усмихнатите лица на кралската двойка се появяват във вестниците на следващия ден и президентът изпраща снимките на краля. В саморъчно написаното писмо Труман нарича визитата огромен успех. „Току-що ни посетиха една прекрасна млада лейди и красивият й съпруг — пише президентът. — Те покориха сърцата на всички граждани на Съединените щати… Казвам Ви го като баща на баща — ние можем да се гордеем с нашите дъщери. Но Вие сте по-щастлив от мен — защото имате две!“

Кралят отвръща на проявата на бащинска любов, като изпраща телеграма от Бъкингамския дворец: „Кралицата и аз бихме искали да знаете колко сме трогнати да чуем за топлия прием, който дъщеря ни и зет ни са получили във Вашингтон. Мислите ни се връщат към нашето собствено посещение през 1939 година, от което пазим толкова щастливи спомени. Много сме Ви благодарни, господин президент, за Вашата любезност и гостоприемство към нашите деца.“

Тъй като Белият дом е в процес на ремонт, Бес Труман се опитва да поразкраси Блеър Хаус. Тя демонтира всички климатични инсталации, както гостите са помолили, и макар да се изненадва от желанието им да бъдат настанени в отделни спални, приготвя апартамент за принцеса Елизабет и премества в него тапицираното със синя дамаска легло с балдахин и четири колони, което тя дели с Труман. В гостната на принцесата първата дама окачва завесите на цветчета от президентската спалня и приготвя съседния зелен апартамент за принц Филип. „Внесохме вътре малък ориенталски килим, маса и няколко книги, за да му придадем по-голям уют — спомня си икономът на Белия дом, Дж. Б. Уест. — Но принцесата все пак трябваше да се задоволи с бетонна вана.“

Камериерката и гардеробиерка на принцесата БоБо Макдоналд оглежда всичко, преди Нейно кралско височество да пристигне, и обявява обстановката за задоволителна. „О, съвсем като спалнята й в замъка Уиндзор“, казва тя.

По време на посещенията си в чужбина Елизабет никога не се оплаква от жилищата, в които бива настанявана. При следващата си визита във Вашингтон кралската двойка отново отсяда в Блеър Хаус и цяла нощ двамата се будят от влизането и излизането на агентите от секретните служби. На сутринта Филип протестира пред шефа на протокола на Съединените щати Хенри Като. „Слушайте, Като. Да не би в тази къща да има специално наети хора, които да тряскат вратите?“ Силно сконфузен, Като веднага нарежда всички каси на вратите да бъдат обшити с кече.

Майка на президента, принудена поради напредналата си възраст да пази леглото на последния етаж на Блеър Хаус, чака с нетърпение да се запознае с младото семейство. „Ще ме убие, ако не й се даде възможност да ви поздрави“, казва Труман на принцесата. Така че Елизабет и Филип изкачват заедно с президента шестте стълбища.

„Майко — изревава Труман, — доведох принцеса Елизабет да те види!“

Немощна и почти глуха, на деветдесет и осем години, Марта Труман е научила, че на 25 октомври 1951-ва Уинстън Чърчил отново е станал министър-председател. Тъй че се чувства подготвена за срещата с височайшата двойка.

Дребната възрастна жена разцъфва в усмивка. „Толкова се радвам, че са преизбрали баща ви“, казва тя.

Елизабет се усмихва, Филип се разсмива, а Хари Труман отмята глава назад и избухва в гръмогласен смях.

Дружелюбният президент си е спечелил обичта на своите гости и Елизабет му написва благодарствено писмо от три страници. „Ще пазим дълго спомена за посещението си във Вашингтон и сме Ви много благодарни, че ни поканихте. Мъчно ни е единствено, че останахме толкова кратко при Вас, но онова, което видяхме, ни кара още повече да желаем да дойдем отново някой ден…“

Британската компания „Парамаунт нюз“ заснема хиляда фута лента за височайшата визита във Вашингтон, защото след пребиваването на американски военни в Англия по време на войната британците са заинтригувани от Америка. Те изпълват киносалоните, за да видят материала. Външното министерство дава висока оценка на британския посланик в Съединените щати за добре свършената работа и той пише на президента: „Много съм доволен от успеха, който имаше посещението на принцеса Елизабет и Единбургския херцог, и бих искал да Ви засвидетелствам собствената си дълбока благодарност. От онова, което ни казаха, зная колко много са харесали принцеса Елизабет и съпругът й престоя си в Блеър Хаус.“

При завръщането си Елизабет и Филип са поласкани от похвалите, отправени към тях, за подобряването на англо-американските отношения. Кралят и кралицата ги посрещат на гара „Виктория“ заедно с принц Чарлс, който се държи срамежливо с родителите си, сякаш са непознати. Снимката на принцеса Елизабет, поздравила тригодишния си син с потупване по гърба, ще я преследва и години по-късно, когато момчето пораства и позовавайки се на фотографията, я укорява, че е била студена и дистанцирана майка.

Кралят, подложил се на три операции в разстояние на три години, твърди, че се чувства дотолкова по-добре, че иска да осъществи посещението си в Австралия и Нова Зеландия. „Операцията не е болест — казва той, — и едно пътуване по море ще ми се отрази ободряващо.“ Лекарите му обаче са непреклонни, така че Елизабет и Филип отново са натоварени да изпълнят дълга си. Кралят получава колебливото съгласие на докторите да запланува терапевтично пътуване до Южна Африка през март следващата година. Страната ликува по повод на възстановяването му. „Тогава той беше болезнено почитан“, спомня си писателката Ребека Уест. Девети декември 1951 година е определен за Национален ден на благодарността. Църковните камбани бият, Британската общност благодари на Бога, а кралят посвещава лекарите си в рицарство. Пет дни по-късно той празнува в Бъкингамския дворец своя петдесет и шести рожден ден.

Подготвяйки тежкото пътуване, което им предстои след пет месеца, Елизабет моли в маршрута да се добави спирка за почивка, за да може да види резерватите за диви животни в „колониална Кения“, както я наричат тогава. С Филип искат да се отбият във вилата „Сагана Роял Лодж“ в Ниери, която е сватбеният им подарък от народа на Източна Африка.

На 31 януари 1952 година двойката се качва на самолета в Лондон заедно с малка група съпровождащи ги лица. Кралят, кралицата и принцеса Маргарет отиват на летището да ги изпратят. На борда на сребристосиния кралски самолет суверенът се обръща към БоБо Макдоналд, личната гардеробиерка на дъщеря му.

„Грижи се за принцесата вместо мен, БоБо — заръчва й той. — Надявам се пътуването да не бъде твърде изморително.“

Слиза и остава в подножието на стълбата, измъчен и гологлав. Кинокамерите са го запечатали, свил се в палтото си под жилещо студения вятър. Маха на дъщеря си и се взира след самолета, докато той заприличва на точка в небето. Никога повече не я вижда.

Пет дни по-късно в Сандрингам в ранните часове на 6 февруари 1952 година той получава коронарна тромбоза и умира в съня си. Същата сутрин, докато кралицата пие чая си, сър Харолд Кембъл влиза в стаята, за да й каже, че кралят е издъхнал. Тя се втурва към спалнята на съпруга си, застава до леглото и целува челото му за последен път. „Не бива да оставяме краля сам — казва тя. — И трябва да уведомим Лилибет.“ Бързо се поправя: „Трябва да уведомим кралицата“.

Флигел-адютантът излиза от стаята, за да съобщи ужасната новина на младата жена, която напуска страната като принцеса и ще се завърне като кралица. Кембъл не успява да се свърже, тъй като тропическа буря е прекъснала телефонните връзки в Кения. Така че се обажда в Ройтерс — най-благонадеждната новинарска агенция според него, и ги моли да предадат съобщението. Елизабет и Филип са прекарали нощта в Тритопс, отдалечения наблюдателен пост в африканската джунгла, където гледат как животните се събират да ближат сол в сянката на връх Кения. На зазоряване изтощената двойка се завръща в „Сагана Роял Лодж“ да поспи няколко часа. Репортерът на Ройтерс получава сензационната вест от Лондон и открива личния секретар на кралицата Мартин Чартърис.

„Спомням си, че извади с треперещи пръсти цигара, преди да се осмели да ми каже, че кралят е мъртъв“, разказва Чартърис, който съобщава новината на Майкъл Паркър, адютанта на принц Филип: „Майк, бащата на работодателката, ни е мъртъв. Предлагам да не казваш на дамата поне докато вестта не се потвърди.“

Бритиш броудкастинг корпорейшън^[10] предава официалното съобщение в 10:45 сутринта на 6 февруари 1952 година и в знак на уважение не излъчва нищо повече до края на деня. Зашеметените тълпи изпълват мокрите от дъжда лондонски улици, а шофьорите на таксита стоят по средата на пътя до колите си и плачат. Църковните камбани бият по петдесет и шест пъти — по един удар за всяка година от краткия живот на краля. Мъката на Англия намира отглас по целия свят. В Австралия един член на парламента казва: „Изгубихме велик човек.“ В Америка Камарата на представителите приема съболезнователна резолюция и закрива заседанието. Президентът Труман пише в дневника си: „Той беше велик човек. Струваше два пъти повече от брат си Ед.“

Братът, Уиндзорският херцог, научава новината в Ню Йорк, където двамата с херцогинята са отседнали в хотел „Уолдорф-Астория“. Уинстън Чърчил го съветва да се върне в Англия веднага, но го предупреждава да не взема съпругата си, която не би била приета подобаващо. Херцогът отплава за Англия сам. Прилича на изгубено камъче, изпаднало от вълшебна гривна. Отсяда при майка си в Марлбъроу Хаус, макар и да негодува срещу омразата на кралица Мери към жена му.

В Кения Майкъл Паркър влиза забързано в стаята на принц Филип да го събуди. „Негово задължение беше да съобщи на кралицата — казва Паркър. — Вероятно най-лошият миг в живота му. Успя да отрони единствено: «Това ще бъде ужасен удар.» Изведе я в градината и двамата се разхождаха бавно напред и назад по алеята, докато той й говореше, говореше, говореше… Никога през живота не ми е било толкова жал за някого. Филип не е от хората, които показват чувствата си, но тези неща се долавят по лицето — от начина, по който се изменят чертите. Никога няма да го забравя. Изглеждаше така, сякаш бяха стоварили на гърба му тежестта на половината свят… Останалите от групата се впуснаха да действат и отсъстваха през следващия час.“

Елизабет приема новината, без да трепне. Връща се бавно във вилата, където БоБо Макдоналд й лъска обувките. Личната й гардеробиерка я посреща с дълбок реверанс. „О, БоБо, недей — спира я тя. — Ти не е необходимо да го правиш.“ Придворната й дама Памела Маунтбатън се втурва да я утеши с прегръдка.

„О, благодаря — казва новата кралица. — Но толкова съжалявам, че се налага да се върнем в Англия и че това проваля плановете на всички.“

Мартин Чартърис влиза с ужасяващия плик, съдържащ документите за унаследяване, в които трябва да се впише името на новия суверен.

„Направих, каквото беше необходимо“ — спомня си той. — Обърнах се към нея: „Единственият въпрос, който трябва да ви задам на този етап, е, как искате да бъдете наричана, когато се възкачите на трона?“

„О, с моето собствено име, разбира се. Елизабет. Как иначе?“

„Добре. Елизабет. Елизабет Втора.“

Години по-късно Чартърис описва реакцията на новата кралица: „Спомням си я минути след като стана кралица“ — минути, не часове, — изглеждаше направо въодушевена. Нямаше сълзи. Стоеше там, сдържана, с позачервено лице. Просто очакваща съдбата си.

„За Филип беше доста по-различно. Седеше отпуснат пред един брой на «Таймс». Случилото се щеше да промени целия му живот: да му отнеме емоционалната стабилност, която най-накрая беше намерил.“

Чартърис събира представители на пресата, за да им съобщи за „дамата, която сега трябва да наричаме кралица“. Моли фотографите да уважат чувствата й, като не правят снимки при отпътуването й. Те се подчиняват и стоят, докато тя минава, държейки фотоапаратите си отпуснати в левите си ръце, а десните са допрели до сърцата си. Народът на Кения обгражда черния път до летището в плътна редица, дълга четиридесет мили. Черни африканци, кафяви индийци и бели европейци, всички те — поданици, скланят глави в мълчалива почит.

„По време на полета до Лондон почти не се водеха разговори — спомня си Джон Дийн. — С БоБо седяхме заедно, а кралската двойка — точно зад нас… Кралицата стана един или два пъти по време на пътуването и когато се връщаше на мястото си, изглеждаше сякаш е плакала.“

Тя е облечена с лятната рокля в бежово и бяло, с която е била в Кения, и отказва да сложи траур до последния момент. При приземяването поглежда през прозореца и вижда министър-председателя Чърчил да чака с група възрастни мъже в строги, купени с купони черни костюми и с черни ленти на ръцете. Ахва при вида на дългата редица черни даймлери.

„О, Господи — прошепва тя на придворната си дама. — Докарали са катафалката.“

Владееща се, но неуверена какво трябва да направи, Елизабет се обръща към съпруга си.

„Сама ли да сляза?“

„Да“, отвръща той, внезапно осъзнавайки превъзходството й. Като поданик на съпругата си сега трябва да я нарича „мадам“ на обществени места и да върви на четири крачки зад нея.

По бузите на Чърчил се стичат сълзи, докато се опитва да се овладее и й изказва съболезнованията си.

„Трагично завръщане у дома — отвръща кралицата, — но спокоен полет.“

След като благодари на екипажа на самолета, тя се качва в семейния даймлер и потегля към Кларънс Хаус, където облечената в черно кралица Мери я очаква, за да й изкаже почитанията си.

„Старата й баба и поданичка трябва първа да й целуне ръката“, заявява кралица Мери.

Осемдесет и пет годишната жена, която ще издъхне тринадесет месеца по-късно, е тази, която е въвела жалейните стандарти в кралското семейство. След като погребва съпруга си крал Джордж V и двама от петимата си синове, тя обявява черното за цвят на скръбта, който може да се носи само при смърт. Така че жените от династията Уиндзор никога не обличат черно, освен ако не са в траур. „Когато членовете на кралското семейство пътуваха, винаги слагахме нещо черно в багажа им, в случай че ни застигне нечия смърт — казва Джон Дийн. — Затова новата кралица успя да пристигне от тропическа Африка, облечена подобаващо с проста черна рокля, палто и шапка.“

Кралицата поздравява баба си както обикновено — целува я по двете бузи и прави реверанс. Кралица Мери се намръщва и поклаща глава, настоявайки тя да е тази, която да засвидетелства почитта си. Въпреки тормозещия я артрит, се отпуска до земята в дълбок реверанс пред двадесет и пет годишната си внучка, която сега е неин суверен. След като се изправя, възрастната кралица сгълчава новата: „Лилибет казва тя, — полата ти е прекалено къса за траурно облекло.“

След срещата с баба си кралицата е отведена в двореца „Сейнт Джеймс“, откъдето произнася трогателна прокламация при възкачването си на престола. „Сърцето ми е твърде развълнувано, за да мога днес да ви кажа нещо повече от това, че винаги ще работя така, както работеше баща ми“, изрича тя.

В Сандрингам майка й и сестра й я очакват, потопени в собствената си мъка. Принцеса Маргарет се е заключила в стаята си, почти безутешна. „Струва ми се, че животът е спрял завинаги — казва тя на майка си. — Чудя се как би могъл да продължи.“ Петдесет и една годишната кралица, все още без черни дрехи, отказва да сложи траур. Връща се в стаята си и започва да пише писма. Знае, че сега я очаква ролята на вдовстваща кралица — титла, която я кара да изтръпва. Пренебрегвайки протокола, тя настоява да я наричат кралица Елизабет кралицата-майка. Биографката й Пинелъпи Мортимър предполага, че е измислила тази титла, тъй като не е могла да приеме внезапно понижения си статут след смъртта на своя съпруг. „По този начин — пише Мортимър — прави така, че да бъде наричана кралица два пъти.“^[11]

Тригодишният внук на краля Чарлс е почти забравен в огромния, притихнал дворец Сандрингам. Играе си сам, плъзгайки един зелен крокодил нагоре и надолу по големия махагонов парапет на стълбището.

„Какво се е случило, нани? Какво се е случило?“, пита той грижещата се за него бавачка Хелън Лайтбоди.

„Дядо заспа завинаги“, отвръща тя, покланяйки се на обърканото момче, което сега е херцог на Корнуол, херцог на Родсей, граф на Карик, барон на Ренфру, лорд на Британските острови и Велик стюард на Шотландия. Като несъмнен престолонаследник той е с по-висок ранг от баща си. Нани хваща кралския си повереник за ръката и го повежда към леглото за следобедния му сън.

На горния етаж изнасят тялото на краля от спалнята му, за да го преместят в малката семейна църква „Света Мария Магдалена“, където над него бдят денонощно работниците от имението му, облечени в същите зелени бричове от туид, които са носели, когато са ловували със своя суверен. Покриват с пурпурното кралско знаме ковчега, който са изработили сутринта от сандрингамски дъб. До него поставят белия венец от Уинстън Чърчил. Министър-председателят е написал саморъчно: „За доблест“. Цветята от кралицата за баща й пристигат малко по-късно и биват положени върху ковчега с картичката й: „На милия Папа от твоята тъгуваща Лилибет“. Реверансът пред тялото на баща й по време на погребението е последният в живота й.

Историците определят краля като важен символичен водач на британците по време на Втората световна война, но посочват също, че царуването му бележи края на Британската империя. Без да е повече крал и император, Джордж VI бива понижен до глава на Британската общност и с тъга наблюдава как Великобритания се превръща в социална държава. Френският посланик обаче отбелязва, че той е завещал на дъщеря си „толкова стабилен трон, какъвто Англия не е познавала почти през цялата си история“. За сънародниците си кралят остава достоен за почит герой и заслужаващ уважение суверен. След смъртта му войниците носят черни ленти на ръкавите, а хората даряват пари за мемориален фонд. Парламентът гласува сумата от 168 000 долара, за величествената церемония по държавното погребение на 16 февруари 1952 година, която включва застилане на паважа с пурпурен плат, така че белите найлонови въжета, с които ковчегът на краля бива преместен в катафалката, да не докоснат земята.

В този ден паметта на монарха е почетена с двуминутно пълно мълчание. Един мъж, който непокорно тропа с крака на улицата, е арестуван за оскърбително поведение. Тълпи от разгневени британци се нахвърлят върху него, докато не се оказва на сигурно място в ръцете на един полицай. Същия следобед в съда го глобяват 2,80 долара, задето е нарушил мълчанието в памет на краля.

От мига, в който слиза от самолета в Лондон, новата кралица е обсадена от придворни, съветници и флигел-адютанти, които настойчиво я напътстват относно официалното опело на баща й в Уестминстър Хол, полагането на тялото в параклиса „Сейнт Джордж“ в замъка Уиндзор и дългия период на национален траур. Осведомяват я за протокола при приемането на пристигащите за погребението министър-председатели и високопоставени представители на страните от Общността, за начина, по който трябва да посрещне седемте суверени на други държави, както и чичо си Дейвид, Уиндзорския херцог, който поставя един деликатен въпрос. Той държи да обсъдят продължаването на годишната издръжка от 70 000 долара, която е получавал от баща й след 1936 година. Тъй като тези лични фондове сега са нейни, тя трябва да реши как да постъпи.

Адвокатът на херцога твърди, че това е доживотна пенсия и компенсация от страна на брата на херцога за отказа му от наследството. Херцогът си дава сметка, че новата кралица ще обсъди искането му с майка си и с кралица Мери. „Ужасно е да си дотолкова зависим от тези студенокръвни кучки — пише той от Лондон на съпругата си. — Страхувам се, че имат прекрасно извинение заради националната икономика, ако пожелаят да го използват.“

Но те нямат нужда от него. Кралицата-майка заявява, че херцогът вече е получил милиони, които херцогинята просто е профукала за разни прищевки, като например сатенени възглавнички за своите кучета и парфюми „Диорисимо“, с които пръска цветята си, за да ухаят по-силно. Кралица Мери, която колекционира антики — често като посещава домовете на приятели и после изпраща прислужниците си да „се осведомят“ (тоест да вземат) предмета, който я е възхитил — отбелязва, че херцогинята-прахосница ще похарчи парите само за да задоволи страстта си към обувките, изтъквайки, че веднъж купила петдесет и шест чифта наведнъж. Новата кралица отстъпва пред майка си и баба си и решава да не плаща на херцога.

След смъртта на краля цялото негово имущество преминава направо към новия суверен, включително дворците, двадесетте му кобили, придворните и личният му секретар сър Алън (Томи) Ласелс. Така че практически майката и сестрата на Елизабет вече нямат домове, коне и придворни. И което е по-лошо, изселването им от Бъкингамския дворец би означавало, че Елизабет и Филип ще трябва да напуснат Кларънс Хаус, а те и двамата не го желаят — и да се преместят в Бък Хаус, както наричат Бъкингамския дворец.

„О, Господи, сега ще трябва да живеем зад огради“, възкликва Елизабет.

„По дяволите“, отвръща съпругът й. Той се ужасява от перспективата да замени модерните удобства на Кларънс Хаус със студените, подобни на хангари помещения в Бъкингамския дворец с неговите 10 000 прозореца, дългите общо 3 мили, покрити с червени килими коридори, 1000 часовника, 10 000 броя мебели, 690 стаи, 230 прислужници и 45-акровия заден двор. Крал Едуард VII го е кръстил презрително „гробницата“. Крал Едуард VIII, по-късно Уиндзорски херцог, се оплаква от миризмата на влага и мухъл, а бащата на кралицата крал Джордж VI го нарича „хладилник“. Така че принц Филип, който казва, че „се чувства като квартирант“, предлага да използват двореца като офис и сграда за официални приеми и да продължат да живеят в Кларънс Хаус. Кралицата излага идеята пред Уинстън Чърчил, който запелтечва от възмущение. Настоява, че Бъкингамският дворец е мястото, където суверенът трябва да живее и да работи — фокусираща точка за нацията и символ на монархията.

Тъй като не дръзва да спори с уважавания държавен мъж, кралицата се съгласява и послушно определя датата на преместването. Съпругът й е толкова разгневен, че поръчва да свалят ламперията от бял клен от кабинета му в Кларънс Хаус и да я монтират в спалнята му в Бъкингамския дворец. После Чърчил препоръчва на кралицата да обмисли размяната на резиденциите с майка си и сестра си. Министър-председателят споделя своята загриженост за душевното състояние на майка й. Бил чул, че в мъката си разстроената вдовица се е обърнала към спиритуализма и дори е участвала в сеанс, за да разговаря с мъртвия си съпруг. Чърчил е толкова обезпокоен от мисълта за общуващата с духове душа на кралицата-майка, че отива в Бъкингамския дворец, за да я убеди да се отдаде на активна дейност. Изтъква, че държавата сега се нуждае от нея повече, отколкото докато съпругът й е бил жив. Предлага да облекчи връщането й към обществено ангажиран живот, като направи Кларънс Хаус неин лондонски дом.

„Кралицата-майка винаги е имала високо мнение за бляскавите удобства, сред които дъщеря й и зет й живеят в модернизираната Кларънс Хаус — казва Джон Дийн, — и дори им завиждаше за това. Но когато й предложиха да се пренесе там, не изглеждаше изпълнена с желание да напусне двореца. И то е съвсем обяснимо, защото обширният й апартамент бе пълен със спомени за обичния й съпруг.“

Кралицата-майка отговаря на Чърчил, че цветовата гама на Кларънс Хаус не й харесва. Той предлага да я промени. Тогава тя казва, че не би могла да понесе раздялата със спалнята си в Бъкингамския дворец, защото камината й била личен подарък от краля. Чърчил я уверява, че ще преместят камината в Кларънс Хаус. Кралицата-майка отново се противопоставя, като изтъква, че не може повече да си позволява да живее в подобен лукс. В отговор Чърчил я уведомява, че поради жизненоважната й роля за монархията правителството възнамерява да й отпусне 220 000 долара, за да обнови жилището по свой вкус, както и годишна издръжка от 360 000 долара, плюс персонал от петнадесет души. Предоставени са й също и още два двореца: Роял Лодж — елегантна готическа сграда в Уиндзор Грейт Парк, близо до замъка Уиндзор, и Бъркол в Шотландия. В добавка кралицата-майка купува замъка Мей в Шотландия, заобиколен от двадесет и пет хиляди акра равна земя. И все пак тя се колебае да приеме идеята на Чърчил. „Вече се готвех да й предложа и Биг Бен — казва той по-късно, — но тя отстъпи — навреме.“

И новата кралица се съгласява с всичко. Елизабет съчувства на майка си за внезапната загуба на кралските прерогативи, на които се радва в продължение на шестнадесет години — скъпоценните камъни на короната, дворците, прислужниците, титлата. Но тя не си дава сметка, че на майка й най-много й липсва властта, която е споделяла с краля. Осъзнава го едва когато вижда писмото, написано от кралицата-майка до приятелката й лейди Еърли:

О, Мейбъл, да знаете колко ми е трудно; как се борех със себе си. През всичките тези години кралят споделяше всичко първо с мен. Толкова ми липсва това.

Кралицата бързо поръчва нова червена кожена куриерска чанта, върху която със златни букви е изписано „НВ кралица Елизабет кралицата-майка“.

Кралицата не дарява с тази невероятна привилегия дори съпруга си. Всъщност тя отказва на Филип честта да получи достъп до червените куриерски чанти с поверителните документи, които правителството й изпраща за одобрение. В това отношение нарушава традицията: кралица Виктория ги е преглеждала с принц Алберт. А нейният син и наследник крал Едуард VII ги е давал дори и на снаха си, тъй като бил толкова впечатлен от предаността й към монархията, че искал тя да бъде подготвена за ролята си зад кулисите, когато съпругът й стане крал. След като се възкачва на трона, Джордж V продължава традицията да „обработва“ чантите заедно със съпругата си кралица Мери и наследникът му Джордж VI постъпва по същия начин. Но кралица Елизабет II отказва да споделя кралските отговорности с партньора си. Съветниците й са толкова изненадани от това, че отново поставят въпроса да се позволи на Филип да има достъп. Отговорът е: „Не и до чантите.“ А пред съпруга си обвинява своите съветници.

Няколко седмици по-късно нейният приятел лорд Кинрос, трети барон на Гласклън, публикува очерк за Филип в „Ню Йорк таймс“, където цитира един разговор на кралицата:

„Какво правиш, когато съпругът ти желае нещо много силно, а ти не искаш той да го има?“, пита Елизабет своя приятелка.

„О, мадам — отвръща тя, — опитвам се да го обсъждам с него, да го разубеждавам и понякога постигаме компромис.“

„О — възкликва замислено Елизабет, — моят метод не е такъв. Казвам на Филип, че трябва да го има, и после правя всичко възможно да не го получи.“

Кралицата пази така строго кралските си прерогативи, че дори не позволява на съпруга си да влиза в пастелносинята зала на Бъкингамския дворец по време на седмичните й аудиенции с министър-председателя.

„По-рано… каквото и да правехме, правехме го заедно — казва Филип за отношенията им преди възкачването на съпругата му на престола. — Предполагам, че съвсем естествено бях поел водещата роля.“

Но сега ситуацията се е променила. Силният, властен, обигран съпруг изведнъж е изместен на заден план. Вече не е на нивото на съпругата си. По конституция той няма права, освен онези, който кралицата му предостави.

„Спомням си, че присъствах на една вечеря само за десет души“ — казва Евелин Пребенсен, дъщерята на доайена на дипломатическия корпус. — И дори тогава горкият Филип нямаше право да седне, щом кралицата все още стоеше права. През първите години тя се държеше като истински монарх и настояваше за кралските си прерогативи. Ако влезеше в стаята след нея, Филип трябваше да й се поклони и да каже: „Съжалявам, Ваше величество.“

Приятелите му наблюдават безпомощно как той изпада в депресия след възкачването на Елизабет на трона.

„Всичко това се усеща зад фасадата — споделя бившият крал на Югославия Петър със съпругата си след погребението на краля. — Не зная колко ще издържи… потискан по този начин.“

„Той често казваше: «Не съм нито това, нито онова. Аз съм нищо», спомня си съпругата на Майкъл Паркър Айлийн.“

Филип, който се е стремил към адмиралски чин, разбира, че кариерата му във флота е приключила. Затваря се в стаята си и прекарва часове наред в уединение, доверявайки се само на най-голямата си сестра Маргарита.

„Можеш да си представиш какво ще стане сега“, казва й той, изпълнен с лоши предчувствия.

В деня след погребението на краля Маунтбатънови забавляват германските си роднини в Броудландс, където чичо Дики се хвали, че династията Уиндзор не управлява вече. С чаша шампанско в ръка той вдига тост за новата династия Маунтбатън. Перчи се, че кръвта на Батенберг се е отърсила от неизвестността по бреговете на река Рейн и се е издигнала до най-високия престол в света. Братовчед му принц Ернст Август Хановерски предава разговора на кралица Мери, която побеснява. Като човек, изучавал генеалогията, както миньорът прави анализ на златото, тя знае, че семейството на Филип произлиза от династията Шлезвиг-Холщайн-Зондербург-Глюксбург-Бек. Изброява кралските му предци, подобно на дете, както казва азбуката.

„Името на Филип не е Маунтбатън — казва тя. — Ако изобщо има някакво име, то е Глюксбург“.^[12]

Тя извиква Чърчил и му напомня, че съпругът й крал Джордж V е издал декрет през 1917 година името на кралското семейство да остане завинаги династия Уиндзор и изтъква, че колкото и да се надува онова „амбициозно парвеню“ Дики Маунбатън, не е в състояние да измени кралската повеля. Министър-председателят слуша почтително и се възхищава колко добре е съумяла възрастната кралица да погребе германските си корени, за да се превърне в икона на Великобритания. Тя му казва, че винаги е презирала Хитлер, защото немският му бил ужасен. „Изобщо не говореше езика както трябва“, посочва кралската особа.

Чърчил свиква заседание на кабинета, за да обсъдят претенциите на Маунтбатън. Министрите, пазещи спомена за двете световни войни, които Англия води срещу омразните хуни, настояват новата кралица да направи публично изявление: тя трябва да потвърди, че е Уиндзор, и да заяви, че всичките й потомци ще носят фамилното име Уиндзор. Чърчил и министрите му са наясно, че всякакъв друг вариант би предизвикал политически безредици, толкова подозрителни са спрямо династичните амбиции и либералната политика^[13] на Маунтбатън. Кралицата е надлежно информирана. Чърчил я уведомява, че „на базата на общественото мнение правителството смята, че Нейно величество следва да се откаже от името Маунтбатън и да управлява с бащиното си име Уиндзор“. Филип горещо настоява за династия на Маунтбатън и Уиндзор, а после, изоставяйки тази идея, пледира за династия на Уиндзор и Единбург. Но тя се осланя на своя министър-председател и на съветниците си, с което напълно унизява съпруга си.

„Аз съм само една проклета амеба — чуват го да вика. — Това е всичко.“

Много години по-късно Мартин Чартърис казва: „Винаги съм тълкувал това така — че Филип (смята, че) е там единствено, за да осигурява сперма.“

Кралицата лишава съпруга си дори от тази функция. След като предишната година е дала да се разбере, че иска да има още едно дете, сега е променила решението си. Вбесява се, когато открива във вестниците намеци, че е бременна. По време на една среща с Чърчил и членовете на кабинета, на която обсъждат смяната на името, тя заявява остро: „Очаквам тези слухове да секнат!“ На следващия ден са цитирани думите на министър-председателя: „Може да не е «в положение», но определено се държи на положение!“

След шума във връзка с преименуването на династията Уиндзор кралица Елизабет II, четвърти суверен от тази династия, изпълнява дълга си и на 9 април 1952 година обявява, че за разлика от всички останали омъжени жени в кралството тя няма да носи името на съпруга си.

„Принц Филип се чувстваше много наранен, че единственото нещо, което беше привнесъл в брака си — своето име — не бе повече желано“ — казва графиня Патриша Маунтбатън. — Но Чърчил беше възрастен човек с богат опит, а (Елизабет) — много млада и отскоро кралица, и, естествено, тя усещаше… че не е възможно да се опълчи срещу него и да заяви: „Не желая да го направя.“

Положението на Филип е неловко. Щом някой мъж се възкачва на престола и става крал, съпругата му автоматично става кралица. Не е така обаче, когато жена наследява трона и става кралица. Няма правила, определящи положението на нейния съпруг. Съпругът на Мери, кралицата на Шотландия, става крал консорт, както и съпругът на Мери I. Кралица Виктория удостоява съпруга си с титлата принц консорт. Елизабет избира същата титла за Филип.

Тя се опитва да утеши съпруга си, като издига ранга му в кралството. Заявява, че „Негово кралско височество Филип, Единбургски херцог, отсега нататък и при всички случаи… ще има, ще държи и ще се радва на Положение, Превъзходство и Първенство непосредствено след Нейно величество“. Определеният по този начин статут моментално извежда Филип над всички в кралството, включително и над онзи, който някога е бил крал (Уиндзорския херцог), както и над онзи, който един ден ще стане крал — принц Чарлс.

След това кралицата повишава съпруга си от лейтенант в адмирал, което му дава право да носи униформа и да получава всички почести като адмирал на Кралския флот^[14]. Издига го също и до най-високите чинове в останалите подобни войски, правейки го фелдмаршал на армията, маршал на Кралските военновъздушни сили и генерал-капитан на Кралската военноморска пехота. Като се изключат тези почетни звания — внезапни и незаслужени, — Филип не разполага с власт: той е само далечен музикален фон за песента. В този период на болезнено привикване с възкачването на съпругата му Филип разбира смисъла на казаното от неговия тъст крал Джордж VI: „Да си консорт е много по-тежко, отколкото да бъдеш суверен. Може би това е най-трудната работа в света.“

Броени дни след преместването от Кларънс Хаус в Бъкингамския дворец Филип получава пристъп на жълтеница — заболяване на черния дроб, което приятелите му приписват на стреса и депресията. Разкъсван от яд, той е принуден да пази леглото три седмици. Неговият камериер Джон Дийн му сервира храната — „само варени и леки ястия“, а кралицата го посещава три пъти дневно.

„Кожата на херцога стана болезнено жълта и той бе потиснат и отвратен, когато разбра от какво се е разболял — казва камериерът му. — През цялото време, докато беше на легло, го обграждах с внимание и правех всичко възможно, за да изпълня всяко негово желание, защото ужасно го съжалявах, че трябва да стои затворен в онази мрачна стая.“

Постепенно принц Филип възстановява здравето си, ала продължава да се чувства подценен в брака. Няколко месеца по-късно той влага цялата си енергия в подготовката на коронацията, тъй като жена му го е натоварила с отговорността за церемонията, но нерадостното положение на консорт едва не го сломява.

„Хората забравят какво изживяхме, когато кралицата беше на двадесет и шест години, а аз — на тридесет, и тя се възкачи (на престола) — разказва той на писателката Фиамета Роко. — Е… именно тогава започна всичко…“