Кити Кели
Вести от кралския двор (2)

1

Принцеса Маргарет излиза с енергична крачка от кинотеатъра. Едва е изтърпяла началните сцени от „Списъкът на Шиндлер“. Започва да се върти на мястото си още щом вижда еврейските молитвени свещи да догарят, оставяйки само струйки дим, които трябва да извикат у зрителя представа за последвалите пепелища. Бърчи нос при вида на арестувания еврейски бижутер, на когото хвърлят шепа човешки зъби, за да търси златни пломби. С разгръщането на кошмара тя застива в стола си.

На екрана улиците, пълни с пищящи еврейски затворници, брутални нацистки войници и ръмжащи полицейски кучета, бързо опустяват, виждат се само разхвърляните куфари на онези, които току-що са изпратени в лагерите на смъртта. В този момент принцесата скача от мястото си.

„Аз си тръгвам — отсича тя. — Отказвам да остана дори и минута повече.“

Приятелите й са слисани, но веднага отстъпват пред раздразнението й. Напускат местата си и придружават Нейно кралско височество до Кенсингтънския дворец, където я очакват слугите й.

„Не желая да чувам нито дума повече за евреи и за холокоста — заявява сестрата на кралицата. — Нито дума. Достатъчно се наслушах по време на войната. Не искам никога вече да си спомням за това. Никога.“

Приятелите на Маргарет по-късно се чудят защо, след като реагира така, изобщо е предложила да отидат на прожекцията. Би трябвало да й е известно, че „Списъкът на Шиндлер“ пресъздава ужасите на геноцида. Но те не знаят, че принцесата е чела отзиви за филма и е била запленена от образа на добрия германец Оскар Шиндлер, тръгнал за военна плячка и превърнал се в самоотвержен герой, спасил живота на безброй обречени. Именно тази история тя иска да види на екрана.

Повече от шестдесет години Маргарет Роуз е принцеса от кралската династия Уиндзор, възпитавана да отрича германските си корени, да не признава смесицата от Сакс-Кобург-Готска кръв, която тече във вените й, да отхвърля потеклото си — от Вюртембурги и Шлезвиг-Холщайн-Зондербург-Глюксбурги, което преследва предците й.

Не я тревожат изпепеляващите детски спомени за Англия по време на въздушните нападения. При избухването на войната през 1939-а тя е деветгодишна. На шестдесет и четири принцесата рядко се замисля за разтърсващите бомбени експлозии, за затъмнените прозорци и за лишенията, които чувства, че тя и по-голямата й сестра, кралицата, са изтърпели, за да служат за пример на другите, страдали много повече. Вече не се оплаква така, както някога, че й е било отнето детството.

През онези години кралският й образ вдъхновява и дава кураж на едно тринадесетгодишно еврейско момиче от Амстердам. За да си напомня, че има и по-добър свят, Ане Франк лепи снимки на принцеса Маргарет Роуз и на сестра й Елизабет по стените на мансардата, където се крие от нацистите в продължение на две години заедно с близките си. Но после семейството е предадено на Гестапо и натоварено в закритите товарни вагони на влака за концентрационния лагер Берген-Белзен. Момичето умира там един месец преди освобождаването на Европа. Когато след войната отварят дома на Ане Франк за посещения, малките английски принцеси все още се усмихват на пожълтелите от времето снимки.

Принцеса Маргарет се гордее с поведението си по време на войната, със сериозността на сестра си и с храбростта на своите родители, сторили всичко, за да представят пред света монархията в най-добрата й светлина.

Онова, което дразни принцеса Маргарет в „Списъкът на Шиндлер“ и в „други подобни изморителни филми за холокоста“, е натрапчивата немска миризма, която продължава да витае около семейството й. Тайните им, свързани с алкохолизъм, пристрастеност към наркотици, епилепсия, умствени заболявания, хомосексуалност, бисексуалност, прелюбодеяния, измени и незаконородени деца, бледнеят пред връзката им с Третия райх. Тези тайни, документирани от заловени немски военни архиви и семейни дневници, писма, снимки и записки, лежат погребани в заключените хранилища на Кралския архив в замъка Уиндзор, далеч от любопитните очи на учени и историци. Малцина си спомнят, че майката и бащата на Маргарет не са били склонни да се противопоставят на Хитлер и са предпочитали за министър-председател Чембърлейн пред Чърчил. Повечето хора са забравили, че любимият чичо на Маргарет приема нацистка Германия като освободител на Европа, а един от германските й братовчеди е построил концентрационен лагер, за което по-късно бива съден като военен престъпник. Маргарет Роуз си спомня, но знае, че е най-добре тези факти — някои тайни, някои зловещи — да останат погребани.

И все пак принцесата не е склонна да изказва мнения — нещо, което изглежда като поразително невежество от страна на жена като нея, претендираща да чете толкова много. Въпреки всеизвестния си интерес към изкуствата и любовта към балета и театъра Маргарет Роуз остава безразлична към света извън хоризонта й на привилегирована личност. Тя не се извинява за предразсъдъците си. По време на една дискусия за Индия казва, че мрази „тези дребни кафяви хора“. Наскоро след организираното от ИРА убийство на братовчед й лорд Луис Маунтбатън тя нанася обида на ирландците. „Те са свине, истински свине“, заявява пред кмета на Чикаго, американец от ирландски произход, по време на посещението си в града. Когато представят принцесата на уважаваната журналистка Ан Лендърс, Маргарет я оглежда внимателно. „Еврейка ли сте? — пита тя. — Еврейка ли сте?“ Журналистката отговаря утвърдително и принцесата, загубила интерес, се оттегля. Определя д-р Шеди Джеган, президента на Гвиана, като противен. „Той е всичко, което презирам — не скрива Маргарет. — Черен е, женен е за еврейка и за капак тя е американка.“

След като си е излязла от „Списъкът на Шиндлер“, описвайки го като „отегчителен разказ за евреи“, съветва своя иконом да не си дава напразно парите за филма, спечелил наградата на Академията за филмово изкуство.

„Творба като «Списъкът на Шиндлер» само възбужда болно любопитство“ — казва принцесата, докато той й сервира закуската на следващата сутрин. — „Не можах да го изтърпя. Беше толкова невероятно неприятно и отвратително, че просто трябваше да стана и да напусна.“

Икономът я изслушва търпеливо както винаги. После свежда глава и се връща в кухнята. По-късно повтаря разговора пред един американец, който го пита дали не се обижда от забележките на принцесата. Икономът остава озадачен от въпроса на своя събеседник.

„О, Боже, не. Вие не разбирате. Принцесата е кралска особа. Кралска особа“ — отвръща той, произнасяйки думата с благоговение. — „Представителка е на династията Уиндзор — най-важната кралска династия в света. Тя е дъщеря на крал и сестра на кралица. Това е невероятно високо положение.“

„Да не би да искате да кажете, че кралските особи, особено английските, никога не грешат? И че само защото е принцеса, е имунизирана срещу критики?“

„Тя е кралска особа“, повтаря икономът.

„И затова не подлежи на порицание?“

„Кралската особа си е кралска особа“ — отговаря той. — „Това никога не се подлага на обсъждане.“