Дарън Шан
Чиракът на вампира (4)

Глава трета

Събудих се в ранния следобед, както обикновено. Бях си легнал малко преди зазоряване заедно с господин Крепели. Но докато той щеше да спи чак до вечерта, аз можех да стана и да обикалям и през деня. Това беше едно от преимуществата да си наполовина вампир.

Намазах си филия с мармалад за закуска — вампирите ядяха и човешка храна, само кръвта не беше достатъчна — и се настаних пред телевизора. Господин Крепели не обичаше хотелите. Предпочиташе да спи на открито, в някой стар плевник, съборетина или гробница, но на мен ми дойде в повече да спя на коравата земя и му го казах. В началото той доста мърмореше, но после отстъпи.

Изминалите два месеца бяха отлетели неусетно, тъй като бях изцяло погълнат от усвояването на новата си роля на вампирски чирак. Господин Крепели не беше добър учител и не обичаше да повтаря, така че трябваше да внимавам и да запомням от първия път.

Сега бях много силен. Можех да вдигам огромни тежести и ако стиснех в юмрук камък, го разтрошавах на парчета. При здрависване се налагаше да внимавам да не счупя пръстите на хората; можех да правя набирания на лоста цяла нощ и да тласкам гюле по-далеч от всеки възрастен. (Един ден измерих разстоянието, проверих в енциклопедията и открих, че съм поставил нов световен рекорд! В първия момент страшно се зарадвах, но след това си дадох сметка, че няма как да се похваля на някого — и въпреки това беше приятно да знам, че съм световен шампион.)

Ноктите ми бяха изключително здрави и можех да ги подкъсявам единствено със зъбите си, тъй като ножиците и нокторезачките не успяваха да ги прережат. Беше адски досадно — постоянно късах дрехите си при обличане и събличане и пробивах дупки в джобовете, щом пъхнех ръце в тях.

След онази нощ на гробището изминахме голямо разстояние. Първо тичахме с висока вампирска скорост, по-точно тичаше господин Крепели, а мен ме носеше на гърба си, прелитахме невидими за хората като два свръхзвукови духа. Това се наричаше хвърчене. Но хвърченето беше уморително и затова не след дълго се прехвърлихме на влакове и автобуси.

Не знам откъде господин Крепели намираше пари за билети, хотели и храна. Нямаше нито портфейл, нито банкови карти, но всеки път, когато трябваше да плати, в ръцете му се появяваха банкноти.

Не ми пораснаха вампирски зъби. В продължение на три седмици всяка вечер проверявах в огледалото дали не са се появили, докато веднъж господин Крепели не ме видя и попита:

— Какво правиш?

— Гледам дали са ми пораснали вампирски зъби — отвърнах.

Той ме зяпна смаяно и след това избухна в смях.

— Няма такова нещо като „вампирски зъби“, глупчо!

— А как тогава… как хапете хората, за да им смучете кръвта? — премигах объркано.

— Не ги хапем — отвърна господин Крепели през смях. — Прерязваме кожата с нокът. Използваме зъбите само в краен случай.

— Значи няма да ми пораснат вампирски зъби?

— Няма. Просто ще станат по-здрави и ще можеш да разкъсваш плът и дори да трошиш кости, ако желаеш, но това е мръсна работа. Само глупаците използват зъбите си. А те не живеят дълго. Залавят ги и ги убиват.

Думите му ме разочароваха. Това беше една от любимите ми сцени в старите филми на ужасите: вампирите изглеждаха толкова впечатляващо, като оголеха зъби!

След като поразмислих малко, реших, че така ще съм си по-добре. Стигаха ми и ноктите, които късаха дрехите ми. Какво щях да правя, ако зъбите започнеха да продупчват бузите ми?

Повечето вампирски истории се оказаха измислица. Не можехме да променяме формата си, нито да летим. Кръстовете и светената вода не ни нараняваха. Чесънът само ни даваше лош дъх. Виждахме отраженията си в огледалото и имахме сянка.

Но някои от митовете бяха истина. Вампирът не можеше да бъде сниман с фотоапарат, нито с видеокамера, тъй като атомите му бяха по-различни и на филма излизаше само замъглено петно. Мен фотоапаратите все още ме улавяха, но колкото и да бяха добри, нямаше как да се получи ясна снимка.

Погаждахме се добре с плъховете и прилепите. Не можехме да се превръщаме в такива, както твърдяха някои книги и филми, но плъховете и прилепите ни харесваха, по миризмата познаваха, че сме различни от хората и често идваха да спят при нас или да търсят остатъци от храна.

Кучетата и котките ни мразеха.

Дневната светлина наистина беше пагубна за нас. Ако се навлечеше с повече дрехи, вампирът можеше да издържи известно време навън, но за четвърт час щеше да изгори и кожата му да се зачерви. Четири-пет часа директно под слънчевите лъчи щяха да са смъртоносни.

Разбира се, ако ни прободяха с дървен кол в сърцето, щяхме да загинем, както и ако ни застреляха, наръгаха с нож или ни сложеха на електрическия стол. Можехме да се удавим, да загинем при катастрофа или да се разболеем. Не беше лесно да убиеш вампир, но и не бяхме безсмъртни.

Имаше още хиляди неща, които трябваше да науча. Господин Крепели казваше, че ще са ми нужни години, за да усвоя всичко и да съм готов сам да се грижа за себе си. Твърдеше, че ако остане сам, един неопитен новак ще загине за няколко месеца, така че колкото и да не ми се искаше, трябваше да остана с него.

Изгълтах филийката с мармалад и през следващите няколко часа седях и си гризях ноктите. По телевизията нямаше нищо интересно, но не ми се излизаше сам навън. Бяхме в малък град и се притеснявах, че хората все някак ще се досетят за истината, ще разберат какъв съм и ще ме подгонят с колове в ръка.

Когато се стъмни, господин Крепели се надигна и разтърка корем.

— Умирам от глад — обяви той. — Още е рано, но въпреки това най-добре да тръгваме. Трябваше да си пийна малко повече от онзи глупав скаут, че да не се налага да си търсим друга жертва. — Погледна ме и вдигна едната си вежда. — Може пък този път и ти да се престрашиш.

— Може — отвърнах, макар да знаех, че няма да стане. Бях се заклел никога да не го правя. Щях да пия животинска кръв, за да оцелея, но никога нямаше да посегна на свой събрат, каквото и да казваше господин Крепели и колкото и да ме присвиваше от глад коремът. Да, бях наполовина вампир, но си оставах и наполовина човек и мисълта да нападна друг човек ме изпълваше с ужас и отвращение.