Дарън Шан
Чиракът на вампира (22)

Глава двайсет и първа

Вампирската кръв беше виновна за злополуката, но пак тя ме спаси.

При падането инстинктивно протегнах ръка и сграбчих гредата. Ако бях обикновено момче, нямаше да ми стигне силата да се задържа. Но аз не бях обикновено момче. Бях наполовина вампир. И макар да ми се виеше свят, успях да хвана здраво гредата и увиснах на нея.

Висях на десетина метра височина със затворени очи, крепях се единствено на петте си тънки пръста.

— Дръж се, Дарън! — извика Сам. Не беше нужно да ми го казва, нямах никакво намерение да се пускам. — Идвам при теб. Ей сега ще дойда. Не се пускай. Не изпадай в паника.

Докато се приближаваше, не спря да говори — успокояваше ме, обясняваше, че ще се оправя, че той ще ме спаси, че всичко ще се нареди.

И думите му наистина ми помогнаха. Благодарение на тях имаше за какво друго да мисля, освен за пропастта под себе си. Ако не беше Сам, вече щях да съм си отишъл от тоя свят.

Усещах стъпките му по гредата, за която се държах. Дървото скърцаше и за един ужасен момент се изплаших, че няма да издържи тежестта ни, двамата ще се стоварим долу и ще си строшим вратовете. Но гредата се оказа здрава, Сам допълзя по корем бързо, но внимателно.

Стигна до мен и се спря.

— Ще те хвана с дясната си ръка — каза той. — Не мърдай и не посягай към мен. Разбра ли?

— Ясно — отвърнах.

Усетих ръката му около китката си.

— Не се пускай от гредата — заповяда Сам.

— Няма.

— Няма да ми стигнат силите да те издърпам — продължи той, — така че ще те залюлея и когато събереш инерция, се опитай да достигнеш гредата с другата си ръка. Ако не успееш, не изпадай в паника, аз те държа. Щом се хванеш, се отпусни малко, остави тялото си да почине няколко секунди. След това се набери на гредата. Разбра ли ме?

— Разбрах, капитане — ухилих се, въпреки страха.

— Добре. Да започваме. И помни: всичко ще се оправи. Ще успеем. Ще те спасим.

Той ме залюля, като постепенно засилваше тласъците. След първите няколко полюшвания се изкуших веднага да посегна към гредата, но се насилих да изчакам. Когато усетих, че съм набрал достатъчно инерция, разперих пръсти и посегнах към дебелото дърво.

И го хванах!

Отдъхнах си леко и оставих мускулите на дясната си ръка да починат малко.

— Готов ли си да се набереш? — попита Сам.

— Да.

— Ще ти помогна да се качиш — рече той. — Щом легнеш по корем върху гредата, ще се дръпна назад, за да освободя място да сложиш и краката си.

Сам ме хвана за яките на ризата и сакото, за да ме задържи, ако се изпусна и ми помогна да се издърпам нагоре.

Поожулих си гърдите и корема, но не обръщах внимание на болката. Всъщност дори й се зарадвах — тя беше доказателство, че съм жив.

Когато се закрепих върху гредата по корем, приятелят ми се отдръпна и аз качих и краката си. Едва-едва запълзях след него. Стъпих на ръба и продължих пълзешком, изправих се чак когато стигнах до стълбите. Там се подпрях на стената и изпуснах тежка въздишка на облекчение.

— Уха! — възкликна Сам до мен. — Забавно беше, нали? Искаш ли да го направим отново?

Надявах се да се шегува.