Дарън Шан
Чиракът на вампира (16)

Глава петнайсета

Станахме рано и излязохме на лов за храна за Малките хора. Бяхме кисели и недоспали и ни отне доста време да се разсъним.

След малко попитах Евра какво обичат Малките хора.

— Месо — отговори той. — Всякакво месо, нямат претенции.

— Колко животни трябва да хванем?

— Ами, те са общо дванайсет, но не ядат по много. Да речем, по един заек или таралеж на двама. По-голямо животно като лисица или куче ще стигне на трима-четирима.

— Нима ядат и таралежи? — учудих се.

— Да, за Малките хора таралежите не са проблем — кимна приятелят ми. — Не са придирчиви. Ядат дори и плъхове и мишки, но за да се наситят, ще трябва да наловим цял чувал, а това не е толкова лесно.

Взехме по една торба и се отправихме в различни посоки. Евра обясни, че не е нужно месото да е прясно, някой мъртъв язовец или катеричка също щяха да свършат работа.

След няколко минути забелязах лисица с кокошка в устата, връщаше се към дупката си. Проследих я, издебнах сгоден момент, изскочих иззад един храст и я повалих на земята.

Удушената кокошка изскочи от устата й, лисицата се обърна и оголи зъби. Но преди да успее да ме захапе, аз я стиснах за врата и рязко го извих наляво. Той изпука силно и тялото в ръката ми се отпусна.

Хвърлих кокошката в торбата — тя беше добре дошла награда, — но не прибрах веднага лисицата. Нуждаех се от кръв, намерих вена, направих малък разрез и засмуках.

Ненавиждах този момент — беше нечовешко, — но си напомнях, че все пак вече не бях човек. Бях наполовина вампир. Животът на вампирите просто беше такъв. При първите няколко убийства на лисици, зайци, прасета и овце ме мъчеше съвестта, но после свикнах. Нямах друг изход.

Дали щях да свикна да пия и човешка кръв? Ето това беше въпросът на въпросите. Надявах се да не стигна дотам, но като гледах как губя сили, знаех, че накрая ще бъда принуден да го направя — в противен случай щях да умра!

Хвърлих трупа на лисицата в торбата и продължих с лова. Семейство зайци си миеха ушите край близкото езерце. Пропълзях към тях и им се нахвърлих изневиделица. Те се пръснаха уплашено, но острите ми нокти успяха да докопат три от малките.

Прибавих ги към другата плячка в торбата и реших, че е време да приключвам. Лисицата, кокошката и зайците щяха да заситят шест-седем от Малките хора.

С Евра се срещнахме в лагера. Той беше изключително доволен, съвсем наблизо беше намерил едно умряло куче и язовец.

— Никога досега не съм се справял толкова бързо — похвали се той. — Освен това видях стадо крави на отсрещната ливада. Предлагам довечера да отидем да откраднем една. Ще стигне на Малките хора поне за ден-два.

— А собственикът няма ли да забележи?

— Кравите са десетки — отвърна Евра. — Докато седне да ги преброи, ние отдавна ще сме си тръгнали.

— Но кравите струват пари — отбелязах аз. — Нямам нищо против ловуването на диви животни, но кражбата от ферма е друго.

— Добре, ще оставим пари на собственика — въздъхна той.

— А откъде ще ги вземем?

Евра се усмихна.

— В „Цирка на кошмарите“ парите са единственото нещо, което се намира в изобилие — увери ме той.

После, след като приключихме със задълженията си, се видяхме със Сам. Той се оплака, че ни чакал в храстите от часове.

— Защо не дойде в лагера? — попитах аз.

— Не исках да ви преча — отвърна той. — Освен това не бях сигурен дали човекът вълк е затворен в клетката. Вчера ми се видя доста враждебно настроен към мен.

— Той си се държи така с всички — обясни Евра.

— Възможно е — кимна Сам, — но реших, че е по-добре да не рискувам.

Малкият ни приятел изгаряше от любопитство. Очевидно след вчерашната ни среща дълго беше размишлявал за нас.

— Никога ли не носиш обувки? — попита той Евра.

— Никога — отвърна момчето змия. — Ходилото ми е твърдо като гьон.

— А ако настъпиш бодил или пирон?

Евра се усмихна, седна и протегна към него стъпалото си.

— Опитай се да ме одраскаш с нещо остро — рече той.

Сам отчупи едно клонче и забоцка петата му. Наведох се да погледна. Все едно се опитваше да продупчи дебела кожа.

— Някое парче стъкло може и да ме пореже — поясни Евра, — но това се случва рядко и с всяка година кожата ми става все по-груба.

— Де да имах и аз такава кожа — въздъхна със завист Сам. След това се обърна към мен. — А ти защо носиш все едни и същи дрехи?

Сведох поглед към костюма, в който ме бяха погребали. Отдавна се канех да го сменя, но все забравях.

— Харесвам го — отвърнах.

— Никога досега не съм виждал момче с такъв костюм — продължи Сам. — Освен на сватби и на погребения. Защо те карат да се обличаш така?

— Никой не ме кара.

— Пита ли родителите си дали ще те пуснат да тръгнеш с цирка? — опита се да отвлече вниманието му Евра.

— Не — поклати глава той. — Разказах им за цирка, разбира се, но реших, че е по-добре да не им сервирам всичко наведнъж и първо да ги подготвя. Ще им кажа непосредствено преди заминаването или ще им оставя бележка.

— Все още ли искаш да тръгнеш с нас? — попитах.

— Съмняваш ли се? — извика Сам. — Знам, че се опитахте да ме откажете, но все някак ще успея. Ще видите. Ще продължа да идвам тук, ще прочета какво пише в книгите, ще науча всичко за цирковете, ще отида да поговоря с шефа ви и той няма да има нищо против.

С Евра се спогледахме и се усмихнахме. Знаехме, че мечтата му няма да се сбъдне, но ни беше жал да му го кажем.

После Сам ни разказа, че близо до лагера имало стара изоставена гара и решихме да отидем да я видим.

— Там е страхотно — убеждаваше ни той. — Преди години е била важна гара, а после са я използвали като депо за ремонтиране и боядисване на вагони. След това обаче се появила нова фирма по-близо до града и това място го изоставили. Чудесно е за игра: ръждясали релси, празни бараки, няколко стари вагона, дори къщата на пазача си стои.

— Не е ли опасно? — попита Евра.

— Според мама е опасно — призна Сам. — Едно от малкото места, на които ми забранява да ходя. Страхува се да не пропадна през тавана на някой вагон или че ще се спъна в релсите, или нещо подобно. Но аз съм ходил стотици пъти и нищо ми няма.

Слънцето грееше силно, вървяхме бавно на сянка под дърветата. Изведнъж долових странна миризма на вкиснало. Спрях и подуших въздуха. Евра също я усети.

— Какво е това? — попитах.

— Не знам — отвърна той, ноздрите му потрепваха. — Откъде идва?

— Не мога да разбера — поклатих глава.

Сам продължаваше да върви напред, но като забеляза, че сме изостанали, спря и се обърна.

— Какво става? — извика той. — Защо…

— Хванах ли ви! — изрева някой зад нас и преди да успея да реагирам, нечия тежка ръка ме сграбчи за рамото и ме завъртя. Видях едро брадясало лице и след това политнах назад.