Дарън Шан
Чиракът на вампира (35)

Глава трийсет и четвърта

Погребахме Сам без много церемонии — не се сетих за подходящи думи — и засипахме гроба. Не заличихме следите, така че полицията скоро щеше да го намери и Сам щеше да получи истинско погребение. Исках родителите му да го изпратят както подобава, но междувременно поне тялото щеше да се опази от дивите хищници (и Малките хора).

Потеглихме призори. Господин Длъгнест обяви, че ни очаква дълъг път. Изчезването на Сам щеше да вдигне шум, така че трябваше бързо да напуснем мястото.

Чудех се какво ли беше станало с Ре Ве. Дали не беше умрял от загуба на кръв в гората? Или пък беше успял да намери лекар? Или пък все още тичаше и крещеше: „Ръцете ми! Ръцете ми!“.

Не ме интересуваше. Макар че помислите му бяха добри, всъщност за всичко беше виновен той. Ако не се беше опитал да свали синджирите от клетката на човека вълк, Сам щеше да е жив. Не че се надявах Ре Ве да е мъртъв, но и не се молех за него. Трябваше да посрещне това, което съдбата му беше отредила.

С Евра пътувахме в една каравана. Когато потеглихме, той понечи да каже нещо, но изведнъж замълча. После се прокашля и сложи раница в скута ми.

— Виж какво намерих — прошепна. — Реших, че може да я искаш.

Въпреки боцкането в очите прочетох името — „Сам Грест“ и отново избухнах в сълзи. Евра ме прегърна и заплака с мен.

— Господин Крепели ми разказа всичко — обясни той, щом се посъвзе и избърса лице. — Каза, че си изпил кръвта на Сам и така духът му ще остане да живее в теб.

— Поне така твърди той — отвърнах вяло, все още не вярвах напълно на думите на вампира.

— Виж — рече приятелят ми, — знам, че не искаше да пиеш човешка кръв, но си го направил заради Сам. Това е проява на добро, не на зло. Не трябва да се чувстваш виновен, че си пил от кръвта му.

— Сигурно — измърморих, но като си спомних как сведох устни към шията на Сам, отново заплаках.

През целия ден не спряхме нито веднъж, изминахме голямо разстояние, но спомените за Сам неотлъчно ни следваха. Щом се спусна нощта, господин Длъгнест обяви кратка почивка. Евра реши да излезе да потърси храна.

— Да ти донеса ли нещо? — попита той.

— Не — отвърнах и притиснах лице към стъклото на прозореца. — Не съм гладен.

Той пое към вратата.

— Почакай — спрях го изведнъж.

Усещах странен вкус в устата си. Кръвта на Сам все още пареше на устните ми, но не тя дразнеше вкусовите луковички на езика ми. Искаше ми се нещо, което никога преди не бях ял. През първите няколко секунди бях твърде объркан, за да се сетя какво е то. След това разпознах странния копнеж и успях да се усмихна. Отворих раницата на Сам, но бурканът явно беше изпаднал някъде.

Обърнах се към Евра, избърсах сълзите от очите си, облизах устни и с глас, който напомняше на гласа на онова любознателно отракано хлапе, попитах:

— Дали ще можеш да намериш малко мариновани лукчета?