Дарън Шан
Чиракът на вампира (14)

Глава тринайсета

След няколко часа Евра се поуспокои и бавно започна да се връща към нормалното си състояние, но остана необичайно напрегнат цялата вечер. Трябваше да белим картофи за вечеря и се наложи да му взема ножа и сам да се справя с цялото количество, тъй като се страхувах да не се пореже.

След вечеря помогнахме за миенето на чиниите и после пак пробвах да го разпитам за тайнствения господин Абдъс. Бяхме се прибрали в палатката и Евра си играеше със змията.

Не ми отговори веднага, даже си помислих, че няма и намерение да го стори, но той въздъхна и рече:

— Господин Дезмънд Абдъс е предводителят на Малките хора.

— Дребосъците със сини роби с качулки? — уточних аз.

— Да. Той ги нарича Малките хора. Те му се подчиняват безпрекословно. Не се появява често, за последно съм го виждал преди две години, но всеки път се вцепенявам от ужас. Той е най-страшният човек, когото познавам.

— Не забелязах нищо странно в него — отбелязах.

— И аз не забелязах нищо първия път — кимна приятелят ми. — Но почакай само да поговориш с него. Като ме погледне, имам чувството, че иска да ме заколи, да ме одере и да ме изпече.

— Човекоядец ли е? — ахнах аз.

— Не знам дали е човекоядец — отвърна Евра. — Просто като те погледне, усещаш, че иска да те изяде. И не си въобразявам, говорил съм и с други и те се чувстват по същия начин. Никой не го харесва. Дори и господин Длъгнест се напряга, когато господин Абдъс е наоколо.

— Сигурно поне Малките хора го харесва — възразих. — При положение че го следват и му се подчиняват.

— Може просто да се страхуват от него — предположи той. — Може да ги кара да му се подчиняват насила. Или пък са му роби.

— Питал ли си ги?

— Те не говорят — отвърна Евра. — Не знам дали не могат или просто предпочитат да мълчат, но така или иначе, никой тук не е чувал и дума от тях. Много са работливи и покорни, но са като роботи.

— Виждал ли си лицата им?

— Да — кимна той. — Обикновено ходят навсякъде с качулки, но веднъж с двама от Малките хора трябваше да преместим някаква тежка машина, която падна върху един от тях и го смаза. Той не издаде нито звук, макар че сигурно е умирал от болка. Тогава качулката му се отметна и видях лицето му.

Беше ужасно — продължи Евра тихо, галейки нежно змията, — с бръчкано, покрито с белези и шевове, сякаш някой великан го е хванал и изподрал с нокти. Нямаше уши, нито нос, а устата беше покрита с нещо като маска. Кожата беше сива като на мъртвец, очите му бяха две зелени подутини на челото. Нямаше коса.

Момчето змия потрепери. Опитах се да си представя описаното от него лице и също усетих как по гърба ми полазват тръпки.

— И какво стана с него? — попитах. — Умря ли?

— Не знам — отвърна Евра. — Появиха се двама от братята му — винаги съм ги смятал за братя, макар че вероятно не са — и го отнесоха някъде.

— И никога повече не го видя?

— Те са напълно еднакви — вдигна рамене той. — Някои са сантиметър-два по-ниски или по-високи, но няма начин човек да ги различи. Повярвай ми, опитвал съм.

Звучеше ми все по-странно и по-странно. Господин Абдъс и неговите Малки хора страшно ме заинтригуваха, а и аз винаги съм си падал по загадките. Може би щях да успея да разреша тази. Току-виж благодарение на вампирските си способности намерех начин да разговарям с някой от синьоробите.

— А откъде идват Малките хора? — попитах.

— Никой не знае — отвърна Евра. — По принцип се движат по четирима или по шестима. От време на време се появяват нови — понякога сами, понякога ги води господин Абдъс. Сега като се замисля, е доста странно, че когато ти дойде, нямаше нито един от тях.

— Дали е свързано с мен? Или пък с господин Крепели?

— Не ми се вярва — поклати глава той. — Вероятно е обикновено съвпадение. Или пък е знак на съдбата. — Замълча за миг и добави. — Което ме подсеща, името на господин Абдъс не ти ли се струва странно?

— Че какво му е?

— Прочети го наобратно.

А-б-д-ъ-с, С-ъ-д-б-а!

— Господин Съдба! — прошепнах аз и Евра мрачно кимна.

Отрупах го с въпроси, но той не успя да утоли любопитството ми. Не знаеше почти нищо за господин Абдъс и можа да ми каже само още една-две дребни подробности за Малките хора. Хранели се с месо. Миришели странно. През повечето време се движели бавно. Или не усещали болка, или не го показвали. Нямали чувство за хумор.

— А това пък как го разбра? — засмях се аз.

— Благодарение на Разтегливия Брадли — отвърна сериозно Евра. — Той пътуваше с цирка. Можеше да разтяга ръцете и краката си, тъй като костите му бяха като от каучук.

На мен не ми беше особено симпатичен. Погаждаше груби номера на всички и ужасно им се присмиваше. Не просто те правеше на глупак, а те караше да се чувстваш като истински тъпанар.

Веднъж изнесохме представление в арабски дворец — само за шейха. Той остана страшно доволен, но най-много хареса Разтегливия Брадли. След това двамата се заговориха и Брадли спомена, че не може да носи бижута, тъй като когато ръката му промени формата си, те се изсулват или късат.

Шейхът го помоли да почака, излезе и след малко се върна със златна гривна. Даде я на Брадли да си я сложи и след това му заповяда да се опита да я свали.

Разтегливия Брадли започна да променя китката си, удебеляваше я и я изтъняваше, удължаваше я и я скъсяваше, но така и не успя да помръдне гривната. Шейхът обясни, че тя е вълшебна и може да бъде свалена само по желание на притежателя. Била страшно скъпа, направо безценна, но той му я подари, за да покаже колко го харесва.

И сега стигаме до Малките хора — продължи момчето змия. — Разтегливия Брадли страшно обичаше да ги тормози. Постоянно им погаждаше номера. Залагаше капани и ги вдигаше във въздуха с краката нагоре. Подпалваше робите им. Мажеше с течен сапун въжетата, за да им се плъзгат ръцете, или пък с лепило, за да залепнат. Сипваше кабърчета в храната, събаряше палатката им, заключваше ги в караваната.

— И защо се е държал толкова зле с тях? — попитах.

— Според мен, защото те изобщо не реагираха — отвърна Евра. — Той се наслаждаваше на притеснението на хората, а синьоробите не пищяха, не крещяха, не избухваха. Все едно не забелязваха номерата му. Или по-скоро всички си мислехме, че не ги забелязват.

От гърлото му се изтръгна странен звук, наполовина смях, наполовина стон.

— Една сутрин се събудихме и открихме, че Разтегливия Брадли е изчезнал. Нямаше го никъде. Потърсихме го наоколо, но като не го намерихме, продължихме пътя си. Не се разтревожихме особено, всеки артист беше свободен да идва или да си заминава, когато реши. Не за пръв път някой си тръгваше посред нощ.

В продължение на седмица и аз не заподозрях нищо. Един ден се появи господин Абдъс и отведе повечето Малки хора, като с цирка останаха само двама. Господин Длъгнест ме помоли да им помагам в работата и затова отидох да пооправя в палатката им и да изтупам хамаците — Малките хора спят в хамаци, те ми дадоха и моя. Казвал ли съм ти го?

Не беше, но не исках да го отклонявам и затова си замълчах.

— След това — продължи той — реших да измия гърнето им — голямо гърне, което слагаха направо на огъня в средата на палатката. Сигурно когато готвят вътре е много задимено, но така или иначе, гърнето беше цялото почерняло от сажди.

Изнесох го и изсипах на тревата остатъците от последната им манджа — парчета месо и кокали. Изтърках го хубаво и го прибрах. Мина ми през ума да събера отпадъците и да ги дам на човека вълк. „Който не прахосва, не изпада в нужда“ обича да повтаря господин Длъгнест. Докато събирах месото и кокалите, нещо блестящо привлече вниманието ми…

Евра се обърна и измъкна една торбичка изпод хамака си. От нея извади малка златна гривна. Изчака да я огледам хубаво и я сложи на лявата си китка. Разтърси ръка с всички сили, но гривната не помръдна.

След това я свали с дясната си ръка и ми я подхвърли. Улових я във въздуха и внимателно я разгледах, но не посмях да си я сложа.

— Това е гривната, която шейхът е подарил на Разтегливия Брадли? — предположих.

— Същата — кимна той.

Върнах му я.

— Не знам дали им е погодил някой особено гаден номер — рече Евра, играейки си с гривната, — или на тях просто им е писнало от непрестанните му шеги. Но оттогава аз съм изключително внимателен и любезен с немите дребосъци със сини роби.

— А какво направи с останките… с кокалите? — попитах. — Погребали ги?

— Не, разбира се! — възкликна той. — Дадох ги на човека вълк.

Ахнах ужасено и момчето змия допълни:

— „Който не прахосва, не изпада в нужда“, нали така?

Взрях се в него мълчаливо, след това избухнах в смях. Евра също се усмихна. След миг и двамата се търкаляхме от смях и удряхме с юмруци по земята.

— Не е смешно — задъхано се обадих аз. — Горкият Брадли. Би трябвало да плачем.

— От смях не мога да плача — изкикоти се Евра.

— Какъв ли е бил на вкус?

— Не знам — отвърна той. — Но сигурно е бил жилав като гума.

Думите му предизвикаха нова вълна от смях, чак ни потекоха сълзи. Не беше хубаво да се смеем така, но не можехме да спрем.

Докато се кикотехме, платнището на входа на палатката се отметна и вътре надникна любопитното лице на Ръкокракия Ханс.

— На какво се смеете? — попита той, но не получи отговор. Опитах се да му обясня, но след всяка дума се заливах от смях и накрая се отказах.

Ръкокракия Ханс поклати глава и се усмихна на глупостта ни. Изчака да се поуспокоим и каза:

— Нося съобщение за двама ви. Господин Длъгнест ви чака веднага в караваната си.

— Какво се е случило, Ханс? — попита Евра през смях. — За какво сме му притрябвали?

— Не на него — отвърна акробатът. — Господин Абдъс е там. Той ни вика.

Смехът ни утихна мигновено. Ханс си тръгна, без да каже нито дума повече.

— Гггосподин Абдъс ни вика! — възкликна Евра.

— Чух — кимнах. — Според теб, какво иска?

— Ннне зззнам — заекна той, но аз се досещах какво си мисли, тъй като и аз веднага се бях сетил за Малките хора, Разтегливия Брадли и голямото почерняло гърне с останки от човешко месо и кости.