Дарън Шан
Чиракът на вампира (11)

Глава десета

Така изминаха първите две денонощия от пристигането ни в цирка. Денем бях с Евра, помагах му със задълженията, а вечерите прекарвах с господин Крепели и учех за живота на вампирите. Лягах си по-рано, отколкото преди, макар че рядко успявах да се шмугна под завивките преди един-два през нощта.

С Евра станахме добри приятели. Той беше по-голям от мен, но свит и срамежлив — вероятно заради тежкото си минало, — така че се спогаждахме добре.

На третия ден се улових как оглеждам караваните, колите и палатките така, сякаш бях прекарал десетилетия край тях.

В тези дни обаче започна да се усеща и ефектът от отказа ми да пия човешка кръв. Чувствах се отпаднал и слаб. Зрението, слухът и обонянието ми се замъглиха. Все още бях по-силен и по-бърз от човек, но усещах как силите ми намаляват с всеки изминал ден.

Нямах нищо против. Предпочитах да изгубя някои от вампирските си способности, отколкото да пия кръв от жив човек.

След обяда с Евра се изтегнахме да си починем в края на лагера и не след дълго забелязахме, че някой се спотайва в храстите.

— Кой ли може да е? — зачудих се на глас.

— Едно хлапе от близкото село — отвърна Евра. — И друг път съм го виждал да се мотае наоколо.

Огледах момчето в храстите. То се опитваше да остане незабелязано, но за човек с моите способности — макар и те да бяха започнали да отслабват — се набиваше на очи като слон сред ято гъски. Стана ми любопитно какво е замислило и предложих:

— Хайде да му скроим номер.

— Как? — попита Евра.

— Наведи се към мен.

Той наклони глава към мен и аз му прошепнах плана си. Приятелят ми се ухили и кимна, след това стана и се престори, че се прозява.

— Изчезвам, Дарън — рече той. — До после.

— Чао, Евра — отвърнах аз на висок глас. Изчаках го да се отдалечи, надигнах се и също поех към лагера.

Когато се скрих от погледа на момчето в храстите, веднага свърнах обратно, като се прикривах зад караваните и палатките. Заобиколих стотина метра наляво и след това се прокраднах напред, така че да съм на една линия с него и безшумно запълзях.

Спрях на десетина метра от хлапето. Бях се озовал зад гърба му, така че то не можеше да ме види, а и освен това все още гледаше към лагера. От другата му страна виждах Евра, който беше дори по-близко до него. Той ми даде знак с палец и показалец, че е готов.

Притиснах се към земята по корем и изстенах:

— Аааах! Оооох!

Момчето застина, после изплашено се озърна през рамо, но не видя нищо.

— Кой е там? — подвикна то.

— Грррр! — изръмжа иззад него Евра.

Хлапето рязко завъртя глава натам.

— Хо-хо-хо! — изкрещях като горила.

— Не ме е страх от вас! — извика момчето, но отстъпи. — Шегувате се!

— Иии-иии-иии! — обади се Евра.

Разклатих един клон, приятелят ми се разшумоля в храстите, аз хвърлих едно камъче точно пред момчето. То въртеше глава насам-натам като кукла на конци, колебаеше се да остане или да избяга.

— Не знам кои сте — поде хлапето, — но…

Евра се промъкна зад гърба му, протегна дългия си език и го прокара по врата му, като съскаше като змия.

Това преля чашата. Момчето изпищя и си плю на петите.

Двамата с Евра хукнахме след него, като едва се сдържахме да не се разсмеем на глас и от време на време издавахме страховити звуци. Хлапето препускаше през храсталаците, без да усеща раздиращите дрехите му тръни и пищеше за помощ.

След няколко минути се поуморихме от играта на котка и мишка и бяхме готови да го оставим на мира, но то се спъна и се просна насред високата трева.

Спряхме се озадачени, момчето сякаш беше потънало вдън земя.

— Къде отиде? — попитах.

— Не го виждам — отвърна Евра.

— Да не му е станало нещо?

— Не знам — отвърна разтревожено той. — Може да е паднало в някоя яма.

— Хей, хлапе! — извиках аз. — Добре ли си?

Никакъв отговор.

— Не се страхувай! Нищо няма да ти направим. Само се шегувахме. Не искахме да…

Зад нас се чу шумолене, нещо ме докосна по гърба и силно ме бутна напред. В следващата секунда и Евра падна до мен и когато се изправихме онемели от изненада, чухме някой да се смее зад нас.

Обърнахме се бавно и видяхме хлапето да се превива от смях.

— Измамих ви! Измамих ви! — крещеше то и подскачаше. — Още в началото ви видях да се приближавате. Само се преструвах на изплашен! Направих ви засада! Ха-ха-ха! Хо-хо-хо! Хи-хи-хи!

Смееше се на нас и макар да се чувствахме изиграни, когато се спогледахме нямаше как да не се присъединим към смеха му. Нарочно ни беше примамило във високата трева и сега от главата до петите бяхме покрити с лепкави семена.

— Приличаш на ходещо дърво — пошегувах се аз.

— А ти — на елф — отвърна Евра.

— И двамата изглеждате като пълни идиоти — обади се момчето. Обърнахме гневни погледи към него и усмивката му леко избледня, но то не отстъпи. — Е, така си е.

— Сигурно си мислиш, че е адски смешно — изръмжах аз. Хлапето кимна мълчаливо. — Чуй ме хубаво тогава… — Пристъпих към него заплашително и направих най-страшната физиономия, на която бях способен. Спрях се на сантиметър от него, изгледах го кръвнишки и избухнах в смях. — И наистина е смешно!

То се засмя доволно, радваше се, че приемаме случилото се откъм забавната му страна, после протегна ръце към нас.

— Аз съм Сам Грест. Приятно ми е да се запознаем.

— Здрасти, Сам Грест — отвърнах аз, стиснах му ръката и си помислих, че вече си имам втори приятел.

И той наистина ми стана приятел. Но преди да дойде времето „Циркът на кошмарите“ да поеме отново на път, бях готов да дам всичко на света, само и само никога да не бях чувал името му.