Дарън Шан
Чиракът на вампира (28)

Глава двайсет и седма

Този път отидох направо при господин Длъгнест и му разказах всичко. Той ме изслуша внимателно и заяви:

— Добре си се справил.

— Постъпих така, както се налагаше — отвърнах. — Не се гордея със стореното. Не обичам да заплашвам и изнудвам хората, но нямаше друг начин.

— Имал си пълното право да го убиеш, за да ликвидираш опасността — отговори собственикът на цирка.

— Не съм убиец.

— Знам — въздъхна той. — Нито пък аз. Жалко, че не си бил с някой от Малките хора. Те щяха да му откъснат главата без колебание.

— Какво ще правим сега? — попитах.

— Не вярвам да ни създаде големи проблеми — рече замислено господин Длъгнест. — Вероятно е твърде изплашен, за да отиде веднага в полицията. Дори и да го направи, няма никакви доказателства. Неприятно е, но и преди сме си имали работа със силите на реда. Ще се справим някак.

Повече ме тревожат здравните инспектори. Хванат ли ти дирята, те преследват като хрътки и е трудно да им се изплъзнеш.

Ще заминем утре — реши той. — Тази вечер имаме представление, а не обичам да ги отменям с толкова кратко предизвестие. Здравните инспектори ще се появят най-рано утре сутринта, а дотогава ще сме потеглили.

— Нали не ми се сърдите?

— Не — поклати глава той. — Това не е първият ни сблъсък със света на хората. Вината не е твоя.

Помогнах му да оповести новината за заминаването из лагера. Всички я приеха спокойно. Повечето изглеждаха доволни, че разполагат с толкова време, често им се беше налагало да отпътуват само с един-два часа предупреждение.

Пак ми се струпа доста работа. Освен в подготовката за представлението, трябваше да се включа и в организацията на заминаването. Реших да предложа на Труска помощта си при опаковането, но когато влязох, палатката й вече беше празна. Попитах я смаяно как е успяла да се справи толкова бързо, а в отговор тя само ми намигна.

Вечерта съобщих на господин Крепели новината. Той не изглеждаше изненадан.

— Доста се позадържахме тук — отбеляза той.

Помолих го да не участвам в номера, тъй като не се чувствах добре.

— Ще си легна рано да се наспя.

— Няма да ти помогне — предупреди ме той. — Само едно нещо може да те оправи и ти много добре знаеш кое е то.

Оставаше съвсем малко до началото на представлението. Отново беше пълно с посетители. Навсякъде наоколо имаше коли. Всички в цирка бяха заети, приготвяха се да излязат на сцената, настаняваха хората, продаваха сувенири.

Единствените, които като че ли нямаха какво да правят, бяхме аз и Евра — той не беше включен в програмата, тъй като змията му още беше болна. Евра я остави за малко сама, за да погледа началото. Седяхме отстрани в кулисите, докато господин Длъгнест представяше човека вълк.

Останахме до първия антракт и след това излязохме да позяпаме звездите.

— Това място ще ми липсва — рече приятелят ми. — Обичам провинцията. В града звездите не се виждат така ясно.

— Не знаех, че разбираш от астрономия — изненадах се.

— Не разбирам — отговори той. — Но обичам да гледам звездите.

Отново ми се зави свят и се наложи да седна.

— Добре ли си? — попита Евра.

Усмихнах се вяло.

— И по-добре съм бил.

— Все още ли отказваш да пиеш човешка кръв? — Кимнах. Той седна до мен. — Така и не си ми казал защо го правиш. Едва ли е толкова по-различна от животинската.

— Не знам — отвърнах. — Но и не искам да разбера. — Замълчах за миг. — Страхувам се, че ако пия човешка кръв, ще стана лош. Господин Крепели твърди, че вампирите не са лоши, но аз не му вярвам. Според мен всеки, който възприема хората като животни, е лош.

— Но ако е за да оцелееш…

— Това ще е само началото — прекъснах го аз. — Ще си кажа, че трябва да го направя, за да не умра. Ще се закълна, че никога няма да пия повече от необходимото. А ако след това не мога да се спра? Като порасна, ще трябва да пия по-голямо количество. Ако не успея да се контролирам? Ако убия някого?

— Ти не си способен да убиеш човек — рече Евра. — Не си лош, Дарън. Според мен, един добър човек не може да причини зло. Ако възприемеш човешката кръв само като лекарство, всичко ще е наред.

— Може и да е така — кимнах аз, но не бях убеден в правотата му. — Както и да е, засега съм добре. Не е нужно да вземам окончателно решение в следващите ден-два.

— Наистина ли си готов да умреш, вместо да пиеш човешка кръв? — попита приятелят ми.

— Не знам — отвърнах искрено.

— Ако умреш, ще ми липсваш — призна тъжно той.

— Е — смутих се, — може и да не се стигне дотам. Сигурно има друг начин да оцелея, който господин Крепели не иска да ми каже, докато не се наложи.

Евра изсумтя. Знаеше не по-зле от мен, че друг начин няма.

— Ще отида да видя как е змията — рече той. — Искаш ли да дойдеш да поседиш мри пас?

— Не, по-добре да поспя. Утре ще ставаме рано, а съм уморен.

Пожелахме си лека нощ и се разделихме. Не тръгнах направо към палатката на господин Крепели, а пообиколих из лагера, размишлявах за разговора с Евра, чудех се какво ли означава да умреш. Веднъж вече бях „умирал“ и дори ме бяха погребали, но онова беше друго. Ако сега умрях наистина, щях да съм мъртъв завинаги. С живота ми щеше да е свършено, тялото ми щеше да се разложи и след това…

Вдигнах поглед към звездите. Натам ли бях тръгнал? Към другия край на вселената? Към рая на вампирите?

Мъчеха ме съмнения. У дома рядко се бях замислял за смъртта, тя беше нещо от света на възрастните. А сега бях едва ли не лице в лице с нея.

Само ако можеше някой друг да вземе решението. Трябваше да се тревожа за успеха си в училище и дали ще ме вземат в отбора по футбол, а не дали да пия човешка кръв или да умра. Не беше честно. Бях твърде малък. Не биваше да…

Някаква сянка прелетя край палатката до мен, но не й обърнах внимание. След миг се чу силно щракване и едва тогава се зачудих какво ставаше. Никой нямаше работа тук по това време. Всички трябваше да са в купола. Дали не беше някой външен човек?

Реших да проверя.

Поех натам, накъдето беше изчезнала сянката. Беше доста тъмно и след няколко крачки изтървах следата. Канех се да изоставя търсенето, когато отново чух щракване, този път по-близо.

Огледах се внимателно, за да установя къде се намирам и веднага се досетих откъде идваха звуците: от клетката на човека вълк!

Поех си дълбоко дъх, за да успокоя сърцето си, и хукнах натам.