Дарън Шан
Чиракът на вампира (26)

Глава двайсет и пета

Сам дойде в лагера рано сутринта. Посрещнах го с натежало сърце. Не исках да го разочаровам, но нямах друг избор. За нищо на света нямаше да позволя на господин Крепели да го превърне във вампир.

Не бях мигнал от тревога и най-страшното ми опасение беше, че ако му предложех да избира, Сам щеше да се съгласи на предложението. Колкото и да беше умен, едва ли щеше да се замисли колко тежък и самотен е животът на вампира.

Когато дотича при мен беше прекалено развълнуван, за да забележи новите ми дрехи и прическа.

— Попита ли го? Попита ли го? — Очите му сияеха, озарени от надежда.

— Да — усмихнах се тъжно.

— Е?

Поклатих глава.

— Съжалявам, Сам. Отказа.

Лицето му повехна като попарено.

— Но защо? — извика той.

— Още си малък.

— Че ти не си много по-голям! — сряза ме той.

— Но аз съм сирак — излъгах. — Нямах дом, когато се присъединих към цирка.

— Родителите ми не ме интересуват — изсумтя Сам.

— Не е вярно — казах. — Ще ти липсват.

— Ще се прибирам за празниците.

— Няма как да стане. Рано ти е за „Циркът на кошмарите“. Може би като пораснеш…

— Не искам като порасна! — прекъсна ме той. — Искам сега! Работих усилено. Доказах се. Мълчах си, когато лъжеше Ре Ве за човека вълк. Разказа ли всичко на господин Длъгнест?

— Всичко му казах — въздъхнах аз.

— Не ти вярвам — поклати глава Сам. — Изобщо не си говорил с него. Сам ще отида.

Свих рамене и посочих караваната на господин Длъгнест.

— Ей там е.

Сам се втурна устремено към нея, но след няколко крачки забави ход и спря. Отъпка нещастно земята напред-назад, върна се и седна до мен.

— Не е честно — замърмори той едва ли не през сълзи. — Щеше да е страхотно. Всичко бях измислил.

— Ще имаш и други възможности — опитах се да го успокоя.

— Кога? — попита Сам. — Това е първият подобен цирк, който минава оттук. Кога ще дойде друг?

— Така или иначе, нямаше да ти хареса — рекох. — Не е толкова забавно, колкото ти се струва. Представи си само какво е през зимата, когато трябва да ставаш в пет сутринта, да се миеш с ледена вода и да работиш на ледения вятър.

— Не ми пука от студа! — Изведнъж сълзите секнаха и на лицето му се изписа лукаво изражение. — Но аз пак мога да тръгна с вас. Да се промъкна в някоя каравана и да се скрия. Тогава господин Длъгнест няма да може да ме отпрати.

— Не го прави! — извиках. — Не бива!

— Ще го направя, стига да искам — ухили се той. — Не можеш да ме спреш.

— Мога! — изръмжах.

— Как? — извика подигравателно той.

Поех си дълбоко дъх. Време беше да му изкарам ангелите от страх. Нямаше как да му призная истината, но можех да измисля не по-малко страшна история, която да го накара да си плюе на петите.

— Не съм ти разказвал за родителите си, нали Сам? — попитах тихо. — Не знаеш как попаднах в цирка.

— Не си — отвърна също така тихо приятелят ми. — Често съм се чудил, но не исках да те притеснявам с въпроси.

— Убих ги, Сам.

— Какво? — пребледня той.

— Понякога полудявам. Също като човека вълк. Никой не знае кога ще ме прихване. Като малък ме държаха в болница, но после се пооправих и една Коледа родителите ми ме взеха у дома. След вечеря с татко излязохме да пускаме фойерверки и аз му се нахвърлих.

Разкъсах го на парчета. Мама се опита да ме спре и убих и нея. Сестричката ми притича да й помогне, но аз я хванах и й откъснах главата — така, както късах кончето на конфетите.

И след като ги убих… — впих поглед в Сам, трябваше да го изиграя добре, да бъда убедителен — ги изядох!

Той се взираше в мен зашеметен.

— Не е вярно — прошепна. — Не е истина!

— Убих ги, изядох ги и след това избягах — продължих да лъжа аз. — Господин Длъгнест ме намери и се съгласи да ме скрие. В цирка има една специална клетка, в която ме затварят, когато полудея. Само че никой не знае кога ще стане това. Така че повечето хора ме избягват. Евра не се страхува, защото е по-силен от мен. Както и някои от другите артисти. Но обикновените хора… Мога да им видя сметката за секунди.

— Лъжеш! — обяви Сам.

Взех един дебел кол, който лежеше на земята до нас, пъхнах го в устата си и отхапах парче, все едно беше морков.

— Ще те схрускам като агънце! — Дървото разрани устните ми и кръвта ми придаваше зловещ вид. — Няма да успееш да ме спреш. Ако тръгнеш с цирка, ще спиш в една палатка с мен и ще си сред първите, на които ще се нахвърля. Не можеш да тръгнеш с нас. Колкото и да ми се иска да си имам приятел, няма как да стане. Ако дойдеш с нас, накрая ще те убия.

Сам ме зяпаше с ококорени очи. Напълно беше повярвал на измислената ми история. Беше видял достатъчно от цирка и знаеше, че тук наистина можеше да се случат всякакви неща.

— Върви си, Сам — рекох тъжно. — Върви си и не се връщай повече. Така е по-добре. По-безопасно. И за двама ни.

— Дарън, аз… — той нерешително поклати глава.

— Тръгвай! — изревах и ударих с юмруци по земята. Оголих зъби и изръмжах като див звяр.

Сам изпищя, скочи и хукна към дърветата.

Гледах го тъжно как бяга, бях сигурен, че замисълът ми е успял. Сам нямаше да се върне. Нямаше да го видя отново. Пътищата ни се разделяха и никога повече нямаше да се срещнат.

Ако знаех колко греша, само ако подозирах каква ужасна нощ ни очаква, щях да изтичам след него и завинаги да избягам от този ужасен цирк на смъртта.