Дарън Шан
Чиракът на вампира (10)

Глава девета

За мое огромно облекчение Евра сам изцеди отровата на змията, след което му помогнах да изкара влечугото навън и да го разгъне на тревата. Донесохме няколко кофи с вода и измихме змията с меки гъби.

Трябваше да нахраним и човека вълк. Клетката му беше в края на лагера. Когато ни видя, той гръмогласно изрева. Изглеждаше разгневен и опасен, също както онази вечер на представлението, което гледахме със Стиви. Разтърсваше железните пръчки и се мяташе към всеки, който имаше неблагоразумието да се приближи.

— Защо е толкова свиреп? — попитах аз. Хвърлих му голямо парче сурово месо, той го улови във въздуха и веднага заръфа.

— Защото е истински звяр — отвърна Евра. — Не е просто прекалено космат мъж, а наполовина човек, наполовина вълк.

— Не е ли жестоко да го държите постоянно окован с вериги? — подхвърлих още едно парче месо.

— Ако не е окован, ще избяга и ще убие някого. Смесването на човешка и вълча кръв е размътило мозъка му. Животните ловуват само когато са гладни. А ако е на свобода, той ще убие всеки срещнат.

— Няма ли начин да се излекува? — Изпитвах съжаление към човека вълк.

— Не, защото не е болен — обясни съквартирантът ми. — Не му е станало нещо, а така се е родил. Просто си е такъв.

— И как е станало? — попитах заинтригувано.

Евра ме погледна сериозно:

— Наистина ли искаш да знаеш?

Хвърлих поглед на косматия звяр в клетката, който разкъсваше месото все едно беше захарен памук, преглътнах и отвърнах:

— Не, по-скоро не.

След това имахме да свършим още няколко задачи. Обелихме картофи за вечеря, помогнахме да сменят гума на кола, боядисахме покрива на каравана и разходихме едно куче. Евра каза, че през повечето дни е така — обикаляш из лагера, гледаш какво трябва да се направи и когато някой се нуждае от помощ, помагаш.

Вечерта отнесохме камара консервени кутии и парчета стъкло в палатката на Рамъс Търбуха, който беше способен да погълне какво ли не. Искаше ми се да остана да погледам как ще ги изяде, но Евра ме избута навън. Рамъс не обичал да се храни в присъствието на други хора, освен на сцената.

Имахме доста свободно време и в по-спокойните часове успяхме да си разкажем историите си, откъде сме и как сме прекарали детството си.

Родителите на Евра били обикновени хора. Когато го видели след раждането, изпаднали в шок. Изоставили го в сиропиталище и когато навършил четири, оттам го взел един жесток собственик на пътуващ цирк.

— Беше истински ад — рече той приглушено. — Биеше ме, отнасяше се с мен все едно съм истинска змия. Държеше ме затворен в стъклена клетка и ме показваше на хората.

Прекарал в цирка седем дълги нещастни години, обикалял от град на град, бил убеден, че е грозно и никому ненужно чудовище.

Накрая го спасил господин Длъгнест.

— Една нощ просто се появи до мен. Изникна неочаквано в мрака и дълго стоя пред клетката и ме наблюдава. Не каза нито дума. Аз също мълчах.

Дойде и собственикът на цирка. Не познаваше господин Длъгнест и явно реши, че е някой богаташ, който иска да ме купи. Обяви цената и зачака отговор.

Господин Длъгнест помълча още няколко минути. След това го сграбчи за гърлото с лявата си ръка и леко го стисна. Собственикът на цирка се строполи мъртъв. Господин Длъгнест отвори вратичката на клетката и рече: „Да вървим, Евра“. Според мен той може да чете мисли, иначе нямам представа как другояче би могъл да узнае името ми. Евра замълча отнесено, но след малко се отърси от спомените си и попита:

— Искаш ли да видиш нещо наистина смайващо?

— Разбира се — отвърнах.

Той се обърна с лице към мен, изплези се, изви език и докосна пърха на носа си!

— Ууу, че гадост! — извиках възторжено.

Момчето змия прибра езика си и се ухили.

— Имам най-дългия език на света! — обяви то. — Ако ноздрите ми биха достатъчно широки, можех да го прокарам през тях чак до гърлото, така че пак да излезе от устата.

— Не можеш да го направиш! — изкикотих се аз.

— Е, сигурно няма да мога — разсмя се и Евра. — Но все пак е впечатляващо, нали?

Той отново се изплези и докосна с език ноздрите си. Беше доста гадничко, но и смешно.

— Не съм виждал по-отвратително нещо! — разсмях се.

— Бас ловя, че и на теб ти се иска да можеше да го правиш — отвърна той.

— Дори и да можех, не бих го направил! — излъгах. — Не ти ли е гадно да си омажеш езика със сополи?

— Аз нямам сополи — рече Евра.

— Как така? Защо?

— Не знам, но е така — отговори той. — Носът ми не е като твоя. Нямам сополи, нито пък косъмчета. Ноздрите са най-чистата част от тялото ми.

— И как е на вкус?

— Оближи корема на змията и ще разбереш — отвърна Евра. — Вкусът е същият.

Разсмях се и отвърнах, че не държа чак толкова да го узная.

И когато след това господин Крепели ме попита какво съм правил през деня, отговорих само:

— Намерих си приятел!