Дарън Шан
Чиракът на вампира (21)

Глава двайсета

През по-голямата част от деня си останах в палатката и дори не излязох да поздравя Сам, когато се появи. Духът ми беше паднал под морското равнище. Вече не принадлежах никъде — не можех да бъда човек, а не исках да стана вампир. Разкъсвах се между двете крайности.

През нощта се наспах хубаво и на следващия ден се чувствах по-добре. Грееше слънце и макар да знаех, че проблемът ми не е изчезнал, за момента можех да си позволя да не мисля за него.

Но за сметка на това се разболя змията на Евра. Беше хванала някакъв вирус и той трябваше да стои да се грижи за нея.

Въпреки това със Сам решихме да отидем до старата изоставена гара, за която ни беше говорил. Евра не се разсърди, че го оставяме. Щеше да дойде с нас следващия път.

Гарата беше страхотно място за игра — голям кръгъл двор, покрит с каменни плочи, триетажната къща на пазача, стари навеси и няколко изоставени вагона. Навсякъде се търкаляха релси, обрасли с трева и тръни.

Със Сам вървяхме по релсите, уж по опънато високо над земята въже. Когато някой се подхлъзнеше, трябваше да изпищи и да се престори, че пада. Бях по-добър от Сам, тъй като благодарение на вампирските си способности трудно губех равновесие.

След това разгледахме старите вагони. Два от тях бяха в ужасно състояние, но повечето бяха относително запазени — прашни и мръсни, но иначе в добро състояние. Не можех да си обясня защо са били изоставени тук да ръждясват.

Покатерихме се върху един вагон и се изтегнахме на покрива му да се припичаме.

— Хрумна ми нещо — обяви по някое време Сам.

— Какво?

— Хайде да станем кръвни братя.

Обърнах се настрани, подпрях се на лакът и го погледнах любопитно.

— Кръвни братя ли? Какво е това? Как се прави?

— Забавно е — отвърна той. — Рязваме длани, допираме ги, така че кръвта ни да се смеси и се заклеваме завинаги да си останем приятели.

— Съгласен съм — кимнах. — Имаш ли ножче?

— Може да използваме парче стъкло — предложи Сам. Пропълзя до ръба, присегна се и измъкна парче стъкло от счупения прозорец на купето под нас. Върна се, направи лека резка по месестата част на дланта си и ми подаде стъклото.

Допрях го до кожата си, но преди да натисна, изведнъж се сетих за вампирската кръв във вените си. Едва ли толкова малко количество можеше да навреди на Сам, но все пак…

Отпуснах ръка и поклатих глава.

— Не, отказвам се.

— Хайде — настоя той. — Няма от какво да се страхуваш. Само се драсни леко.

— Не искам — отсякох.

— Страх те е! — изсумтя Сам. — Страхливец! Бъзльо! — Започна да припява: — Бъз те е! Бъз те е!

— Добре, страхливец съм — изсмях се горчиво аз. Беше ми по-лесно да излъжа, отколкото да призная истината. — Всеки го е страх от нещо. Оня ден и ти не гореше от желание да измиеш клетката на човека вълк.

Той се намръщи.

— То е различно.

— Присмял се хърбел на щърбел — измърморих.

— А? Какво означава? — премига Сам.

— Не знам — признах си. — Някаква поговорка, баща ми я употребяваше в такива случаи.

Пошегувахме се още малко и след това скочихме на земята и отидохме до къщата. Дървената дограма отдавна беше изгнила и стъклата на повечето прозорци бяха изпопадали. Минахме през няколко малки стаи и влязохме в една по-голяма, която вероятно на времето е била всекидневната.

В средата на пода имаше голяма дупка, която внимателно заобиколихме.

— Погледни нагоре! — подкани ме Сам.

Вдигнах глава и се взрях право в керемидите. Подовете на горните етажи бяха паднали и от тях бяха останали само ръбове покрай стените. През дупките в покрива надничаха слънчеви лъчи.

— Насам! — извика Сам и се закатери по стълбата в ъгъла. Последвах го бавно — струваше ми се опасно, стъпалата скърцаха така, сякаш щяха да се срутят под нозете ни, но не исках отново да ме нарече страхливец.

На третия етаж стълбите свършиха. Оттук можехме да докоснем керемидите над главите си и разбира се, го направихме.

— А може ли да излезем на покрива? — попитах.

— Да — отвърна той, — но е опасно. Керемидите се чупят и лесно можеш да се подхлъзнеш. Ела насам, ще ти покажа нещо много по-интересно от покрива.

Сам пое по ръба край стената, който в най-широката си част беше около половин метър. Тръгнах след него с долепен до зида гръб.

— Няма да се срути, нали? — попитах притеснено.

— Досега винаги е издържал — отвърна приятелят ми. — Но всяко нещо си има първи път.

— Благодаря, много ме успокои — измърморих.

Изведнъж той спря. Протегнах врат, за да погледна над него и видях, че сме стигнали до шест-седем греди, които се простираха от едната стена до другата.

— Тук е имало таванска стая — обясни Сам.

— Досетих се — кимнах.

Той ме погледна и се ухили.

— А можеш ли да се досетиш какво ще направим сега?

Взрях се в него, след това плъзнах поглед към гредите.

— Нали не искаш да… Нали няма да… Ще минеш по тях, така ли?

— Точно така — отвърна Сам и стъпи с левия си крак на дървото.

— Сам, недей — опитах се да го спра аз. — Долу на релсите постоянно се подхлъзваше, а ако паднеш от такава височина…

— Няма — прекъсна ме той. — Одеве само се преструвах.

Премести и другия си крак на гредата и пое напред. Вървеше бавно с разперени настрани ръце. Сърцето ми заседна в гърлото. Бях сигурен, че всеки момент ще политне. Погледнах надолу, ако паднеше, нямаше да оживее. Под нас имаше четири етажа, заедно с мазето. Падане от такава височина щеше да е смъртоносно.

Но Сам стигна до другия край, обърна се и се поклони.

— Ти си луд! — извиках.

— Не — отвърна той, — просто съм смел. А ти? Не искаш ли да се пробваш? На теб ще ти е още по-лесно.

— Защо? — попитах подозрително.

— Защото страхът дава криле, нали?

Това реши въпроса — сега щях да му покажа!

Поех си дълбоко дъх и скочих на гредата, едва ли не претичах по нея, като се възползвах изцяло от вампирските си способности. Не поглеждах надолу и се опитвах да не мисля, и след няколко секунди вече бях до Сам.

— Браво! — възкликна той. — Не вярвах, че ще го направиш. И то толкова бързо!

— В цирка човек се научава на някои трикове — заявих самодоволно.

— А аз дали ще успея да мина толкова бързо? — зачуди се Сам.

— На твое място не бих се пробвал — посъветвах го.

— Бас ловя, че не можеш да го направиш пак — предизвика ме той.

— Само гледай — отвърнах и изтичах обратно.

Следващите няколко минути се забавлявахме да пресичаме напред-назад по гредите. После се състезавахме по две успоредни греди, като си подвиквахме и се кикотехме.

Изведнъж Сам се спря по средата на гредата и се обърна към мен.

— Хайде да играем на огледало!

— Как се играе?

— Повтаряш всичко, каквото правя. — Вдигна лявата си ръка над главата. — Сега ти.

— Добре. — И аз вдигнах ръка. — Но ако скочиш от гредата и се пребиеш, няма да го повторя.

Той се разсмя и ми се изплези. Аз също му се изплезих. Сам бавно сгъна единия си крак. И аз застанах на един крак. После се наведе и докосна пръстите на краката си. Повторих го. Умирах от нетърпение да дойде моят ред да показвам. Така щях да го затапя с нещо, което да не може да повтори — например да скоча от една греда на друга. За пръв път се радвах, че във вените ми тече кръв на вампир.

И естествено, точно в този момент тя реши да ме изостави.

Случи се съвсем внезапно. В единия момент се изправях, след като се бях навел да докосна пръстите на краката си, а в следващия ми се зави свят, коленете ми се подкосиха и заразмахвах ръце, за да запазя равновесие.

Не за пръв път ми се виеше свят, бях получавал подобни пристъпи и преди, но не им бях обръщал внимание, просто сядах и чаках да преминат. Но сега беше различно. Бях на десет метра височина. Нямаше къде да седна.

Опитах се да се отпусна внимателно на гредата, надявах се, че ще успея да се върна пълзешком. Но преди да се смъкна достатъчно, краката ми омекнаха и залитнах.