Дарън Шан
Чиракът на вампира (23)

Глава двайсет и втора

Внимателно се спуснах по стълбите — все още ми се виеше свят, но бях по-добре, — върнахме се при вагоните и легнахме да си починем на сянка.

— Спаси ми живота — рекох тихо.

— Не е кой знае какво — отвърна Сам. — И ти би го направил, ако аз бях на твоето място.

— Сигурно. Но този път ти ми се притече на помощ. Запази самообладание и мисли трезво. Ти ме спаси, Сам, дължа ти живота си.

— Задръж си го — разсмя се той. — За какво ми е?

— Говоря сериозно, Сам. Длъжник съм ти. Ако някога поискаш нещо, само кажи и ще обърна небето и земята, за да го имаш.

— Наистина ли?

— Честна дума — заклех се.

— Ами… Има едно нещо.

— Хайде, казвай!

— Искам да ме вземете в цирка.

— О, Сам! — простенах аз.

— Нали питаш какво искам? Това е!

— Не е толкова лесно — възразих.

— Напротив — поклати глава малкият ми приятел. — Може да поговориш със собственика и да го убедиш. Хайде Дарън, нали току-що ми обеща? Или са били празни приказки?

— Добре — въздъхнах. — Ще говоря с господин Длъгнест.

— Кога?

— Днес — обещах. — Веднага, щом се прибера.

— Страхотно! — Сам грейна доволно и победоносно размаха юмрук.

— Но ако той откаже, това ще е краят — предупредих го аз. — Разбрано? Ще направя, каквото мога, но ако господин Длъгнест не се съгласи, забравяш тази история.

— Разбира се — кимна Сам.

— А няма ли да се намери и за мен работа в цирка? — обади се глас зад нас.

Подскочих уплашено, обърнах се и видях Ре Ве, той се усмихваше странно.

— Не бива да се прокрадваш така зад гърбовете на хората! — извиках ядосано. — Изкара ми акъла!

— Извинявай, хлапе — отвърна Ре Ве, но не изглеждаше като да съжалява.

— Какво правиш тук? — попита Сам.

— Търсех Дарън — отвърна природозащитникът. — Исках да му благодаря за билета.

— Пак заповядай — отговорих. — Съжалявам, че не успяхме да се видим след представлението, но имах работа.

— Напълно те разбирам. — Ре Ве седна на релсите до мен. — В един толкова голям цирк винаги има много работа, нали? Сигурно сте доста натоварени, а?

— Да, така е — кимнах.

Зеленият воин се ухили, но усмивката му ме накара да застана нащрек. В нея нямаше и помен от добро чувство.

— Я кажи — продължи с въпросите той, — как е човекът вълк?

— Добре е.

— През цялото време ли го държите така окован? — попита Ре Ве.

— Не — отвърнах, като навреме си спомних за предупреждението на Евра.

— Така ли? — престори се на изненадан той. — Жесток и кръвожаден звяр, а не е заключен в клетка?

— Не е чак толкова опасен — рекох. — Просто такъв му е номерът на сцената. Иначе е доста кротък.

Сам ме зяпна смаяно. Той много добре знаеше колко див беше човекът вълк и не разбираше защо лъжа.

— Ас какво го храните? — не преставаше да разпитва Ре Бе.

— С пържоли. Свински котлети. Наденички. — Насилих се да се усмихна. — Всякакви меса. Купуваме ги от магазина.

— Наистина ли? А какво направихте с козата, която паякът уби? Кой я изяде?

— Не знам.

— Евра спомена, че сте я купили от някакъв фермер в околността. Скъпо ли ви излезе?

— Не много — отвърнах. — Тя беше болна и…

Замълчах. Евра беше казал на Ре Бе, че сме купили козата от кланица, а не от ферма!

— Тия дни направих едно малко разследване — каза тихо природозащитникът. — Докато другите се готвеха за заминаване, аз пообиколих наоколо, преброих козите и кравите, поразпитах хората, потърсих кости. Напоследък са изчезнали доста животни. Фермерите не обръщат голямо внимание, за тях едно-две повече или по-малко е без значение, но на мен ми направи впечатление. Каква ли може да е причината според теб?

Не отговорих.

— И още нещо — продължи той. — Разходих се надолу по течението на реката, край която е вашият лагер, и знаеш ли какво намерих? Купчина кости и парчета кожа. Откъде са се появили те, Дарън?

— Не знам. — Изправих се. — Трябва да тръгвам. В цирка ме чакат. Имам работа.

— Да, да, извинявай, че те задържах — рече Ре Бе.

— Кога заминавате? — попитах. — Ще мина да те видя, преди да потеглите.

— Много мило — отвърна той. — Но не се тревожи. В близките дни никъде няма да ходя.

Намръщих се.

— Нали каза, че се готвите да заминавате?

— Зелените воини заминават — отвърна Ре Ве. — Всъщност те вече заминаха. Потеглиха вчера вечерта. — Той се усмихна студено. — Но аз ще поостана още малко. Искам да проверя някои неща.

— Аха. — Изругах наум, но се престорих на доволен. — Радвам се да го чуя. Е, до скоро!

— Да — кимна Ре Ве, — съвсем скоро ще се видим пак. Можеш да бъдеш сигурен. Ще се видим непременно.

Усмихнах се неловко.

— Чао засега — рекох.

— Чао — отвърна той.

— Чакай — спря ме Сам. — Ще дойда с теб.

— Не, по-добре ела направо утре — отвърнах. — Дотогава ще знам отговора на господин Длъгнест. Чао!

Обърнах се и се затичах, преди да успеят да реагират.

Проявеният от Ре Ве интерес към изчезването на животните ме разтревожи, но докато вървях към лагера, се поуспокоих. Все пак той беше само човек, макар и доста космат, докато ние в „Циркът на кошмарите“ бяхме необикновени същества с изключителни способности. Какво лошо можеше да ни направи?