Дарън Шан
Чиракът на вампира (30)

Глава двайсет и девета

Не биваше да тръгвам след тях. Трябваше първо да потърся помощ. Истинска лудост беше да хукна сам в мрака.

Но човекът вълк беше по петите на Сам. Сам, който искаше да тръгне на път с цирка. Сам, който ми беше предложил да станем кръвни братя. Добродушният, веселият, мечтателният Сам. Момчето, на което дължах живота си.

Не мислех за себе си. Сам беше в беда и нямаше време да търся помощ. Можеше и да загина, но трябваше да ги настигна и да се опитам да го спася. Дължах му го.

Прелетях през лагера като стрела. Облаците се бяха разсеяли и на лунната светлина зърнах човека вълк да потъва сред дърветата. Затичах се след него с всички сили.

След малко до ушите ми достигна смразяващ кръвта животински рев. Това беше добър знак — човекът вълк все още не беше докопал Сам. Ако го беше хванал, щеше да пирува с него, а не да вие.

Зачудих се как Сам успяваше да му се изплъзне. Не можех да си го обясня. Макар да не бях виждал звяра на свобода, бях сигурен, че тича бързо. Може би просто си играеше с жертвата си, преди да я убие.

Въпреки мрака, следите им си личаха ясно по мократа трева, но аз се ориентирах най-вече по шума. В гората беше трудно да се движиш тихо, особено нощем.

Гонитбата продължаваше вече няколко минути, Сам и човекът вълк тичаха напред, а аз се носех след тях. Краката ми тежаха все едно бяха от олово, но се насилвах да не изоставам.

Чудех се какво щях да правя, щом ги настигнех. Нямаше начин да победя звяра в пряк сблъсък. Можеше да се опитам да го зашеметя с удар с някакво дърво по главата, но се съмнявах, че ще успея. Той беше силен, бърз и настървен от вкуса на човешко месо в устата си. Нищо не можеше да го спре.

В най-добрия случай можех да се надявам да вземе мен, вместо Сам. Да жертвам себе си, за да дам шанс на приятеля си да избяга.

Бях готов да умра за Сам. Вече бях жертвал човешката си същност за един приятел, не беше кой знае какво да дам живота си за друг.

Пък и така щях да загина в името на благородна кауза. Щях да си спестя терзанията дали да пия човешка кръв, или да умра от глад. Щях да си отида от този свят покрит със слава.

Излязохме от гората и аз веднага се досетих накъде ни беше повел Сам: към изоставената гара. Явно не се беше поддал на паниката и все още разсъждаваше трезво. Гарата беше най-подходящото място в околността, там имаше множество скривалища и подходящи за самоотбрана метални и стъклени парчетии. Може би нямаше да се наложи никой от нас да умре. Може би двамата заедно щяхме да успеем да спечелим битката.

Човекът вълк спря в средата на двора и задуши във въздуха. Отново нададе гръмогласен вой, от който целият настръхнах, и се втурна към един от ръждясалите вагони.

Заобиколих вагона от другата страна, като внимавах да не вдигам шум. Ослушах се напрегнато — нито звук. Повдигнах се на пръсти и надникнах през един прозорец: нямаше никой.

Приведох се и се прокраднах към третия прозорец. Отново не видях нищо.

Изправих се да надзърна през следващия прозорец и в този момент една метална тръба изсвистя към мен.

Извъртях се настрани и избегнах удара. Тръбата прелетя край ухото ми и леко ме одраска по рамото.

— Сам, аз съм! — паднах на земята и прошепнах. След миг от кръглия прозорец надникна Сам.

— Дарън? Какво правиш тук?

— Последвах ви — отвърнах.

— Взех те за човека вълк. Опитах се да те убия.

— И почти успя.

— Извинявай.

— За бога, Сам, нямаме време за извинения — срязах го аз. — Положението е напечено. Трябва да измислим как да се измъкнем. Излез оттам.

Главата му изчезна от прозореца. Чуха се тихи стъпки и Сам се появи на вратата на вагона. Огледа се, за да се увери, че звярът го няма, скочи долу и пропълзя към мен.

— Къде е? — попита той.

— Не знам — прошепнах. — Крие се някъде наоколо. Видях го да идва насам.

— Може да си е намерил друга плячка — рече с надежда Сам. — Овца или крава.

— Съмнявам се — изсумтях. — Едва ли щеше да те преследва толкова дълго, само за да те зареже накрая.

Сгушихме се един до друг. Сам наблюдаваше надясно, а аз наляво. Усещах как трепери, вероятно и той долавяше тръпките по моето тяло.

— Какво ще правим сега? — попита приятелят ми.

— Нямам представа. Някакви идеи?

— Да — отвърна той. — Да го примамим в къщата на пазача. Може да пропадне в изгнилия под. Там ще бъде като в капан.

— Може — кимнах. — А ако пропаднем и ние? Също ще сме в капан. Ще скочи при нас и ще ни излапа без никакви проблеми.

— Ами гредите? — предложи Сам. — Може да се качим на някоя греда и да застанем в средата с опрени гърбове, за да се отбраняваме ако ни нападне. Там поне няма как да ни изненада, до тавана се стига само по стълбите.

— Може и да го удържим, докато дойдат хората от цирка — кимнах замислено. — А ако реши да пречупи гредата?

— Гредите са здраво закрепени, влизат навътре в тухлите — отвърна той. — Не ми се вярва да успее да ги счупи с голи ръце.

— А що издържи ли тежестта и на трима ни?

— Не знам — прошепна Сам. — Но пък ако паднем от такава височина, поне ще умрем веднага. Дори може да извадим късмет и да се приземим върху човека вълк. Това ще смекчи падането ни, а той ще загине.

Изсмях се вяло.

— Прекалил си с анимационни филмчета. Но идеята си струва. Така или иначе, по-добра не ми хрумва. Няма да е лесно да се отбраняваме срещу него, дори и на гредата, но там ще му е трудно да ни хване.

— Според теб кога ще се появят хората от цирка? — попита той.

— Зависи кога ще разберат за случилото се — отвърнах. — Ако са чули воя му, може да пристигнат всеки момент. Иначе най-вероятно ще видят празната клетка след края на представлението, което означава още около час.

— Имаш ли някакво оръжие?

— Не — поклатих глава. — Нямах време да грабна нищо по пътя.

Сам ми подаде парче желязна тръба.

— Вземи. Бях си го приготвил за всеки случай. Не е кой знае какво, но е по-добре от нищо.

— Някакви следи от човека вълк?

— Не — отвърна той. — Все още.

— Дай да се размърдаме, преди да се е появил. — Замълчах за миг и добавих: — Как ще стигнем до къщата? Разстоянието е голямо, а и звярът е някъде наоколо.

— Най-добре просто да изтичаме дотам — предложи Сам.

— Един след друг или заедно?

— Двамата заедно е по-добре.

— Съгласен съм — кимнах. — Готов ли си?

— Дай ми още няколко секунди — рече той.

Обърнах се към него, поемаше си дълбоко дъх. Лицето му беше бяло, дрехите му бяха изподрани и мръсни от тичането през гората, но иначе изглеждаше добре. Беше жилаво хлапе.

— Защо дойде в лагера тази вечер, Сам? — попитах тихо.

— За да тръгна с цирка — отвърна той.

— Въпреки всичко, което ти разказах за мен?

— Реших да рискувам. Все пак си ми приятел. А човек трябва да подкрепя приятелите си, нали? След като първоначалният ми шок премина, думите ти само подсилиха решителността ми да тръгна с вас. Надявах се да намеря начин да ти помогна. Чел съм книги за душевноболни и психопати. Може би ще мога успея да те излекувам.

Не се сдържах и се ухилих.

— Ти си пълен идиот, Сам Грест.

— Знам — усмихна се той. — Ти също. И затова сме добри приятели.

— Ако се измъкнем оттук — казах, — може да тръгнеш с нас. И няма защо да се страхуваш, че ще те изям — това си го измислих, за да те изплаша.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Пфу! — Сам избърса потта от челото си. — Сега ще дишам по-спокойно.

— Стига да се отървем от човека вълк — допълних. — Готов ли си?

— Да. — Оправи панталоните си и тялото му се изопна. — На три.

— Добре.

— Едно… — започна той.

Завъртяхме се, така че да сме с лице към къщата на пазача.

— Две.

Заехме нисък старт.

— Тр…

Но преди да довърши, изпод вагона, където до този момент се бе спотайвал човекът вълк, се стрелнаха две космати ръце, сграбчиха здраво глезените на Сам и го повалиха на земята.