Дарън Шан
Чиракът на вампира (32)

Глава трийсет и първа

В последния възможен момент две ръце изскочиха от мрака и го сграбчиха за челюстта.

Извиха главата му настрани, той изскимтя и падна до мен.

Нападателят скочи на гърба му и го натисна към земята. Юмруците му свистяха в мрака с бързината на светкавици и след миг човекът вълк лежеше в безсъзнание.

Спасителят ми се изправи и ми помогна да стана. Озовах се срещу зачервеното, покрито с белези лице на господин Крепели.

— Дойдох веднага щом разбрах — рече задъхано той и нежно завъртя главата ми, за да огледа раната. — Евра чул воя на човека вълк и ни извика. Не знаеше за теб и за момчето. Смяташе, че звярът просто е успял да избяга.

Господин Длъгнест прекъсна представлението и организира издирване. Тогава се сетих за теб. Видях, че леглото ти е празно, обиколих лагера и улових следата ти.

— Мислех… че ще умра — изстенах аз, едва си отварях устата. Все още бях в шок, а и целият бях насинен. — Сигурен бях. Мислех, че никой няма да дойде. Аз…

Преметнах здравата си ръка около врата на господин Крепели и го прегърнах силно.

— Благодаря — изхълцах. — Благодаря. Благода…

Изведнъж си спомних за приятеля си.

— Сам! — Отскубнах се и изтичах към тялото на момчето.

Човекът вълк беше разкъсал корема му и беше погълнал голяма част от вътрешностите му. Въпреки това Сам беше още жив. Клепачите му трепкаха и той дишаше леко.

— Сам, добре ли си? — Въпросът беше глупав, но изпохапаните ми устни успяха да изговорят единствено него. — Сам? — Погалих го по челото, но той не даде знак, че ме чува или усеща допира. Приличаше на заспал — поне от гърдите нагоре.

Господин Крепели коленичи до мен и го огледа.

— Ще успеете ли да го спасите? — попитах. Той бавно поклати глава. — Трябва да го направите! Нали можете да затваряте рани? Ще повикаме лекар. Дайте му някакво лекарство. Сигурно има начин…

— Дарън — прекъсна ме нежно господин Крепели, — нищо не мога да направя. Сам умира. Уврежданията са големи. След няколко минути… — Той въздъхна. — Поне не усеща нищо. Няма да го боли.

— Не! — извиках и се хвърлих към Сам. Плачех горчиво, ридания разкъсваха гърдите ми. — Сам! Не бива да умираш! Сам! Живей! Може да тръгнеш с цирка и да обиколиш с нас целия свят. Можеш да… да…

Нямах сили да продължа, сведох глава, притисках се към Сам и плачех.

Встрани от мен в пустия двор на старата гара лежеше в безсъзнание човекът вълк. Господин Крепели стоеше мълчаливо до мен. А под мен, Сам Грест — приятелят, който ми беше спасил живота — не помръдваше и бързо гаснеше в преждевременна ужасна смърт.