Катрин Тейлър
Решението (7)

6.

Дейвид седеше като препариран в креслото си в Синия салон и слушаше с половин ухо разговора на другите. Открай време възприемаше следобедния чай при лейди Илайза като задължение и рядко му беше приятно да присъства на този ритуал. В момента обаче изпитваше едва ли не физическа болка от това да седи в кръга на хората, които толкова дълго бе смятал за свои роднини, и да слуша ожесточената им караница за мъжа, виновен за неочаквания хаос в живота му.

— Ралф просто е твърде лекомислен! — избухна Тимъти, който бе скочил от креслото си и сега стоеше до камината. После, видимо напрегнат, заснова из помещението, жестикулирайки. — Ей Богу, мислех, че осъзнава каква заплаха представлява Стърлинг. Но днес едва успях да го възпра да не покаже на този тип цялата ни счетоводна документация. Използвах всичкото красноречие, на което съм способен, за да го откажа поне временно от тази безумна идея.

— Според мен това не е погрешно — възрази му сър Рупърт, който седеше в креслото до Дейвид и за разлика от сина си изглеждаше спокоен и сдържан. — Ако искаме да интегрираме Бенедикт Стърлинг в семейството, трябва да му подадем ръка и да му дадем шанс да ни опознае по-добре. Трябва да се почувства желан и тогава може би ще съумее да превъзмогне отрицателното си отношение. Само така ще можем да се споразумеем без скандали.

— Е, не, това е вече прекалено! — Тимъти отново смени позата си, застана с гръб към една от остъклените врати, водещи към терасата. — Забравихте ли думите му, когато си спомни кой е? Че имал неуредени сметки с нас. Ето защо е тук — за да ни унищожи. А Ралф какъвто е наивен, му доставя и боеприпаси за целта.

Дейвид видя неодобрителното изражение на сър Рупърт.

— Не знаех, че имаме нещо за криене — заяви с нескрито възмущение.

— Не е там въпросът, тате — вметна в подкрепа на брат си Клер, която седеше на елегантното канапе до лейди Илайза. — Разбира се, че Ралф трябваше да предприеме някаква стъпка. Обаче и Тим е прав. Чисто и просто знаем твърде малко за него…

Клер продължи да говори, но Дейвид престана да слуша, защото погледът му падна върху Анна, която бе в креслото до него. Тя явно усети, защото се обърна към него и Дейвид забрави да диша, докато я съзерцаваше.

Дългата й червеникаворуса коса, която най-често носеше пусната, блестеше, а светлата кожа — с изключение на няколкото лунички на носа — бе почти безупречна. А щом се усмихнеше както сега, сините й очи излъчваха сияние, което го пленяваше.

И преди, естествено, беше забелязвал колко е хубава, беше регистрирал погледите, които й хвърляха други младежи, когато ходеха заедно на празненства. Ала сега бе различно, сега това му правеше впечатление. Всеки път. Просто не можеше да й се нагледа и мисълта, че едва ли някога ще я има друг, пораждаше в гърдите му тъпа болка, която все по-трудно успяваше да игнорира…

— Край, повече не искам да ви слушам! — Бурният изблик на лейди Илайза стресна Дейвид. Уплашено се взря в старата дама, която фиксираше мъжа си с гневен поглед. — Рупърт, нима не забелязваш какво прави този тип? Настройва ни едни срещу други. Ето това цели — да съсипе семейството ни.

Сър Рупърт поклати глава.

— Илайза, моля те! Преувеличаваш. Ще изясним ситуацията.

— Ами, ще я изясните! — изсумтя лейди Илайза. — Какво ще изясниш със сина на тази довлякла се незнайно откъде келнерка? Ралф изобщо не биваше да се жени за нея. Длъжен беше да знае как ще приключи всичко. И сега нямаше да имаме тези проблеми.

Дейвид смръщи чело. Защо баба му говореше толкова пренебрежително за майката на Бен?

— Джейн Стърлинг не ти е била кой знае колко симпатична, нали?

Лейди Илайза пак изсумтя, но преди да каже нещо, сър Рупърт се намеси с думите:

— Просто донякъде се изненадахме от скоростта, с която се развиха нещата между двамата. Само че още преди да се замислим сериозно за ситуацията, Джейн напусна Ралф и ние така и не чухме нищо повече за нея.

— Тази негодница беше коварна и алчна! — избухна лейди Илайза. — Не беше за Ралф!

— Илайза! — предупреди я сър Рупърт. — Не я познавахме достатъчно добре, за да даваме такива оценки. За съжаление същото важи и за Бен. Затова трябва…

Чаената чаша на лейди Илайза издрънча върху масичката.

— Нищо не трябва, Рупърт! Този тип е господин Никой и няма да носи титлата баронет. Какво си въобразява? Че просто така ще нахълта тук и ще отнеме на Дейвид онова, което му се полага?

Мълчанието, последвало думите й, бе за Дейвид още по-непоносимо от смутените и съчувствени погледи, които му хвърлиха сър Рупърт, Клер и Тимъти.

Тъй като нищо не му се полагаше. Вече не. Всички те го знаеха, макар лейди Илайза упорито да отричаше. Вече нямаше никакви права, за които да настоява, и въпреки че другите със сигурност бяха добронамерени, уверявайки го непрекъснато, че нищо не се е променило, Дейвид не смяташе така. Сега много неща бяха различни, а той все още изпитваше затруднения да свикне с това.

Едва ли не машинално се обърна към Анна, подири погледа й.

— Трябва да вразумим Ралф — продължи гневната си тирада лейди Илайза и в един миг се озърна озадачена. — Но къде е той всъщност?

Същият въпрос зададе и когато Дейвид и Анна влязоха в Синия салон, и Тимъти й отговори. Сега обаче старата дама отново поклати възмутено глава.

— Нали знае колко държа на присъствието му.

— Моли те за извинение, мамо — повтори Тимъти и размени учудени погледи с другите. — Не се чувства добре… нали вече ти казах.

Озадаченото изражение изчезна от лицето на лейди Илайза.

— А, да, разбира се — каза тя и за да замаскира грешката си, се обърна към Къркби, който както винаги стоеше ненатрапчиво в ъгъла, и му подаде чашата си да й долее чай.

Въпреки това Дейвид се притесни, защото тя не за пръв път се държеше странно. Преди известно време се появи в библиотеката доста дезориентирана. Взе го за сър Рупърт, а няколко дни по-късно, когато я срещна в градината, си спомни името му едва след няколко опита. Дали паметта започваше да й изневерява и затова губеше връзка с реалността? Нищо чудно, като се имаше предвид колко упорито отричаше истината за произхода на Бен и Дейвид.

— Благодаря, Къркби. — Лейди Илайза пое чашата и посочи към вратата. — А сега бъдете така любезен да потърсите Ралф. Щом не е добре, някой трябва да се погрижи за него. А не мисля, че в това отношение можем да разчитаме на Оливия.

Стомахът на Дейвид се сви при споменаването на майка му. В последните дни тя почти не се виждаше в Дарингам Хол, упорито отбягваше не само семейството, но и сина си, защото по всяка вероятност бе наясно, че в този момент никой — включително Дейвид — не гледаше с добро око на нея. Въпреки всичко обаче не му се слушаше изпълнената с омраза тирада, която лейди Илайза явно се канеше да започне.

— Оставете, Къркби, аз ще го потърся — каза, преди икономът да изпълни молбата, и стана от мястото си, запъти се към вратата.

— Ще дойда с теб.

Анна скочи и понечи да го последва, но Клер я спря с думите:

— Не може, Анна, имам нужда от помощта ти. Трябва да подготвим всичко за френския ни гост.

Което очевидно не се понрави на дъщеря й, защото Анна се върна на мястото си с крайно неудоволствие.

Дейвид й се усмихна още веднъж. Нямаше нищо против компанията й, но може би беше по-добре да отиде сам. И бездруго искаше пак да поговори с Ралф за всичко, което го тревожеше в момента.

Само че Ралф не беше нито в стаята си на горния етаж, нито в кабинета, затова Дейвид спря една от камериерките.

— Алис, да сте виждали… баща ми?

Поколеба се за миг-два, докато го изрече. Някак си вече не можеше да произнесе непринудено тази дума. Не се получаваше.

Младата жена кимна.

— В библиотеката е.

Каза го тихо и както обикновено се отдръпна от пътя му. Алис си беше стеснителна, но днес сякаш бе още по-зле от друг път, защото се държеше така, сякаш й бе неприятно да сподели каквато и да било информация.

Е, значи надали му е толкова лошо, помисли си с облекчение Дейвид и ускори крачка. Щом стигна до библиотеката, почука само веднъж и влезе усмихнат. Отвори уста да каже нещо, но не можа да произнесе и тон, застина на вратата.

— Дейвид!

Ралф го погледна изненадан от мястото си на дивана. Както и Бен, който седеше в кресло до него.

Двамата явно бяха потънали в разговор. Не се бяха карали, напротив, бяха спокойни и в добро настроение. И двамата. И си приличаха. Във всеки случай много повече, отколкото Дейвид приличаше на човека, когото цял живот бе смятал за свой баща.

За момент и тримата замълчаха, после Ралф се прокашля.

— Е, какво има? — попита и на Дейвид му стана ясно, че пречи. Естествено.

— Нищо — продума сподавено и усети как го полазиха студени тръпки. — Аз… просто исках да видя как си. Тимъти каза, че не се чувстваш добре.

Ралф се усмихна.

— Вече се пооправих.

Пак замълчаха, сетне Ралф посочи едно от незаетите кресла.

— Искаш ли да седнеш при нас?

Дейвид отстъпи крачка назад.

— Не. Трябва да вървя. Аз… имам уговорка с Джеймс — излъга и понечи да си тръгне.

— Дейвид?

— Хмм? — обърна се още веднъж с нежелание и погледна Бен, който го бе извикал.

— Преди малко бях в конюшнята при Кейт. Каза, че конят ти е по-добре.

Дейвид кимна, обаче не съумя да се усмихне.

— Благодаря. Това е хубаво. Е… аз тръгвам.

Такова бе желанието на Ралф, Дейвид го прочете по изражението му, едновременно облекчено и извинително. Искаше да разговаря с Бен. Беше му по-важен в момента. Естествено.

С глождещо усещане в стомаха Дейвид дръпна вратата на библиотеката подире си и се върна по същия път. Спря чак в големия двор пред замъка, където имаше паркирани коли.

Спортният му роувър кабриолет, който бе между зеленото бентли на сър Рупърт и черната лимузина мерцедес на Ралф, внезапно му се стори много малък. Сякаш изпаднал в транс, отвори вратата и запали двигателя, потегли толкова рязко на заден ход, че изпод гумите се разхвърчаха камъчета.

Толкова искаше да намрази Бен, но не му се удаваше. От самото начало му беше симпатичен, още когато никой не подозираше кой е мъжът без спомени, когото Кейт бе прибрала в дома си след онази бурна нощ преди месец. А и нямаше чувството, че Бен го мрази.

Само че как щеше да продължи всичко? Как щеше да превъзмогне факта, че сега Ралф имаше нов, истински син, когото държеше да опознае? Ралф беше блед, значи казаното от Тимъти беше истина: не му беше добре. Но въпреки това се беше срещнал с Бен, което показваше, че той означава много за него — и Дейвид не можа да потисне парливото чувство на завист.

Тъй като с Бен всъщност бяха в едно и също положение. И двамата не познаваха бащите си, с тази разлика, че за Бен нещата щяха да се променят. А Дейвид продължаваше да е в неведение за мъжа, който го бе създал. В пълно неведение.

Колата се разклати и Дейвид изведнъж си даде сметка, че кара твърде бързо. Припряно натисна спирачката и спря накрай пътя, вдиша и издиша дълбоко, за да се успокои.

В края на краищата нищо не можеше да се промени. И не Бен беше виновен, че майка му дори не можеше да се сети за името на мъжа, от когото бе забременяла по невнимание, въпреки че е била сгодена за друг. Беше го нарекла „гаф“, нещо твърде маловажно, за да си спомни подробностите, които сега биха помогнали на Дейвид да намери родния си баща. Но може би така беше най-добре, тъй като може би и този баща не го искаше също като Ралф…

Удари с юмрук по волана, усети в ръката си болка, която за миг се наслои в гърдите му. После се стегна. Баронетите от Дарингам Хол носеха отговорност и не се отпускаха, така го учеха сър Рупърт и Ралф, откакто се помнеше. И макар да нямаше повече шансове за титлата баронет, Дейвид се вкопчи в тази максима. Може би Ралф полагаше толкова усилия само за да изясни ситуацията с Бен. И това изобщо не бе свързано с отношението му към Дейвид. Нещата щяха да се оправят, просто всички трябваше да свикнат с новите обстоятелства.

С дълбока въздишка Дейвид запали пак двигателя, обърна колата и потегли обратно към замъка.