Катрин Тейлър
Решението (34)

33.

Бен игнорира погледите на хората, които не се откъсваха от него, и продължи напред, докато стигна голямото фоайе. Беше му неприятно да го зяпат така. Но това бе само една от причините, поради които се нуждаеше спешно от малко усамотение. По-лошото бе, че не издържаше повече да бъде в едно помещение с Кейт и същевременно далеч от нея. Копнееше да я вземе в обятията си, както вечерта, когато бяха в болницата при Ралф, копнееше за близостта й. Само че ако го стореше, трябваше да отговори и на въпроса, който през цялото време четеше в очите й. А точно това не можеше.

— Мога ли да направя нещо за вас, мистър Стърлинг? — попита Къркби, който тъкмо бе помогнал на някои гости да облекат палтата си и ги бе изпратил до вратата.

Бен поклати глава.

— Благодаря, Къркби — отвърна разсеяно и се насочи към стълбите, но икономът го повика още веднъж.

— Мистър Стърлинг? — Къркби изглеждаше някак смутен, когато Бен се спря и се обърна към него. — Аз… исках още веднъж да ви изкажа съболезнования за загубата на баща ви — каза, а обикновено безстрастната му маска леко се смъкна и под нея пролича искрената му скръб.

И това докосна душата на Бен, накара го да преглътне, за да не се задави. Кимна на Къркби, дори успя да се усмихне едва-едва. В следващия момент нова група гости влезе във фоайето и за щастие привлече вниманието на иконома, а той бързо изкачи стълбището, мина по дългия коридор, граничещ с него.

Вече познаваше достатъчно добре замъка, за да се ориентира, но това не означаваше, че се чувства уютно в него. Просто не му беше толкова чужд както в началото. А за да го опознае още по-добре, би трябвало да прекарва повече време тук. Но какъв смисъл имаше, след като човекът, който го бе убедил да остане тук, вече не бе сред тях?

Бен отново усети познатото пробождане, щом си даде сметка, че отношението му към Дарингам Хол важеше и за Ралф. Накрая двамата не бяха напълно чужди, но и още не бяха близки. И нямаше как да го промени. Този факт му причиняваше болка, макар че си го признаваше неохотно и се стараеше да го изключи от мислите си.

Едно нещо обаче все още дължеше на баща си, затова продължи целеустремено по коридорите, докато застана пред кабинета на Ралф. Но щом улови дръжката на вратата, отново се поколеба.

Досега отбягваше да изпълни молбата на Ралф, вместо това отлетя за Ню Йорк. Тъй като онова, което до неотдавна му се струваше толкова важно — да хвърли поглед на счетоводните книги на Дарингам Хол — изведнъж му заприлича на клопка. Така щеше да затъне още по-дълбоко в проблемите на Камдънови и още по-трудно да се измъкне от тях.

От друга страна, молбата на Ралф бе прозвучала много настоятелно и Бен нямаше сили да пренебрегне тази последна заръка на баща си. Ето защо натисна дръжката и влезе в стаята.

Завари всичко, както го бе видял последния път, и можеше да се закълне, че усеща присъствието на Ралф. Сякаш го видя зад голямото писалище — винаги леко блед, но с тази неочаквано приветлива усмивка — и преглътна с усилие. Не му се струваше редно да застане зад това писалище, принуди се да си напомни неколкократно, че го прави просто за да изпълни желанието на Ралф. Нерешително седна, обаче просто се вторачи в купчината документи, не можа да преодолее вътрешната си съпротива и да докосне някои от тях или да промени нещо в подредбата им.

Шум откъм вратата го накара да вдигне изненадано глава, в първия миг си помисли, че е Къркби, който по неподражаемия си маниер е изникнал от нищото, за да го попита дали ще желае чаша чай. Само че на прага стоеше не икономът, а Тимъти.

В първия момент Бен се взря изчаквателно в него, предполагайки, че ще последва нов гневен изблик. Би могъл дори да прояви разбиране към Тимъти, в края на краищата знаеше как изглежда седнал зад писалището на Ралф.

— Ралф ме помоли да хвърля едно око на книжата — каза и сам усети колко неубедително е обяснението му.

И се ядоса, че е влязъл без предупреждение в кабинета. Трябваше поне да информира сър Рупърт, а и подозрителния Тимъти, който сто на сто не му вярваше.

Обикновено находчивият и речовит адвокат обаче нямаше войнствен вид, а го наблюдаваше по-скоро замислено.

— Зная — каза накрая. — Ралф ми сподели. Преди да колабира.

Глождещото чувство, измъчващо Бен, се върна в стомаха му, докато не сваляше очи от Тимъти. В погледа на адвоката вече не се четеше враждебност. В гласа му също не се долавяше познатата агресивност, която иначе демонстрираше спрямо Бен.

— Желанието е негово и аз го уважавам — добави Тимъти. — Съжалявам, Бен. Не биваше да се държа толкова недружелюбно с теб. Брат ми не го одобряваше.

Ако той самият не беше толкова опитен тактик. Бен би изтълкуват изражението на чичо си като проява на разкаяние и би оставил нещата така. Нещо обаче му подсказваше, че зад ненадейната любезност на Тимъти се крие друго, затова само кимна без усмивка. Първо искаше да разбере какво става тук, а после да пристъпи към сближаване.

Тимъти очевидно реши, че е казал всичко, понеже се обърна и излезе, без да затвори вратата, сякаш едва ли не бързаше да се махне оттук.

Бен го изпрати с поглед, все още неспособен да проумее напълно внезапната промяна в поведението на чичо си. Но Тимъти постигна поне това, че събуди любопитството му. Бен придърпа една от купчините към себе си и се зае с документите: фактури и няколко делови писма, които прегледа само бегло. На едно от писмата обаче се спря по-продължително и смръщи чело. След това прелисти още веднъж страниците, подравни ги криво-ляво и посегна към втората купчина, разучи я по-внимателно.

— Хм — промърмори и включи компютъра, изчака го да зареди. Иконките на екрана бяха прегледни, така че безпроблемно откри търсеното — програмата, която Ралф бе отворил, когато за пръв път му даде възможност да хвърли поглед на счетоводството. Дългите колони от числа бързо изпълниха екрана и Бен премести мишката напред и назад, после пак напред, сравни записаните в програмата резултати с видяното в деловата кореспонденция. А картината, която се появи пред вътрешния му взор, го накара да се намръщи още повече.

Кейт забави крачка малко преди да стигне до кабинета на Ралф. Вратата зееше, а когато се приближи, за своя изненада видя Бен, седнал зад писалището на Ралф. Държеше няколко писма и съсредоточено изучаваше съдържанието им. Беше включил дори компютъра, понеже погледът му сновеше между хартиите и екрана.

За секунда Кейт загуби ума и дума, но миг по-късно нахълта в стаята.

— Какво правиш тук? — запита с треперещ от ужас глас.

Бен остави листовете. Погледна я, но не уплашено, и издържа нейния поглед.

— Проверявам счетоводството на имението — призна без никаква следа от угризения, което разпали още по-силно гнева на Кейт.

— Как се осмеляваш? Днес погребахме Ралф, а ти си нямаш друга работа, освен да се вмъкнеш тук и да ровиш в книжата му!

Направо главата й не го побираше. Тръгна да го търси, след като той внезапно изчезна, понеже се надяваше да поговорят на спокойствие. Претърси целия партер и чак тогава срещна във фоайето Къркби, който й съобщи, че го е видял на горния етаж. Стаите за гости обаче бяха заключени, затова продължи към крилото, обитавано от семейството на Ралф. Предположи, че Бен може да е тук, но по сантиментални причини, а не за да нахлуе толкова безочливо в личното пространство на Ралф. Нима през цялото време я беше заблуждавал, а в действителност просто бе преследвал плана си за отмъщение?

— И какво се надяваш да намериш? Доказателства, че Камдънови заслужават омразата ти? — Кейт усети как всички стари страхове се върнаха в душата й. — Или става въпрос за нещо повече? Все още ли търсиш възможност да ги унищожиш окончателно?

Бен замълча, а след миг, продължил сякаш цяла вечност, изсумтя и тръсна глава.

— Мислиш, че съм способен на това, така ли? — отвърна и Кейт едва сега видя разочарованието в очите му. — Тук съм, защото Ралф ме помоли. Пожела да прегледам документите… дори настоя. Просто досега не намерих време. Ако не ми вярваш, попитай Тимъти. Ей сега беше тук и май също бе доста заинтересован от това да хвърля едно око на всичко.

И посочи документите, разпилени върху писалището.

— Но… — Кейт загуби ума и дума от изумление и изведнъж се засрами от прибързаната си присъда.

— Никога няма да видиш в мен нещо повече от натрапник, нали? — продума Бен и примирението в гласа му й причини болка. Както и обвиняващият му поглед.

— Съжалявам, Бен. Мислех… — Спря насред изречението, защото осъзна, че е прав. В душата й бе останала частица съмнение. Може би защото също като него се затрудняваше да се довери изцяло на другиго. Именно това ги свързваше, ала и разделяше в момента. Тъй като тя не можеше да вземе думите си обратно, колкото и да искаше.

— Какво си мислила? — хвана се за думите й той. — Че възнамерявам да разруша завинаги идилията в Дарингам Хол? Не се тревожи, Кейт, Камдънови сами са се погрижили за това.

Тя го изгледа озадачено.

— Какво имаш предвид?

Бен обаче явно съжали за казаното, понеже махна с ръка.

— Забрави — рече и избегна погледа й.

— Бен, какво става? Кажи ми.

Той седна и пак погледна документите върху писалището. После сви рамене.

— Вероятно и бездруго скоро ще научиш.

Сърцето на Кейт изведнъж се качи в гърлото й.

— Какво?

Той пак я погледна продължително и си пое дълбоко дъх.

— Досега успях да добия само груба представа — каза, — но както личи, Дарингам Хол е изправен пред фалит.