Катрин Тейлър
Решението (13)

12.

Дейвид се беше запътил за кухнята, когато смартфонът в джоба на панталона му се обади тихичко. Есемес. Знаеше от кого е, понеже тази специална мелодия бе резервирана за Анна. Извади телефона и отвори съобщението.

Още съм в Кеймбридж. Мама пазарува като за последно. Добре ли си?

Дейвид усети как гърлото му се сви. Загрижеността на Анна го трогна. Копнееше да й отговори, след снощната случка в стаята й обаче чувстваше, че трябва да се дистанцира от нея. Затова затвори прозорчето и продължи към кухнята.

Беше минало пет и половина, така че очакваше Меган да е пред готварската печка, за да приготвя вечерята, която обикновено се сервираше точно в седем — още нещо, на което лейди Илайза държеше. Само че готвачката я нямаше, а и по нищо не личеше, че някой възнамерява да готви в близките часове, понеже кухнята беше чиста и разтребена.

Но не беше празна. Джеймс, бащата на Анна, беше седнал на голямата маса и четеше Ийст англиан дейли таймс, а пред него димеше чаша чай.

— Дейвид! — каза Джеймс и отпусна вестника. Усмихна се, обаче по-сдържано от обикновено. — Искаш ли чаша чай?

Дейвид кимна.

— С удоволствие. Но всъщност най-вече ми се хапваше нещо. Днес съм обядвал само един сандвич.

— Извън имението ли беше? — поинтересува се Джеймс, а Дейвид се замисли какво да каже, докато вадеше от старинния кухненски бюфет фаянсова чаша и си наливаше чай.

— Да, бях в Норич — отвърна след кратко колебание с надеждата, че Джеймс няма да попита какво е търсил там. Волю-неволю трябваше да излъже, понеже не искаше да каже на вуйчо си, че е ходил до родния дом на Дрейк Съливан. Оказа се напразно, понеже там отдавна вече живееха други хора и името Съливан не им говореше нищо. Затова пък издирването, което след връщането си започна онлайн и продължи по телефона, му донесе нова информация. Само че Джеймс бе последният човек, с когото да я сподели.

— А къде е Меган? — попита вуйчо си, за да смени темата, и си взе ябълка от кошницата с плодове, преди да се върне до масата с чашата в ръка и да седне.

Джеймс сгъна вестника и го остави настрани.

— Болна е. Сутринта се обади. И тъй като Джема днес почива, а Алис няма нужния опит, можем само да се надяваме, че Клер ще се върне навреме от Кеймбридж, за да се заеме с готвенето. Иначе вероятно ще имаме студена вечеря.

Дейвид му отвърна с бегла усмивка и пак се вторачи в чая си. Внезапно съжали, че е приел поканата на Джеймс. Всъщност се разбираше много добре с бащата на Анна, двамата открай време работеха рамо до рамо в имението, а всичко, което знаеше за селското стопанство, бе научил от него. Само че в момента атмосферата помежду им бе някак различна. Заредена с напрежение.

Джеймс се прокашля и приглади косата си, чийто риж цвят бе предал по наследство на две от дъщерите си.

— Впрочем по-добре е, че сме сами. И бездруго исках да си поговорим — започна той, но се запъна, очевидно търсейки подходящите думи. А сетне изрече на един дъх:

— Става въпрос за Анна.

Дейвид усети как мускулите на челюстта му се напрегнаха.

— Какво за нея?

— Ами — продължи Джеймс и не беше нужно Дейвид да е ясновидец, за да разбере колко неприятен бе разговорът за вуйчо му, — не зная как точно да го формулирам. С Клер обаче се притесняваме за взаимоотношенията ти с нея.

Дейвид замълча и само погледна Джеймс в очакване да чуе какво ще последва.

— Дейвид, моля те, не ме разбирай погрешно. Чувствата ни към теб изобщо не са се променили, даже напротив. Но точно затова… — Въздъхна и пак заговори. — Зная, че винаги сте били близки с Анна и имате силна връзка помежду си. Само че… — Наново се поколеба, потърси подходящите думи, които явно му беше трудно да произнесе.

— Просто малко се тревожим. Новата ситуация сигурно е объркваща и за вас, а фактът, че сте толкова близки… — И гласът му за пореден път пресекна. — Ъъъ, това може да доведе до нещо, което впоследствие да ви причини болка, ако се установи, че може би се е случило… твърде рано. Анна е още много млада, ти също. Затова не би трябвало… да прибързвате.

Дейвид седеше като вкаменен. Отвърна на погледа на Джеймс, в който се четеше неподправено притеснение. Но притеснение за кого — за него или единствено за Анна? Неувереността, която усещаше през цялото време, го заля пак като мощна вълна и той внезапно се почувства нападнат. Изолиран. Вече нямаше право да бъде братовчед на Анна, но изобщо не влизаше в сметката като евентуален приятел. Това ли искаше да му каже Джеймс?

Е, да, доскоро и в неговите мисли не се беше прокрадвала възможността, че взаимоотношенията му с Анна може да се задълбочат, същото положително се отнасяше и за Джеймс и Клер. Но дали те наистина смятаха само, че Анна и той малко прибързват? Или по принцип не го виждаха като подходящ партньор за дъщеря си — сега, когато знаеха, че не е от рода Камдън и никога няма да наследи титлата? Че е никой?

Дейвид сам не знаеше защо изведнъж отказа да приеме, че Джеймс му мисли доброто. Може би защото действително бе объркан донемайкъде. И обезверен. Повече, отколкото му се искаше да си признае в началото.

Едно обаче не подлежеше на никакво съмнение.

— Не се тревожи — заяви на Джеймс. — Никога не бих наранил Анна.

Това наистина беше последното, което желаеше.

Рязко стана от стола си и занесе все още пълната чаша на умивалника, радостен, че може да се обърне гърбом, тъй като не беше сигурен дали ще успее да прикрие силната си обида от думите на Джеймс.

— Разбира се, че е така, Дейвид. Ей Богу, не исках да те засегна — обади се зад него Джеймс.

Само че го направи, рече си Дейвид и за миг затвори очи, стисна ги здраво и даде воля на разочароването, което се вряза дълбоко в гърдите му. След малко се стегна и се обърна към Джеймс, на когото му личеше колко неловко се чувства.

Дали и с другите бе така? Дали всички се чувстваха неловко в негово присъствие, защото вече не знаеха как да се държат с него? Дейвид дори не би могъл да им се разсърди. Беше загубил ролята, функцията си и сега му се струваше, че е някак… излишен. Трябваше да си потърси ново място, трябваше да се преориентира — и внезапно загуби увереност, че може да го направи тук, в Дарингам Хол.

— Да, добре — каза, макар че изобщо не беше добре. — Аз… трябва да продължа. Реферата. — Остави ябълката, понеже вече не му беше до ядене, и се сбогува с леко кимване. Сетне излезе от кухнята и се върна в голямото фоайе.

Всъщност имаше намерение да иде в стаята си, обаче изведнъж усети, че се задушава между стените на замъка. Нуждаеше се от простор, за да премисли всичко, и знаеше как и къде ще го намери. Да поязди, да, това щеше да направи. Кракът на Честър се беше оправил и нямаше нищо по-добро от галоп през полята, за да избистри мозъка си.

Решително се насочи към голямата входна врата и тъкмо щеше да я отвори, когато някой го извика по име. Дейвид се обърна и видя Ралф да слиза по стълбите. Усмихваше се, но изглеждаше както и снощи. Блед, уморен и разсеян. Изнемощял.

— Накъде си се запътил? — поинтересува се Ралф, но според Дейвид въпросът прозвуча така, сякаш не очакваше отговор. Беше зададен мимоходом, дежурна фраза, колкото да прояви учтивост. Така, сякаш мислено бе другаде. И Дейвид много добре си представяше къде. Във всеки случай не при него.

— Мислех, че това вече няма значение — отвърна със саркастична нотка в гласа и много по-разпалено, отколкото всъщност искаше.

Е, поне привлече вниманието на Ралф.

— Как ти хрумна?

Дейвид усети, че гневът, врящ и кипящ от дни в душата му, най-сетне си проправи път, за да изригне.

— Как ми е хрумнало ли? Ти сериозно ги говориш? Че аз вече не съществувам за теб! — тросна се на Ралф, който видимо се стресна. — Не съм предполагал, че си такъв страхливец! Защо най-накрая не кажеш на мама да върви по дяволите заради онова, което е извършила? Защо чисто и просто не я изхвърлиш — или пък защо не изхвърлиш мен? Би било по-честно и за предпочитане пред това… проклето безразличие. — Едва след като изговори всичко, Дейвид си даде сметка, че именно това го е наранило толкова силно. — Каза, че чувствата ти към мен изобщо не са се променили, но ме излъга. Нищо не е както преди. И знаеш ли какво: това се отнася и за мен! Не ми е притрябвал баща като теб!

Блъсна вратата и се втурна навън. С усилие повдигаше и спускаше гръдния си кош, бореше се с парещите сълзи.

— Дейвид! Почакай! — чу гласа на Ралф, но не спря, насочи се към паркирания си пред замъка кабриолет.

Първоначално смяташе да иде до конюшнята пеша — покрай замъка и по алеята през градината. Но можеше да вземе и колата. Главното бе да се махне час по-скоро оттук.

— Дейвид, моля те! Вчера изобщо нямах това предвид! Не разбираш…

— Да! — Дейвид се завъртя рязко.

Ралф беше блед като смъртник, но Дейвид не изпита съчувствие. Само гняв.

— Да, прав си, не разбирам. Обаче както вече спомена: Това вече няма значение.

С тези думи се обърна и се качи в колата, запали двигателя и направи завой. В огледалото за обратно виждане забеляза, че Ралф се затича след него, и за момент почувства задоволство, задето си тръгна, без да се сбогува. Ала след това се върнаха болката и пронизващото усещане за загуба, което го остави без дъх.

Беше казал, че мястото му вече не е в Дарингам Хол, и това някак превърна опасенията му в горчива реалност. Вече не беше Камдън. Но нямаше представа и кой е всъщност. Знаеше само едно: ако не искаше да пропадне в черната дупка, зейнала пред нозете му, трябваше час по-скоро да открие това.