Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Имението Дарингам (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Entscheidung, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
asayva (2018)

Издание:

Автор: Катрин Тейлър

Заглавие: Решението

Преводач: Емилия Владимирова Драганова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: немска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-26-1608-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7890

История

  1. — Добавяне

3.

Питър Адамс се взираше ядосано в смартфона си. Идваше му да го запрати в стената или да даде воля на раздразнението си по сходен драстичен начин. Само че не искаше да привлича погледите на посетителите, които и бездруго почти не се откъсваха от него.

Бяха останали по-малко клиенти, защото голямата група от англичанки на средна възраст, които допреди минути вдигаха доста силен шум, докато пиеха чай на събраните маси, се качиха в туристическия автобус и отпътуваха. Сега в кръчмата имаше само неколцина местни, които Питър беше виждал честичко тук. И беше кажи-речи сигурен, че го наблюдаваха много внимателно. Затова прибра телефона в джоба си и с дълбока въздишка се отпусна на стола, от който бе станал, докато говореше с Бен.

— Лоши новини?

Тили Флечър, която миеше чаши зад тезгяха, го погледна въпросително.

— По-скоро никакви новини — отвърна намръщено той. — Мислех си, че след разговора с баща си Бен най-сетне ще проумее, че няма работа тук. Само че той е дяволски твърдоглав! — Сви длани в юмруци и стисна зъби. — Ей Богу, понякога ми идва да го…

— Още една кола? — запита Тили и взе празната чаша пред Пийт. Той кимна и я проследи с поглед, докато я пълнеше наново. Вършеше всичко с чевръсти и обиграни движения, но така и трябваше, в края на краищата въртеше заведението най-често сам-самичка. Ето и преди малко я наблюдаваше с тайно възхищение как изпълнява многобройните поръчки на екскурзиантките. Въпреки че… Вгледа се по-внимателно и забеляза, че бузите й са пламнали. Освен това няколко кичура от обикновено пригладената назад коса бяха паднали върху лицето й. Което не може да се каже, че го загрозяваше…

— Значи приятелят ви е разговарял с Ралф Камдън? — продължи да подпитва Тили и сложи кока-колата пред него, а Питър за секунда се ядоса, че изобщо го е споменал.

По принцип не му беше присъщо да споделя лични неща с непознати. Обаче Тили беше една от малкото — освен Бен — с които изобщо му се приказваше. А тя и бездруго бе в течение на цялата история, понеже бе близка приятелка на ветеринарната докторка, по която си беше загубил ума Бен. Затова кимна.

— И как е минало? — поинтересува се тя.

— Нямам представа, не ми каза. Но ми се струва, че не много добре. — Питър отпи глътка от колата. — Поне се надявам. По-късно ще ми се обади и пак ще си поговорим. Може би най-накрая ще се вразуми и ще си тръгнем оттук.

Тили очевидно не беше съгласна с него, понеже се начумери, докато забърсваше с парцал тезгяха.

— Защо просто не оставите приятеля си на мира? Нали споменахте, че е на тридесет и четири? В такъв случай положително няма нужда от детегледачка, а е в състояние да решава сам какво му харесва и какво не.

Сините й очи го стрелнаха предизвикателно, както винаги когато някоя негова дума я ядосаше, и Питър усети надигащия се в гърдите му гняв. Всъщност обичаше да се кара с нея — това бе като щипката сол в супата на принудителния му престой в това затънтено кътче, в което иначе отдавна би умрял от скука. По този въпрос обаче бе болезнено чувствителен.

— Но на Бен не му харесва тук.

— На него или на вас? — Нахаканата англичанка повдигна вежди и го изгледа иронично. — Знаете ли, ако не бях запозната толкова добре с историята, бих си помислила, че се смятате за негов сиамски близнак. Само че вие двамата не сте сраснати. Ако непременно държите да се върнете в любимия си Ню Йорк, чисто и просто заминете без него.

— Не става.

— О, така ли, и защо?

— Защото… той има нужда от мен.

Питър се почувства като спипан на местопрестъплението. Всъщност беше точно обратното, понеже софтуерната фирма, която бяха основали и която бе целият живот на Питър, се развиваше толкова добре само защото Бен се грижеше за контактите и водеше преговорите с търговските им партньори. За целта се изискваше обаятелност, а Бен я притежаваше. Той нямаше проблеми с хората — за разлика от Питър, който просто си падаше мизантроп, предпочиташе да работи с компютри и нямаше грам желание да се променя. Крайно време беше всичко да се върне постарому и затова в никакъв случай не биваше да изпуска от очи приятеля си. В края на краищата все някой трябваше да му напомня, че мястото му не е тук. Иначе този баронет Незнамкойси от Незнамкъдеси току-виж го убедил да остане завинаги — истински кошмар за Питър.

А най-неприятното бе, че Тили Флечър явно се досещаше, защото само се усмихна самодоволно. Което породи у него нова вълна от гняв. По дяволите, тази жена го…

Сепна се и за миг му се стори, че буквално е изпушил от яд. После обаче забеляза тъничките струйки от дим, които се точеха изпод вратата зад Тили. Секунда по-късно му замириса на изгоряло.

— Ъъъ, май…

Искаше да каже, че нещо загаря, но и тя долови миризмата и се обърна стресната.

— Божичко, сладкишът! — възкликна и разтвори вратата със замах.

В помещението нахлуха нови талази от пушек, затова Тили дръпна вратата подире си и я остави съвсем леко открехната. След миг се чуха гръмки и недопустими за дама ругатни, които разсмяха неколцина от посетителите.

— Ей, Тили, май е станала бая голяма беля! — провикна се мъжът, седнал в дъното на тезгяха, и се ухили на двамата си приятели. — По-добре да отворя прозореца, а?

Направи го, но тъй като не последва реакция от кухнята, тримата мъже, както и останалите посетители продължиха да си приказват.

Питър изчака още малко, обаче Тили не се върна. Затова стана и заобиколи тезгяха, насочи се към открехнатата врата. Колебливо я дръпна и влезе в задното помещение.

— Ехо?

Зад облаците, които бавно се изнизваха през широко отворения прозорец, мерна Тили. Сгушила глава в раменете си, тя стоеше пред готварската печка и се взираше в току-що извадената тава за печене. Когато се обърна към него, на лицето й се четеше изумление.

— За пръв път ми се случва — каза и посочи странното творение в тавата.

Когато се приближи, Питър също се запита какво ли е това. Тили не спомена ли нещо за сладкиш? Онова, което виждаше, по-скоро наподобяваше изкусно изплетена мрежа от… мда, от какво ли? Тесто не беше, повече приличаше на стиропор. Поне на местата, които Тили бе разрязала с нож. Затова пък коричката беше черна, а цялата чудесия изглеждаше всякак, само не и годна за ядене. Което явно бе разстроило силно Тили.

— Поне да беше дошла Джаз! Просто не може да се разчита на нея! — избухна тя, а Питър предположи, че говори за момичето с лилавите коси, което от време на време й помагаше. — Ама сама съм си виновна. Трябваше да изпробвам рецептата вкъщи, а не тук. Идеята и бездруго не беше добра. Така ми се пада.

Каза го, клатейки глава и с толкова нещастен вид, че Питър изведнъж изпита потребност да я ободри.

— Е, случва се, при целия този стрес. В края на краищата само допреди малко бяхте заета с огромната туристическа група. Човек не може да се сражава ефективно на всички фронтове едновременно.

Тили вдигна глава изненадано, сякаш чак сега го забеляза.

— Да, май сте прав — каза и се усмихна, макар и съвсем бегло.

Питър се озърна, за пръв път виждаше кухнята отвътре. Беше неголяма, но чиста и подредена, едва ли не примамлива. Всичко си беше на мястото, тенджерите и тиганите, многобройните сухи подправки на рафта и пресните, които растяха в саксии на перваза, като че ли чакаха да ги използват за приготвяне на ново вкусно ястие.

Това трябваше да й се признае на Тили: знаеше си работата пред печката, въпреки неуспешния експеримент със сладкиша. Питър едва изтрайваше селото и цялата ситуация, но рядко му се беше случвало да се храни толкова добре както тук. Дори само при спомена за снощната вечеря устата му се напълни със слюнка.

— После ще може ли да получа още една порция яхния?

Тили вдигна за миг очи от тавата си и поклати глава.

— Не е в днешното меню — каза разсеяно, явно все още заета с мисли за несполучливия си сладкиш.

Питър въздъхна разочаровано.

— И не може да зарежете принципите и въпреки това да ми сготвите яхния? Да речем… — замълча за миг-два, — ако в замяна ви позволя да почистите стаята ми?

Сега вече привлече вниманието й, тъй като го изгледа като втрещена, вероятно защото не можеше да проумее предложението му. Та нали досега отказваше категорично да я пусне в царството си, за да почисти — постоянен извор на спорове помежду им. Само веднъж, преди три дни, скърцайки със зъби, се съгласи на подобна сделка и й позволи да се развихри на воля с прахосмукачката, защото го закара с колата си в Дарингам Хол. А след това волю-неволю си призна, че съвсем не е зле за разнообразие да спи в разтребена стая с чисто спално бельо. Ето защо реши пак да й предложи същото. При всички положения яхнията й си заслужаваше пазарлъка.

— Е? — попита, след като тя не му отговори. — Договорихме ли се?

Тя поклати глава, но не в знак на отказ, а невярващо. Лицето й се разтегна в усмивка.

— Яхнията ми ви харесва толкова, че в замяна ще ме пуснете още веднъж във вашата светая светих?

Питър кимна, зарадван да я види пак с грейнало лице.

— Е, добре. Съгласна съм.

Очевидно примирила се с провала си, Тили посегна към тавата и я занесе на мивката, а остатъците от неподдаващото се на дефиниция образувание хвърли в кофата за смет.

— Всъщност какво трябваше да се получи? — запита Питър просто така от интерес, а и защото още не му се връщаше в голямото помещение.

— Целувчен топинг, така да се каже, черешката на тортата ми. — Тя въздъхна дълбоко. — Открих рецептата в интернет и отдавна се канех да я изпробвам, защото е по-сложна. Но само така тази година имам шанс срещу перфектната Бренда Джонсън. Този път искам най-сетне да я бия, макар че със сигурност няма да е лесно.

Питър смръщи чело.

— Да я биете?

— Да, на състезанието по печене на сладкиши — поясни тя, видимо въодушевена. — Организират го всяка година по време на общинския празник и вече пет пъти оставам на второ място. Понякога си мисля, че Бренда получава повече точки само защото е жена на клисаря. Този път обаче съдиите няма да подминат моята торта, наистина ще приготвя нещо изключително.

— Състезание по печене на сладкиши — повтори Питър с леко недоумение и плъзна поглед по Тили Флечър.

Беше няколко години по-възрастна от него, беше разбрал това от разговор с нея, но не би казал, че тази разлика си личеше. Ако човек игнорираше донякъде неугледните й дрехи, беше даже доста привлекателна. Харесваше трапчинките на бузите й, а и това, че бе закръглена точно там, където трябваше. Но когато споделяше неща от всекидневието си — както преди малко, нямаше как да не констатира, че животът й е на светлинни години от неговия.

— Никога ли не ви доскучава тук?

Ей Богу, не разбираше как издържа в Салтърс Енд. Със същия успех би могла да работи в реномиран нюйоркски ресторант, шефовете на драго сърце биха назначили жена с нейните способности и опит. Вероятно не след дълго би станала управител на такъв ресторант. Или би могла да продава яхнията си в специализираните магазини за готова храна и да печели милиони от нея. А вместо това погубваше таланта си в това забутано селце, в което хората се знаеха по име и върховното събитие на годината, изглежда, бе това смехотворно състезание по печене на торти.

— На мен никога не ми е скучно! — Тили го стрелна с гневен поглед. — Харесва ми да живея тук, а и не виждам нищо лошо в това състезание.

Питър сви рамене и избегна погледа й, който сякаш щеше да го прониже. Укорителен. Оскърбен.

— Няма нищо лошо — увери я припряно. — Аз… просто ми хрумна. — Изведнъж го обзе силно желание да се върне при компютрите си, с които се разбираше много по-добре, отколкото с ядосани жени. — Ще ми кажете ли, когато яхнията е готова?

Всъщност това не беше въпрос, затова и не изчака отговора, а тръгна към вратата. Кимна й повторно и съжали за казаното преди малко. След това се качи по стълбите в стаята си.

 

 

Тили го изпрати с поглед, борейки се с безпомощния си гняв, породен от забележката му. Ама че тип, как само успя с един-единствен въпрос да постави под съмнение целия й живот! Пък тя тъкмо си мислеше, че понякога може да се държи и любезно. Във всеки случай така й се стори, когато я успокои за изгорелите целувки. И само половин минута по-късно отново й даде да разбере, че е скучна селяндурка.

Тили погледна през прозореца, в който се отразяваше образът й, и въздъхна дълбоко. А може би наистина беше такава.

За миг се опита да се види през неговите очи. Още няколко седмици и щеше да закръгли петдесетте и макар че фигурата й още я биваше, естествено, не беше вече първа младост. Лакът се беше олющил, а с него бяха изчезнали и моминските й мечти.

В представите за бъдещия си живот двадесетгодишната девойка не се виждаше да живее сама и да управлява кръчма. Не си се представяше и като префърцунена особа. Нямаше желание да стане актриса или нещо откачено, стигаше й да създаде семейство. Рожби, които щеше да обича колкото четирите деца на Камдънови, за които се беше грижила години наред като гувернантка. Само че подходящият мъж за съжаление така и не се появи, времето отлетя и тя се примири с мисълта, че не й е било писано. Беше доволна. До момента, в който изникна този Питър Адамс и я накара да се види в огледалото.

Никога ли не ви доскучава тук?

Още веднъж се втренчи в тавата, от която бе изгребала изгорелите целувки, и очите й плувнаха в сълзи. Фактът, че от седмици с радост очакваше това абсолютно маловажно състезание, внезапно й се стори жалък. Нищо чудно, че мъж като Питър Адамс я удостояваше само с вяла усмивка…

Припряно избърса очи и се ядоса на себе си. Защо позволи на тоя начумерен компютърен маниак да я извади от релси? Той беше гост и скоро щеше да си замине. А тя наистина си имаше достатъчно работа и не можеше да си позволи да виси цял ден в кухнята и да затъва в самосъжаление. Така че вдиша и издиша дълбоко и се върна в голямото помещение.

Миг по-късно обаче съжали, че не е останала още малко, понеже току-що влязлата Нанси Адлър се насочи право към нея.

— Здравей, Тили — каза весело, сякаш бяха стари приятелки, и додаде: — Как си? — макар Тили да беше кажи-речи сигурна, че това й е абсолютно безразлично.

Нанси се интересуваше само от едно: селските клюки. Обичаше да одумва хората и да си пъха носа в неща, които изобщо не я засягаха. А грейналата й физиономия в момента означаваше само, че някоя гореща новина пареше на езика й.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — осведоми се Тили, без да отговори на въпроса. Както и очакваше, Нанси не обърна внимание на реакцията й.

— Не, благодаря, бързам. — Остави пълните си пазарски чанти на пода и се озърна, сякаш за да се увери, че не ги подслушват. След това се надвеси над тезгяха. — Чу ли вече?

— Какво да чуя?

В душата на Тили се прокрадна недобро предчувствие, тъй като заподозря, че новините пак са свързани с Камдънови. Както личеше, в селото вече нямаше друга тема за разговор и при всеки нов слух тя страдаше заедно със семейството, за което бе работила толкова години.

Бледосините очи на Нанси заблестяха, явно беше доволна, че първа ще съобщи новините на Тили.

— Оливия Камдън се среща с Луис Бартън, представи си само! Вчера Хариет Бичъм ги видяла в Кингс Лин. Влезли заедно в кафене и Хариет казва, че той дори я прегърнал през рамо. Абсолютно сигурна е, че между тях има нещо.

И Нанси засия триумфално, а Тили усети как сърцето й натежа.

— Наистина ли?

Новината не беше добра — ако изобщо беше истина. Не, не можеше да си го представи. Защо й беше на Оливия Камдън да започва връзка точно с най-големия враг на семейството, и то именно сега, когато бе във фокуса на общественото внимание след скандала около сина й Дейвид? Та тя си имаше достатъчно проблеми. Виж, от Луис Бартън като нищо можеше да се очаква да прояви интерес към Оливия — собственикът на Шоу Аби, който беше в постоянна борба със съседите си от Дарингам Хол, непрекъснато търсеше възможности да сее интриги. И ако имаше начин да се намеси в брака на Ралф Камдън, вероятно би го сторил. Но пък може би всичко беше напълно безобидно и Нанси нарочно правеше от мухата слон.

— Най-вероятно са се срещнали там случайно.

— Нищо подобно! — Нанси тръсна енергично глава. — Но и така да е, защо този Бартън ще я прегръща? Нали мрази Камдънови, всеки го знае! — На лицето й се изписа презрение. — А пък Оливия как се осмелява, след цялата каша, която забърка! Сякаш на горкия Ралф Камдън не му е достатъчно тежко. Хората разправят, че в момента изглеждал направо окаяно. Ама нищо чудно, след всичко, което бе принуден да понесе напоследък. Никаквицата май не се замисля особено и за сина си. Пък Дейвид трябва да преодолее шока, че не е потомък на Камдън, клетото момче!

Изговори го със съчувствен тон, по блясъка в очите й обаче Тили разбра, че Нанси изобщо не съжалява Дейвид. Нито Ралф. Просто се наслаждаваше на скандала, радваше се, че в заспалото село се случва нещо, за което иначе чете единствено в жълтата преса. А че тези хора наистина страдаха, изобщо не я интересуваше. Това внезапно вбеси Тили и тя избухна:

— А вие още повече влошавате нещата с вашите сплетни за някаква си любовна афера, която по всяка вероятност не е истина! Не си ли давате сметка какво им причинявате с тях? Нали сама каза: ситуацията е тежка за Камдънови и последното, от което се нуждаят, са нови слухове.

Нанси отстъпи назад и сви устни в гримаса.

— Не съм си го изфабрикувала! В края на краищата Хариет знае какво е видяла. — Изпръхтя и опря ръце на хълбоците си. — Всички тук се притесняваме за семейство Камдън, Тили. Не си въобразявай, че си по-близка с тях само защото няколко години си била гувернантка на децата им.

След тази тирада грабна пазарските си чанти и се изнесе наперено от кръчмата.

— Мамка му!

Тили запрати парцала в мивката и проследи Нанси с поглед. Старата усойница сто на сто нямаше да вземе присърце думите й, даже напротив. Може би с избухването си дори беше влошила нещата и сега цялата история щеше да се разнесе с бързината на мълния. А след това бе само въпрос навреме, докато стигне до Дарингам Хол и още повече обърка всичко.

Тили въздъхна дълбоко и мислите й, както често напоследък, закръжиха около Дейвид Камдън.

Беше се надявала, че ще й се обади. Обикновено го правеше, когато нещо му тежеше на сърцето, защото тя, като негова бивша детегледачка, все още му беше близка — а това означаваше много за нея. Обаче Дейвид не дойде, което можеше да се изтълкува само по един начин: цялата тази история го бе засегнала толкова дълбоко, че не му се говореше за нея.

Много добре го разбираше. Естествено, ситуацията беше сложна за всички, но как ли се чувстваше младият мъж, на когото бяха отнели всичко, което му бе принадлежало досега? Дейвид бе посветил живота си на Дарингам Хол, беше отраснал с мисълта, че един ден ще поеме ръководството на имението от баща си и все някога ще стане следващият баронет. И да узнае, че баща му всъщност не му е баща, а и че Бен ще заеме мястото му на първороден наследник — това сигурно бе разклатило душевното му равновесие. Е, да, Ралф му демонстрираше подкрепата си и го беше уверил, че нищо във взаимоотношенията им няма да се промени, но Тили не беше сигурна дали това бе достатъчно, за да успокои момчето. Сега Дейвид се нуждаеше най-вече от време и колкото по-грозни слухове се пускаха, толкова по-трудно щеше да свикне с новата си роля.

С поредната въздишка Тили посегна към таблата, за да събере чашите от масите и да ги измие. Силно се надяваше цялата история да приключи добре за Камдънови. Ала въпреки това не можеше да се отърси от мъчителното чувство, че семейството седи върху буре с барут, а фитилът вече е запален.