Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Имението Дарингам (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Entscheidung, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
asayva (2018)

Издание:

Автор: Катрин Тейлър

Заглавие: Решението

Преводач: Емилия Владимирова Драганова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: немска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-26-1608-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7890

История

  1. — Добавяне

11.

— Така, готово.

Кейт избърса чело с опакото на ръката си и огледа шева, с който бе затворила раната след операцията. Изглеждаше добре и тя беше доволна, най-вече защото Норис, сиамският котарак на мисис Суон, явно бе понесъл безпроблемно упойката въпреки напредналата си възраст. Освен това опасението й, че напипаната подкожна бучка е тумор, не се оправда. Оказа се просто липом, безобидно мастно образувание, и ако не настъпеха усложнения, старата дама щеше съвсем скоро да прибере любимия си Норис у дома.

— Всичко приключи благополучно.

— Да се надяваме, и за нас.

Шарлот, медицинската сестра на Кейт, пълничка дама, прехвърлила петдесетте, изхвърли кървавите марли и изми инструментите. Навремето беше работила за д-р Сандхърст и Кейт много я ценеше.

— Беше последният за днес, нали?

— Освен ако не дойде още някой — уточни Кейт, с което си навлече критичен поглед и поклащане на глава от страна на Шарлот.

— Казваш го, сякаш гориш от желание да стане така. В петък следобед нямаме приемен час, Кейт.

— Зная. Но ако се появи спешен случай, не мога да го отпратя.

Шарлот изсумтя.

— Не ти ли стигат четири поредни операции? Мислех, че ще се зарадваш най-сетне да привършиш работния ден.

Кейт сви рамене и предпочете да не отговаря, вместо това посочи вратата за съседното помещение, където бяха боксовете с оперираните пациенти.

— Ще занесеш ли Норис там?

— Разбира се.

Шарлот отиде до операционната маса и извади от устата на спящия котарак тръбичката, която му помагаше да диша по време на наркозата. След това внимателно го отнесе в стаята, а Кейт почисти масата и сложи инструментите в стерилизатора.

— Ей сега ще се обадя на мисис Суон и ще й кажа как стоят нещата — рече Шарлот, щом се върна. — Но след това трябва да потеглям. Нали знаеш, заради Джули.

Кейт се сети чак след миг-два, че Шарлот я беше помолила да си тръгне по-рано, понеже дъщеря й е пристигнала за няколко дни от Девън.

— И аз мога да го свърша — отвърна тя. — Не се безпокой, отивай си, ако искаш.

— Благодаря! — Шарлот напусна манипулационната с щастлива усмивка и малко по-късно се върна с чанта и палто в ръка. — Е, аз изчезвам.

Кейт кимна.

— Поздрави Джули от мен!

— Непременно! Хубав уикенд! — извика Шарлот на тръгване и Кейт отново усети познатото напрежение в стомаха, както всеки път, когато й напомняха, че е петък.

Със свито сърце погледна към стенния часовник над вратата. Беше пет и петнадесет, значи Бен и Питър сигурно отдавна вече бяха кацнали в Ню Йорк.

Все още не й се вярваше, че двамата са заминали. Но очевидно имаха важна делова среща, на която непременно трябваше да присъстват. И според Тили поне Питър нямаше никакво намерение да се връща тук.

А Бен? Той наистина каза, че смята да остане още известно време в Англия, но дали можеше да си го позволи, без да навреди на фирмата си? Вероятно не. А щом се върнеше в града, в който беше у дома и както изглежда, имаха нужда от него, Дарингам Хол и жителите му сто на сто щяха да останат на заден план. Също като плановете му за отмъщение, ако все още не се бе отказал от тях. Може би отдавна се беше примирил със ситуацията и ги беше зачеркнал?

Кейт въздъхна дълбоко и се запъти към приемната, където беше телефонът. Ако Бен действително не се върнеше, това би трябвало само да я радва. В края на краищата нали това искаше: да няма разправии между него и Камдънови и всичко пак да си е постарому.

Само дето не се радваше. Дори не изпитваше облекчение.

Унило посегна към телефона и се обади на мисис Суон. Помоли я да прибере Норис. За щастие старата дама живееше на няколко преки и след петнадесет минути вече бе пред вратата на кабинета. Благодари прекомерно и взе котарака с блажена усмивка, която напомни на Кейт защо толкова обичаше професията си.

Щом остана сама, тя се отпусна на стола зад бюрото, където иначе седеше Шарлот, и се замисли какво още има за вършене. Но не се сети за нищо, поне що се отнасяше до кабинета. Така че сега щеше да затвори и да се прибере в къщата в другия край на вътрешния двор. И да пусне кучетата навън. И да ги нахрани. И да седне зад писалището и да приключи с изостаналата документация. Просто щеше да направи всичко необходимо, за да запълни празнотата, завладяла душата й…

Вратата на кабинета се отвори с познатото изщракване — достатъчно бе да се натисне, когато не бе заключена — и Кейт вдигна глава, предполагайки, че все пак има спешен случай, за който да се погрижи. Само че влезе не нов пациент, а разлютеният донемайкъде Луис Бартън. Изненадана, тя стана и го пресрещна.

— Мистър Бартън…

— Какво си въобразявате? — кресна й той и размаха някакви хартии в ръката си. — Оправете това тук, и то незабавно!

Кейт вдиша и издиша дълбоко.

— За какво става въпрос? — попита колкото се може по-спокойно, въпреки че не хранеше големи надежди да го усмири.

Луис Бартън беше доста впечатляващ и когато не беше ядосан, дори само заради физическото си присъствие. Имаше здрав кръст и яки мишници, които свидетелстваха, че преди да основе фирмата си и благодарение на силната си амбиция да я превърне в строителен концерн, в продължение на петнадесет години бе работил по строежите. Днес, на около петдесет и пет години, беше богат и ако пожелаеше да се пораздвижи, най-много да отидеше на голф с делови партньори. Също и външно бе оставил работника зад гърба си, обличаше се с костюми по поръчка и винаги изглеждаше изискано. Стига да поискаше, умееше да бъде изключително чаровен — но за жалост и адски груб, ако нещо не се развиваше според представите му. Тогава изпод лакираната фасада наяве излизаше бригадирът, който раздаваше на висок тон команди относно строежа и изискваше незабавното им изпълнение. Тази страна от характера на Луис Бартън беше неприятна на Кейт, ала по всичко личеше, че сега щеше да се сблъска с нея.

— Става въпрос за това, че злепоставяте конете ми — избоботи той и тикна хартиите под носа й. От близкото разстояние Кейт видя, че са част от удостоверенията, които бе изготвила за конете му.

— Тук сте написали, че Рейни дей… — Луис Бартън дръпна рязко ръката си, потърси съответното място в текста — „…има насочени назад предни крака“ и че… — извади друг лист: — „Тъндърболд е кривокрак“. Горе-долу същото пише и за още три коня. Ето! — След кратко търсене откри примерите, за които говореше. — „… събрани“, „изкривени навътре задни крака“. — Изстреля термините с отвращение. — Показах това на мой приятел от развъдник на коне и той каза, че това били дефекти, които понижавали цената на животните. А конете са супер! Никой не куца, много добре го знаете, и когато бяхте при мен, говорихме надълго и нашироко, че този факт трябва да се посочи изрично в удостоверенията. Така че сега ще седнете и ще промените текста! Животните са здрави като кремък и аз настоявам да го видя черно на бяло!

С изкривено от гняв лице подаде хартиите на Кейт, обаче тя нямаше никакво намерение да се впуска в спорове.

— Мистър Бартън, нищо не мога да променя, понеже написаното отговаря на истината. Някои от конете ви имат вродени дефекти. Не са нищо необичайно, срещат се често и ги споменах само защото са много ясно изразени. Което не означава, че животните са куци. Всеки добър ковач може да отстрани тези проблеми. И именно затова подобни неща трябва да се записват в удостоверенията…

— Моите коне са си мой проблем! — изкрещя Луис Бартън и тръшна документите върху бюрото. — Искате да ми навредите, затова сте го написали. Искате да ме направите на глупак. — Приближи се и се изправи заплашително пред Кейт. — Така че ще напишете всичко наново.

Кейт не помръдна и на сантиметър от мястото си и не избегна погледа му.

— Не, няма. Както вече казах…

Той пак не й позволи да се доизкаже.

— Не сме се уговаряли така, мис Хъкли. Платих ви много добре за прегледите, даже допълнително. За парите си очаквам от вас безупречна работа.

— Ах, и под това разбирате да наглася резултатите, както ви изнася? — Деспотичният му маниер направо я вбеси. — Не се продавам, мистър Бартън. Тези експертизи трябва да са неутрални и да дават максимално обективна оценка на коня. И точно това съм…

В следващия миг се стресна, защото той я хвана за лактите.

— Дявол да го вземе, момиче, не ми излизай с тия номера!

— Пуснете ме! — настоя Кейт с възможно най-твърд глас и се опита да се освободи, но той не я остави, вкопчи пръсти в мишниците й.

— Не обичам да ме вземат за глупак, мис Хъкли! Стига ми, че Камдънови го правят от години — и че винаги излизат прави. Тимъти Камдън и днес успя да обори един от исковете ми пред съда. Обвиненията били безпочвени! Безпочвени! Брей! Онова, което изисквам, ми се полага, с лихвите и лихви върху лихвите!

Лицето му беше станало моравочервено и Кейт осъзна, че въпросът не е само в удостоверенията. Те просто бяха последното камъче, прекатурило колата — а тя бе човекът, върху когото Бартън изля гнева си.

— Мистър Бартън, моля, успокойте се и дайте да проявим разум…

— Ще се успокоя, след като поправите експертизите! — прекъсна я отново гръмогласно той. — Не съм ви платил да давате фалшиви данни за конете ми. Това вреди на репутацията ми и аз няма да го позволя!

Кейт пак чу изщракването на вратата зад гърба си и се обърна, зарадвана, че няма да остане насаме с ядосания Луис Бартън. Но щом видя кой влиза в кабинета, направо не повярва на очите си.

— Бен!

Луис Бартън бе не по-малко изненадан и тутакси пусна Кейт. Въпреки това Бен стигна с няколко крачки до нея, полу я прикри с тялото си и фиксира Бартън с яростно изражение.

— Този мъж да не те тормози? — попита, а езикът на тялото му ясно показа какво ще се случи, ако Бартън още веднъж се опита да я притесни.

Бартън обаче явно бе възвърнал контрола над себе си и на лицето му се изписа смайване, сякаш едва чрез появата на Бен си даде сметка, че е отишъл твърде далеч. Само че нямаше да е Луис Бартън, ако просто признаеше грешката си. Още в следващия момент смаяното изражение бе заменено от студена усмивка.

— Я виж ти, негова милост новият баронет — заяви, защото очевидно знаеше с кого си има работа. — Вече се питах кога ще се срещна лично с вас, за да ви честитя успешния удар. Моите уважения, ей Богу, тази кражба на титла си е впечатляващ номер. И Камдънови напълно си го заслужават, сега поне знаят какво е да си имаш работа с мошеник от класа.

Кейт видя, че Бен смръщи чело, но явно нямаше намерение да се поддаде на провокацията, понеже не реагира на подмятанията.

— Мисля, че е по-добре да си вървите — каза и посочи вратата, за което Кейт му благодари наум. Нейната ръка би се разтреперила, гласът й — навярно също.

Луис Бартън остана на мястото си още секунда, види се, водеше вътрешна борба как да реагира. Сетне действително си тръгна и затръшна вратата подире си. Кейт въздъхна с облекчение.

— По дяволите, какво беше това? — запита Бен, след като стъпките на Бартън заглъхнаха в двора и двамата вече бяха сигурни, че няма да се върне. Когато Кейт му обясни, поклати глава.

— Сега май разбирам малко по-добре защо Камдънови не могат да понасят този тип. — Замълча, сякаш прехвърляше мислено срещата с Бартън. След миг-два я погледна загрижено. — Да не ти е причинил болка?

— Не — отговори Кейт, въпреки че местата, където я бяха стиснали пръстите на Бартън, още я наболяваха. — Но ме уплаши.

Едва сега, след като всичко бе отминало, си го призна наистина. Бартън беше силен, не би могла да му се противопостави физически. Ако Бен не беше дошъл…

— Благодаря — добави с известно закъснение и му се усмихна с облекчение, ала веднага след това се намръщи, давайки си сметка, че той всъщност не би трябвало да е тук. — Защо не си в Ню Йорк?

В очите на Бен заиграха весели пламъчета.

— Толкова ли бързаш да се отървеш от мен? Уж допреди минути ти бях полезен.

— Да, така е, но… Мислех си… — И млъкна, понеже внезапно осъзна, че не знае какво да си мисли.

Щом беше тук въпреки важността на деловата среща, значи всичко, което се бе въртяло в главата й през отминалите часове, се оказа безпредметно. Значи може би все пак не се бе отказал от плановете си. И засега нямаше да…

Подири в очите му индикация за това какво става в душата му. Ала колкото по-продължително се взираше в очите му, толкова повече усилия й костваше да не се загуби в тях. Или в усмивката, в която като че ли забеляза и облекчение. След това обаче Бен изведнъж стана отново сериозен, сякаш пак се беше сетил за нещо.

— Нося ти нещо — каза и посегна към ръката й, потегли я навън.

Ами да, рече си Кейт и се помъчи да пренебрегне познатото присвиване в стомаха, провокирано от допира на пръстите им. Положително не се беше отбил случайно, а искаше нещо от нея. Само че какво?

Докато вървяха към бентлито, паркирано във вътрешния двор, през мозъка й се стрелнаха всевъзможни предположения. Но наистина не се сещаше какво иска да й даде толкова спешно.

Бен отвори багажника, обаче слънцето беше толкова ниско, че Кейт не можа да види какво има в него. Със затаен дъх направи крачка напред и надникна.

— О — промълви и изпусна въздуха в гърдите си.