Катрин Тейлър
Решението (27)

26.

С топка в стомаха Дейвид влезе заедно с Анна в чакалнята на интензивното отделение, където вече ги очакваха останалите. Стисна ръката на Анна, а когато погледите им се срещнаха, видя, че и тя е не по-малко напрегната от него.

Бяха взели колата на Дейвид — за транспортирането на джипа можеха да се погрижат и по-късно — и пристигнаха направо в болницата. Естествено, другите знаеха, че идват. Анна съобщи на Джеймс по телефона и той действително реагира най-вече с облекчение. Не й прочете конско заради тайното пътешествие, а само настоя да дойдат колкото се може по-бързо, което Дейвид изтълкува като знак, че Ралф действително е зле.

— Дейвид! Анна! О, слава Богу! Ето ви най-сетне!

Клер ги беше видяла и скочи от мястото си. Развълнувано ги пресрещна и прегърна Анна, притисна я в обятията си.

— Извинявай, мамо — промълви Анна със задавен от сълзи глас. — Не исках да ви плаша.

Клер поклати глава.

— Няма нищо, миличка. Важното е, че си тук!

Обърна се към Дейвид, прегърна и него.

— Както и ти — каза и го потупа ласкаво по бузата, от което той преглътна с усилие.

Изведнъж подозрението, че леля му е променила чувствата си към него, му се стори глупаво. И тя не коментира факта, че с Анна бяха влезли ръка за ръка, което му вдъхна надежда, че всичко може би ще се окаже не толкова сложно, както си го представяше по време на пътуването насам.

След това обаче предположи, че Клер се държи така и защото в момента цялото й внимание е насочено към нещо съвсем различно.

— Мисля, че трябва веднага да влезеш там — каза тя и посочи двукрилата летяща врата, зад която бе интензивното отделение. — Оливия и Илайза са при Ралф, но той през цялото време пита за теб.

Настойчивият й тон уплаши Дейвид.

— Да не би състоянието му пак да се е влошило? — попита я и усети спазми в стомаха си. — Джеймс ни каза, че вече се подобрявал.

— Лекарствата действат, това е вярно — потвърди тя. — Въпреки това обаче смятат да го оперират утре. Лекарят беше тук и ни обясни всичко, изглежда, ще извършат аблация на определено място в сърцето му, за да го вкарат отново в ритъм.

— Добре, щом ще му помогне — каза Дейвид, обаче лицето на Клер не се проясни.

— Просто иди при него. Чака те — рече тя и го погали по рамото.

Анна също му кимна окуражително и остана с Клер, докато той мина през вратата и влезе в интензивното отделение.

— Дейвид!

Оливия се хвърли на врата му, когато той, екипиран с престилка, влезе в болничната стая на Ралф. Беше плакала, а лейди Илайза, която седеше до леглото на Ралф, но сега стана, също изглеждаше съкрушена. За разлика от тях Ралф му се усмихна и Дейвид се помъчи да отговори с усмивка. Гледката на многобройните монитори и кабели и на тръбичките за кислород в ноздрите на Ралф подействаха толкова силно на психиката му, че май не успя.

— Оставете ни за малко сами — помоли Ралф двете жени.

Лейди Илайза изпълни желанието на сина си без следа от възражение. За разлика от нея Оливия се подвоуми за миг-два и си тръгна чак когато свекърва й я улови за лакътя и я дръпна от ръба на леглото. На излизане от стаята пак се разплака. После вратата хлопна и в стаята настъпи тишина. Чуваха се само тихото писукане на мониторите и тежкото дишане на Ралф.

Дейвид седна на току-що освободения от лейди Илайза стол и се запита какво да каже. Ралф обаче го изпревари.

— Радвам се, че се върна — каза все така усмихнат, от което буцата в гърлото на Дейвид набъбна още повече.

— Изобщо не биваше да тръгвам — отвърна той, смазан от разкаяние. — И не биваше да ти крещя така. Извини ме. Не го мислех наистина. Ако знаех, че си толкова болен…

Ралф направи жест на несъгласие.

— Нямаше как да знаеш. А и не е нужно да се извиняваш. Тъй като беше прав: трябваше да ти отделям повече време. — И поклати тъжно глава. — Но точно там е проблемът. То, времето, ми бяга.

Дейвид смръщи чело, понеже не разбра смисъла на последните думи. Ала преди да попита, Ралф продължи.

— Болен съм, Дейвид.

— Да, зная — отвърна той. — Клер ми каза, че лекарите ще те вдигнат на крака с операция.

Ралф изпусна въздуха от гърдите си.

— Нарушенията на сърдечния ритъм може би. Но нямам предвид тях. — Поколеба се за миг. — Зная го отскоро и преди да ви кажа, исках да чуя второ мнение, за да съм сигурен. Специалистът в Кеймбридж, при когото бях преди няколко дни, обаче потвърди диагнозата.

Дейвид изтръпна при мисълта за сериозните лица на Клер и лейди Илайза. И за сълзите на Оливия.

— Каква диагноза?

— Рак на панкреаса — отвърна Ралф тихо и едва ли не предпазливо, сякаш беше фраза, с която сам не беше свикнал.

В първия момент Дейвид само се вторачи в него.

— Окей — каза и цялото му същество се възпротиви срещу кроткото примирение, прочетено в очите на Ралф, категорично отказа да формулира като мисъл онова, което явно означаваше то. — В такъв случай лекарите ще трябва да се погрижат и за рака, щом тъй и тъй си тук. Нали и той се лекува.

Ралф сви рамене.

— Лекува се, но при мен го откриха твърде късно. Казват, че ако имам малко късмет, ми остават няколко месеца!

— Не! — Дейвид усети как примката около гърлото му се стегна. — Тогава чисто и просто ще попитаме друг лекар. Може да се подложиш на химио или лъчетерапия, положително има варианти.

Ралф поклати глава.

— Това нищо няма да промени. Могат единствено да облекчат болките, това е всичко.

Сви рамене и Дейвид внезапно осъзна защо Ралф преди дни каза, че вече няма значение. Защо тъй често беше толкова отпаднал. Толкова вглъбен в себе си и толкова зает. Искал е да сложи всичко в ред, помисли си, преди болестта да му попречи. Преди да…

— Тате… — Очите на Дейвид се напълниха със сълзи и той поклати глава. — Не!

— Дейвид, чуй ме — продума Ралф и посегна към ръката на Дейвид, стисна я здраво. — Отдавна трябваше да ти кажа. — Пое си дъх и го изпусна с въздишка. — В живота си съм допускал много грешки. Но бракът с майка ти не е сред тях. Винаги съм я обичал, въпреки че очевидно не успях да я направя щастлива. И нито за секунда не съм й се разсърдил, че ме дари с теб. — Усмихна се уморено, говоренето очевидно го изтощаваше. — Никога няма да забравя момента, когато за пръв път те взех на ръце. Беше толкова идеално момченце и ме изпълваше с неимоверна гордост. Дейвид, обичам те от мига, в който пое първата си глътка въздух. Не съм искал син, различен от теб, и ако съм донякъде разочарован, то е само защото ни остава малко време.

Дишането му отново се затрудни.

Дейвид преглътна сълзите, които вече не бе в състояние да сдържи.

— Тате, заедно ще се справим. Сигурно има някакъв начин, някаква възможност да те лекуват. Не се предавай толкова лесно. — И изтри следите от сълзи по бузата си. — Имам нужда от теб, тате.

Ралф се усмихна, този път по-щастливо, но и по-изморено.

— Все още съм тук — каза и още веднъж стисна ръката на Дейвид, преди да я пусне.

След това положи глава на възглавницата, за миг затвори очи и пак ги отвори с видимо усилие.

— Толкова съм изморен, трябва да дремна — каза. — Ще поостанеш ли?

Дейвид кимна, понеже нямаше намерение да си тръгва. Щеше да го направи едва когато някой го увереше, че казаното от Ралф е безсмислица. Че не е смъртно болен. Това със сигурност беше грешка. Недоразумение.

Загледа се в спящия Ралф, плъзна очи по профила му, по линиите, вдълбани в лицето, което му беше толкова близко.

Като че ли едва сега, когато се страхуваше да не го загуби, си даде реална сметка какво означава за него баща му. И че действително няма значение дали го е създал или не. Беше с него през всичките години. Беше му чел приказки за лека нощ и търпеливо му бе помагал да се качва на детското колело — докато не се научи да се качва сам. Беше го съпроводил в първия учебен ден, присъства и на последния, преливащ от гордост бе седял с Оливия сред публиката, когато Дейвид получи диплома за завършване на училище. Беше го утешавал, когато беше тъжен, беше се смял с него, беше се карал с него, беше го поставял на мястото му и го беше окуражавал, когато се съмняваше в способностите си. Може и да не беше идеален, обаче бе единственият човек, когото щеше да нарича „татко“.

Внимателно, за да не го събуди, Дейвид отново улови ръката му, стисна я и се заслуша в монотонното писукане на мониторите. Не беше приятен звуков фон, но щеше да свикне с него. Ако наистина му оставаше толкова малко време с баща му, отсега нататък нямаше да загуби и секунда.