Катрин Тейлър
Решението (31)

30.

Кейт отвори вратата за верандата и пусна кучетата в градината. С въздишка се облегна на кухненския плот и погледна ръчния си часовник. За кажи-речи стотен път тази вечер. А отлично знаеше колко е часът. Почти единадесет.

Поклати глава и я изви към телефона, който бе до нея на плота, защото цяла вечер го мъкнеше навсякъде със себе си. Само че телефонът не звънна нито веднъж и нямаше вече да звънне. Откажи се най-накрая, рече си предупредително.

Бен нямаше да се обади. Ако искаше, отдавна да го е направил в изминалите часове след скарването им пред полицейското управление. И тя нямаше да го потърси. В никакъв случай. Твърде оскърбена беше от грубите му думи.

Въпреки това цялата ситуация не й даваше мира. Беше казал, че трябвало да уреди някакъв служебен въпрос, само че преди малко в „Трите корони“ Питър я попита за Бен. Очевидно цял ден не беше с приятеля си и бе принуден да реши сам служебния проблем, който май действително съществуваше. В което нямаше никаква логика: защо ще твърди, че се налага спешно да се погрижи за фирмата, щом оставя всичко в ръцете на партньора си?

Кейт дори не знаеше къде е бил следобеда и вечерта — както личеше, не и с Питър, не и в Дарингам Хол, понеже на връщане от болницата тя се отби за малко при Айви да поговорят за болестта на Ралф. Новината за нея бе потресла всички.

Дали Бен изобщо знаеше колко зле е баща му? А когато научеше, как ли щеше да приеме факта? Дали щеше да се натъжи, задето му оставаше толкова малко време с Ралф? Или това вече не го интересуваше? Дали отдавна вече се бе сбогувал мислено с баща си и духом беше пак в Ню Йорк?

Лай напомни на Кейт, че кучетата са още навън. Тя им отвори да влязат и се учуди на скоростта, с която нахълтаха вътре. Едва изчакаха да открехне вратата и се стрелнаха през кухнята във всекидневната, където явно искаха да идат. Озадачена, Кейт ги последва и видя, че и четирите — с лай и със скимтене — се бяха скупчили пред входната врата. Това означаваше, че някой прекосява двора. Някой, когото познаваха…

С две-три крачки Кейт стигна до вратата и я отвори със замах. Светлината от стаята плисна върху чакълената настилка и Бен, който беше почти стигнал до къщата, примигна. И се закова намясто.

— Здравей, Кейт.

Гласът му прозвуча дрезгаво, а в погледа се долавяше нещо, чиято липса бе усетила тъй болезнено днес на обед.

Беше си представяла как ще го навика, щом го срещне. Че намира отношението му ужасно, че е студен и пресметлив и че затова не иска да има нищо общо с него. Но сега, когато стоеше пред нея, думите заседнаха в гърлото й. Тъй като в очите му прочете, че знае за болестта на Ралф. И че днес на обед е била права: Не му беше безразлично. Категорично не.

— Ходи ли в болницата? — попита тя.

Той кимна.

— Дейвид ми разказа всичко — промълви сподавено и сви извинително рамене, сякаш онова, което изпитваше, беше свръх силите му. Или сякаш гласът му бе неспособен да го изрече.

Измина още няколко крачки и застана непосредствено пред нея, този път обаче пренебрегна кучетата, които подскачаха около него за добре дошъл.

— Може ли да вляза?

Въпросът издаваше неувереност, ала съдържаше и молба, някаква настойчивост, усещана и от Кейт.

Знаеше, че би трябвало да му се сърди. Знаеше и друго: фактът, че отново стоеше пред вратата й, не означаваше, че е преодолял неприязненото отношение към семейството си. Но Бен се чувстваше зле, беше съкрушен, задето може би скоро щеше да загуби Ралф, и за момента това обезсилваше всичко останало.

Ето защо посегна към ръката му и го въведе в къщата. Ето защо и му позволи да я привлече и задържи в обятията си, все едно бе неговата спасителна котва. А той пък бе нейната котва, тъй като Кейт внезапно усети колко силно жадува близостта му. Той имаше нужда от нея, а тя от него, затова и не се възпротиви, когато Бен взе лицето й в шепи и я зацелува с отчаян плам, докато тя не забрави кошмарния ден, останал зад гърба на всички тях.