Катрин Тейлър
Решението (35)

34.

— Искаш ли още нещо за пиене?

Въпросът на Тили изтръгна Кейт от мислите й и я стресна.

— Какво? Не — отговори разсеяно и се помъчи да отбегне изпитателния поглед на приятелката си.

Което се оказа безполезно.

— Кейти, какво има? — продължи да подпитва Тили с ръце на кръста. — И не отричай, защото те познавам. Нещо се е случило, нали?

Кейт извърна глава и плъзна поглед по полупразната кръчма. Толкова й се искаше да разкаже на Тили какво бе научила от Бен снощи, но тук, в „Трите корони“, където имаше опасност да го чуе и друг, това беше просто изключено. Пък и не беше сигурна дали изобщо има право да го разкаже, семейството положително щеше първо да го обсъди помежду си, а тя не искаше да се бърка на сър Рупърт.

И бездруго не знаеше кой знае колко. Малко след като Бен й съобщи, че Камдънови са на прага на разорението, дойдоха сър Рупърт и Тимъти и тя остави мъжете сами. А оттогава не беше разговаряла с никого от тримата, затова и сега само сви рамене.

— Преди малко имах спешен случай в кабинета и още не мога да се отърся от него — излъга, но Тили май й повярва, понеже в погледа й се появиха мекота и съчувствие. За щастие веднага след това вниманието й бе погълнато от гост на заведението и не се наложи Кейт да разкрасява лъжата си, тъй че тя пак се унесе в мислите си.

Въпросът какво щеше да последва, просто не й даваше покой и не я остави да мигне цяла нощ. Камдънови бяха сред най-големите работодатели в областта, така че евентуалната несъстоятелност на имението би засегнала мнозина. Също и Кейт, понеже грижата за добитъка в Дарингам Хол спадаше към основните й задължения. Затова и не беше сигурна как и дали изобщо ще продължи да работи. Но най-мъчно й беше за семейството. Това беше истинска катастрофа за всички и Кейт само се молеше нещата да не са толкова черни, колкото й бе описал Бен.

Умът й обаче бе зает и с нещо друго, може би по-важно от страха за бъдещето. Тежкото финансово положение на Дарингам Хол положително отдавна не бе тайна поне за Ралф. Дали затова бе помолил сина си да остане?

Отказваше да го повярва и все пак въпросите пронизваха съзнанието й и не й даваха мира. Дали в крайна сметка целта беше не да опознаят Бен, а да го привлекат като източник на средства? Затова ли се държаха толкова любезно с него, позволиха му да кара бентлито и го поканиха да остане за неограничено време?

Кейт се разкъсваше между лоялността си към семейството и чувството, че е била несправедлива спрямо Бен. Може би той имаше пълно основание за подозрителност и беше наивно и нехайно от нейна страна нито веднъж да не повярва, че в упреците му има доза истина.

Пак се сети за странното поведение на лейди Илайза по време на опелото и внезапно изтръпна от страх, че може би не е сгрешила. Длъжна беше да открие дали Камдънови имат нещо общо с раздялата между Ралф и Джейн Стърлинг. Важно беше да изясни този въпрос, чисто и просто го дължеше на Бен след всичко, в което го бе обвинила вчера.

Тили обслужи още един клиент и се върна при нея.

— Наистина ли не искаш да пийнеш? Можеш и да хапнеш нещо. — Погледна ръчния си часовник. — Почти два и половина е, обзалагам се, че още не си обядвала.

Така беше, ала Кейт въпреки това отказа.

— Благодаря ти, Тили, но трябва да бягам. Обещах на Грег да се отбия пак в обора.

Планът й вече не търпеше отлагане. Трябваше да го изпълни, докато все още не бе загубила кураж.

Тили се усмихна снизходително и й подвикна:

— Е, тогава до по-късно.

Кейт й махна с ръка, прекоси с бърза крачка помещението и изтича към ланд роувъра си.

Наистина се беше уговорила с шефа на конюшнята по някое време през деня да погледне още веднъж една от кравите, която караше проблемна бременност. Обаче реши да го свърши още сега, та след това да се върне пак в замъка. Може би щеше да й се удаде случай да провери незабелязано онова, в което се съмняваше.

Тили сподири с поглед Кейт и въздъхна дълбоко. Беше кажи-речи сигурна, че Кейт не й каза истината. Нещо се беше случило, но познаваше приятелката си достатъчно добре, за да знае, че нямаше да изкопчи нищо от нея. А и напълно разбираше потиснатото й настроение. В края на краищата и тя самата не се чувстваше много по-добре.

— Здрасти, Тили! — извика току-що влезлият Едгар Мур и се насочи към нея, а Тили му се усмихна насила. Беше й шеф, затова, естествено, не можеше да му каже да не идва, но честите посещения я дразнеха от доста време насам. Непрестанно й намекваше, че иска нещо повече от нея, а тъй като тя не проявяваше никакъв интерес към връзка с Едгар, общуването с него напоследък й тежеше.

— Ще ми налееш ли едно уиски? — поръча Едгар както обикновено и понечи да седне.

— Не там! — сопна му се Тили.

— Защо? — запита той и разгледа стола, на който се канеше да седне и който — съвсем основателно — му се стори напълно в ред. — Че какво му е на стола?

— Ами… паянтов е. — С пламнали бузи Тили заобиколи тезгяха и взе стола, прибра го при себе си. — Трябва да го закарам при Джо да го оправи.

— Хубаво — рече Едгар видимо озадачен и Тили побърза да му сервира уискито.

Знаеше, че е реагирала твърде бурно и че той навярно се пита дали пък не е гаврътнала тайно чашка-две. Но Тили трудно издържаше да вижда другиго седнал на него, камо ли Едгар.

Образът на Питър отново изплува пред вътрешния й взор и Тили едва сдържа въздишката си. Истинска детинщина беше все още да мисли толкова много за него, защото той сто на сто отдавна я беше забравил. Тя обаче не можеше да го изтласка от съзнанието си, независимо от многобройните опити, и мисълта, че няма да го види повече, беше толкова непоносима, че Тили вършеше всичко с половин енергия. Надяваше се, че все някога ще й мине, обаче за момента просто се чувстваше зле. Дори много зле.

— Как е Джаз? — поинтересува се тя и се удиви, че той не се впусна в обичайните тиради за поведението на дъщеря си, а се усмихна.

— В момента е като преобразена, много по-приветлива, наистина мила. А и вече не излиза толкова често както по-рано. — Отпи глътка и се ухили. — Хич не знам какво се е случило, но така много ми харесва.

Тили кимна. И тя забеляза същото преди два дни, когато Джаз й помогна в „Трите корони“. Все пак беше сигурна, че момичето има някакъв проблем, понеже още изглеждаше притеснена, сякаш се боеше от нещо.

Точно отвори уста да обърне внимание на Едгар за това, когато в кръчмата влезе пощальонката Ада Риплинг: дребничка слаба жена с коса в миши цвят. Забелязваха я само когато носеше жълта сигнална жилетка върху червеното си яке и бе нарамила червената пощенска чанта на яркожълти райета, която изглеждаше твърде тежка за нея. А и май наистина си беше твърде тежка, понеже Ада почти винаги беше в лошо настроение. Днес обаче се усмихна, е, поне едва-едва, когато, освен няколко писма, подаде на Тили и доста обемист пакет.

— От Америка — заяви и посочи пощенското клеймо. — Изпратен е на домашния ти адрес, но нали знам, че си тук, та рекох да ти го донеса направо в кръчмата.

— Благодаря — каза Тили и погледна кой е изпращачът.

Когато отново вдигна глава, погледът й срещна направо любопитните лица на Едгар и Ада.

— От американеца, дето живя тук, нали? — попита Ада и Тили прокле наум минусите на селския живот.

Вярно, пощата се доставяше на работното място, затова пък изразът „лично пространство“ бе непознат.

— Да — отговори подчертано нехайно и скри пакета под тезгяха. — Това ли е всичко, или ми носиш още нещо?

Маневрата за отвличане на вниманието не беше особено успешна, но Ада очевидно бе наясно, че няма да изтръгне допълнителна информация, затова си тръгна. Едгар обаче остана още половин час и се опита недодялано да флиртува с Тили, което постави на сериозно изпитание търпението й. Когато най-накрая се сбогува, тя веднага грабна пакета и изчезна в кухнята.

С разтуптяно сърце разкъса големия плик и извади картичка и стабилна картонена кутия, увита неколкократно и недотам умело във фолио с въздушни мехурчета.

— Таблет! — възкликна изненадана, когато видя гланцираната снимка върху кутията.

И то не какъв да е, а наистина елегантен, супертънък, сребрист дизайнерски модел на известна марка. Никога не бе притежавала подобно устройство и нямаше представа за цената, но беше почти сигурна, че не е евтино.

Благоговейно свали капака и разгледа таблета. След това взе картичката и прочете написаното.

Включи и влез в интернет, после пусни скайп. Ако не успееш, обади ми се по телефона.

Питър

В първия миг Тили се вторачи недоумяващо в двата реда, сетне лицето й грейна в усмивка. Скайп, рече си, това е онази програма, с която хората могат да водят видеоразговори. Досега не беше пробвала, защото нямаше познати, с които си струваше да общува по този начин, но, естествено, знаеше как работи програмата. Така че щом Питър й подаряваше чисто нов таблет с вече инсталиран скайп, това вероятно бе доста скъп и сложен начин да й каже, че иска да разговаря с нея.

Двете безцеремонно хлапашки изречения бяха толкова типични за него и категорично не можеха да минат за любовно писмо. Ала Тили въпреки всичко притисна кутията с таблета към гърдите си, идваше й направо да я разцелува. Тъй като Питър не я беше забравил и още мислеше за нея и тъй като това бе достатъчно, за да свали неопределената тежест от раменете й. За пръв път от няколко дни насам дишаше с пълни гърди.

— Тили? — чу доста нетърпелив глас отвън.

— Ей сега идвам! — извика в отговор тя и пъхна кутията и картичката в плика. След това въздъхна щастливо и отнесе пакета в кръчмата.