Катрин Тейлър
Решението (25)

24.

За миг Дейвид се почувства твърде слаб, за да се откъсне от Анна, затова просто я притисна към себе си и зарови лице в косата й. Ала после жестоката реалност се стовари отново върху него и той я пусна, отдалечи я леко от себе си.

— Какво правиш тук? — попита, а от отчаянието гласът му прозвуча прекалено строго и сърдито.

Това явно не беше поздравът, който Анна бе очаквала. Усмивката й угасна, между веждите й се появи бръчицата, която винаги издаваше, че е объркана или ядосана.

— Е, ти как мислиш, кретен такъв! — И лекичко го удари с юмруци в гърдите. — Тебе търся.

— Но… — Всичко бе лишено от логика. Отделно от това, че не бе изпълнила молбата му от бележката, оставаше въпросът… — Откъде разбра къде съм?

Тя сви рамене.

— Прочетох бележките за Дрейк Съливан. Един от адресите беше ограден с кръгче, затова си помислих, че евентуално ще го потърсиш там. Така че пристигнах с колата.

Разбира се, тефтерът, помисли си Дейвид, не знаейки дали да се зарадва, или разсърди на комбинативния й ум. Но може би просто го познаваше твърде добре. Чак сега обаче си даде сметка за последното й изречение.

— Пристигна с колата ли? — попита и се озърна стреснато, понеже изведнъж се уплаши да не види още някого от семейството си. — С кого?

— С никого — отвърна Анна. — Дойдох сама. С джипа.

Дейвид съвсем се шашна.

— Ама…

— Да, зная, че не биваше да го правя — изпревари го тя. — Пък и аз самата бързо си дадох сметка, че наистина постъпих лекомислено. По шосето нямаше проблеми, обаче в Лондон… — И извъртя очи. — Доста по-различно е от полските пътища в Дарингам Хол. Толкова се бях съсредоточила в това да не допусна грешка, заради която да ме спрат, че не чух указанията на джипиеса. Обърках пътя още на магистралата и хванах погрешната отбивка и в един момент се озовах в някакво предградие на Лондон, и пътят ми се стори безкраен. — Думите извираха от устата й като гейзер. — Още едно кръгово, и още едно, после тези широки улици, по които не можеш да смениш лентата, защото винаги някой кара до теб, а и големите площади, и пак завой надясно, и изведнъж наляво… пълен кошмар. Направо не зная колко време обикалях из улиците. Цяла вечност. И по някое време останах съвсем без сили, а колата без бензин. Индикаторът за горивото взе да мига и аз толкова се изплаших, че спрях на първия паркинг. За щастие пред някакъв супермаркет. Оттам с питане стигнах до най-близката автобусна спирка и… ами ето ме тук.

Бузите й бяха поруменели, както винаги когато разказваше оживено нещо, и Дейвид не можеше да й се нагледа.

— Само че тази улица е ужасно дълга, пък и не бях запомнила номера, така че тръгнах на късмет и я извървях цялата. Напълно се отчаях и бях готова да се откажа, когато забелязах, че отсрещната игрална зала се казва „Стаята на Дрейк“. Тъкмо се чудех дали Дрейк Съливан има нещо общо с името, когато ти най-неочаквано излезе през вратата.

И отново се усмихна, дори по-лъчезарно, понеже споменатият факт очевидно я правеше щастлива, а Дейвид усети, че сърцето му се сви.

— Защо дойде? Нали ти писах да не ме търсите.

Анна пак стана сериозна.

— Аз пък ти казах, че няма да допусна да си тръгнеш сам. Ако искаш да се махнеш, идвам с теб.

Дейвид не беше забравил думите й. Дори помнеше кога точно ги каза — преди време, когато в параклиса „Вси светни“ чакаха помощ след злополучното й падане от коня. Същата вечер бе научил, че не е Камдън, и това бе разтърсило целия му свят. Беше загубил ума и дума — и благодарен, задето Анна беше с него и му вдъхна кураж. Тогава все още вярваше, че всичко ще се оправи, все някак. Но вече бе по-наясно с нещата.

— Анна, не разбираш. Това с нас двамата… Просто не става.

Видя как Анна преглътна и гръклянът й се повдигна и спусна.

— Значи си решил да си тръгнеш заради мен? — попита полугласно.

Дейвид потъна в сините й очи, ала в крайна сметка си наложи да се извърне, за да не прояви слабост и да разкрие чувствата си. В момента, в който го изречеше, вече не можеше да вземе думите си обратно, а ако се заблуждаваше и тя изпитваше към него само приятелски чувства, щеше да я стресне с признанието си. И в добавка да я загуби.

А дали нямаше да я загуби тъй или иначе? Беше се опитал, но не можеше да продължава — все едно нищо не се е случило. Ето защо беше най-добре Анна да си тръгне и известно време да не се виждат.

С каменно лице Дейвид отново се обърна към нея и издържа погледа й, в който все още се четеше въпросът, на който той не можеше да отговори.

— Трябва да се прибереш, Анна. Джеймс и Клер сигурно умират от притеснение.

— Не ме интересува — заяви тя с до болка познатите му решителни искрици в очите. Наумеше ли си нещо, ставаше голям инат. Значи за да я убеди, трябваше да предприеме драстични мерки.

Дейвид вдиша и издиша дълбоко.

— Анна, аз ще се оправя, ясно ли е? Нямам нужда от теб — произнесе с най-непреклонния и отблъскващ тон, на който бе способен. — Така че иди си вкъщи и ме остави на мира.

Беше му неимоверно трудно да я погледне така, че поне нещо от думите му да й се стори достоверно, и макар да не беше кой знае колко убедителен, тя явно му повярва, защото наведе обидено глава. А когато след миг-два пак я вдигна, в очите й проблеснаха сълзи.

Дейвид сви ръце в юмруци, за да се подготви за онова, което сто на сто щеше да последва. Тя щеше да се обърне и да го остави сам. Поне се надяваше на това, понеже не беше сигурен още колко може да издържи.

Обаче Анна не си тръгна, а пристъпи към него, сграбчи го за разкопчаното кожено яке и не го пусна.

— Не мога — отвърна тихо и впери очи в гърдите му. А после каза още нещо, вече шепнешком. — Обичам те, Дейвид.

Сърцето на Дейвид заби лудо, защото не беше сигурен дали е имала предвид онова, което се надяваше да чуе. Дори не беше сигурен дали наистина го каза, затова улови брадичката й, погледна я в очите и прочете в тях същата несигурност. И същия копнеж. Погледът й срещна неговия, отприщи в душата му емоция, която окончателно срути преградите, които сам бе издигнал.

Господи, и той я обичаше, толкова много, че нещо стягаше гърдите му, още щом я погледнеше. Жадуваше да я привлече към себе си и да я целуне, и никога повече да не я пусне, ала не посмя. Тя заслужаваше по-добър партньор, затова Дейвид поклати глава.

— Моля те, Анна, прояви разум. Ние… не можем да бъдем заедно.

— Защо? — попита тя и пъхна ръце под якето му, прегърна го през кръста. — Не сме роднини.

Ръцете му нерешително се сключиха на гърба й.

— Само че хората няма да го приемат. Ще злословят. А Джеймс и Клер…

Анна го прекъсна, като сложи пръст на устата му.

— Ще свикнат, Дейвид. Пък ако не го направят, ще се преместим да живеем другаде.

Не беше толкова просто, и тя сто на сто го знаеше. Въпреки това очите й сияеха толкова уверено, че го завладя непреодолимо желание да я целуне. Само за момент. Само веднъж.

Ала когато се наведе към нея и устните му докоснаха нейните, нещо в него сякаш пак зае мястото, което му се полагаше. Сякаш нещо в живота му най-накрая отново се подреди и Дейвид внезапно осъзна, че никога няма да срещне човек като Анна. Тя означаваше всичко за него и той щеше да прави всичко за нея. Винаги.

Едва след дълъг миг откъсна устни от нейните и долепи чело до нейното, усмихна се, защото просто не можеше да проумее щастието си. Би могъл часове наред да стои така с нея, да се загуби в усмивката й.

— Впрочем намери ли го?

— Кого? — попита разсеяно Дейвид и приглади дълъг кичур коса зад ухото й.

— Ами баща ти! — каза тя и стана сериозна, когато усмивката му замря и погледът му се насочи към рекламата над игралната зала. — Значи е както си помислих. Той е Дрейк от „Стаята на Дрейк“, нали?

Дейвид кимна.

— Залата е негова. И още няколко други. Цяла верига от игрални зали.

— Леле! — възкликна Анна, надникна през стъклената фасада и хвърли поглед вътре. — И си напълно сигурен, че е баща ти?

Дейвид сви рамене.

— Колкото мога да бъда без ДНК тест. Много си приличаме.

— И какъв е той?

Въпросът й угаси част от еуфорията му.

— Подозрителен. И незаинтересован. Изгони ме.

Анна го погледна смаяно, но оптимизмът й надделя.

— Ти просто си го хвърлил в тъча. Положително има нужда от малко време да свикне с мисълта.

Дейвид виждаше нещата другояче.

— Не вярвам да промени мнението си. Пък и защо ли? Аз съм му чужд и той ми е чужд. Нищо не ни свързва.

Съзнанието за реалността все още му причиняваше болка — и го връщаше до положението, в което се намираше, преди да зърне Анна на отсрещния тротоар. Все още не знаеше как да постъпи. Само че сега поне можеше да обмисли всичко заедно с нея.

Преди това обаче трябваше да се свърши нещо важно.

— Трябва да кажеш на Джеймс и Анна къде си — каза Дейвид и настоя на своето, когато тя тръсна глава. — Анна, двамата положително са съсипани от тревога. Кажи им поне, че си с мен и си добре.

Рано или късно тя трябваше да се върне в Дарингам Хол, друг вариант нямаше, затова беше по-добре да не настройва родителите си срещу себе си. Анна явно също си даде сметка за това, понеже извади мобилния телефон от джоба си и го включи.

— Мистър Камдън? — прозвуча внезапно нисък глас зад него, а когато се обърна, Дейвид видя, че русият великан Карл е застанал на входа и държи стъклената врата отворена. — Мистър Съливан желае да разговаря с вас.

Изненадан, Дейвид се втренчи в него, сетне в Анна, която възкликна ужасена, вдигайки очи от телефона си.

— Трябва да се върнем — каза. — Ралф е колабирал и е в болница. Татко пише, че е зле.

— Мистър Камдън? — Охранителят на Дрейк Съливан пробва отново.

Дейвид се поколеба, но само за секунда.

— Кажете на мистър Съливан, че съжалявам, но не мога. — И преглътна. — Трябва да се върна спешно у дома.