Катрин Тейлър
Решението (22)

21.

— Сигурно е взела джипа. — Джеймс неспирно сновеше из голямата кухня, прекадено развълнуван, за да остане седнал заедно с другите от семейството на масата, която още не бе раздигната след закуската. — Грег казва, че когато дошъл сутринта, видял колата да тръгва от двора. Но не се усъмнил. Пък и как да се усъмни? Откъде да допусне, че седемнадесетгодишната ми дъщеря в пристъп на умопомрачение чисто и просто ще седне в джипа и ще замине бог знае закъде, въпреки че дори няма шофьорска книжка!

Буквално изкрещя последните думи, но Бен предположи, че гневът му се дължи на силното притеснение за Анна.

— А мобилният й телефон не е включен, с други думи: няма начин да се свържем с нея или да разберем закъде е тръгнала.

— На практика може да е навсякъде — проплака Клер и отчаяно подпря глава с ръце. — Даже не знаем откъде да започнем търсенето.

Бен, който стоеше облегнат на кухненския плот и мълчаливо следеше разговора, си каза, че е права. Докато нямаха информация за намеренията на двамата, на която да се опрат, не можеха да предприемат нищо и се въртяха в омагьосан кръг.

Но не го изрече на глас, понеже според него нямаше право да се намесва. В края на краищата ставащото тук не беше негов проблем. Или пък беше? Отдавна вече не беше толкова сигурен доколко го засяга всичко, свързано със семейство Камдън. Дали онова, което го накара да остане тук, бе дистанциран интерес, или вече бе въвлечен в живота на Дарингам Хол много по-дълбоко, отколкото му се искаше да си признае?

Погледна Кейт, която седеше до Айви, и когато очите им се срещнаха, усети познатата тежест в гърдите, раздвоението, което не му даваше мира и дори се беше засилило много повече след снощи.

Беше като омагьосан от тази жена. Ако не я беше срещнал, сега щеше да бъде не тук, а в офиса си в Ню Йорк и да се занимава с коренно различни неща. По-лесни неща. Неща, които не докосваха толкова душата му. И въпреки всичко не съжаляваше за станалото. За което вероятно щеше горчиво да се кае…

— Ами ако Анна предизвика катастрофа — завайка се Клер и отново привлече вниманието на Бен върху себе си.

— Как може да е толкова лекомислена?

— Ако беше катастрофирала, полицията вече щеше да ни съобщи — напомни на майка си Айви. — Така че в случая липсата на новини е добра новина.

Оливия изпухтя шумно и рязко стана от мястото си. Единствено тя не беше облечена, а бе по пеньоар върху нощницата си. Контузената й ръка все още беше в обездвижваща превръзка.

— Ами Дейвид? — запита обвинително. — Никой ли не се притеснява за него?

— Той е голям и може да кара кола — отвърна Джеймс. — Знае какво прави. А Анна е непълнолетна и със сигурност не знае. В момента е… много объркана.

— Както и Дейвид — възрази Ралф и Бен отново констатира, че бледото му лице вдъхва сериозни опасения.

Бележката, която Клер бе намерила в стаята на Дейвид, лежеше пред него на масата и той току свеждаше очи към нея, изглеждаше болен от тревога.

— Длъжен бях да зная — прошепна не за пръв път. — Трябваше да му обърна повече внимание. Може би тогава нямаше да си тръгне.

— Ако знаехме къде е, евентуално щяхме да знаем къде е и Анна — обади се Айви. — Със сигурност е тръгнала да го догони.

— Само че къде? — попита едва ли не укорително Клер. — В Кеймбридж го няма, няма го и у никого от приятелите му. Така че закъде ли е заминал?

— Възможно е да търси родния си баща — каза Ралф и наруши безпомощното мълчание. Гласът му прозвуча измъчено, сякаш се затрудняваше да изрече тези думи.

Клер тръсна глава.

— Но той изобщо не знае кой е той — каза и погледна към Оливия, която бе застанала до прозореца гърбом към тях. — Или?

— Не, знае — отговори Ралф.

Думите му накараха Оливия да се обърне и да възкликне възмутено:

— Ралф!

В следващия миг обаче млъкна и разшири очи от уплаха.

— Какво ти е?

Ралф беше започнал да диша тежко, а сега се хвана за гърдите.

— Не зная… не мога… да… си поема дъх — отвърна с изкривено от страх и останало без цвят лице.

Оливия нададе сподавен вик и се спусна към него, но Бен беше по-бърз. С две крачки се озова до баща си и му помогнала разкопчае якичката на ризата си, която отчаяно дърпаше.

— Не мога… да си поема дъх — повтори Ралф, вече в паника, и се вкопчи в мишницата на Бен.

Лицето му лъщеше от капчици пот. Опита се да стане, обаче краката му се огънаха след две стъпки. Щеше да падне, ако Бен не го беше подхванал.

— Седни си — каза Бен и го поведе обратно към стола му, където Ралф се свлече и пак се хвана за гърдите. Издаваше хрипове и сякаш се задушаваше.

— Какво му е? Да не е получил инфаркт? — попита Бен Кейт, която беше коленичила до стола и мереше пулса на Ралф.

Тя поклати глава.

— Не, но нещо не е наред с пулса му. Непрекъснато прескача. — И погледна Ралф. — Често ли ти се случва?

Той кимна, мъчейки се да си поеме дъх.

— Аз… вземам лекарства — продума с усилие. — Но… не ми действат.

— Добре, ще овладеем положението — каза Кейт и го погали успокояващо по ръката.

Ала когато вдигна глава към Бен, на лицето й бе изписано същото изражение, както когато преглеждаше сърната.

— Трябва да го закараме в болницата — рече Кейт. — И то час по-скоро.