Катрин Тейлър
Решението (6)

5.

Белият кастрат изпръхтя и хълбоците му потръпнаха, когато Кейт още веднъж внимателно прокара пръсти по левия му заден глезен. Но й позволи. И пак натоварваше крака, което я успокои.

— Мисля, че нещата се подобряват — изрече полугласно тя и се изправи. Помощникът, който чистеше един от боксовете в отсрещния край на пътеката, бе твърде далече, за да чуе диагнозата й. Но поне Честър наостри уши и я погледна с големите си одухотворени очи.

— Така ли е? — попита тя с усмивка и нежно го потупа по врата. — Вече не боли толкова, а, хубавецо? Още ден-два и ще си във форма да се върнеш на пасището.

Конят сложи муцуната си в шепата на Кейт, облъхна я с топлия си дъх. За момент Кейт облегна глава на врата му, тъй като я заля вълна от изтощение.

Просто напоследък спеше твърде малко. И определено работеше твърде много. Но поне за днес беше почти приключила, понеже Честър — ако междувременно не се появеше спешен случай — бе последният й пациент. Всъщност приемните й часове бяха до шест, но бе решила да не отваря кабинета, а да полегне на дивана вкъщи. Уикендът беше напрегнат, затова имаше нужда от малко спокойствие. Ако успееше да намери време за себе си…

— Това не е ли конят на Дейвид? — попита някой зад нея и Кейт отвори широко очи, понеже позна гласа.

Обърна се с разтуптяно до полуда сърце.

— Бен!

Стоеше облегнат на вратата на празен бокс само на няколко крачки от нея и я гледаше, което мигновено затрудни двойно повече дишането й. Сякаш изпаднала в транс, Кейт попиваше с очи всеки детайл от външността му: тъмнорусата коса, сивите очи, изсеченото лице, широките рамене…

Боже, колко й липсваше! Само че не биваше да му го показва, затова вдигна глава и се вкопчи в оглавника на Честър, стисна го здраво.

— Стресна ме — каза укорително, ала в ума й се въртеше само една мисъл: колко добре изглежда със светлосинята риза и бежовия панталон. Впрочем облеклото му нямаше никакво значение. Беше го виждала и в дрехи, които не му бяха по мярка или не му подхождаха, но това не го правеше по-малко привлекателен.

— Съжалявам — отвърна Бен и по устните му заигра лека усмивка, от която стомахът й тутакси се разбунтува. После посочи Честър. — Какво му е? — Оттласна се от вратата на бокса и тръгна към нея. — Контузен ли е?

Кейт кимна и се опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Честър куца със задния си ляв крак. Сигурно го е навехнал вечерта, когато се подплаши и избяга с Бони.

Това бе и вечерта, когато Бен реши да остане в Дарингам Хол. И когато се целунаха за последен път. Нима наистина бяха минали само три дни?

— По всяка вероятност е разтежение — поясни тя. — Дейвид много се тревожи. Но…

Бен беше вече толкова близо, че Кейт долови познатото ухание на афтършейва му. Все още използваше този, който му беше купила, когато се нанесе в дома й, и това събуди спомени, доста вредни за концентрацията й. Затова се прокашля.

— Но според мен вече се оправя — завърши изречението си и най-накрая съумя да откъсне погледа си от неговия. Нервно отстъпи крачка встрани и се наведе над лекарската си чанта, извади мехлема за Честър. Нямаше си доверие, когато ставаше въпрос за Бен Стърлинг, затова коленичи и се зае да маже обстойно контузения глезен на коня.

— Сама ли си? — попита Бен зад гърба й, в гласа му се долови учудване. — Мислех, че Айви е с теб.

— Беше допреди малко. Предложи ми да я придружа до Кингс Лин. Само че трябваше да се погрижа за Честър — обясни Кейт и се озърна. Помощникът, когото видя преди малко, бе изчезнал. Което навярно означаваше, че в конюшнята нямаше вече никого, освен нея и Бен.

Изправи се със свито сърце и хвърли мехлема в чантата си. Сетне се обърна към Бен, който все така стоеше до Честър.

— Ще посрещне на гарата французина, когото ангажира Ралф — продължи, за да прикрие нервността си. — Идва от лозарска изба в Дордон и ще остане няколко седмици, за да контролира гроздобера и да съветва професионално Камдънови.

— Да, зная. Айви ми разказа. — Бен повдигна вежди. — От време на време я срещам… за разлика от теб.

Кейт пламна от погледа му, затова насочи очи към ръката му, с която галеше Честър. Но това само влоши нещата, понеже я подсети как Бен прокарваше пръсти по кожата й. Когато все още не подозираше колко ще се усложнят отношенията им. Когато все още мислеше, че й е позволено да го обича…

— Къде беше през последните три дни, Кейт? Да не би да ме избягваш?

Въпросът му я върна грубо в реалността.

— Какво? Не! Аз… бях в Шоу Аби — обясни му. — Луис Бартън настоя да издам удостоверения за здравословното състояние на всичките му коне и тъй като те са повече от тридесет, ми се отвори доста работа.

Това беше дори меко казано. Бартън и дъщеря му Лайла, запалена ездачка, не само притежаваха маса коне, но и бяха доста неприятни. Този път разглезената Лайла почти не се мярна, затова пък баща й не се отдели от Кейт и излишно удължи прегледите с непрекъснатите си въпроси.

Бен я изгледа скептично.

— Но вчера беше неделя.

Кейт се усмихна накриво.

— Точно това му напомних и аз, когато дойде при мен в петък. Все едно го казах на глух. Не го познаваш. Науми ли си нещо, трябва да стане на мига. Обаче плаща добре, затова и се съгласих.

Нямаше да признае пред Бен, че пое работата на драго сърце и защото иначе вероятно цял уикенд щеше да си блъска главата защо е останал в Дарингам Хол. Чувствата й към него се люшкаха от крайност в крайност и може би наистина го отбягваше несъзнателно. Което беше умен ход, защото сърцето й определено биеше до пръсване, когато той бе близо до нея както сега.

Бен като че ли все още не схващаше намеренията на Бартън.

— И за какво му са толкова спешно тези удостоверения?

Тя вдигна рамене.

— Твърди, че се канел да продаде част от конете. Но мен, ако питаш, цялата акция има нещо общо с разнеслия се слух, че се отнасял зле с животните си. Което не е вярно. Чисто и просто хората го недолюбват и предполагам, че някой иска да му погоди номер с тази история. — И с въздишка поклати глава. — А той, разбира се, пак подозира Камдънови въпреки многократните ми уверения, че това е абсурдно.

Бен скръсти ръце пред гърди.

— Доколкото разбрах, те наистина не гледат на него с добро око.

— Имат си основания. Но това далеч не значи, че пускат слухове за него.

Кейт се пресегна през Бен, хвана оглавника на Честър, разкопча ремъка, за който беше вързан, и поведе коня към бокса му.

Бен я последва и се облегна на вратата на бокса.

— Възхитително е как вечно ги защитаваш. В твоите очи господата от Дарингам Хол май са неспособни да грешат.

Прозвуча иронично и някак укорително, което ядоса Кейт.

— Щом като не си променил лошото си мнение за тях, защо все още си тук?

Именно това бе въпросът, който не й даваше мира през цялото време. Тъй като отговорът му щеше да определи дали да приеме чувствата си към Бен, или и занапред да се пази от него.

— Още ли възнамеряваш да си отмъстиш на семейство Камдън?

Бен замълча за миг, после изпусна въздуха от гърдите си и сви рамене.

— Да го кажем така: възнамерявам да открия дали го заслужават.

Кейт усети как сърцето й болезнено се сви, защото това не бе отговорът, на който се надяваше.

— Камдънови не са ти врагове, Бен, те са твоето семейство. На твое място бих се възползвала от шанса да ги опозная, вместо да се вманиачавам в някаква фикс идея.

Тя свали оглавника на Честър и понечи да се върне на пътеката, ала Бен протегна ръце и се хвана за решетката на бокса, така че й препречи пътя.

— Ами ако не е фикс идея, а истината? Ако навремето все пак са заплашили и изгонили майка ми, макар да са знаели, че е бременна? — В очите му проблеснаха гневни пламъчета. — Откъде, по дяволите, си толкова сигурна, че тези хора заслужават лоялността ти?

Кейт издържа погледа му и се помъчи да игнорира съмненията, които посяха думите му. Дължеше толкова много на Камдънови и не искаше да се разочарова от тях. През изминалите дни беше мислила дълго и дори тя самата кажи-речи не вярваше, че всичко е било просто едно недоразумение. Дали бяха отритнали майката на Бен, защото бяха сметнали, че не е достатъчно добра за тях?

Дори само това, че си задаваше този въпрос, й се видя като предателство. Просто не знаеше какво да мисли и как да реагира на въпроса му.

— Трябва да си тръгвам.

Повторно се опита да мине покрай Бен и остана без дъх от уплаха, когато той я улови за раменете и я дръпна обратно в бокса. Миг по-късно се прилепи до стената, а лицето на Бен се озова току пред нейното.

— Защо вярваш на тях, а не на мен, Кейт?

Гласът му прозвуча дрезгаво, изискваше отговор, ала Кейт нямаше сили за нищо друго, освен да се взира в сивите му очи. Понечи да се откопчи, понеже ръцете му я стискаха болезнено за раменете, но тялото й не я послуша, вместо това реагира инстинктивно на близостта му. Полазиха я тръпки, гърдите й се повдигаха и спускаха, докато погледът й се плъзгаше по устните му, които бяха само на сантиметри от нейните…

— Кейт?

Гласът на Айви прокънтя в конюшнята, дочуха се приближаващи се крачки, което за щастие отрезви Кейт. Тя припряно се отдръпна от Бен, който не се опита да я задържи, и излезе от бокса.

— А, ето те и тебе! — каза Айви и се приближи към нея, съпроводена от мъж с пригладени кестеняви коси. — Видях колата и си рекох, сега ще я запозная… О! — Изненадано млъкна, когато Бен излезе от бокса след Кейт, но бързо се окопити. — Ъъъ, да, тъкмо развеждам нашия гост, за да добие представа за имението. И си помислих, че може да използвам случая и да те… да ви запозная с него.

И посочи мъжа, който според Кейт бе малко над тридесетгодишен.

— Това е Жан-Пиер Маре, току-що пристигнал от Франция, за да подобри виното на Дарингам Хол — заяви ухилено. — А това е Кейт Хъкли, нашата ветеринарна лекарка и най-добрата ми приятелка. А това е… — и след миг-два колебание продължи: — … моят братовчед Бен Стърлинг.

— Радвам се да се запозная с вас — каза французинът с едва доловим акцент, но на изключително правилен английски, и подаде ръка първо на Кейт. Имаше открита, очарователна усмивка, която при други обстоятелства със сигурност би й харесала, и лъчезарни зелени очи. — Моля, наричайте ме Жан. Много по-лесно е, n’est-ce-pas^[1]?

— Аз съм Кейт — отвърна тя, надявайки се, че усмивката ще прикрие силното й вълнение.

Всъщност си беше чист късмет, че Айви се върна и осуети онова, което щеше да се случи между нея и Бен. Само дето тя не го възприемаше като късмет, понеже напрежението в стомаха й не искаше да изчезне. Освен това я притесняваше и бдителният поглед, с който ги следеше Айви. Вероятно щеше да се наложи да отговори на някой и друг въпрос, щом останеше насаме с приятелката си.

— И аз се радвам — додаде Кейт и пусна ръката на Жан.

Дали просто й се стори, или той задържа ръката й необичайно дълго? Е, сега се здрависа и с Бен, след това обаче пак се обърна към Кейт.

— Хубаво животно — посочи Честър. — Ваше ли е?

— Не, на Дейвид, братовчеда на Айви.

Отговорът явно не обезкуражи французина и той продължи неангажиращия разговор.

— Но положително яздите много добре.

— Не съвсем. Да речем, че се задържам на седлото — отговори Кейт и се усмихна при спомена за уроците по езда, които шефът на конюшнята Грег даваше на децата в Дарингам Хол — включително и на Кейт. Вуйна й в никакъв случай не би й разрешила да се занимава с толкова скъп спорт, затова тя умираше от радост, задето й позволяваха да присъства на занятията на децата от семейство Камдън. Оказа се, че има талант, поне що се отнася до общуването с конете. Знаеше, че обича много животните, но едва с помощта на Грег откри, че има и много верен усет за това от какво се нуждаят или как се чувстват. Грег винаги го наричаше „шестото чувство на Кейт“, а похвалите и внимателните му напътствия всъщност събудиха у нея желанието да стане ветеринарен лекар. В крайна сметка се научи да язди съвсем прилично, но откакто започна работа в кабинета на д-р Сандхърст, който междувременно вече бе поела почти изцяло, нямаше време за хобито си.

— И вие ли яздите? — поинтересува се тя, защото имаше чувството, че французинът очаква този въпрос.

— Не, за съжаление никога не съм имал тази възможност. Но с удоволствие бих опитал. Може би вие ще ми покажете?

И отново погледна Кейт със светнали очи, а тя чак сега осъзна, че той флиртува с нея — факт, който при нормални обстоятелства би я поласкал, тъй като французинът наистина изглеждаше добре. Проблемът обаче беше, че не бе единственият привлекателен мъж в конюшнята и че преди няколко мига тя почти бе целунала другия. Затова се усмихна неангажиращо.

— Не съм сигурна, че ме бива за учителка — поясни. — Но все ще се намери някой, който да ви предаде няколко урока, нали, Айви?

— Разбира се — потвърди приятелката й и погледна ръчния си часовник. — О, сега вече наистина трябва да продължим към лозята. Иначе няма да успея да ги покажа на Жан преди обяда с мама.

На Кейт й прималя при мисълта, че след минута ще остане насаме с Бен. Плашеше се от силата, с която я привличаше, и от слабостта си, когато бе близо до него както преди малко. В тези ситуации я обземаше желание да прати по дяволите всяка предпазливост и да се люби страстно с него както по времето, когато живееше в дома й. Тогава имаше чувството, че го познава, а той й се закле, че няма да я изостави, когато възвърне паметта си. Но когато това стана, й обърна гръб без секунда колебание и се затвори изцяло в себе си, така че тя загуби всякаква представа кой е той всъщност. Частица от нея все още се надяваше да открие отново Бен, в когото се беше влюбила така безпаметно. Ала по-голямата част от съществото й се боеше какво би й причинил, ако тя установеше, че онзи Бен вече го няма…

— Може да дойдете с нас — предложи някак ни в клин, ни в ръкав Жан-Пиер Маре и пак се усмихна лъчезарно на Кейт. — Ако имате време?

— О!

Изненадана от предложението, Кейт погледна първо Айви, която само сви рамене, а след това Бен. За което съжали, понеже видя бурята, бушуваща в сивите му очи. Нямаше представа откъде бе дошла тази внезапна злоба, но бе твърде уплашена, за да понесе още веднъж гнева му.

— Да, приключих тук — каза, зарадвана на този изход от ситуацията. — На драго сърце ще дойда с вас.

Айви явно също хареса идеята, обаче се поколеба.

— А ти, Бен? Няма ли да ни придружиш?

Останала без дъх, Кейт зачака отговора му, който всъщност не закъсня.

— Не, благодаря. Имам още работа.

Гласът му прозвуча студено и въпреки че би трябвало Кейт да изпита облекчение, думите му пронизаха сърцето й.

— Е — Айви сви рамене, — тогава до скоро.

Кейт се насили да не се обърне, но можеше да се закълне, че усещаше как погледът му изгаряше гърба й. Мислите й кръжаха единствено около него, докато напразно се опитваше да слуша разговора на другите двама, затова и чак когато стигнаха до колата на Айви, се сети, че е забравила нещо важно.

— Лекарската ми чанта! Остана пред бокса на Честър!

— Ще я донеса — предложи веднага Жан и се затича към конюшнята, преди Айви или Кейт да го спрат.

— Тоя направо си загуби ума по тебе — отбеляза развеселено Айви, когато Жан вече не можеше да ги чуе, и сръга Кейт в ребрата. — Какво, харесва ли ти?

Кейт сви рамене.

— Хубав е. И изглежда много приятен.

— Но това няма да му помогне, нали? — Айви повдигна вежди, когато Кейт я погледна боязливо. — Кейт, не съм сляпа. Та ти беше олицетворение на гузната съвест, когато излезе с Бен от бокса. А в неговите очи проблесна неподправено желание за убийство, когато Жан флиртуваше с теб. — Погледът й стана сериозен. — Да не сте подновили връзката си?

— Не — увери я припряно Кейт и изтласка от съзнанието си мисълта, че май не би могла да го каже, ако Айви бе дошла малко по-късно. — Ние… се скарахме. Той все още е против вас, Айви.

Този факт очевидно тревожеше Айви по-малко, отколкото нея самата.

— Ами то се очакваше, че нещата няма да се променят моментално само защото сега живее у нас. Според мен му трябва време.

Кейт я изгледа с изненада.

— Значи искаш да остане?

Айви вдигна рамене.

— Най-малкото няма да го изгоня, както явно възнамеряват баба и Тимъти. Бен е син на вуйчо Ралф и това е факт, който няма как да се промени. Така че трябва да погледнем всичко от добрата му страна, как мислиш? — И се усмихна. — Пък и мога да си представя, че и ти имаш нещо общо с решението му да остане тук.

Кейт поклати глава. Същата надежда бе хранила и тя в мигове на слабост, ала така и не повярва напълно в нея.

— Той е толкова непроницаем, Айви. Никога не знаеш какво мисли за теб.

— Май си права. — Приятелката й се ухили и незабележимо посочи с брадичка към французина, който се връщаше с лекарската чанта на Кейт в ръка. — Ако държиш да няма загадки, вгледай се малко по-внимателно в новодошлия ни гост — рече сухо, а Кейт се усмихна против волята си.

— Невъзможна си — скастри я тихичко, но Айви само се засмя и отвори шофьорската врата на миникупъра.

— Окей, да потегляме — заяви развеселено. — Напред към лозята.

 

 

На Бен му идваше да ритне нещо. Или пък да го използва като боксова круша. Само че нямаше нищо подръка, върху което да излее гнева си, затова зарови юмруци още по-дълбоко в джобовете на панталона си и продължи по пътя за замъка.

Точно водеше вътрешна борба дали да занесе на Кейт забравената чанта, когато оня французин се върна и му отне възможността да реши — както и чантата. Бен усети как стомахът му се сви на топка, щом си спомни доволната усмивка, с която си тръгна въпросният Жан-Пиер. Сякаш чантата бе трофей, гаранция за вниманието на Кейт. Беше повече от ясно, че я харесва — как само прехласнато я зяпаше и явно си мислеше, че може да я покори. Което нищо чудно да беше вярно, понеже Кейт прие поканата му, без да се поколебае, и то въпреки че броени мигове преди това едва не целуна Бен.

Стисна зъби и ускори крачка. Лицето на Кейт беше още пред погледа му: полуотворените устни и желанието в кафявите й очи, когато се бяха доближили един до друг в бокса. Беше се опитал да се пребори с чувствата си, ала потребността да я привлече в обятията си и да я целува, докато сломи съпротивата й и тя се притисне към него, бе по-силна и той щеше да загуби борбата, ако не бяха дошли Айви и този френски нахалник. Щеше да я целуне и беше кажи-речи сигурен, че тя искаше именно това. Защо обаче тръгна с такава готовност с този тип, все едно бързаше час по-скоро да се махне от него?

Отново го завладя чувството, от което стомахът му се сви на топка. Ти пък какво очакваше, рече си сърдито — че ще ти се хвърли на врата само защото си решил да останеш тук ли?

Изведнъж Бен се ядоса, задето бе отишъл в конюшнята, тъй като разумът му напълно блокираше, щом станеше въпрос за Кейт Хъкли. А тя бе показала съвсем недвусмислено на чия страна е, така че докато нещата между Камдънови и него не се изясняха, по-добре беше да стои далече от нея. Нека си се забавлява с французина!

Мисълта, че тя може би наистина ще го направи, отново разпали желанието му да ритне нещо. За предпочитане пищяла на зализания чаровник от Дордон. Но още преди да си представи картинката, мобилният му телефон иззвъня.

Бен го извади от джоба си и спря, видял върху дисплея номера на замъка.

— Бен? — Беше Ралф и звучеше угрижено. — Още ли си тук? Не си ли заминал?

В първия момент Бен се изненада от въпроса, но после се сети, че одеве бе излязъл вбесен от кабинета на Ралф и беше дал доста категорично да се разбере, че ще направи нещо повече от това да напусне помещението.

Само че нямаше да го направи. Не можеше да си тръгне, макар да се чувстваше в Дарингам Хол чужденец и не на мястото си.

Насочи поглед към замъка, разположен в края на градината, и видя как лъчите на ниското септемврийско слънце се отразяваха в безбройните прозорци. Неволно се запита дали някога щеше да нарече това място свой дом. Може би ако беше израсъл тук. Ако баща му не бе изгонил майка му — или каквото там се беше случило. Животът му безспорно би се развил другояче и при представата как биха изглеждали тогава детството и юношеството му, Бен усети странна тежест в гърдите.

Ето затова бе останал: защото бяха отнели на него и майка му възможността да живеят тук и защото държеше да научи причината. Нямаше да намери покой и после, чувстваше го, но това нямаше нищо общо с факта, че издирваше корените си. Не. Нямаше нищо общо и с Кейт Хъкли, по дяволите!

— Не, няма да замина — отговори и чу как Ралф въздъхна с облекчение.

— Добре. Това… ме радва. Понеже ми се иска да продължим разговора си отпреди малко.

— Сега ли? — изненада се Бен.

— Ако имаш време. Бихме могли да се срещнем в библиотеката.

Аха, рече си Бен, отново обзет от съмнения. Значи не в кабинета му, където рискуваше Бен пак да види счетоводните книги. Но не разпитва повече, тъй като пред очите му изплува бледото лице на Ралф и в един момент загуби желание да го притиска. Повторната покана за разговор бе поне начало, а той нямаше да открие нищо за семейството, ако търсеше конфронтация. Много по-ефективно беше само да наблюдава и да събере информация, както бе постъпвал често в професионалния си живот.

— Защо не? — каза и продължи пътя си, не откъсвайки поглед от замъка. — Идвам след няколко минути.