Катрин Тейлър
Решението (39)

38.

Хрущенето на стъпките, които се приближаваха по чакълената пътека, се чуваше ясно в неделната тишина и Дейвид въздъхна с облекчение. Стана от каменната пейка в центъра на лабиринта да изчака Анна, която секунда по-късно се появи в отвора на живия плет. Пресрещна я с усмивка и тя се втурна към него, сгуши се в обятията му.

Дейвид я притисна към себе си, целуна я по косата, вдъхна познатия аромат. Господи, така се нуждаеше от нея и толкова хубаво беше, че не трябва да се въздържа, както все още правеше в замъка. Затова се откъсна от Анна, пое лицето й в шепи и нежно я целуна по устните. Тук, в усамотения лабиринт, се осмеляваше да го прави и това му носеше утеха, отнемаше малко от товара на скръбта, който тежеше на раменете му.

Едва след дълъг миг я пусна и потъна в усмивката й. Тя го улови за ръка и го отведе до пейката.

— Е? — попита, щом седнаха. — Постигнахте ли някакъв резултат?

Дейвид поклати тъжно глава.

— Не — отговори и пак се замисли за разговора между него, сър Рупърт, Тимъти и Бен.

Всъщност Бен възнамеряваше да замине още снощи, обаче сър Рупърт го склони да резервира полет за днес следобед. И поговориха още веднъж с него, помъчиха се да го придумат. По-точно сър Рупърт и Тимъти се помъчиха, Дейвид беше само слушател.

Но Бен държеше на своето и колкото и болезнено да беше, Дейвид до известна степен разбираше позицията му — сега, когато знаеше колко зле е финансовото положение на Дарингам Хол. Даже Тимъти май не беше сигурен дали може да спасят имението. И защо именно Бен трябваше да се откаже от всичко и да се впусне в рисковано начинание, за да помогне на семейството? След онова, което лейди Илайза бе причинила на майка му! Не можеше да му се разсърди, задето не желаеше — дори ако това би означавало да загубят всичко.

С тъга си спомни как започна лятото. Преди няколко седмици всичко беше наред и той нито за миг не би предположил колко бързо може да се промени целият му живот. Ако знаеше, в много случаи би постъпил другояче. Но сега вече бе късно.

Дейвид усети, че скръбта му се завърна, а с нея и болката. Само в редки моменти успяваше да се отскубне от нея, иначе накъдето и да се обърнеше, го затрупваха проблеми. Единственият светъл лъч бе Анна. Без нея не би преживял изминалата седмица.

— Значи Бен се връща в Ню Йорк? — попита тя.

Дейвид кимна и я прегърна през рамо.

— След малко Къркби ще го закара на летището.

Анна се притисна към него с въздишка.

— И какво ще стане сега?

И тя бе запозната със ситуацията, понеже снощи сър Рупърт свика семейния съвет и им разясни всичко. Затова Дейвид само сви рамене.

— Не зная — каза и констатира, че за пръв път чувства нещата точно така.

Вече нищо не знаеше. Не знаеше как да живее с факта, че баща му е починал, с болката, която го пронизваше във всеки момент, не знаеше как да помогне на майка си, която очевидно бе загубила цялата си жизнена енергия. Не знаеше дори дали има смисъл да продължи следването, след като щяха да загубят Дарингам Хол. Целият му живот се обърна наопаки и единственото, което можеше да направи, беше да не губи кураж. Което обаче бе трудно, при положение че лошите новини се надпреварваха.

— Как е баба? — поинтересува се той, защото знаеше, че Анна е била при лейди Илайза.

Тя въздъхна дълбоко.

— Все още не е по-добре. По-скоро обратното. Непрекъснато пита за Ралф, а понякога и говори с него, все едно е при нея. Според д-р Уолвъртън шокът от смъртта му е влошил толкова бързо състоянието й. Или срещата с Бен вчера. — Анна се откъсна от Дейвид и го погледна. — Посъветва мама да си помисли за изпращането й в подходящо лечебно заведение. Казва, че може да остане тук само ако се грижим денонощно за нея. Че ако повтори онова, което направи на летния бал…

— Ясно — прекъсна я Дейвид.

Никой от тях не можеше да повярва, че лейди Илайза е способна на опит за убийство. Нямаше да повдигнат обвинение срещу нея, въпреки това не биваше да подценяват риска. Тя беше наистина болна, с толкова разстроени възприятия, че очевидно бе опасна за околните.

А всъщност би трябвало да мрази мен, помисли си Дейвид. В крайна сметка той не принадлежеше към семейството, докато Бен категорично бе потомък на Камдънови. След разговора с баща си обаче бе постигнал вътрешен покой.

При мисълта за Ралф с мъка преглътна сълзите си, защото отново си даде сметка колко бързо се беше развило всичко. Нямаше полза да си повтаря, че смъртта е спестила на Ралф ужасните страдания, които по всяка вероятност щеше да му причини раковото заболяване. Това не носеше утеха на Дейвид. Толкова му се искаше да прекара с баща си поне още няколко седмици, чувстваше толкова силно липсата му. Само че тогава Ралф би узнал какво е сторила майка му. И би станал очевидец на това как губят всичко…

Дейвид въздъхна дълбоко и Анна вдигна очи към него. Явно усети какво се разиграва в душата му, защото обви ръце около шията му.

— Ако сме сплотени, ще се справим и с най-лошото — каза, а усмивката й излъчваше толкова вяра, че пак му поолекна.

Привлече я към себе си и внезапно осъзна, че е права. Способен беше да преодолее всичко — докато тя бе с него.

— Тогава не си тръгвай — каза и я притисна до себе си, целуна усмихнатите й устни и за момента забрави мъчителните грижи.